Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,02.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІVб въззивен състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
АЛЕКСАНДРИНА
ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Капка Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия
Дончева в. гр. дело № 12768 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба,
подадена от пълномощник на ищеца П.Л.В., срещу решение № 46829 от 24.02.2017 г.
по гр. дело № 22133/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение,
41-ви състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от ищеца,
срещу „О.Б.Б.“ АД („ОББ“ АД) иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на
нищожност на решение № 147 от 23.07.2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на Окръжен съд
– Плевен.
В жалбата са наведени доводи за неправилност
на атакувания съдебен акт, в подкрепа на което се твърди, че постановеното по т.
д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен решение е нищожно поради липса на
международна компетентност на съда с оглед обстоятелството, че П.В. е с настоящ
адрес в Кралство Испания, гр. Гандия, ул. „Перу“ № 8, ап. 7, на който пребивава
постоянно, считано от 15.09.2003 г. Твърди се, че в развилото се пред Окръжен
съд – Плевен производство по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, ответникът по него П.В.
е имал качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП). Поради това приложим в случая се явявал
Регламент № 44/2001 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент 44/2001), и по
конкретно чл. 16, ал. 2 от Регламента, съгласно който другата страна по
договора може да заведе делото срещу потребител само в съдилищата на
държавата-членка, където има местоживеене потребителят. Твърди се, че това правилно
относно подсъдността на делата срещу потребители може да бъде дерогирано само с
изрично споразумение между страните по договорното правоотношение, каквото в
случая не било налице между П.В. и „ОББ“ АД. Сочи се, че съгласно чл. 26 от
Регламент 44/2001 когато срещу ответник с местоживеене в една държава-членка е
предявен иск в съд на друга държава-членка и той не се яви, съдът служебно
прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от
разпоредбите на този регламент, което следвало да бъде сторено в случая, тъй
като българският съд е ангажиран служебно да следи за спазване правилата за
компетентността.
Жалбоподателят поддържа, че в
развилото се по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК производство срещу него не е
съобразено с правилата на горепосочения регламент, тъй като българският съд не
разполагал с международна компетентност, който пропуск не можел да бъде саниран
чрез участието на назначения в производството особен представител на ответника.
Според жалбоподателя, българският съд не съобразил изведените в чл. 48, ал. 7
от КМЧП и в съдебната практика критерии за извършване на преценка кога едно
лице има обичайно местопребиваване на територията на дадена държава, което
обичайно местопребиваване следвало да бъде преценено към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК. В тази насока с водещо за формиране изводите на
съда било обстоятелството, че В. имал адресна регистрация в Република България
и не било съобразено обстоятелството, че същият имал местоживеене в Кралство
Испания. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и за постановяване на въззивно решение, с което предявеният иск за
прогласяване нищожност на решение № 147 от 23.07.2012 г. по т. д. № 7/2012 г.
на Окръжен съд – Плевен да бъде уважен поради липса на международна
компетентност на съда. Освен това, предвид обстоятелството, че подаденото по
реда на чл. 414, ал. 1 от ГПК възражение не е оттеглено се иска след като
решението бъде прогласено за нищожно, делото да се върне на Районен съд –
Плевен за ново разглеждане, при което исковата молба да се връчи на
пълномощника на П.В. в Република България, а именно на М.П.В. на адрес ***.
Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок е депозиран
писмен отговор на въззивната жалба от процесуален представител на „ОББ“ АД, с
който доводите на жалбоподателя изцяло се оспорват и се твърди, че атакуваното
с жалбата решение е правилно. В подкрепа на това се твърди, че още в подаденото
по реда на чл. 414, ал. 1 от ГПК възражение, подадено от пълномощник на
ответника, като адрес на последния е посочен такъв на територията на Република
България. Освен това се сочи, че от името на ищеца, чрез упълномощен от същия
процесуален представител е инициирано касационно производство, а впоследствие и
производство по реда на чл. 303, ал. 1 от ГПК, като в нито един процесуален
момент от негова страна не е направено възражение за липса на международна компетентност
на българския съд, а напротив – искано е произнасяне на съда по същество на
правния спор. Заявява се, че Регламент 44/2001 не предвижда възможност за
прогласяване на нищожност на съдебно решение поради неспазване правилата за
международната компетентност, както и че съобразно този регламент, за да
определи дали дадена страна има местоживеене в Република България, българският
съд прилага вътрешното право, съгласно което от значение е адресната
регистрация на лицето, което в случая било взето предвид от районния съд. В
допълнение на изложеното се сочи, че спорът, по повод на който се е развило
производството по . д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен касае неизпълнение
на задължения по договорно правоотношение, изпълнението на които би следва да е
на територията на решублика България, което предопределя компетентност на
българския съд. Направено е искане за оставяне без уважение на подадената
въззивна жалба.
