№ 13637
гр. София, 12.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20251110112973 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД и чл. 55, ал.1,
предл. 1 ЗЗД от Г. Х. С. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на договор за паричен заем
№ ************/24.11.2023 г. поради противоречието й със закона и неговото заобикаляне,
както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 лв. частично от 247.57
лв., представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем №
************/24.11.2023 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
исковата молба – 07.03.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че между него и ЮЛ е сключен договор за паричен заем №
************/24.11.2023 г. за сумата от 1200 лв. при уговорен ГПР от 49,7%, лихвен
процент в размер на 40,99% и лихва от 40.43 лв. По силата на договора се дължи и такса от
247.57 лв. за бързо разглеждане. Твърди, че заемът е погасен. В исковата молба се поддържа,
че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като
действителният ГПР надхвърля посочения в договора процент и е над максимално
допустимия съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Сочи, че възнаграждението за
допълнителна услуга е следвало да се включи в ГПР, като противното е заобикаляне на
закона и на изискванията за точно посочване на финансовата тежест на кредита. Според
ищеца неспазването на изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК води до недействителност на
целия договор. Поддържа, че посочването на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. В исковата молба е посочено, че клаузите за заплащане на
такса за експресно разглеждане на кредита, както и такса за удължаване на кредита са
нищожни, както и неравноправни по смисъла на чл. 143, т.19 ЗЗП. Поддържа, че в случая не
е налице хипотезата на чл. 10а, ал.1 ЗПК, доколкото това не са допълнителни услуги по
смисъла на посочената разпоредба. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира
разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба,
прави увеличение на размера на предявения осъдителен иск и претендира разноски, за което
представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва като неоснователни предявените искове. Сочи, че сумите за такси за експресно
разглеждане не следвало да се включат в ГПР. Посочва, че. ищецът бил погасил процесния
1
кредит, като бил заплати сумата от 1488 лв., с която била погасена главница от 1200 лв.,
247.57 лв. такса за бързо разглеждане и 40.43 лв. договорна лихва. Договорните клаузи не
били нарушавали ЗПК и ЗЗП. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски. Пред
съда страната не изпраща процесуален представител.
С определение от 23.06.2025 г. постановено по настоящото дело е допуснато на
основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 от ГПК увеличение на размера на предявения иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като същият да се считат предявен за сумата от 247.57 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По делото са обявени за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
между Г. Х. С. и ЮЛ е сключен договор за паричен заем № ************/24.11.2023 г., както
и че Г. Х. С. по договора за кредит бил заплатил сумата от 1488 лв., с която била погасена
главница от 1200 лв., 247.57 лв. такса за бързо разглеждане и 40.43 лв. договорна лихва.
Горното се установява и от представения договор за кредит № ************ от 24.11.2023 г.,
сключен между ищеца и ответника, съгласно който на ищеца е предоставена сумата от 1200
лв., със срок на връщане от 30 дни, при лихвен процент по заема 40.97 %, годишен процент
на разходите на заема 49.7 %, като общият размер на задължението с включена такса бързо
разглеждане н кредита възлизал на 1488 лв. Предвидено е че таксата за бързо разглеждане е
247.57 лв. Представен е и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредит.
По делото са представени Общи условия на договор за кредит на ответника, действащи
през процесния период, в който е посочено, че таксата бързо разглеждане на кредит била
допълнителна услуга, която се предоставяла при изрично искане на кредитополучателя и
гарантирала обработка на искането и предоставянето на отговор до 15 минути от
изпращането. За заявката на допълнителната услуга за бързо разглеждане на искането за
кредит, кредитополучателят дължал такса за бързо разглеждане, която се изчислявала
спрямо сумата на кредита и срока на договора за кредит.
Настоящият състав намира, че вземането на ищеца, произтича от сключен на
24.11.2023 г. с ответника договор за предоставяне на кредит от разстояние № ************,
което обстоятелство не се явява спорно между страните. Представените с исковата молба
документи съдът цени и с останалите приети по делото доказателства, както и с оглед на
отделените за безспорни обстоятелства, от която се установява, че общо усвоената главница
по процесния договор за кредит от ищеца била в размер на 1200 лв. С оглед на
гореизложеното съгласно представените доказателства се установява сключването на
процесния договор за кредит за сумата от 1200 лв. при лихвен процент по заема 40.97 %,
годишен процент на разходите на заема 49.7 %, с включена таксата за бързо разглеждане в
размер на 247.57 лв.
Настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателят Г. Х. С. е физическо лице,
на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът има
качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелство не се явява спорно по
делото.
