Р Е Ш Е Н И
Е № 2963
гр. Пловдив,
12.07.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ХХII състав, в публично съдебно заседание на пети юни две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 20144 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.439, вр. с чл.124, ал.1 ГПК.
Образувано е по
искова молба от М.З.З. срещу „Кредит инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, с която е
предявен отрицателен установителен иск за признаване за установено между
страните, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 325.56 лева – главница
по договор за потребителски заем *** от ***г., 76.82 лева – възнаградителна
лихва за периода от 08.05.2010 г. до 04.02.2011 г., 44.72 лева – мораторна
лихва от 03.09.2010 г. до 21.12.2011 г., по
изпълнителен лист издаден по ч.гр.д. № ***г. по описа на ПРС, въз основа на
който е образувано изп.д. № ***г. по описа на ***.
В исковата молба се твърди, че
посочените вземания са погасени по давност, тъй като по изп.дело не са
извършвани принудителни действия за период от 2 години. Твърди се, че
последното изпълнително действие е от *** г., като до *** г. не са извършвани
принудителни действия и е настъпило прекратяване на изпълнителното дело по
силата на закона и всички последващи изпълнителни действия са били ненадлежни.
Въпреки прекратяване на изпълнително дело на 09.09.2015 г. е постъпила молба от
„Кредит инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД с искане за конституиране като взискател,
доколкото е придобил вземането предмет на изпълнение по силата на договор за
цесия. В молбата не били направени искания за предприемане на изпълнителни
действия. Едва на 06.02.2018 г. е наложен запор на банковата сметка на ищеца в
ЦКБ. Твърди, че вземанията за главница са погасени по давност на 16.06.2017 г.,
а вземанията за лихви на 16.06.2015 г.
Претендират се разноски.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с което оспорва иска като
неоснователен. Конкретно посочва изпълнителните действия, извършени в хода на
изпълнителното делото, с които счита, че давността е прекъсвана, както и че не
е настъпило прекратяване на изп.д. по силата на закона. Иска се отхвърляне на
претенцията и присъждане на разноски
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.439, вр.
с чл.124, ал.1 ГПК.
В тежест на ищеца е да установи, че срещу него е издаден изпълнителен лист
за посочените суми, че ответното дружество се е легитимирало като кредитор за
процесните вземания, както и да докаже твърдените от него положителни факти, в т.ч.
правопогасителното си възражение – че е изтекла предвидената в закона погасителна
давност за остатъка от дължимата главница. В тежест на ответника е да докаже
съществуването на задължението, респ. спирането или прекъсването на предвидения
в закона давностен срок. Ответникът следва да докаже също, че е надлежен
кредитор по задължението, наличието на облигационно отношение между ищеца и
цедента и прехвърлянето на вземането с договор за цесия.
Между страните не се спори, че е издаден изп. лист по ч. гр. д.
№ № *** г. по описа на ПРС в полза на „БНП Париба Пърсънал
Файненс“ ЕАД срещу М.З.З. въз основа на издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
вземания по договор за предоставяне на потребителски заем от ***г. сключен „БНП
Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД, които са прехвърлени с договор за цесия от на ответника
“Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД, както и, че е образувано въз основа на
процесния изпълнителния лист, изп. дело № ***г. по описа на ***.
Спорът по делото се свежда до това изтекла ли е
предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесните вземания.
Предвид обстоятелство, че вземането по делото произтича
от договор за кредит е приложима разпоредбата на чл.110 ЗЗД за общата 5-годишна
погасителна давност за главницата и кратка 3-годишна давност за лихвите. В този
смисъл Решение
№261/12.07.2011г. по гр.д. №795/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.,
Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, ГК, III г.о, Решение №161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на
ВКС, ТК, II т.о.
В исковата молба
не са изложени твърдения давността за вземането да е изтекла преди образуване
на изпълнителното производство, поради което съдът следва да обсъди спирането и прекъсването на давността от
момента на образуване на изпълнителното производство.
Съгласно чл.116
б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва от предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното
тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, както и действията, с които давността не се
прекъсва.
В тази връзка съдът следва да обсъди възражението на
ответника, че в случая са неприложими постановките на цитираното Тълкувателно
решение, доколкото същото е постановено след образуване на изпълнителното
производство, поради което следвало да
се приложи Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което
в изпълнителното производство давност не тече.
Съдът счита това възражение за неоснователно, доколкото счита,
че Тълкувателното решение следва да бъде съобразено и неговите постановки имат
действие по отношение на висящите към момента на постановяването му
изпълнителни производства, какъвто е настоящия случай. В този смисъл Решение № 45/30.03.2017 г. по дело № 61273/2016 г. на
ВКС, IV ГО, каквото становище е
застъпено и в цитираното от ответника Решение
№ 170 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. IV ГО на ВКС.