Софийски
градски съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото
доказателства, въз основа на закона, приема за установено следното от
фактическа страна:
По повод искова молба,
подадена от пълномощник на П.Л.В., срещу „ОББ“ АД с искане за прогласяване
нищожност на решение № 147 от 23.07.2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на Окръжен съд
– Плевен е образувано гр. дело №5524/2015 г. на Районен съд – Плевен,
производството по което е било прекратено с определение от 10.02.2016 г. и
делото е изпратено на Районен съд – София по компетентност.
Ищецът твърди, че решение № 147 от
23.07.2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен е постановено при
липса на международна компетентност на българския съд, с което се обосновава
направеното искане. Описано е, че на 04.08.2008 г. е сключил договор за
ипотечен кредит с „ОББ“ АД за сумата от 82 000 евро, към който
впоследствие са сключени две допълнителни спорзаумения – от 29.12.2009 г. и от
22.03.2011 г., като във всички случаи той бил представляван от своята майка,
която била надлежно упълномощена за целта. Освен това, на 27.01.2011 г. банката
била уведомена за промяна в адреса на кредитополучателя (ищеца). Поради
просрочие в плащанията от страна на кредитополучателя, от страна на
кредитодателя (банката) било подадена заявление по чл. 417 от ГПК, по повод на
което било образувано ч. гр. дело 6774/2010 г. на Районен съд – Плевен, по
което срещу ищеца била издадена заповед за изпълнение на парично задължение и
изпълнителен лист в полза на „ОББ“ АД. По изпълнителния лист било образувано
изпълнително дело № 20118140400695 на ЧСИ Н.В., като на 18.11.2011 г. на
длъжника П.В., чрез пълномощника му М.В. била връчена покана за доброволно
изпълнение на адрес в гр. Плевен, ул. „*********ап. 6 и в законусановения срок
е подадено възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК., чрез надлежно упълномощената
за това адв. Е. Г.. Ищецът твърди, че в това възражение били посочени два
адреса на длъжника, а именно в гр. Плевен, ул. „*********ап. 6 и съдебен адрес
в гр. София. Твърди се, че по искова молба на „ОББ“ АД пред Окръжен съд –
Плевен е образувано т. д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен, по което П.В. не
бил призован на посочения преди това съдебен адрес, нито на адреса на неговия
пълномощник в гр. Плевен - ул. „*********ап. 6, а бил призован на регистрирания
си постоянен адрес ***, който не бил актуален към този момент. Поради това
ответникът не бил открит и на същия бил назначен особен представител, който го
представлявал в производството по делото. Твърди се, че в случая било
постановено нищожно решение, тъй като ответникът по делото имал местоживеене в
Кралство Испания, което предопределяло липсата на международна компетентност на
българския съд. Освен това, в случая ставало въпрос за иск срещу потребител,
при който подсъдността на делото следвало да бъде определена съобразно
установените в Регламент 44/2001 правила, а именно по чл. 16 от регламента,
съгласно който текст компетентен да разгледа и реши делото бил съдът по
местоживеенето на ответника, т. е. на територията на Кралство Испания. В
допълнение се сочи, че Районен съд – Плевен би бил компетентен да разгледа и
реши делото в случай, че ответникът е бил призован на известния адрес на
неговата майка и пълномощник в гр. Плевен, а именно ул. „*********ап. 6.
