РЕШЕНИЕ
№ 417
гр. Казанлък, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:КЕТИ М. КОСЕВА
при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА
като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело №
20245510102175 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен иск за обявяване нищожност на договор с пр. осн. чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД и на осн. чл.22, вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Ищцата Х. Я. Х., ЕГН: ********** моли съда да обяви за нищожен
договор за потребителски кредит от *** г., сключен между нея и „Т.“ ЕАД,
поради противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и на осн.
чл.22, вр. с чл.11 ал.1 т.9,т.10,т.11,т.12 от ЗПК.
Моли да бъде осъдена насрещната страна да й заплати направените
разноски.
Твърди, че е страна по договор за потребителски кредит от *** г.,
сключен с ответното дружество "Т." ЕАД, съгласно който договор трябва да
върне сума в общ размер на 22 857.48 лева, при получена в заем сума в размер
на 11500.00 лева, ГПР 34.27%, годишен лихвен процент 30.39 % и срок на
кредита - 36 месеца.
Съгласно чл.7.1 от договора за потребителски кредит от *** г., сключен с
"Т." ЕАД, следва да заплати и застрахователна премия в размер на 3381.82
лева. Счита, че договорът за потребителски кредит от *** г. е нищожна поради
противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД по следните
съображения:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от
ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
1
разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2
и чл.9 от ЗЗД. Преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.
26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите й с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на
заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения. Твърди, че понятието добри нрави
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства,
то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за
който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е
обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума/.
При кредит с кратък срок на ползване /38месеца/, макар и този заем да е
необезпечен, уговарянето на възнаградителна лихва на близо 100 % по-висок
от стойността на заема е необяснимо - нито с разходите, които прави
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва е
типична за дългосрочни кредита /над 15 години/, когато рискът на заемодателя
е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на
формираната от ответника печалба надвишава двукратно размера на
предоставения заем. При формиране размера на възнаградителната лихва
обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да
може да се приеме като максимален размер. Практиката приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от два
пъти законната такава при обезпечени заеми. При обезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва е в
размер на 30.39 % годишно и същата надхвърля на четири пъти и половина
пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишава
драстично размера на законната лихва. Договорът за потребителски кредит от
*** г., накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на
добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
2
договарянето, поради което се явява нищожен. Нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
нея.
Еквивалентност между престациите не е налице, тъй като сумата която
се претендира като лихва е в размер на 7975.66 лева, т.е. размер над 50% от
отпуснатата главница.
Твърди, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
от *** г., е недействителен и на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В договор за потребителски кредит е
посочен годишен лихвен процент 30.39 %. Липсват обаче каквито и да е било
условия за прилагането му. От съдържанието на чл. 9 от договора не става
ясно, дали лихвеният процент по кредита действително е фиксиран за целият
срок за кредита или е референтен/променлив. Нарушението е още по
съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да
може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено
ограничава правата й и е основание за недействителност на договор за
потребителски кредит.
В чл.9 от 4 договора е възпроизведен текстът на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, а
именно: “Лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти Този текст не изключва приложението на референтен лихвен
процент. В чл.9.1 от договора е записано, че годишният лихвен процент е в
размер от 30,48%, но не е определен изрично като фиксиран. Това от своя
страна, води до нищожност на договор за кредит на основание чл.22, вр.с
чл.11, ал.1 т.9 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя.
В договора за потребителски кредит от *** г., е посочено, че ГПР е в
размер на 34.27%. Липсва каквото и да е уточнение, какви точно разходи се
включват в посочения процент. Посоченият лихвен процент от 30.39% не е
ясно как точно се съдържа и как е изчислен по отношение на общия ГПР. По
този начин тя е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде
спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следва в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които ще направи и които са
3
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една
от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по потребителския договор, невключена в ГПР
противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
Позовава се на Опр. №531/10.06.*** г. по гр. дело №2589/2021 г. на ВКС,
3 г.о. по идентичен случай- че договорът следва да съдържа вярно и коректно
посочване на ГПР, а то ще е вярно и коректно, ако съответства на параметрите
на договореното, във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки
и косвени разходи, оскъпяващи кредита. Съобразяване на разхода за
застрахователна премия при определяне на общия размер на разходите по
кредита води до извода, че ГПР по договора за кредит не е в съответствие с
императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК. В чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК е
предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Има погасителен план, но той изцяло не
отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсва задължителната
информация по ЗПК. Доколкото в договора за потребителски кредит от *** г.,
е предвидена дължимостта на договорна лихва, както и застрахователна
премия, същите е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с
оглед тяхната периодичност. Посочване на обща дължимата сума, без да става
ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума създава невъзможност за не да
разбере заплащаните вноски по погасителния план, какви компоненти
включват, как са изчислени и на каква база. Посоченото се явява едно
самостоятелно основание за нищожност на договора за кредит.
