Номер 291622.10.2020 г.Град Благоевград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БлагоевградЧетвърти въззивен наказателен състав
На 16.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Маргарита Коцева
Членове:Илияна Стоилова
Величка Пандева
Секретар:Мария Миразчийска
Прокурор:Окръжна прокуратура - Благоевград
Евгения Христова Стоянова (ОП-Благоевград)
като разгледа докладваното от Илияна Стоилова Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20201200600518 по описа за 2020 година
Производството пред Благоевградски окръжен съд е образувано по жалба от
защитника на подсъдимия С. И. Ц. – адв. Б. срещу присъда № 4280 от 03.06.2020 год. по
н.о.х.д. № 144/2020 г. по описа на Районен съд - Благоевград.
Оплакването в нея е само за несправедливост на наказанието, която произтича от
завишаването му поради несъобразяването с относителната тежест на: влошеното
здравословно състояние на дееца, ниската му лична обществена опасност и ниската
обществена опасност на деянието; и направеното признание от самота начало.
Личната защита на подсъдимия намира израз в съгласие с доводите на защитника
му.
Представителят на ОП-Благоевград пледира за потвърждаване на присъдата, като
се противопоставя на поисканото намаляване на наказанието с аргумента, че районният съд
е съобразил всички релевантни обстоятелства.
Благоевградският окръжен съд, след като извърши цялостна проверка на
атакуваната присъда, намери следното:
Въззивният състав констатира неправилен подход в процедирането на
проверявания съд поради това, че той е допуснал смесване на двете процедури на
съкратеното съдебно следствие. При втората диференцирана процедура – тази по т. 2 на чл.
371 от НПК, при която съдът не събира доказателства за фактите, включени в обвинението
той не приобщава протоколите от досъдебното производство по реда на чл. 283 от НПК. В
случая районният съд е сторил обратното, но нарушението на процедурата не обосновава
съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна, тъй като не е ограничило права на
страна.
1
Фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съдебен
състав. Установени са по безспорен начин всички обстоятелства, значими за правилното му
решаване - фактът на извършване на двете отделни деяния от продължаваното престъпление
и авторството им, отношението на подсъдимия към тях и конкретното своеобразие на
обстоятелствата, при които са били осъществени противоправните отнемания на чужди
вещи. Към съда не могат да бъдат отправени упреци във връзка с установяването на
фактологията на деянието, тъй като задълженията са изпълнени отговорно и картината на
деянията, описана в обвинителния акт, е разкрита в достатъчна степен съгласно
самопризнанието на подс. С. Ц., направено по реда на чл. 371, т. 2 от НПК и съобразно
доказателствените материали, събрани на досъдебното производство, по отношение на
които съдът е преценил, че подкрепят направените признания. Именно тази преценка,
следва да бъде проверена и от въззивния съд, тъй като същата е и условие за допустимост на
самата диференцирана процедура, която пък от своя страна има основно значение и за
определянето на наказанието. Мотивирането на присъдата е в съответствие с чл. 373, ал.3
НПК /липсата на спор по фактите, изложени в обвинителния акт от прокурора,
рамкиращи предмета на доказване, обезсмисля само събирането непосредствено от съда
на доказателства за тяхното установяване, но не и от мотивиране съобразно посоченото
изискване/. Проверката по смисъла на чл. 372, ал.4 НПК задължително предполага
положителен отговор на съда за процесуалната годност на доказателствата от досъдебното
производство, а след това и този за наличието на достоверност. Районният съд е изложил
съображения за оценяването на гласните доказателства, събрани чрез разпит на
полицейските служители – св.Д. С. и Б. Р., за достоверни. Тази преценка, която е от
съществена значимост за доказаността на авторството на кражбата, трябва обаче да бъде
допълнена със следните доводи:
В доказателствената си дейност районния съд се е позовал на извънпроцесуалното
признание на подсъдимия без да обсъди законосъобразността на подобен подход, който е
поставен под сериозно съмнение от Европейския съд по правата на човека и така не е
достигнал до валидността на направените самопризнания по време на проведения разговор с
подсъдимия, когато полицейските служители са отишли в дома му, поради съмнението, че
той е извършител. Поради това позоваването на Решение № 1114 от 4.02.2006 год. на ВКС
по н.д. № 506/2005 год. не е достатъчно, защото в него не е обсъждана разликата между
показанията на свидетел, който не е ангажиран с разследването на престъплението и е
възприел извънсъдебно признание, и показанията на полицейски служител, който е
извършвал действия в хода на разследването на престъплението и в рамките именно на тези
свои действия е предизвикал, и съответно е възприел, самопризнание, защото именно тогава
се поставя въпросът, дали тези признания са направени от лице, което първо е било обект на
наказателно обвинение (в автономния смисъл на понятието на Конвенцията - лице, което е
официално уведомено от компетентния орган за подозрението, че е извършило
престъпление, или което е съществено засегнато от действията, предприети от
властите в резултат на подозрение срещу него) и спрямо него е приложима защита,
предоставената му от чл. 6 §§1 и 3 от ЕКПЧ, и ако е било такова вече пък се поставя
въпросът за справедливостта на наказателния процес, проведен срещу него (всички те
предмет на съдебната практика на ЕС по правата на човека по българско дело „Димитър
Митев срещу България /жалба № 34779/2009/, Решение на Пето отделение на ЕСПЧ от
08.03.2018 год.).