Ответникът по делото е депозирал
писмен отговор на исковата молба, с който е оспорил изцяло доводите на ищеца,
твърдейки, че същите не обосновават наличие на основание за прогласяване на нищожност
на съдебното решение по т. д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен. В допълнение
е посочено, че подсъдността на спора е пред българския съд, както и че
направеното от ищеца искане за връщане делото за ново разглеждане на Районен
съд – Плевен е в противоречие със заявената липса на международна
компетентност. От страна на ищеца било инициирано, както касационно
производство, така и производство за отмяна на влязъл в сила съдебен акт, в
които исканията на П.В. за отмяна на атакуваните решения не били уважени поради
липса на процесуални нарушения, свързани с призоваването на страната.
Като доказателства по делото са
приети: удостоверение за раждане на П.В.; документ за самоличност за чужденци;
удостоверение 2015-1248 от 14.07.2015 г., издаден от Кметство – гр. Гандия;
предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /договор за
строителство/; договор от 04.08.2008 г. за предоставяне на ипотечен кредит;
допълнителни споразумения към договора, съответно от 29.12.2009 г. и от 22.03.2011
г.; писмено уведомление; заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 от ГПК; уведомление и покана за доброволно изпълнение; заповед за
изпълнение и изпълнителен лист срещу П.В. от 18.10.2010 г.; възражение по чл.
414, ал. 1 от ГПК от името на П.В.; искова молба; определение № 453 от
26.06.2012 г. на Окръжен съд – Плевен; решение № 331 от 13.12.2012 г. на
Апелативен съд – Велико Търново; определение 242 от 01.04.2014 г. на Върховен
касационен съд; решение № 668 от 15.11.2010 г. на Върховен касационен съд; нотариален
акт № 184 по дело № 1361 от 2008 г.; постановление за възлагане на недвижим
имот от 09.04.2012 г.; приложени са гр. дело № 6774/2010 г. на Районен съд –
Плевен; т. д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен.
От тези доказателства се установява,
а и не се спори между страните, че на 04.08.2008 г. между П.В. – от една страна
и „ОББ“ АД – от друга страна е сключен договор за ипотечен кредитза сумата от
82 000 евро за закупуване и ремонт на недвижим имот, в който договор е
посочен адрес на кредитополучателя гр. Плевен, ул. „П. Р. *********като
впоследствие банката е уведомена за това, че пълномощникът на кредитополучателя
е с адрес гр. Плевен, ул. „*********ап. 6. Безспорно е, че поради неизпълнение
от страна на кредитополучателя, от страна на „ОББ“ АД е подадено заявление по
чл. 417 от ГПК и на 18.10.2010 г. срещу П.В. са издадени заповед за изпълнение
и изпълнителен лист в полза на „ОББ“ АД, а впоследствие е образувано и
изпълнително дело, в хода на което е връчена покана за доброволно изпълнение на
длъжника, чрез пълномощника му М. Велкова на адрес ***. В
законоустановения срок срещу заповедта е подадено възражение по чл. 414, ал. 1
от ГПК от името на длъжника Велков, чрез адв. Е. Г., в което е посочен като
актуален адрес на длъжника гр. Плевен, ул. „*********ап. 6. По повод подадена
искова молба от „ОББ“ АД, срещу П.В.е образувано т. д. № 7/2012 г. на Окръжен
съд – Плевен, като по делото били известни два адреса на ответника – постоянен:
гр. Плевен, ул. „П. Р. *********и настоящ: гр. Плевен, ул. „*********ап. 6, на
които същият не бил открит. Поради това, по делото е назначен особен
представител, който представлявал интересите на ответника, включително обжалвал
решение № 147 от 23.07.2012 г. на районния съд, с което предявените
установителни искове срещу него били уважени. По повод тази жалба било
образувано в. т. д. 262/2012 г. на Апелативен съд – Велико Търново приключило с
решение № 331 от 13.12.2012 г., с което решението на районния съд е потвърдено
като правилно. Въззивният съдебен акт е обжалван от адв. Е. Г., надлежно
упълномощена за целта от самия П.В., по повод на което е постановено
определение определение № 242 от 01.04.2014 г. на Върховен касационен съд, с
което не е допуснато касационно обжалване, т. е. на 01.04.2014 г. решение № 147
от 23.07.2012 г. на Районен съд – Плевен е влязло в законна сила. Срещу
влязлото в сила решение е подадена молба за отмяна от името на П.В., чрез
пълномощника му М.В., по повод на което пред Върховен касационен съд, завършило
с решение № 245 от 15.01.2015 г. по т. дело № 2610/2014 г. на І т. о., с което
молбата за отмяна е оставена без уважение. Установява се също, че в хода на
производството П.В. е бил с регистриран настоящ и постоянен адрес в Република
България, като от налична по делото справка е видно, че постоянният адрес на П.
