Р
Е Ш Е Н И Е № 144
гр. Хасково, 10.04.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на единадесети март две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ХАДЖИЕВ
МАРИЯ
И.-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Р* Р*, като разгледа докладваното от
младши съдия Мария И.-Георгиева в. гр. д. № 165 по описа за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 464 от 15.11.2019г.,
постановено по гр. д. № 89 по описа за 2019г. на Районен съд – Димитровград
договор за потребителски кредит № ********** от 12.07.2017г., сключен между А.М.Д.
– С* и „Профи Кредит България“ ЕООД, е прогласен за
нищожен поради противоречие с добрите нрави.
С решението в полза на ищеца са присъдени направените от него разноски в
размер на 250 лева, като ответникът е осъден да заплати и сумата в размер на
300 лева на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата в полза на
адвокат Е.И..
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба, с която
същото се оспорва като неправилно и незаконосъобразно. Не се споделят мотивите
на първоинстанционния съд за прогласяване на сключения между страните договор
за потребителски кредит за нищожен, а именно противоречие с добрите нрави на
уговорената възнаградителна лихва и размера на годишния процент на разходите
/ГПР/. Въззивникът намира този извод за неправилен и несъобразен с приложимите
правни норми. Съгласно изменението на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ,
бр. 35 от 22.04.2014г. в сила от 23.07.2014г.) е въведен максимален размер на
годишния процент на разходите. Доколкото общите разходи по кредита включват
единствено уговорената възнаградителна лихва се твърди, че релевантен за
правния спор е въпросът за максималния допустим размер на годишен лихвен
процент /ГЛП/ при спазване на изискването за максимален размер на годишен
процент на разходите /ГПР/. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвижда, че
максималният размер на ГПР не може да надвишава петкратния размер на законната
лихва, а клаузи, надвишаващи този размер се считат за нищожни. Счита, че
доколкото процесният договор е сключен на 12.07.2017г. е приложима посочената
редакция на ЗПК. Уговореният ГЛП е 41,17%, а ГПР е 49,88 %, тоест в допустимия
от закона размер. С оглед изложеното въззивникът моли за отмяна на обжалваното
решение и на постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира направените разноски по делото.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба,
с която се моли същата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира
направените разноски пред въззивната инстанция. Акцентира се върху приетата от
първоинстанционния съд ССЕ, съгласно която ГПР в размер на 49,88% включва
единствено лихви в размер на 13,08 лева, без да са включени разходите по
допълнителния пакет услуги. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР,
който не включва всички разходи по кредита съгласно дефиницията в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК за „общ разход по кредита на потребителя“ се оценява от въззиваемата
страна като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.
2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. Предвид изложеното твърди
наличието на неравноправни клаузи. Ето защо счита, че са нарушени чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК съответно сключеният договор е нищожен. Намира, че с
оглед разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК потребителят дължи само чистата
стойност на кредита. На следващо място изразява своето съгласие с извода на
първоинстанционния съд за противоречие с добрите нрави на уговорения размер на
възнаградителна лихва. В процесния договор не е изпълнен и изискването да се
посочи, общата сума дължима от потребителя към момента на сключване на договора
за кредит. Въззиваемият се солидализира с изводите на първоинстанционния съд за
явна нееквивалентност на престациите на страните по договора за потребителски
кредит, както и за неприложимост на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за
потребителски кредит не би бил сключен без
клаузите за лихвен процент и ГПР, а същите не могат да бъдат заменени по
право. В отговора на въззивната жалба се излагат подробни съображения и относно
недействителността на уговорките за предоставяне на допълнителни услуги, а
именно: 1. липса на еквивалентност на престациите; 2. неизчерпателно изброяване
на допълнителни услуги в разрез с чл. 10а, ал. 4 от ЗПК; 3. определяне на общо
възнаграждение за различните услуги в противоречие с чл. 10, ал. 4 от ЗПК. Ето
защо намира, че уговорката за допълнителни услуги е нищожна поради противоречие
с императивни правни норми. В заключение допълва, че въззивната инстанция
следва служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи.
В съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се явява и не
изпраща представител.
