№ 4209
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100501754 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Й. С. А. срещу решение №
21791/01.12.2024г., постановено по гр. д. № 48482/2022г. на СРС, 38 с-в.
С обжалваното решение са отхвърлени изцяло кумулативно обективно
съединените искове на Й. С. А. ЕГН ********** срещу „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД ЕИК *********, предявени на основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за претърпените имуществени
вреди в размер на сумата 241,45 лева, платени по договор за поръчителство №
4175989, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
вземането.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
1
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество – основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
На първо място следва да се отбележи, че не са предявени кумулативно
обективно съединените искове. Предявеният иск е един – по чл. 55, ал.1 ЗЗД
за връщане на недължимо платеното. В исковата молба ищецът само се е
позовал на недействителност на договора за поръчителство, но не е предявен
отделен иск в този смисъл. С уточнителна молба от 06.03.2023г. ищецът е
заявил, че всъщност е предявил два иска, включително и по чл. 26 ЗЗД. СРС
неправилно е приел, че е сезиран и с такъв иск в съдебно заседание от
16.06.2023г. Въпреки това, с решението се е произнесъл единствено по иск с
правно основание чл. 55 ЗЗД, като е отхвърлил същия като неоснователен.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
В исковата молба ищецът се е позовал на нищожност на договора за
кредит, както и на нищожност на договора за поръчителство.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. В действащия ЗПК законодателят поставя определени
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е посочвал, че
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
2
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този
начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика,
като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Договорът за поръчителство също има характеристиката на
потребителски договор, като ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Длъжникът е физическо лице, като в този смисъл и договорите за
поръчителство, свързани с обезпечаването на договора за кредит не са били
предназначени и свързани с извършване на търговска или професионална
дейност на ищеца като кредитополучател, и не се установява от
доказателствата по делото, жалбоподателят да е действал при сключването на
договорите за заем и за поръчителство в рамките на своята търговска или
професионална дейност. Следователно, съдът при анализа на процесните
договори за поръчителство следва да съобразява действителността на същите
не само с оглед на общите правила на Закона за задълженията и договорите,
но и с оглед специалните текстове на Закона за защита на потребителите.
Общите правила относно договора за поръчителство са уредени в чл.
138 и сл. от ЗЗД. Съгласно тях той представлява съглашение за учредяване на
обезпечение, което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за
вземанията по което се поема поръчителството, но въпреки това представлява
самостоятелно съглашение, чиято правна валидност следва да се преценява
отделно. Макар законът да го урежда като едностранен безвъзмезден договор,
няма правна пречка в рамките на свободата на договаряне, поръчителството да
бъде уговорено като двустранно възмездно правоотношение. Съгласно чл.
138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително
задължение и щом договорът, за който се поръчителства (в случая договор за
потребителски кредит) е недействителен, то същият не може да породи
действително задължение, за което да носи отговорност поръчителят.
Доколкото се касае за отделна правна сделка, недействителността на договора
за потребителски кредит сама по себе си не води автоматично до
недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не би
могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на
нищожно правоотношение.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор
такса "гарант" е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото
оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на
чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
3
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на
кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция, като
кредитополучателят се е съгласил да заплати такса, а гарантът се е задължил
спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора
за кредит. Договорът за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на
договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде
обезпечен е било изрично заявено / чл. 4 от договора/. По правило договорът
за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т. е. по него задължения
възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен
и възмезден характер – както е в частност, тъй като кредитополучателят се е
задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай
поръчителството е близко до договора за застраховка.
Общото задължение на ответника е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания,
в които изрично е посочено и задължението за такса "гарант" /месечният
размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница ежемесечно дължима такса "гарант"/. Плащането на
таксата "гарант" обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски.
Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.
19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на таксата "гарант" като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
4
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други
разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Неправилно СРС е приел, че договорът за кредит не е въведен в
предмета на делото. Макар и да не е предявил самостоятелно иск за
нищожност, ищецът се е позовал на такава в исковата молба.
На следващо място, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита
на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко
договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът
да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато
те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните
правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на
съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
В конкретния случай договорът за кредит и поръчителство са сключени
чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, на една и съща
дата, заведени са под един номер, предоставен е един погасителен план и е
уговорено плащане само в полза на „Изи Асет мениджмънт“ АД.
Същевременно от извършена служебна справка в Търговския регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител
„Файненшъл България" ЕООД, е „Изи Асет Мениджмънт“ АД, тоест
ответникът и кредиторът по правоотношенията по предоставяне на паричен
заем са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 и 6 от ДР на ТЗ.