*** , а настоящият адрес в гр. Плевен, ж. к. „*********която адресна
регистрация е от 15.07.2003 г. Налице са данни за това, че ищецът е имал
регистрация и в Кралство Испания, тъй като в периода от 10.04.2006 г. до
15.12.2009 г. работел на територията на тази държава. Установява се, че както в
развилото се по реда на редовния инстанционен контрол производство, така и в
производството за отмяна на влязлото в сила решение, от името на П.В. не е
заявявано възражение за това, че българският съд не е компетентен да разгледа
делото и да се произнесе по въпросите по същество. Подобно твърдение се изтъква
за първи път с исковата молба, станала повод за иницииране на настоящото
производство, в което се иска прогласяване на нищожност на горепосоченото и
влязло в сила решение № 147 от 23.07.2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на Окръжен
съд – Плевен.
При
описаната фактическа обстановка въззивният съд приема за установено от правна
страна следното:
Предявен е иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на решение № 147 от 23.07.2012 г. по т. д. №
7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен.
Основателността на предявения иск е
предопределена от установяване на порок при постановяване на съдебния акт,
който опорочава неговата валидност.
Както в правната доктрина, така и в
съдебната практика е възприето разбирането, че пороците на съдебните актове, в
зависимост от тежестта, последиците и способите за тяхното отстраняване са две
групи – пороци, които не водят до нищожност, недопустимост или неправилност и
пороци, които водят до нищожност, недопустимост и неправилност на съдебния акт.
Първата група обхваща случаите на явна фактическа грешка, неяснота и непълнота
на решението, за които е характерно, че се отстраняват от съда, който е
постановил порочния съдебен акт, без да е необходимо да се прибягва до
способите за атакуване на нищожни, недопустими или неправилни решения. Втората група
пороци са тези, които водят до нищожност, недопустимост или неправилност и
налагат отстраняване на порочния съдебен акт чрез обжалването му или чрез
атакуването му пред Върховен касационен съд чрез извънредните средства за
отмяна на влезли в сила порочни решения, а съгласно разпоредбата на чл. 270,
ал. 2 от ГПК нищожността може да се предяви от страната по делото и по исков
ред безсрочно или чрез възражение.
Съгласно задължителните за съдилищата в
Републиката постановки по т. 8 на ППВС № 1/10.ХІ.1985 г., нищожното решение не
поражда правни последици, но създава привидност за признати и присъдени права.
Затова такова решение също може да се обжалва и съдът, пред който то е било
атакувано, обявява този негов порок /по смисъла на чл. 281, т. 1 от сега действащия
процесуален закон – бел. на ВКС/, като в зависимост от конкретното основание на
нищожността делото може да бъде върнато за ново разглеждане, при което
производството следва да започне от процесуалното действие, довело до нищожност
на решението – в този смисъл е и решение № 165 от 04.10.2017 г. по т. д.
№ 282/2017 г., ТК, І т. о., ВКС.
Нищожността е най-тежкият порок на
съдебния акт, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика и в
теорията се приема, че същият е налице когато актът е постановен извън
правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на
писмената форма или при неразбираемост волята на съда, която не може да бъде
разкрита по пътя на тълкуването. За разлика от недопустимия съдебен акт,
нищожният не поражда правни последици.
При извършената проверка, въззивният
съд установи, че атакуваното понастоящем решение № 147 от 23.07.2012 г. по т.
д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен е валидно и не се установява порок,
който да води до неговата нищожност.
Решението е постановено в рамките на
правораздавателната власт на съда, от законен състав, подписано е от съдията,
разгледал и обявил за решаване делото и има съдържанието по чл. 236 от ГПК.
Мотивите на решението са последователни и съответстват на постановения диспозитив,
същото е подписано и не страда от пороци, свързани с липса или неяснота на
мотивите. Няма данни решението да не е било обявено по съответния за това ред,
а и подобни твърдения не се навеждат.