С оглед изложеното и по арг. от чл.115 ЗЗД с образуване
на изпълнителното производство не е спряла да тече погасителната давност.
Съдът приема, предвид разясненията, дадени в мотивите
по т.10 от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че първото изпълнително действие, довело до
прекъсване на давността е подадената молба от 23.05.2012 г. на „БНП Париба Пърсънал Файненс“ ЕАД /л.86/ за
образуване на *** № ***г. по описа на *** срещу ищеца, доколкото в нея кредиторът е възложил на *** по реда на чл.18 ЗЧСИ извършване на всички изпълнителни
действия.
Следващите изпълнителни действия, които съдът приема, че прекъсват
давността е налагането на запор на сметка на ищцата в „Българо-американска
кредитна банка“ АД от 16.06.2012 г., връчен на третото задължено лице на 20.06.2012 г. /л.104-105/.
Следващото изпълнително действие, което съдът приема, че е от естеството си
да прекъсне погасителната давност на вземането е на 25.08.2015 г. с подаване на
молба от “Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД
за конституирането му като взискател, поради прехвърляне на вземането /л.117/. В
тази връзка е безспорно между страните, че процесното вземане е прехвърлено на
ответника с договор за цесия, което се установява и от приложения по делото
договор за цесия. Като съдът приема, че ищецът – длъжник е уведомен за цесията
в хода на исковото производство, от надлежно упълномощения за това цесионер
/л.36-47/, което уведомление следва да бъде съобразено по реда на чл.233, ал.2 ГПК.
В периода от 20.06.2012 г. до 25.08.2015 г. не са
предприемани действия по изпълнението.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по
силата на закона, изпълнението се счита за прекратено, когато в продължение на
две години взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия, без за
това да е необходимо изрично постановление на съдебния изпълнител.
Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция”
настъпва по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а съдебният изпълнител
може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само
декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на изпълнителното
производство става по право.
В настоящият случай, съдът намира, че
считано от 21.06.2014 г. изпълнително производство е прекратено по силата на
закона – чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
В този случай новата давност започва да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Каквото и да е основанието за прекратяване на изпълнителното производство,
всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право /с
изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от
извършването на които трети лица са придобили права и редовността на
извършените от трети задължени лица плащания/, а изпълнителните действия
предприети след прекратяването не могат да доведат до прекъсване на давността.
В този смисъл т.10 от ТР №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС.
С оглед изложеното съдът намира, че считано от 20.06.2012 г., когато е
извършено последното валидно изпълнително действие по изпълнителното
производство срещу ищцата, е започнала да тече нова погасителна давност, която
безпрепятствено е изтекла на 20.06.2017 г. /включително/ за главницата и на
20.06.2015 г. – за лихвите, без да е спирана и прекъсвана и вземането по
издадения изпълнителен лист и заповед за изпълнение е погасено по давност.
С оглед изложеното съдът намира, че иска е основателен и следва да бъде
уважен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78,
ал.1 ГПК право на разноски се пораждат само за ищеца, който е направил
своевременно искане в тази насока и е представил списък по чл.80 ГПК. Ищецът
доказа следните разноски 400 лева – адвокатско възнаграждение и 50 лева –
държавна такса.
По възражението за прекомерност на
ответника, същото е направено своевременно, още с отговора на исковата молба.
Съдът намира, същото за основателно, доколкото делото не е с фактическа и
правна сложност, по същото изпълнително дело е водено и друго исково
производство, предвид което съдът намира, че следва да бъде присъдено
възнаграждение в определения минимум, съгласно Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждение, а именно 300 лева, на основани чл.78, ал.5 ГПК,
вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, при интерес до 1000 лева. Общо разноски за
ищеца 350 лева, които следва да му бъдат присъдени.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.З.З., ЕГН **********, НЕ ДЪЛЖИ на „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, сумата
в размер на 325.56
лева
– главница по договор за потребителски заем от ***г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
76.82 лева
– възнаградителна лихва за периода от 08.05.2010 г. до 04.02.2011 г., 44.72 лева – мораторна лихва от
03.09.2010 г. до 21.12.2011 г., по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № ***г. по описа на
ПРС, въз основа на който е образувано изп.д. № ***г. по описа на *** и вземанията по който са прехвърлени на „Кредит инкасо
инвестмънтс БГ” ЕАД, с договор за цесия от 15.05.2015 г., като погасени по давност.
ОСЪЖДА „Кредит инкасо инвестмънтс БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21 да заплати на М.З.З., ЕГН ********** сумата в размер
на 350 лева – разноски в
производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