По делото е несъмнено установено, че на 24.11.2023 г. между страните е възникнало
валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за потребителски, сключен
при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила
от 12.05.2010 г. Регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9 от закона, по силата на
който ответното дружество предоставило парична сума от 1200 лв. със срок на връщане от
30 дни, при лихвен процент по заема 40.97 %, годишен процент на разходите на заема 49.7
%, с такса за бързо разглеждане е 10.55 лв. Процесният договор е сключен в писмена форма
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК и има изискуемото от закона съдържание – чл. 11, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл.143 –
146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната
нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
2
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се
приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че
клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между
страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото
съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че
процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са
правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените
клаузи от договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително,
представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
По отношение на предвидената такса за бързо разглеждане на договора настоящият
състав намира, че уговорената в договора такса за бързо разглеждане на кандидатура за
кредит съставлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК. На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай общият размер на задължението на ищеца е формирано като
сбор от различни компоненти, описани в изготвения погасителен план, включително
задължението за бързо разглеждане. Плащането на тази такса не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР от 49.7%, въпреки че са включени в общия дълг. По този
начин е нарушено изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по
кредита. По делото се установи, че получаването на кредита при предлаганите условия
включва заплащането на такса за бързо разглеждане. Следователно тази такса съставлява
разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, още повече, че с включването му размерът на ГПР е различен от посочения в договора,
поради което процесния договор се явява нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да надвишава 5
пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит е 10 % /10 пункта +
ОЛП, който е 0/, следователно ГПР по кредита не може да надвишава 50 %. В настоящия
случай при включване на таксата за бързото разглеждане на кредита в заключението ГПР то
същият се явява в размер на 2294.07 %. Така уговорената такса, , която не е включена в
оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което процесния договор се явява нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Още повече, че и съгласно решение от 21.03.2024 г. по д. № C-714/22 на
СЕС е предвидено, че чл. 3, буква чл. 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е
3
посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на гореизложеното
предявеният иск от страна на Г. Х. С. се явява основателен и като такъв следва да бъде
уважен. Доколкото в настоящият случай с предявените искове се претендират различни
форми на нищожност, всъщност се съединяват обективно различни искове, като
съединяването е винаги евентуално, поради което не следва да се разглеждат останалите
предявени основания за нищожност.
По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД ищецът следва да
докаже, че процесната сума е платена на ответника, както и че същата е получена от него, а
в доказателствена тежест на ответника при установяване на тези обстоятелства е да докаже,
че е налице основание за получаването на сумата, съответно задържането й.
В случая ищецът се позовават на изначална липса на основание на ответника да получи
описаните сумата, която се формира от такса за бързо разглеждане от договора, която е
специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото
получаване, липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/.
Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно изложеното по-горе настоящият състав прие разпоредбите от процесния
договор отнасящи се до задължението за такса за бързо разглеждане за нищожни. По делото
е отделено за безспорно, че ищецът е заплатил по процесния договор сумата от 1488 лв., с
която била погасена главница от 1200 лв., 247.57 лв. такса за бързо разглеждане и 40.43 лв.
договорна лихва. В случая сумата от 247.57 лв. се явява общата заплатената сума за такса за
бързо разглеждане, която сума е събрана на основание договор, който се явява нищожен
съгласно изложеното по-горе, поради което искът следва да бъде уважен изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят и направените
и претендирани в настоящото исково производство разноски в размер на сумата от 61.92 лв.
заплатена държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния представител
на ищеца се дължат разноски за първата инстанция в размер на 360 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира, че не следва да разглежда
възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, доколкото в
хипотезата на чл. 38 ЗА, съдът определя размера на адвокатското възнаграждение. С оглед
изхода на спора на ответника не се дължат разноски.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от Г. Х. С., ЕГН ********** със
съдебен адрес в ****************, чрез адв. Д. М. срещу ЮЛ, ЕИК *********** със
седалище и адрес на управление ***************, иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД договор за паричен заем № ************/24.11.2023 г., сключен между Г. Х.
С. и ЮЛ, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********** със седалище и адрес на управление
***************, да заплати на Г. Х. С., ЕГН ********** със съдебен адрес в
****************, чрез адв. Д. М., по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1,
предл.1 ЗЗД сумата от 247.57 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
паричен заем № ************/24.11.2023 г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба – 07.03.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********** със седалище и адрес на управление
4
***************, да заплати на Г. Х. С., ЕГН ********** със съдебен адрес в
****************, чрез адв. Д. М., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на
61.92 лв., представляваща разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА ЮЛ, ЕИК *********** със седалище и адрес на управление
***************, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в
регистър Булстат под № ************, фирмено дело № 24/2021 г., на основание чл. 38, ал.
2 от ЗА във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 360 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Г. Х. С. пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5