Доводите на жалбоподателя са изцяло
в насока, че делото, по което е постановено атакуваното решение е било
подведомствено на чуждестранен съд, но в същото време при проверка на
материалите по делото не се установява подобно възражение да е било направено в
същинското производство по спора между П.В. и „ОББ“ АД.
Съществено значение има това, че
твърденията на ищеца, с които мотивира претенцията си за нищожност на съдебното
решение поначало не са от естество да обосноват подобен извод, дори същите да
бъдат установени като съответни на действителността. Това е така, тъй като
хипотезите, при които дадено решение е нищожно и не поражда правни последици са
изчерпателно изведени в правната доктрина (Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско
процесуално право. Пето допълнено и преработено издание. София, Университетско
издателство „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 128) и съдебна практика – в този
смисъл е решение № 668 от 15.11.2010 г. по гр. дело № 1790/2009 г., І г. о.,
ВКС, като твърденията на ищеца биха могли да се отнесат по съдържание единствено
към хипотеза, при която дадено решение е постановено срещу лице, което не е
подчинено на властта на българския съд, т. е. когато става въпрос за лице със
съдебен имунитет, какъвто конкретният случай категорично не е.
По отношение на доводите за липса на
международна компетентност и за допуснати процесуални нарушения следва да се
отбележи това, че дори подобна липса на компетентност на българския съд или
допуснати процесуални нарушения да бъдат установени, то това не би обусловило
нищожност на съдебното решение, а евентуално неговата недопустимост или
неправилност – вж. решение № 15 от 26.01.2015 г. по гр. дело № 3298/2014 г., І
г. о., ГК, ВКС, при която защитата на страната не е по реда на чл. 270, ал. 2
от ГПК, а евентуално по реда за отмяна на влезлите в сила съдени актове
(каквото производство вече е било инициирано от страната и е завършило с
решение 245 от 15.01.2015 г., с което молбата за отмяна на решението е оставена
без уважение.
За пълнота на изложението е необходимо
да се посочи, че макар в хода на развилото се производство П.В. да е имал
местоживеене на територията на Кралство Испания, това не изключва
компетентността на българския съд. В случая приложение намира Регламент № 44/2001
г. и по-точно Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на съвета от
12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по граждански и търговски дела (Регламент № 1215/2012), с който
предходният регламент е отменен, но в тази актове не е предвидена нищожност на
съдебно решение като последица от несъблюдаване правилата на международната
компетентност. В чл. 45 от Регламент № 1215/2012 г. са предвидени хипотези, при
които признаването на дадено съдебно решение може да бъде отказано, но в б.
„д“, т. 3 на същия текст е изрично посочено, че компетентността на съда по
произход не може да се преразглежда. Ето защо, дори установените в регламента
правила относно международната компетентност по граждански дела да не са били спазени,
то това не е основание за отричане валидността на съдебния акт, с който съдът на
дадена държава се е произнесъл. Единствената последица би била евентуалната
възможност признаването на дадено решение да бъде отказано при молба за това,
но не и да се отрече съществуването в правния мир на съдебния акт и неговите
последици. Още повече, при положение, че съдебният акт се изпълнява на
територията на държавата на постановилия го съд, при която хипотеза не би
възникнал проблем и във връзка с отказ за изпълнението му.