В договора за потребителски кредит и погасителен план към него не се
съдържа предвидената в чл.11, ал.1, т.12 ЗПК информация относно правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план
трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за
извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата
на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи.
Твърди, че в чистата стойност на договор за потребителски кредит от
*** г., не следва да бъде включена застрахователна премия в размер на 3381.82
лв., тъй като липсват доказателства кредитодателят да е финансирал тази
услуга чрез заплащането й на застраховател. Налице са единствено данни, че
кредитополучателят е поел задължение за заплащане на застрахователната
премия, която според посоченото в договора е начислена към главницата.
Наред с това, застрахователна премия от 3381.82 лева е следвало да се включи
в ГПР, а в случая това не е сторено. Това от своя страна съставлява
заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която
максимално допустимият процент на разходите на година по потребителските
4
кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения, определена с постановление на
Министерския съвет. Поради невключване на уговорките за застрахователна
премия и такса експресно разглеждане на документи в размера на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от
Закона за защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. С определение
№531/10.06.*** г. по гр. дело №2589/2021 г., на ВКС, 3 г.о. по идентичен
случай е прието, че договорът следва да съдържа вярно и коректно посочване
на ГПР, а то ще е вярно и коректно, ако съответства на параметрите на
договореното, във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и
косвени разходи, оскъпяващи кредита. Съобразяване на разхода за
застрахователна премия при определяне на общия размер на разходите по
кредита води до извода, че ГПР по договора за кредит не е в съответствие с
императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК.
С Р на СЕС, девети състав, от 21 март 2024 г., по дело С-714/22, което е
задължително за съдилища в страната, е прието, че в ГПР, следва да бъдат
включени разходи по кредит, които ще се понесат от потребителя, като ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР
отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи -
договорът следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на
главница.
Ответникът „Т.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.С. моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявеният иск
като неоснователен и недоказан, поради това, че не са налице обстоятелствата
по чл. 22 от ЗПК за обявяване на договор за потребителски кредит *** от *** г.
за недействителен.
В случай, че искът бъде отхвърлен изцяло, моли да му бъде присъдено и
юрисконсултско възнаграждение за водене на делото в размер на 300 лв.
В случай, че съдът приеме, че е доказано извършването на разноски от
ищеца по настоящото дело и същите са в размер над минималния адвокатски
хонорар, прави възражение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК и моли съда да
намали същия до размера на нормативно установения минимален размер за
адвокатски хонорар.
Процесният договор за кредит, безспорно е за потребителски кредит по
смисъла на ЗПК. Сключеният с ищеца договор за кредит е типов за всички
клиенти на Банката, като разпоредбите му са изложени в последователността
на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, откъдето ясно може да се види и проследи липсата на
разпоредби/условия, водещи до недействителност на договора за
5
потребителски кредит. Преди сключването на договора за кредит
потребителят-клиент подписва заявление - декларация за установяване на
договорни отношения. С въпросната декларация Банката уведомява клиента
за целите на обработката на неговите лични данни. В т. 13 от декларацията
клиентът има възможност изрично да избере дали да сключи застраховка. По
отношение на размера на годишния лихвен процент: уговореният в чл. 9 от
договора за кредит лихвен процент (ГЛП) е в размер на 30,39 %.
