РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 247
гр. Перник , 15.04.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито
заседание на петнадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Съдия:РОМАН Т. НИКОЛОВ
като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско
дело № 20211700500201 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по жалба от С. районен съд против Решение № 80844 от 01.04.2019
г. по гр. д. № 68843 по описа на СРС за 2018 г. в частта, с която С. районен съд е
осъден, при условията на солидарност със С. градски съд и Върховен касационен съд,
да заплатят на С. Р. М. сумата от 7000 лв., представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. №
22470 по описа на СРС за 2006 г., в разумен срок, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 26.10.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от
330.56 лв. представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 09.05.2018
г. до 25.10.2018 г.
В жалбата по подробни съображения се поддържа, недопустимост, неправилност
и необоснованост на решението в обжалваната част. На първо място се изтъква, че
обжалваното Решение е недопустимо поради факта, че разглеждането на делото е
протекло без конституирането на прокурор в качеството му на контролираща страна.
Излагат се съображения, че Решението е и неправилно, тъй като не са налице
кумулативно дадените предпоставки за отговорност на Районния съд по чл. 2б ЗОДОВ,
защото делото пред СРС не е протекло в нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, респ. не е налице връзка между актовете на
Районния съд и твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и не е установено по
категоричен начин какви точно неимуществени вреди са претърпени и в какъв размер
са причинени от поведението на съда. Счита, че първоинстанционното производство е
продължило без забавяния. Оспорва се и размера на присъденото обезщетение като
счита същия за завишен и несъответстващ на принципа на справедливост с оглед чл. 52
ЗЗД, и твърдените от ищеца морални вреди. Счита, че неправилно съдът е осъдил С.
районен съд в солидарност със СГС и ВКС да заплати обезщетение за забава в размер
на 330.56 лева за периода 09.05.2018 г. до 25.10.2018 г.
1
Моли въззивният съд да постанови решение, с което да обезсили като
недопустимо, обжалваното решение, алтернативно се иска отмяна на решението в
обжалваната част с отхвърляне изцяло на исковете, евентуално за намаляване на
присъдените обезщетения. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането
на нови доказателства.
Против Решение № 80844 от 01.04.2019 г. по гр. д. № 68843 по описа на СРС за
2018 г. е постъпила и въззивна жалба от С. градски съд в частта, с която С. градски съд
е осъден, при условията на солидарност със Софийски районен съд и Върховен
касационен съд, да заплатят на С. Р. М. сумата от 7000 лв., представляващи
обезщетение за неимуществени вреди, от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на гр. д. № 22470 по описа на СРС за 2006 г., в разумен срок, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 26.10.2018 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 330.56 лв. представляваща обезщетение за забавено плащане за
периода от 09.05.2018 г. до 25.10.2018 г.
В жалбата по подробни съображения се поддържа, недопустимост, неправилност
и необоснованост на решението в обжалваната част. На първо място се твърди, че
постановеното съдебно решение е недопустимо на основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ,
доколкото като страна по делото не е конституирана Прокуратурата на Република
България. Излагат се съображения, че обжалваното решение, с което СГС е осъден на
основание чл. 26 ЗОДОВ е необосновано, тъй като липсват каквито и да било мотиви,
защо Районният съд е приел, че СГС, чрез своето ръководещо процеса поведение, е
допринесъл за настъпване на неразумната продължителност на делото. Сочи, че от
доказателства се установява, че съставите на СГС, разгледали процесното дело са
действали ритмично и съобразно изискванията на закона, като са насрочвали,
разглеждали и решавали делото в обективно възможните разумни срокове. Изтъква се в
жалбата, че ищецът сам е допринесъл за забавяне на делото като е инициирал дело с
преюдициално значение за решаването на спора по процесното дело, поддържал е това
производство и накрая, едва във въззивната инстанция, се отказал от претенцията си.
Отбелязано е в жалбата, че към момента на разглеждане на делото СГС е един от най-
големите и изключително натоварени съдилища в страната, като числения състав на
магистратите не позволявал физически разглеждането на делата да става в по-кратки
срокове, както по отношение на насрочването на отделните заседания, така и по
отношение на постановяването на съдебните актове. Оспорва се и размера на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди като счита същия за завишен и
несъответстващ на принципа на справедливост с оглед чл. 52 ЗЗД, и твърдените от
ищеца морални вреди.