Въззиваемата страна, редовно призована, също не се явява и не изпраща
представител. Депозирана е молба да бъде даден ход на делото в отсъствието на
страната и на процесуалния й представител. С молбата се взема становище по
същество на спора и се прилага списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и против
съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна, по следните съображения:
Производството
пред РС-Димитровград е образувано по искова молба с вх. № 69130 от
16.11.2018г., в която ищцата твърди, че е сключила с ответника, „Профи Кредит
България“ ЕООД договор за потребителски кредит – Профи Кредит Стандарт №
********** от 12.07.2017г. за сума в размер на 150 лева, която следвало да бъде
погасена в рамките на 4 месеца на равни вноски в размер на 40,77 лева, дължими
на 26-то число на всеки месец. Дължимата по кредита лихва била в размер на
41,17%, а годишният процент на разходите – 49,88 %. Подписала и споразумение за
допълнителен пакет услуги, по силата на което дължала по 24,64 лева месечно за
срока на договора за кредит. Ищцата твърди, че договорът за кредит противоречи
на добрите нрави, тъй като е налице явна нееквивалентност между определената
възнаградителна лихва по договора и възнаграждението за услугите, предмет на
споразумението от една страна и насрещните престации от друга, което води до
нарушение на принципа за добросъвестност. Конкретно се посочва, че размерът на
възнаградителната лихва не е съобразен със стойността на отпуснатия заем, срока
за връщане, както и с риска заемодателя. Ищцата твърди, че договорът е сключен
при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК, поради
което дължи единствено чистата стойност на паричния заем, без уговореното
възнаграждение в размер на 111,64 лева, представляващо лихва и цена за
допълнителния пакет услуги. Счита, че с уговорката да се заплаща пакет
допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Възразява, че клаузите на Раздел IV от договора са нищожни като противоречащи
на добрите нрави и като неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 9 от ЗПК. Евентуално се поддържа нищожност само на споразумението за допълнителен
пакет услуги. С оглед изложените твърдения иска от съда да прогласи за нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК договора за
кредит, а при условията на евентуалност да се прогласят за нищожни само
клаузите, касаещи допълнителния пакет услуги. В исковата молба са наведени и
твърдения за нищожност на клаузи от Общите условия към договора за кредит, но
няма направено искане в тази насока.
Ответникът
„Профи Кредит България“ ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в който е
оспорил исковете като неоснователни. Твърди, че правилно и законосъобразно в
ГПР не е включено възнаграждението за допълнителния пакет услуги, тъй като
същите не представляват разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 вр. § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. Излагат се подробни аргументи относно неоснователността на твърдяното
заобикаляне на закона в частност на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ответникът посочва,
че ЗПК не съдържа изискване за посочване на механизма, по който се изчислява
ГПР, поради което липсата на такъв в договора за потребителски кредит не води
до недействителност на същия. По отношение на споразумението за допълнителен
пакет услуги е заявено, че сключването му не е задължително за отпускането на
кредита или за предлаганите конкретни параметри, а зависи единствено от волята
на потребителя и желанието му за разглеждане на искането му за отпускане на
кредит в по-кратък срок, за отлагане на плащане на вноски, намаляване на
размера им или за промяна на датата на падежа. По отношение на твърденията за
неравноправност на клаузите в раздел VI oт договора за потребителски
кредит се посочва, че съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП те не подлежат на такава
преценка. В отговора на исковата молба са разгледани подробно всяка една от
предпоставките за обявяване на една клауза за неравноправна. Счита, че
уговореният размер на възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и е
допустим от закона. В случай, че първоинстанционният съд приеме, че тази клауза
е нищожна на посоченото основание, ответникът моли да бъде приложена
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и да се замести с размера на законната
лихва. Направените твърдения за нищожност на клаузите за неустойка и на
уговорките за обявяване на предсрочна изискуемост се намират за недопустими.
Съобразно
указанията на съда ищцата е депозирала уточняваща молба, с която се преповтарят
твърденията и исканията, направени с исковата молба, с изключение на тези
досежно Общите условия към договора за потребителски кредит.