Оспорва твърденията на ищеца са, че ГЛП е в противоречие с добрите
нрави, доколкото надхвърля 3 пъти размера на законната лихва, цитирайки
съдебна практика. Институтът на „добрите нрави“ се прилага при липса на
празнина в закона. Цитираната от ищеца съдебна практика от преди 2014 г.,
когато с ДВ бр. 35 от 2014 г. са приети изменения в разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, които влизат в сила от 23.07.2014 г., относно максималния размер на
разходите, който може да се прилага за потребителски кредити - 5 пъти
размера на законната лихва.
Твърди, че е налице е константна съдебна практика на ВКС /Опр.
2446/24.09.2024 г. на ВКС ТК, 2-о отделение, по т.д. 2071/2023; Р
№50086/21.12.2023 г. по т.д.№1027/*** г. на ВКС, ТК, Първо отд./, че е
неприложима цитираната … съдебна практика за трикратния размер на
законната лихва, тъй като същата е формирана по време, когато в закона
липсва установена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити, т.е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на
договаряне на страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД са били правилата на
добрите нрави и именно поради това, съдебната практика е приемала за
валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния,
респ. трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на
обезпечен и необезпечен заем.
След 2014 година такава горна граница за потребителските кредити е
нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) и това е 5-кратния размер на законната лихва,
доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч.
лихви, възнаграждения и т.н., при отчитане от законодателя, че размерът на
договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за
да бъде избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден
максимален размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита.“
По своята същност възнаградителната лихва представлява цената, която
заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични
средства. Възможността за договарянето на такава лихва е предвидено в
закона - чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а при потребителските кредити тази уговорка е
задължителен елемент от съдържанието на договора - арг. чл. 4, ал. 1, т. 5 ЗПК.
Ето защо наличието на клауза в договора, предвиждаща заплащането на
възнаградителна лихва, не е в противоречие с изискванията за
добросъвестност. Що се касае до това дали уговорката в конкретния случай
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя, уговореният ГПР, в който се включва и ГЛП, не надвишава
6
определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер и не би могъл да обоснове извод за
евентуална неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Банката няма
задължение да посочи методиката, по която се изчислява ГПР, но има
задължение да изчисли ГПР по методиката посочена в Приложение № 1 към
ЗПК.
От друга страна в договора за кредит не са посочени никакви други
разходи по кредита, с изключение на лихвата.
В чл. 10 от договора е посочил и допусканията, при които се изчислява
ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Релевантни са
твърденията на ищеца дали застрахователната премия (цената на сключената
застраховка) представлява скрит разход, който следва да бъде включен при
изчисляването на ГПР. Доколкото страните не спорят за сключването на
договора за кредит с параметрите посочени в исковата молба, разрешаването
на въпроса дали застрахователната премия е разход, който следва да се включи
при изчисляването на ГПР е от основно значение за спора. Съжденията на
ищеца дали застрахователната премията е скрит разход или не намира за
некоректни. § 1 от ДР на ЗПК дава ясно разграничение кога застрахователната
премия ще бъде включена в общите разходи по кредита и кога не, и това
разграничение е свързано с обстоятелството дали застраховката е
задължително условие за сключването на договора за кредит. Ако е
задължително условие - тогава застрахователната премия е общ разход по
кредит, но ако не е задължително условие, тогава застрахователната премия не
е общ разход по кредита. Страните не разполагат с други доказателства,
установяващи задължителността на застраховката при сключване на договор
за кредит, освен подписаните от тях документи. На база на така подписаните
документи са налице следните факти: деклариране от страна на Банката, че
застраховката не е задължително условие за сключване на договора за кредит.
Банката предлага на своите клиенти типови договори за кредит, където в чл.
19 е посочено, че застраховката не е задължителна. Въпреки, че в исковата
молба ищецът твърди, че това твърдение е само с декларативен характер, то
поражда за Банката реални правни последици, а именно: Ясната липса на
условност в параметрите на сключения договор за кредит – например промяна
в лихвата, ако не сключиш застраховка или друга подобна санкция; лишава
Банката от възможност да промени параметрите по договора за кредит, ако
клиент се откаже/прекрати вече сключена застраховка. Предоставяне на
клиента на възможност за нарочен избор да сключи застраховка. Условията в
договора за кредит не са индивидуално договорени, както твърди и ищеца в
исковата молба, но преди сключването на договора за кредит, клиентът следва
да разпише заявление - декларация за установяване на договорни отношения,
което е отделен документ, в който клиентът дава напълно свободно
(индивидуално) своето информирано съгласие за приемане или не на
конкретни изявления, изложени в декларацията.