Моли въззивният съд да постанови решение, с което да обезсили като
2
недопустимо, обжалваното решение, алтернативно се иска отмяна на решението в
обжалваната част с отхвърляне изцяло на исковете, евентуално за намаляване на
присъдените обезщетения. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането
на нови доказателства.
Против Решение № 80844 от 01.04.2019 г. по гр. д. № 68843 по описа на СРС за
2018 г. е постъпила и въззивна жалба от Върховен касационен съд в частта, с която
ВКС е осъден, при условията на солидарност със Софийски районен съд и Софийски
градски съд, да заплатят на Симеон Рачев Миков сумата от 7000 лв., представляващи
обезщетение за неимуществени вреди, от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на гр. д. № 22470 по описа на СРС за 2006 г., в разумен срок, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 26.10.2018 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата от 330.56 лв. представляваща обезщетение за забавено плащане за
периода от 09.05.2018 г. до 25.10.2018 г.
В жалбата по подробни съображения се поддържа, недопустимост, неправилност
и необоснованост на решението в обжалваната част. На първо място се твърди, че
постановеното съдебно решение е недопустимо на основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ,
доколкото като страна по делото не е конституирана Прокуратурата на Република
България. Излагат се съображения, че Решението е и неправилно, тъй като не са налице
кумулативно дадените предпоставки за отговорност на Районния съд по чл. 2б ЗОДОВ.
Излагат се твърдения, че пред ВКС производството не е протекло в нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, респ. не е налице връзка
между актовете на ВКС и твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и не е
установено по категоричен начин какви точно неимуществени вреди са претърпени и в
какъв размер са причинени от поведението на съда. Счита, че първоинстанционното
производство е продължило без забавяния. Оспорва се и размера на присъденото
обезщетение като счита същия за завишен и несъответстващ на принципа на
справедливост с оглед чл. 52 ЗЗД, и твърдените от ищеца морални вреди.
Моли въззивният съд да постанови решение, с което да обезсили като
недопустимо, обжалваното решение, алтернативно се иска отмяна на решението в
обжалваната част с отхвърляне изцяло на исковете.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият – ищец е подал отговор, в който
изразява становище за неоснователност на жалбите и за потвърждаване на решението в
обжалваната част. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка,
съдът установява, че въззивните жалби са допустими и са съобразени с изискванията за
3
редовност по чл. 260 и чл. 261 ГПК.
С въззивните жалби и отговорите страните не са поискали събиране на нови
доказателства във въззивното производство за факти, които са от значение за спора и
представляват нововъзникнали или новооткрити обстоятелства по смисъла на чл. 266,
ал. 2 ГПК, или такива, за чието доказване не е било допуснато от първоинстанционния
съд събирането на доказателства поради процесуални нарушения във връзка с
неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускане на
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради което за въззивния съд не
възниква задължение да се произнесе служебно в процедурата по чл. 267 ГПК.
Доколкото във въззивните жалби и отговора по тях страните не представят и не
сочат необходимост от събирането на нови доказателства, въззивният съд намира, че
преценката за спазване на разпоредбите на чл. 146 ГПК и правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд относно релевантните за
спорното право факти, касае оценка по съществото на спора, която въззивната
инстанция следва да даде с решението си.
Предвид изложеното и на основание чл. 267, ал. 1 ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ДОКЛАДВА делото така, както е посочено в мотивите на разпореждането.
УКАЗВА на страните, че мотивната част на настоящото разпореждане има
характер на окончателен доклад на жалбите и отговора по реда на чл. 268, ал. 1 от
ГПК.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито заседание на 19.05.2021 г. от 10.10
часа, за когато да се призоват страните и Окръжна прокуратура – Перник, като им се
връчи препис от настоящото разпореждане, а на жалбоподателите – и препис от
отговорите на въззиваемия.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Перник: _______________________
4