Освен горното, съгласно чл. 61, § 1 от
Регламент 1215/2012 г., за да определи дали една страна има местоживеене в
държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си
право. Това означава, че българският съд извършва преценка за това дали дадено
лице има местоживеене на територията на страната съобразно вътрешното
законодателство, което не съдържа дефиниция на понятие като местоживеене, но
според дадената в чл. 48, ал. 7 от КМЧП дефиниция на понятието „обичайно
местопребиваване“, това е мястото, където лицето се е установило преимуществено
да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение
за пребиваване или установяване. Вътрешното право на Република България не
съдържа легална дефиниция на понятието местоживеене, а се съдържа дефиниция на понятията
"обичайно местопребиваване" - чл. 48, ал. 7 от КМЧП, и в Закон за
гражданската регистрация - "постоянен адрес" по чл. 93 от ЗГР и
"настоящ адрес" по чл. 94 от ЗГР. Доколкото в нормата на чл. 5,
параграф 2 от Регламент 1215/2012 наред с понятието "местоживеене" е
употребено като алтернатива понятието "обичайно пребиваване", то се
налага извод, че вложеният в понятието местоживеене в Регламент 1215/2012
смисъл не е идентичен с дефинираното в законодателството ни понятие
"обичайно местопребиваване". С оглед дефиницията на понятието
"постоянен адрес" в чл. 93 от ЗГЕ като адрес в населено място, което
лицето избира да бъде вписано в регистрите на българското население, приема
постоянният адрес да не отразява мястото, където лицето реално живее и в този
смисъл, постоянният адрес не отговаря на вложения в Регламент (ЕО) 1215/2012
смисъл на понятието местоживеене. На тази дефиниция отговаря в пълна степен
понятието настоящ адрес във вътрешното ни право, тъй като основната цел на
уредената в Регламент 1215/2012 обща международна компетентност е осигуряването
на реална възможност за ответника да организира защитата си чрез уреждане на
компетентност на съда в мястото, където е съсредоточен неговият социален живот,
т. е. където той реално живее, а съгласно на чл. 94 от ЗГР настоящият адрес на
лицето е мястото, където лицето живее като фактическо състояние. В конкретният
случай, настоящият адрес на ищеца е на територията на Република България, а
именно в гр. Плевен, ж. к. „*********която адресна регистрация е от 15.07.2003
г., с оглед на което българският съд е компетентен да разгледа делото.
Дори в случая да бъде разгледана
уредената в чл. 7 от Регламент 1215/2012 г. специална компетентност, то от
същата отново следва извод за това, че българският съд разполага с компетентност
да разгледа делото и да се произнесе по спора. Това е така, тъй като в същия
текст е предвидено, че срещу лице, които има местоживеене в държава членка,
могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка: по дела, свързани с
договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение. Ето
защо, разгледан и през призмата на предвидената в регламента специална
компетентност, настоящият случай отново попада в обхвата на компетентността, с
която Окръжен съд – Плевен разполага, тъй като става въпрос за развило се
производство по гражданско дело по повод спор за неизпълнение на договорни
задължения по договор за ипотечен кредит, изпълнението на който е на
територията на Република България. Съгласно общото правило на чл. 4, ал. 1 от
КМЧП за компетентността международната компетентност на българските съдилища и
други органи е налице, когато: 1. ответникът има обичайно местопребиваване,
седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление
в Република България; 2. ищецът или молителят е български гражданин или е
юридическо лице, регистрирано в Република България. В същото време, конкретният
случай попада в обхвата на чл. 15 от КМЧП, регламентиращ компетентност по дела
за права от договорни отношения, съгласно който българските съдилища са
компетентни по искове от договорни отношения освен в случаите по чл. 4 и когато
мястото на изпълнение на задължението е в Република България или ответникът има
основно място на дейност в Република България, т. е. и при съобразяване на това
правило, Окръжен съд – Плевен се явява компетентен да разгледа т. д. № 7/2012
г. и да се произнесе по същество на спора – предмет на същото.
Предвид изложеното и изводимите от
доказателствата по делото факти, може да се заключи, че при разглеждане на т.
д. № 7/2012 г. на Окръжен съд – Плевен е съобразил горните правила. В
обобщение, нито едно от посочените от ищеца основания не води до нищожност на
атакувания съдебен акт, който извод съвпада с възприетото от районния съд.
Поради това въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното първоинстанционно
решение, с което предявеният на основание чл. 270, ал. 2 от ГПК иск на П.В.,
срещу „ОББ“ АД е отхвърлен като неоснователен, следва да се потвърди като
правилно.
При този изход на спора в настоящото
производство, право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК има въззиваемата
страна „ОББ“ АД, от процесуалния представител на която е направено изрично
изявление, че страната не претендира разноски във въззивото производство, тъй като
такива не са били сторени, поради което разноски в полза на страната не следва
да се присъждат. В съответствие с чл. 78, ал. 1 от ГПК, предвид
неоснователността на въззивната жалба, въззивникът П.В. няма право на разноски
в настоящото производство и такива не следва да му бъдат присъдени.
По тези мотиви, съдът,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 46829 от
24.02.2017 г. по гр. дело № 22133/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 41-ви състав.
Решението може да се обжалва в едномесечен
срок от връчването му на страните с касационна жалба, подадена до Върховен
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.