Видно от т.13 на цитираната декларация ищецът е направил изричен
избор за сключване на застраховка.
Застраховката е сключена за срока на договора за кредит, като платената
от потребителя застрахователна премия осигурява покритие на застрахованите
рискове за този период. Ищецът като застраховано лице, има правото да
прекрати застраховката и застрахователите ще му възстановят припадащата се
7
част от застрахователната премия. Ищецът не е предприел никакви постъпки в
тази насока, с което би намалил разходите по кредита за себе си, но в същото
време застрахователите осигуряват застрахователно покритие на
застрахованите рискове. Така например, ако ищецът беше упражнил правото
си на отказ от застраховката в деня на сключването на договора за кредит или в
непосредствена близост след това, то застрахователите щяха да възстановят
на ищеца пълния размер на застрахователната премия, с която сума ищецът е
можел да разполага и или да погаси предсрочно кредита или да използва
сумата за свои нужди. При всички положения условията по договора за
кредит остават непроменени - размер на лихва, размер на ГПР, единствено
срокът би се променил в случай на предсрочно погасяване на кредита. Това е
изрично записано в т. 10 от Общите условия за застрахователна програма „З.“
към Застрахователен сертификат № 1******.
В случай че застраховката е била задължителна за сключването на
договора за кредит, то следва и нейното поддържане за срока на кредита да
бъде задължително и потребителят да няма възможност да я прекрати без да
претърпи санкция за това (увеличена лихва, предсрочна изискуемост или
друго). Незадължителният характер на застраховката се обуславя от пълната
свобода на потребителя да прекрати същата и да получи възстановяване на
платената застрахователна премия, за което действие страните не са
предвидили каквито и да било последици в договора за кредит. Последващи
тълкувания дали застрахователната премия е разход по кредита или не е, не
променят обстоятелството, че към датата на сключване на процесния договор,
потребителят - ищец е имал избор да сключи или не застраховката, като това
не е било условие за сключването на договора за кредит.
Счита, че в договора за кредит достатъчно ясно и коректно е изложена
информацията за ГПР и същият показател е изчислен и посочен с коректна
стойност към датата на сключване на договора. Към тази дата Банката и
потребителят ищец са постигнали съгласие по всички установени в чл. 11, ал.
1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК нормативни изисквания, а именно: лихвения процент
по кредита (30,39 %), условията за прилагането му - той е фиксиран за целия
срок на действие на кредитното правоотношение - чл. 9 от договора за кредит;
ГПР (34,27%) и общата сума, дължима от потребителя (22857,48 лева),
изчислени към момента на сключване на договора за кредит (чл. 10 от
договора за кредит); условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски), поради което
този договор за потребителски (банков) кредит е действителен и е породил
целените при съвпадане на двете насрещни волеизявления правни последици.