По делото са
представени договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **********
от 12.07.2017г., споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
общи условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за потребителски
кредит версия 08/27.01.2017г., стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити, допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити и погасителен план към
договора за потребителски кредит. Всичките документи са подписани от страните
по правния спор. В договора за потребителски кредит са посочени
индивидуализиращите му белези, а именно размер на сума – 150 лева, срок – 4
месеца размер на вноската – 40,77 лева, ГПР - 49,88 %, ГЛП – 41,17 %, лихвен
процент на ден – 0,11, обща дължима сума по кредита – 163,08 лева. В договора
за потребителски кредит е отбелязано, че заемополучател ще се ползва от пакет
допълнителни услуги – „Бонус“. Изрично е отбелязано в самия договор под
отметката за избран пакет допълнителни услуги, че изборът и закупуването на
такъв не е задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за
получаването му при предлаганите условия. С оглед сключването на споразумение
за допълнителен пакет услуги в договора за потребителски кредит отделно от
описаните параметри е посочено, че възнаграждението за закупен пакет допълнителни
услуги е 98,56 лева, което следва да бъде заплатено на месечни вноски от по
24,64 лева. На последната страница от договора за потребителски кредит е
декларирано от заемополучателя, че е запознат и приема общите условия към
договора, че е получил стандартен европейски формуляр, като му е разяснена
възможността да прецени съответствието на договора с финансовите му
възможности, както и основните характеристики на предлаганите продукти,
преддоговорната информация и възможностите по допълнителния пакет услуги. Към
отговора на исковата молба е представено и извлечение по сметка по процесния
договор за потребителски кредит, съгласно съдържанието на което общата платена
сума по договора е в размер на 144,60 лева.
Пред
първоинстанционният съд е изслушано и прието заключение по назначената ССЕ,
според което ГПР е 49,88 %, като в него като разход са включени единствено
лихвите, а не и пакетът допълнителни услуги. Вещото лице е посочило, че
годишният размер на законната лихва от 01.07.2017г. до 16.11.2018г. е равен на
10 %, а дневният на 0,028 %.
При така
установените факти и обстоятелства, въззивният съд приема от правна страна
следното:
Производството
по гр.д. № 89 по описа за 2019г. на РС-Димитровград е образувано по искова
молба на А.Д.-С*
против „Профи Кредит България“ ЕООД с искане за
обявяване за нищожен на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №
********** от 12.07.2017г. и при условията на евентуалност – за пргласяване
нищожността на клаузите по раздел VI от същия договор, касаещи
възнаграждението за допълнителен пакет услуги.
Необходимо за преценка за наличието
на основание за нищожност е да се издири приложимото право съответно на вида на
договора. Процесният договор представлява договор за потребителски кредит и
неговата правна регламентация се намира в ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК
това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
потребителя да върне предоставената парична сума.
Според § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК (ДВ,
бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.) разпоредбите на този закон не се
прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила,
освен по отношение на такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от същия.
По аргумент за противното договорите за потребителски кредит, сключени след
23.07.2014г., се регламентират от посочените разпоредби. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен на 12.07.2017г. Следователно правната уредба на
същия се съдържа в ЗПК при приложението на ЗИДЗПК в сила от 23.07.2014г.
Първоинстанционният съд е прогласил
сключения между страните договор за нищожен като е приел, че уговорената
възнаградителна лихва и годишният процент на разходите по кредита противоречат
на добрите нрави. Накърняването на добрите нрави е обективно основание за
нищожност на една сделка, тъй като отношението на страните към нарушаването на
правилата на добрите нрави няма значение за действителността на сделката.
Достатъчно е уговорените условия на договора да противоречат на общоприетите
правила за добро поведение. Съставът на нищожността на основание накърняване на
добрите нрави е бланкетен и същият следва да бъде запълнен чрез посочване на
конкретно правило за поведение, което се включва в обхвата на добрите нрави и
за което се твърди, че е накърнено. Първоинстанционният съд е приел, че в
конкретния случай се установява липса на еквивалентност на насрещните
престации. Подобно широко тълкуване и прилагане на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД
води до несигурност в оборота, особено като се вземе предвид, че в конкретния
случай се касае за субективна (относителна) търговска сделка по смисъла на чл.
286, ал. 1 от ТЗ.