Обсъдената съвкупност от обстоятелства води до извод, че се касае за
„скрито“ възнаграждение за кредитора по договора за паричен заем. Този
извод се подкрепя и от факта, че претендираното възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство произтича от договор, който е свързан с
падеж на главните задължения към кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД и е
платимо също на последния. Възнаграждението на гаранта е разсрочено на
погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на
погасителните вноски по договорите за потребителски кредит. "Изи Асет
Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на
задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор
и всички други вземания на гаранта по договора – чл. 3, ал. 1 от договора.
В този смисъл, от съвкупната преценка на тези данни, чрез сключването
на договора за поръчителство се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33
ЗПК, като се преследва забранена от закона цел – неоснователното
обогатяване на кредитора и оскъпяване на кредита. С договора за
5
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Насочването към учредяване на обезпечение от свързано дружество
финансов-гарант, което не събира възнаграждението си предварително, а го
добавя към погасителната вноска към заема, води до извода, че
възнаграждението за поръчителя съставлява разход, пряко свързан с
процесния договор за кредит и е известен на кредитора при подписването му,
т. е. това възнаграждение представлява „общ разход по кредита“ по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар недобросъвестно да не е бил отразен като
такъв в ГПР по договора за кредит. На практика ищецът се е задължил да
заплати още едно възнагражадение в полза на кредитора си „Изи Асет
Мениджмънт" АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството
поръчител "Файненшъл България" ЕООД, а последният всъщност не е поел
задължение по договора, още повече, че не се представя договор за
поръчителство, сключен между кредитора и дружеството гарант. Със
сключването на договора с „Файненшъл България“ се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, което от своя страна води
до недействителност на оспореното правоотношение, респективно на
уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение. Ето защо съдът
счита, че в процесния случай договорът между жалбоподателя и „Файненшъл
България“ е сключен при заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК, което е основание за неговата нищожност.
Ето защо, в заключение въззивният съд намира, че договорът за
поръчителство не носи белезите на такъв, доколкото въззиваемото дружество
– гарант не носи риска от неизпълнение, не получава реално уговореното
възнаграждение, не упражнява и суброгационните си права при плащане.
Уговарянето на допълнително възнаграждение чрез процесния договор за
поръчителство представлява нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С договора за поръчителство не се цели
реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Изи Асет
Мениджмънт" АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза
на " Изи Асет Мениджмънт" АД кредиторът плаща вземането си сам на себе
си. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на забранен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства (съставляващо дефиницията за
заобикаляне на закона), то договорът за поръчителство е нищожен и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от
кредитора, не може да доведе до неговото саниране.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е
длъжен да го върне. От доказателствата по делото бе установено, че сумата от
241.45 лева е напуснала патримониума на жалбоподателя и е постъпила в
правната сфера на въззиваемия, тоест получена от „Изи Асет Мениджмънт“.
6
Ответникът не доказа наличието на правно основание за задържане на
сумата. Следователно, с оглед успешно проведеното от ищеца пълно и главно
доказване на обстоятелството, за което носи доказателствена тежест, че
процесната сума е излязла от правната му сфера и е постъпила в имуществото
на ответника, искът за присъждане на платената в полза на ответника сума от
241.45 лева е основателен и следва да бъде уважен.
Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се отмени и да се постанови ново, с което предявеният иск бъде
уважен.
По разноските:
На жалбоподателя следва да бъдат присъдени сторените пред СРС
разноски в размер общо на 410 лв., от които: 50 лв. държавна такса и 360 лв.
адвокатско възнаграждение.
На въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в
размер на 25 лв. държавна такса.
В полза на адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лв. за въззивното производство.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 21791/01.12.2024г., постановено по гр. д.
№ 48482/2022г. на СРС, 38 с-в, включително в частта за разноските, като
вместо това постановява
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. *********, ет. ********* да
заплати на Й. С. А. ЕГН **********, по предявения иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 241.45 лв., представляваща недължимо платена
сума по договор за поръчителство № 4175989, ведно със законната лихва от
02.09.2022г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, бул. *********, ет. ********* да
заплати на Й. С. А. ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
410 лв., представляваща направените пред СРС разноски, както и на
7
основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за въззивната инстанция
в размер на 25 лв.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД ЕИК *********, със
седа-лище и адрес на управление в гр. София, бул. *********, ет. *********
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********,
на основание чл. 38 ЗА, сумата от 400 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ във въззивното
производство в полза на Й. А..
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8