Потребителят - ищец е получил заемната сума по уговорения в договора за
кредит начин и е погасявал съгласно погасителния план на същия (една част от
средствата). Видно от договора в чл. 11.2 е инкорпориран погасителен план, в
който са посочени брой, размер в лева и падеж на всяка вноска. Доколкото при
процесния договор е приложим фиксиран лихвен процент за целия период,
изискването за посочване на последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихва е
неприложимо. Ако потребителя е имал неразбиране относно тази част на
договора, същия има правото дадено му в чл. 11, ал. 1 т. 12 от ЗПК - да изиска
8
безвъзмездно от кредитора детайлен погасителния план, който да даде
информация за размера на погасената сума и оставащата за плащане сума,
като отразява погасяването на задължението по компоненти (такси, лихва,
главница), поради, което следва да предостави и разбивка по компоненти на
главницата. Този погасителен план се предоставя на потребителя само 1) при
поискване и 2) ако е извършвал погасявания по кредита. Този погасителен
план не може да бъде част от договора, защото се предоставя само при
извършено погасяване на вноски по кредита. Такова искане не е подавано до
Банката от страна на кредитополучателя. Отделно, и противно на твърденията
в исковата молба, правото на потребителя в по чл. 11, ал. 1 т. 12 от ЗПК е
инкорпорирано в чл. 12 от процесния договор, с което счита, че Банката като
кредитор е предоставила необходимата информация съгласно предписанието
на приложимата нормативна рамка. По същият начин в тази част
неоснователно се явява възражението от страна на ищеца, като съгласно чл.10
т.2 б.“з“ и „и“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, договорът за кредит
следва да посочва кратко и ясно размера, броя и периодичността на
дължимите погасителни вноски и, когато е уместно, реда на разпределение на
вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването и правото на потребителя да получи при
поискване и безвъзмездно и по всяко време през целия срок на действие на
договора за кредит извлечение под формата на погасителен план като планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент - каквато
разбивка, както уточнихме, не е изискана от потребителя. Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски.
С оглед практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно
договорите за потребителски кредити (Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г.,
Решение от 05.09.19 г. по дело С-ЗЗ1/18) в договора за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез вноски, не е необходимо да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи. Посочения в чл. 11.2. от договора
погасителен план съдържа визираната по-горе изискуема информация.
Доколкото в договора не е предвидено заплащане на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Видно от представения по делото договор за потребителски кредит за
общо ползване № *** от *** г. на *** г., в гр. К., Х. Я. Х. и "Т." ЕАД са
сключили следното съглашение: дружество "Т." ЕАД предоставя на Я.
9
потребителски паричен кредит в размер на 11 500лв. с общ размер на
застрахователната премия 3381,82 лв. и ОБЩ размер НА КРЕДИТА 14881,82
лв.
Посочено е, че общият размер на застрахователната премия - 3381,82 лв.
е формиран от 359,65 лв. премия по застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА
/bill/ и 3022,17 лв. премия по застраховка BANK ПАКЕТ 3
КРЕДИТ+СМЕТКА /bill/.
Срокът на договора за кредит е определен на 25.11.2025 година. В чл.9.1
страните са договорили олихвяване на предоставения кредит с 30,39 %
годишен лихвен процент, а в чл.10 - ГПР – 34,27 лв. и ОБЩА сума дължима
от потребителя 22857,48 лв. като при просрочие от страна на потребителя
дължимата сума ще се увеличи с лихвите и разходите по чл.15 от договора.
В чл.11.2 е посочен „Погасителен план към договора“ – 36 месечни
погасителни вноски, всяка с размер 634,93 лв. и падеж 25-то число на месеца,
включваща в себе си посочените части от главницата и лихвата, т.е. сумата
22857,48 лв., от които 14881,82 лв. главница /състояща се от дадени в заем
средства и уговорени като застрахователна премия средства/ и 7975,66 лв.
лихва.
В чл.19 от договорът е записано, че при сключването на този договор
потребителят не е длъжен да сключва застраховка, по свое желание той може
да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми ПРЕДЛАГАНИ от кредитора, в качеството му на
застрахователен агент, без това да е задължително условие за сключването на
самия договор.
Действително, видно от представения сертификат № 1****** за
застрахователни програми „З.“ и „З. на кредитополучателя на потребителски
кредити и допълнителна медицинска услуга „***“ в качеството си на
застрахователен агент на „К. – клон Б.“ и „К. – клон Б.“, ответникът "Т." ЕАД е
сключил с ищцата застрахователни програми „З.“ и „З. с плащане на
еднократна такса „***“, определяйки цена на застрахователния продукт, е.т
еднократна застрахователна премия в размер на 3381,82 лв.
Сумата, представляваща еднократната застрахователна премия от
3381,82 лв. не е платена от Я., кредиторът застрахователен агент се е нагърбил
със задължението да превежда от сметката на Потребителя по своята банкова
сметка или по тази на застрахователя „ЧАСТТА ОТ СРЕДСТВАТА ПО
КРЕДИТА, представляваща дължимата за конкретната застраховка“ /виж
чл.7.2.3/.