Договорът
за потребителски кредит е възмезден договор, като имотната облага, която
получава заемодателят е уговорената възнаградителна лихва. Еквивалентността на
насрещните престации е въпрос на субективна преценка на страните при сключване
на договора. След като договорът е сключен, страните са изявили съгласие по
отношение на съдържанието му, тоест изразили са положителното си отношение към
равностойността на предвидените в него насрещни задължения. Последващата
промяна в преценката за еквивалентността на престациите на страните по договора
не следва да води до неговата недействителност. В противен случай всеки един
възмезден договор е застрашен от това да бъде прогласен за нищожен поради
промяна в преценката за стойността на насрещните престации от някоя от
страните. По друг начин би стоял въпросът, ако поради конкретни стопански или
житейски причини е сключена сделка при явно неизгодни условия. В такъв случай
същата страда от порок, водещ до недействителността й, и тя може да бъде
унищожена по реда на чл. 33, ал. 1 от ЗЗД.
Дори разгледано по същество твърдението
за нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречие с добрите
нрави, изразяващо се в нееквивалентност на насрещните престации, е
неоснователно. От значение дали уговорките за възнаградителна лихва и ГПР
противоречат на добрите са както вида на договора, така и качеството на
страните по него. Договорът е двустранен и възмезден – едната страна предоставя
определен размер парична сума, а другата трябва да я върне в определен срок и
да заплати за това уговорената лихва. Кредиторът по процесния договор е „Профи
Кредит България“ ЕООД. Това дружество попада в обхвата на небанковите финансови
институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от Закона за кредитните институции,
поради което върху него не се упражнява предвидения за банковите институции
надзор. Разликата между банковите и небанковите институции обаче не се изразява
единствено в извършвания контрол на дейността им, а в начина на набиране на
средствата, които се предоставят в заем. Небанковите финансови институции
отпускат заеми, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, поради
което дейността им не може да бъде финансирана от източник различен от
уговорените лихви по сключваните от тях договори. Следователно основният им
източник на събиране на средства е определянето на възнаградителни лихви в
по-голям размер от предлаганите от банковите институции. Същевременно не
съществува законова пречка възнградителната лихва да е над размера на законната
лихва. Уговорената лихва представлява имотната облага (възнаграждението) за
предоставянето и ползването на заетата сума.
Ето защо настоящата въззивна
инстанция като взе предвид горепосочените особености на заемодателя, размера на
дадената в заем сума (150 лева), срока на договора, липсата на обезпечения на
вземането, намира, че размер на годишен лихвен процент от 41,77 % при
потребителски заем от 150 лева, със срок на ползване от 4 месеца, не
противоречи на добрите нрави, тъй като същият е съпоставим с характера на
договора като възмезден и с риска, който носи кредиторът от евентуалната
неплатежоспособност на длъжника.
Аналогични са доводите за
неоснователност на възражението за нищожност поради противоречие на добрите
нрави по отношение на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Видно от представения договор ГПР е в
размер 49,88 %, което не надвишава петкратния размер на законната лихва – 10 %.
Следователно не е нарушено изискването на закона за максимален размер на ГПР и
не са накърнени добрите нрави.
Тук
е мястото да бъде обсъдено възражението на въззиваемата страна, че посоченият
размер на ГПР не е действителния, тъй като не са включени всички разходи по
смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а именно общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това число тези, дължими на
посредниците за сключване на договор). Посочената норма следва да бъде
тълкувана систематично с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, даваща легална дефиниция на
общ разход по кредита за потребителя. При разглеждането на двете разпоредби се
извежда, че в общите разходи по кредита са включени и възнагражденията за
допълнителни услуги, тогава когато сключването на споразумение за допълнителни
услуги е предвидено като условие на договора за кредит. Видно от представения
договор за потребителски кредит в него изрично е предвидено, че нито
сключването му, нито предложените условия за заема са обвързани от закупуването
на пакет допълнителни услуги. Ето защо възнаграждението за допълнителни услуги
не е общ разход, който следва да бъде включен в годишния процент на разходите.
На следващо място
първоинстанционният съд е приел, че договорът следва да се прогласи за нищожен
във връзка с чл. 22 от ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР по определяния в приложение № 1 към ЗПК начин. В конкретния случай в
процесния договор за посочени лихвения процент по кредита – 41,17 %, ГПР –
49,98%, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на
сключване на договора за кредит – 163,08 лева. В общите условия, приложими към
сключения договор, са описани условията за прилагане на лихвения процент (чл.