Ето защо районният съд при мотивирането си не е направил и щателна оценка
посредством пълноценен анализ и излагане на пълни мотиви за направеното самопризнание
от подсъдимия пред полицейския орган с оглед на главния факт на доказване – авторството
на деянията и достатъчно други доказателствени източници относно него. Няма данни С. Ц.
към датата на провеждането на разговора с тях да е бил задържан след заповед, основана на
подозрение, че е извършил процесната продължавана кражба. Той е бил открит в дома си, т.е
тогава той е бил без процесуално качество, но в рамките на същото разследване, поради
което и от този момент е имал правото да ползва адвокат. Не е бил информиран за това си
2
право, но и няма никакви данни за обстоятелства, при които е получено самопризнанието,
които да поставят под съмнение точността и надеждността му. Тъкмо обратното –
твърдението им, че доброволно е признал какво и как е откраднал от двата офиса, чиято
вярност се основава на доказания факт за предаването на процесните вещи, предоставя
соченото осъзнато съдействие на подсъдимия. Точността и надеждността на
самопризнанието на Ц. е повторено впоследствие в разпита му вече като обвиняем, което
повторение пряко доказва този на провеждането на разговора с полицаите и съдържанието
му. Поради това проверяващият съд приема, че извънсъдебното самопризнание на
подсъдимия пред полицейските служители може да се включи в доказателствения материал,
чрез показанията на двамата свидетели, които го възпроизвеждат, защото няма съмнение за
точността и надеждността му.
Тези допустимите и достоверни производни гласни доказателства, събрани чрез
разпита на св. Р. и С., обаче съвсем не са достатъчни да осигурят убеждението във
виновността на Ц.. Впрочем дори и да бяха процесуални, признанията му не биха били
достатъчни. Налице са обаче и достатъчно други доказателствени източници за авторството
му на двете отделни отнемания освен показанията, и това е фактът, че във фактическа власт
на подсъдимия са се намирали вещите, предмет на кражбата, както и този за специфичният
начин на влизане в офисите, който го издава, тъй като е идентичен с уменията му, чрез
който е извършвал предишни кражби, за който е осъден.
С оглед на това признанието именно на фактите, въз основа на които е изградена
обвинителната теза, води до извод, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от
доказателствата, надлежно събрани в досъдебното производство.
Залегналите в обвинителния акт обстоятелства на престъплението, възприети и от
съда по реда на чл. 371, т. 2 НПК, са верни, а и в съответствие с Тълкувателно решение № 1
от 6.04.2009 г. на ВКС, въззивният съд е недопустимо да реши делото на основата на
фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния
акт, поради което и е допустимо да не се повтаря още повече, че оплакването е само за
продължителността на лишаването от свобода. Само поради защитния довод, че
подсъдимият не е с висока степен на обществена опасност се конкретизира следното:
Извън двете отделни осъждания, от които произтича наличието на опасния
рецидив и в двете му форми – това по н.о.х.д. № 237/14 год. и по № 235/17 год. /както и това
по н.о.х.д. № 2273/2016 год., защото то е в съвкупност с последното/ Ц. е осъждан още 14
пъти /тъй като от общо 20 съдебни актове за наказването му 13 са за самостоятелни
престъпления, а 4 престъпления са извършени в съвкупност, за които му е наложено общо
наказание. По време на задържането, което продължава, и след постановяване на
обжалваната присъда е бил лекуван в СБАЛЛС Хирургичен сектор за времето от 03.07.20
год. до 06.08.2020 год. поради жлъчнокаменна болест, като при консултация във външно
заведение с хирург е прието в епикризата, че подлежи на планово оперативно лечение.