От представеното заявление за рефинансиране на задължение от *** г. е
видно, че кредитът от *** г. е отпуснат с цел рефинансиране на потребителски
кредит №***-***, представен на Я. от същия кредитор.
Преди подписване на кредитното съглашение, Я. е попълнила заявление-
декларация за установяване на договорни отношения от ***г.
Попълването на заявлението се изразява в изписване на трите имена на
декларатора-заявител, отговор на 4 въпроса, състоящ се в поставяне на
отметка в едно от двете квадратчета, с изписан до квадратчето текст „Да“ или
текст „Не“, полагането на подпис след изявлението „Заявител“, посочването
10
на датата, мястото на съставянето на изявлението.
В т.13 на заявлението – декларация „Заявявам желанието си и давам
съгласие да ми бъде сключена застраховка/и предлагани от "Т." ЕАД,
действаща като застрахователен агент на „К. – клон Б.“ КЧТ и „К. – клон Б.“
КЧТ, в квадратчето с надпис „Да“ е поставена отметка. В заявлението не се
споменават нито броя, нито видът на застраховките, но има изявление-
обещание от страна на заявителя /каквито и колкото и да са тези застраховки
той/ да приеме Общите им условия и да ги спазва.
Страните не спорят, че ищцата е получила сумата по кредита – 11 500
лв. Видно от представената справка за извършени плащания и погасяване на
кредита за периода 07.03.2023 г. - 12.06.2023 г., ищцата е платила общо
1367,42 лв., от които 522,66 лв. са отнесени за погасяване на главницата,
823,64 лв. – за погасяване на договорната лихва и 23,12 лв. за погасяване на
начислена наказателна лихва.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Искът е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Дефинитивната разпоредба на чл. 9, ал. 1 от ЗПК определя договора за
потребителски кредит като договор, въз основа на който кредиторът
предоставя на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне. Предвид легалното
определение, разкриващо характерните белези на този тип договори,
главницата по него съставлява паричната сума, предоставена на
кредитополучателя под формата на заем. Видно от сключения между страните
в настоящото производство договор, предоставената сума в заем е в размер на
11500 лв.
Страните спорят дали сумата, представляваща застрахователна премия е
част от главницата по договора за кредит /каквито са твърденията на ищцата/
или съставлява разход за незадължителна застрахователна услуга, който не
следва да се включва в главницата /както твърди дружеството кредитодател/.
Дефинитивната разпоредба на § 1. 1 от ДР на ЗПК, съставляваща
директна рецепция и транспониране на чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО
на ЕП и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета определя, че общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
11
потребителя не включва нотариалните такси.
С оглед изясненото съдържание на понятието "общ разход по кредита",
следва да се приеме, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
в договор за потребителски кредит когато закупуването на посочените услуги
се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит /Решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по дело
С-714/22/ са част от разходите по кредита.
В процесния договор за потребителски кредит в размера на ГПР не е
включена сумата, представляваща застрахователна премия по договора, но
същата, представлява част от "общия разход по кредита" и следва да се
включват в него. Словесната конфигурация на чл. 19 от договора за
потребителски кредит, че сключването на застраховка респ. заплащането на
застрахователна премия е с незадължителен и не е условие за отпускане на
кредита не се подкрепя от доказателствата по делото.
Не може да се приеме за действително /т.е. разбиращо смисъла и
значението на направеното изявление/ изявлението на Х. Х. Я. в т.13 от
заявлението-декларация. Към момента към който заявителката е „заявила
желание и е дала съгласие“ липсва дори и минимална определеност на
параметрите на даденото „съгласие“ – предлаганите от „Т.“ ЕАД като
застрахователен агент на две застрахователни дружества продукти.
В представения сертификат за застрахователни програми не е посочено,
кое е лицето подписало съглашението от името на двамата посочени в
сертификата застрахователи. Доколкото застрахователното правоотношение е
възникнало чрез застрахователен агент – дружество кредитор, имената и
отношението на подписалото съглашението от името на дружеството, респ. на
застрахователите лице е неизвестно /не е посочено в документа/. Поставянето
на два печата не внася яснота кое е лицето, действало от името на двата
субекта, на чието име са печатите.