4), без условия и процедури за промяна на лихвения процент, тъй като същият е
фиксиран, както и са посочени допусканията, използвани при изчисляване на ГПР
(чл. 5.2). Изпълнени
са и останалите изисквания чл. 11 от ЗПК, които могат да доведат до
недействителност на договора, а именно изготвен е погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, като същият е подписан от въззиваемата страна,
предоставена е информация за липсата на право на отказ, доколкото размерът на
кредита е под 400 лева (аргумент чл. 29а от ЗПК), посочен е лихвеният процент
на ден (0,11 %). Определеният лихвен процент е фиксиран, поради което
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК (договорът за кредит да съдържа
методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а от ЗПК)
е неприложимо.
Горепосочената информация е била
известна на въззиваемата страна преди сключването на договора. Видно от общи
условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за потребителски кредит
версия 08/27.01.2017г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, допълнителна преддоговорна информация,
представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити и погасителен план към договора за
потребителски кредит, същите са били подписани от въззиваемата страна на
11.07.2017г., тоест преди сключване на процесния договор за потребителски кредит.
Това макар и в изключително кратък срок, доколкото окончателният договор е
подписан на 12.07.2017г., е дало възможност на въззиваемата страна да се
запознае с основните параметри на бъдещия договор за кредит и да направи
преценка за законосъобразността и равноправността на клаузите му. Сключеният
договор за кредит е с идентични параметри на предоставените със стандартния
европейски формуляр, с който въззиваемата се е съгласила, видно от положените
подписи. С оглед изложеното настоящата съдебна инстанция намира, че не е налице
твърдяното и прието от първоинстанционния съд основание за нищожност на
договора.
Не могат да бъдат приета и за
неравноправни клаузите за възнаградителна лихва и за ГПР, тъй като същите
отговарят на изискванията за добросъвестност, не са уговорени във вреда на
потребителя и не водят до значително неравновесие между правата на потребител и
търговец.
Предвид направените от настоящата
въззивна инстанция изводи за липса на наведените основания за нищожност на
договора за потребителски кредит, обжалваното решение следва да бъде отменено,
а предявеният иск отхвърлен като неоснователен.
Доколкото
първоинстанционният съд е приел, че целият договор е нищожен, не е разгледал
наведените при условията на евентуалност оплаквания за нищожност на раздел VI от договора за потребителски
кредит, касаещ заплащането на допълнителен пакет услуги. Съгласно уговореното в
посочения раздел за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги се дължи сума в размер на 98,56 лева (тоест почти 66% от
размер на сумата по заема) или по 24,64 лева на месец за срока на кредита, като
е уговорено, че месечни вноски дължими от заемополучателя представляват сбор от
дължимата месечна вноска по договора за кредит - 40,77 лева и по споразумението за допълнителен
пакет услуги – 24,64 лева.
Споразумението за предоставянето на
допълнителен пакет услуги обаче представлява неравноправна клауза по смисъла на
чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, а съгласно чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит посочените разпоредби се прилагат.
Сключеното между страните
споразумение включва приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни
вноски, за смяна на датата на падежа, както и улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства. Тези услуги се предоставят срещу заплащане на
възнаграждението в размер на 98,56 лева, предвидено в договора за потребителски
кредит. По този начин уговорена цената на допълнителния пакет услуги е в
нарушение на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. Такова посочване на цена
за всяка една от предвидените услуги липса. Единствено за услугата „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит“ е посочена отделна цена, а
именно 15 % от възнаграждението по закупения пакет от допълнителни услуги, но
не повече от 300 лева.
Самата услуга „приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит“ само по себе си е в нарушение
на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, тъй като е свързана с усвояването и управлението на
кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична забрана за заплащане на
такси и/или комисионни за действия,
свързани с усвояването или управлението
на кредита.
Предвидените като допълнителни
услуги възможности за отлагане и намаляване на погасителна вноска, както и за
смяна на падежа представляват такива за всяка една от страните по такъв вид
договор, без да е необходимо съществуването им да бъде предварително уговаряно
и заплащано.