Въз основа на установените факти правилен е изводът за осъществено от подс. Ц.
едно продължавано престъпление - квалифицирана кражба, от това, че е извършена по
специален начин и при опасен рецидив, тъй като с отделните две отнемания е засегната
собствеността на различни граждани и при обективна и субективна съвкупност на
обстоятелствата по чл. 26 от НК.
След приложението на закона се преминава към произнасяне по единственото
оплакване на подсъдимия по повод определеното му наказание. Искането за подобряване на
положението му чрез намаляването му към минимума е неоснователно.
В случая предвидената минимална продължителност от 3 години на
лишаването от свобода не е оправдано, не само защото са налични обстоятелства,
които правят извършеното по-силно укоримо, а защото тяхната относителна тежест е
3
и значителна. Последното обстоятелство не позволява и намаляване на
продължителността на лишаването от свобода въобще, тъй като на практика това
означава да се слезе под средата на средния размер / който е 4 години и 6 месеца/, т.е да
се приеме, че отегчаващите обстоятелства не са значително надделяващи над
смекчаващите. Районният съд при индивидуализацията на наказанието е допуснал
само една грешка, която обаче е в интерес на подсъдимия, тъй като се е съобразил със
„социалния статус“ на Ц. /без да поясни каква е неговата особеност/. Може би е имал
предвид по-скоро липсата на пари, защото тя е причината да вземе и поредното
решение да си ги набави без да се труди. Тази причина обаче не е извинителна, защото
навикът му да не работи не може да уврежда собствеността на тези, които го правят.
Лишена от фактическа основателност е преценката на защитника, че той е личност
с ниска обществена опасност, защото не само броят на конкретизираните осъждания, но и
фактът, че те са извършени при условията на опасен рецидив в период от време на почти 20
години, са показателни за трайни и упорити престъпни навици. Точно за невъзможност да
преодолее нагласата си сочи и фактът, че само два месеца след като е изтърпял предишното
си лишаване от свобода за срок от 3 години и 4 месеца той е извършил и престъплението,
което се наказва. А то също е със завишена обществена опасност, защото се касае до
продължавана кражба на значителна стойност – общо 1448 лева. С точно обратната
насоченост, но не с такава висока относителна тежест, са обстоятелствата, че подсъдимият
действително не само си е признал за кражбите още в самото начало, но е и съдействал за
връщането на двата компютъра на собствениците им, поради което и отрицателното
въздействие на деянието му е силно намалено, защото ако то не беше извършено при опасен
рецидив, можеше да се ползва законово предвиденото намаляване на наказанието чл. 197,
т.3 от НК. Влошеното здравословно състояние не може да се отчете като смекчаващо
отговорността, поради характера му и налагащото се лечение. Следователно отегчаващите
отговорността обстоятелства надделяват, тъй като тяхната тежест е по-голяма и налагат
наказание над посочените 4 години и половина, поради което срокът от 6 години е
справедлив размер за извършеното престъпление от Ц.. След задължителното му
намаляване с 1/3 се стига до наказание от 4 години, които реално отичат и необходимата
градация при наказването му /предишното му лишаване от свобода е било от 3 години и 4
месеца и явно не е било достатъчно за поправянето му/.
При извършената служебна проверка въззивният съд не намери причини за
отмяна или изменение на съдебния акт, поради което и той следва да бъде потвърден.
Мотивиран от горното и на основание член 338 НПК, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 4280 от 03.06.2020 г. по н.о.х.д. № 144/2020 г. по
описа на Районен съд - Благоевград.
На основание чл. 340, ал.4 от НПК да се изпрати незабавно препис от него на ОП-
Благоевград.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5