Липсват данни по делото части от застрахователната премия по
застрахователното съглашение /предвид направените частични плащания по
договора за потребителски кредит/ да са били реално заплатени на
застрахователите.
По естеството си така уговореното допълнително плащане под формата
на „застрахователна премия“ има задължителен характер, цели прикриване на
част от възнаграждението за кредитора по начин, че то да не попадне в обхвата
на "общия разход по кредита на потребителя" по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
респективно да не бъде включено в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Простите математически сметки показват, че ако към посочените в
договора разходи за договорна лихва се прибавят и скритите разходи по двете
застраховки и се съобрази реалният размер на главницата то общият размер на
ГПР значително ще надхвърли максималния допустим размер, визиран в чл.
19, ал. 4 от ЗПК - пет пъти законната лихва
Резултатът от тази дейност е заобикаляне на императивното правило на
чл. 19, ал. 4 ЗПК с цел въвеждане в заблуждение на потребителя, че
съглашението е законосъобразно.
12
Нарушението на чл. 19, ал. 4 ЗПК само по себе си не води до нищожност
на целия договор, но в резултат от това поведение посочената в договора
стойност на ГПР – 34,27 % не отговаря на действителния му размер, а
надхвърля 70% . Невключването в изчисляването на ГПР по реда на чл. 19, ал.
2 ЗПК на застрахователната премия е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /договорът да съдържа действителния
ГПР/. Последиците от нарушение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
са уредени в чл.22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 договорът за потребителски кредит е недействителен.
Санкцията за нарушение на задължението чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
уредена в чл. 23 ЗПК. / в този смисъл: Р № 2886 от 12.05.2025 г. на СГС по в.
гр. д. № 3114/2024 г., Р № 395 от 22.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 5786/2023
г., Р № 513 от 23.12.2024 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 790/2024 г./.
Нарушението на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изразяващо
се в посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите.
Заблуждаващите търговски практики всякога съставляват накърняване
на добрите нрави на обществото.
Разноските направени от ищцата възлизат на 595,27 лв. за държавна
такса. Представлявана е от адв. М. В. М.. Представителството е осъществено
въз основа на договор за правна защита и съдействие от 24.07.2024 година, с
който е договорено процесуалното представителство и защита да се
предоставят от адвоката на Х. Х. безплатно на осн. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА като
оказване на помощ на материално затруднено лице.
На осн. чл. 32, ал.2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го
заплати.
Предвид цената на предявения иск /22857,48 лв./, фактическата и правна
сложност на иска за нищожност и характерът на възнаграждението /безплатна
правна помощ на материално затруднено лице/ съдът счита сумата 1685 лв.
/минимално възнаграждение по см. на чл.7, ал.1, т.2 от Тарифа №1/2024 г. за
възнагражденията за адвокатска работа, следва да бъде редуцирана до 720 лв.
с ДДС като справедлив и обоснован размер на възнаграждението.
Ответникът следва да заплати на ищцата направените разноски в размер
на 595,27 лв.
Ответникът следва да заплати на адв. М. В. М. възнаграждение в размер
на 720 лв. с ДДС.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
13
ПРИЗНАВА сключеният между Х. Я. Х., ЕГН: **********, с адрес ***
и „Т.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.С., ***,
представлявано от В.А.Г., Н.Г.С., Л.Т. договор за потребителски кредит № ***
от *** г., за НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл.3-то ЗЗД и с чл.22,
вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Т.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.С., *** да заплати на Х. Я. Х., ЕГН: **********, с адрес *** сумата 595,27
лв., представляваща разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Т.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.С., *** да заплати на адвокат М. В. М. от АК-П., с адрес гр. П., *** сумата
720 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата за представителство осъществено въз основа на договор за
правна защита и съдействие от 24.07.2024 година, с който е договорено
процесуалното представителство и защита да се предоставят от адвоката на Х.
Х. безплатно на осн. чл.38, ал.1, т.2 от ЗА като оказване на помощ на
материално затруднено лице.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването
му пред ОКРЪЖЕН СЪД - С..
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
14