Последната от услугите, включени в
допълнителния пакет, не е ясно регламентира в нито един от документите
предоставени на заемополучателя. Улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства представлява една абстрактна възможност за
потребителя, описана бланкетно и неясно единствено в чл. 15.5 от общите
условия.
Освен изложеното до момента при
преценката за действителност на клаузите, касаещи възнаграждението за
допълнителния пакет услуги, следва да се има предвид начина на неговото
заплащане, а именно на вноски заедно с вноските по договора за кредит. Това
означава, че заплащането на възнаграждението за предоставяне на допълнителни
услуги се извършва преди същите реално да са използвани, тоест потребителят
заплаща за вероятността да упражни някоя от предвидените възможности, които по
принцип съществуват за него като страна по договор. Същевременно
възнаграждението за предоставяне на допълнителните услуги става изискуемо с
подписването на договора и е без значение дали някоя от услугите ще бъде
използвана в срока на договора.
С оглед гореизложеното настоящата
съдебна инстанция намира, че споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги представлява неравноправна клауза. Същото е сключено във
вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се
счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият
случай. Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и общите
условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо клаузите, касаещи
заплащането на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, са нищожни.
Наличието на неравноправни клаузи в
договора за потребителски кредит обаче не води до неговата нищожност, а същият
следва да се прилага без тези клаузи.
С оглед изложеното настоящата
съдебна инстанция намира, че посочените условия от сключения между страните
договор са неравноправни клаузи и като такива следва да бъдат обявени за
нищожни.
Предвид крайния изход от правния
спор право на разноски имат и двете страни, тъй като се уважава само
претенцията за прогласяване нищожността на клаузите от раздел VI от договора за потребителски
кредит, а не на целия договор. Въззивникът „Профи Кредит България“ ЕООД
претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции, а именно
юрисконсултско възнаграждение и платена държавна такса в размер на 25 лева.
Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ. Според чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лева. Предвид фактическата и правна сложност
на настоящия правен спор, настоящата въззивна инстанция определя по 150 (сто и
петдесет) лева юрисконсултско възнаграждение за всяка инстанция. Следователно с
оглед крайния изход на правния спор въззивникът „Профи Кредит България“ ЕООД
имат право на сума в размер на 250 лева, представляващи направените разноски
пред двете съдебни инстанции (25 лева държавна такса, 150 лева юрисконсултско
възнаграждение пред въззивната инстанция и 75 лева юрисконсултско
възнаграждение пред първата). Въззиваемата страна е направила разноски
единствено пред първата инстанция в общ размер на 250 лева (държавна такса и
възнаграждение за вещо лице), но тъй като изготвената ССЕ, касае единствено
отхвърления иск, в нейна полза следва да се присъди единствено заплатената
държавна такса в размер на 50 лева. Въззиваемата страна е представлявана от
адвокат Е.И. и пред двете съдебни инстанции, като видно от представените
пълномощни е уговорено, че осъществяваното процесуално представителство ще бъде
безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (материално
затруднено лице). Затова на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и с оглед резултата от правния спор процесуалният представител
на въззиваемата има право на сума в размер на 300,00 лева – възнаграждение за
безплатно представителство пред двете съдебни инстанции.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 464
от 15.11.2019г., постановено по гр. д. № 89 по описа за 2019г. на Районен съд –
Димитровград, включително в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от А.М.Д.
– С***, ЕГН **********, с постоянен адрес *** против
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД за прогласяване за нищожен на Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №********** от 12.07.2017г.
ПРОГЛАСЯВА за нищожни
клаузите от раздел VI в Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №********** от 12.07.2017г, сключен
между А.М.Д. – С***, ЕГН **********
и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********., с които е уговорено заплащане
на пакет от допълнителни услуги в размер на 98,56 лева на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 24 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ да
заплати на А.М.Д. – Ст*, ЕГН **********,
с постоянен адрес *** сума в размер на 50 лева, представляващи съдебни разноски
пред двете инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК А.М.Д. – Стойчева, ЕГН **********, с постоянен адрес
*** да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ сума в
размер на 250 лева, представляващи съдебни разноски пред двете инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ да заплати на адвокат Е.И.,***
сума в размер на 300 лева – възнаграждение за безплатно процесуално
представителство пред двете съдебни инстанции.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:
1.
2.