Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 21.04.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
мл. с. ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 5310 по описа
на СГС за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 20061559/09.03.2021 г., постановено по гр. д. № 53948/20 г. по описа
на СРС, 156 състав, С.П.С., с адрес: ***, е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** N**на
основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 5363,17 лв., представляваща стойността на доставената топлинна
енергия по договор за покупко – продажба на топлинна енергия при общи условия
за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. ********, аб. № 265834 за периода от м. 09.2017 г. до м.
04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.11.2020 г. /датата
на подаване на исковата молба/ до окончателното плащане, сумата от 541,17 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия за периода от 15.09.2017 г. до 18.11.2019 г., както и сумата
от 33,39 лв., представляваща припадаща се част от цената на услугата дялово
разпределение за периода от м. 09.2017 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 04.11.2020 г. /датата на подаване на исковата молба/
до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за стойността на доставената
топлинна енергия за сумата над 5363,17 лв. до пълния предявен размер от 7327,96
лв. и за периода от м. 05.2016 г. до м. 08.2017 г., както и иска за мораторна
лихва върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия за сумата
над 541,17 лв. до пълния предявен размер от 742,29 лв., както и иска за
припадащата се част от цената на услугата дялово разпределение за сумата над
33,39 лв. до пълния предявен размер от 49,28 лв. и за периода от м. 10.2016 г.
до м. 08.2017 г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за цената на
услугата дялово разпределение за сумата от 8,16 лв. за периода от 01.12.2016 г.
до 18.11.2019 г. С решението С.П.С. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на
основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл.
25, ал. 1 НЗПП сумата от 762,06 лв., представляваща деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на С.П.С. на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 198,41 лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Постъпила е
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 20061559/09.03.2021 г., постановено по гр.
д. № 53948/20 г. по описа на СРС, 156 състав, в частта му, в която предявените
искове са отхвърлени. Твърди, че решението на първоинстанционния съд в
обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на
материалния закон и е необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е обсъдил приложението на чл. 111 ЗЗД. Твърди, че съгласно
действащите за процесния период ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди
периода, който попада в хипотезата на погасителна давност, е извън процесния
период. Поддържа, че по отношение на претендираната сума за дялово
разпределение е приложима 5 – годишната погасителна давност /чл. 110 ЗЗД/, тъй
като вземането за дялово разпределение не е периодично плащане по см. на чл.
111, б. „в“ ЗЗД. Твърди, че решението на първоинстанционния съд в частта му, в
която е отхвърлен иска за мораторна лихва върху процесното вземане за
възнаграждение за дялово разпределение, е неправилно. Иска се от съда да
постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
му част, и вместо това да постанови друго решение, с което да уважи исковете.
Претендира разноски, в т. ч. и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна - С.П.С. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че първоинстанционното решение е правилно в
обжалваната му част и следва да бъде потвърдено. Твърди, че давността за
вземанията на „Т.С.“ ЕАД е тригодишна, с оглед разясненията, дадени с
Тълкувателното решение от 18.05.2012 г. по тълк. дело N 3/11 г.
на ОСГТК на ВКС, относно понятието „периодични плащания“. Поддържа, че
вземанията за цената на топлинната енергия за периода от м. 05.2016 г. до м.
08.2017 г. са погасени по давност, тъй като към датата на подаване на исковата
молба в съда е изтекъл 3 – годишния срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Моли за
потвърждване на първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Третото
лице – помагач – „М.Е.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, след
като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
за установено следното:
Предявени
са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
„Т.С.” ЕАД твърди, че е бил в облигационно
отношение с ответника С.П.С., възникнало във основа на договор за продажба на
топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
през процесния период – м. 05.2016 г. – м. 04.2019 г. е доставил на ответника
топлинна енергия за следния топлоснабден имот: ап. 67, находящ се в гр. София,
ж. к. ********с аб. № 265834, за която не е била заплатена дължимата цена. Твърди,
че ответникът е изпаднал в забава, поради което претендира заплащане на
обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на 742,29
лв. за периода от 15.09.2017 г. до
18.11.2019 г. Посочва, че освен това на ответника е била предоставена и
услугата „дялово разпределение“, поради което същият дължи и сумата от 49,28
лв., представляваща възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода
от 01.10.2016 г. до 30.04.2019 г., както и мораторна лихва в
размер на 8,16 лв. за периода от 01.12.2016 г. до 18.11.2019 г., начислена
върху главницата за дялово разпределение. Иска се от съда да постанови решение,
с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 7327,96 лв.,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
завеждане на исковата молба в съда – 04.11.2020 г. до окончателното плащане,
мораторна лихва в размер на 742,29 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 18.11.2019
г., начислена върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия,
сумата от 49,28 лв., представляваща възнаграждение за услугата дялово
разпределение за периода от м. 10.2016
г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане
на исковата молба в съда – 04.11.2020 г. до окончателното плащане, и мораторна
лихва в размер на 8,16 лв. за периода от
01.12.2016 г. до 18.11.2019 г., начислена върху главницата за възнаграждение
за дялово разпределение. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът – С.П.С.
оспорва исковете. Прави възражение за изтекла погасителна давност на основание
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Оспорва, че между страните е налице облигационна връзка,
поради което твърди, че не е бил обвързан от Общите условия на ищеца. Посочва,
че по делото е бил представен нотариален акт за имот, придобите от
наследодателя му и трето лице, като наследодателят притежавал ½ ид. ч. в
съсобствеността на имота, поради което не можел да отговаря за повече от ½ ид. ч. от претендираните суми.
Твърди, че услугата „дялово разпределение“ била въведена в разрез с нормативните
изисквания. Счита, че активно легитимиран да претендира вземането било
дружеството, извършило дяловото възнаграждение, а не – ищецът. Твърди, че не
дължи лихва за забава поради липса на покана. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Третото
лице – помагач на страната на ищеца – „М.Е.“ ООД не изразява становище по
исковете.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално легитимирана
страна, поради което е допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно
и допустимо в обжалваната му част. Първоинстанционният съд не е допуснал и
нарушение на императивни материалноправни норми. На основание чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността
на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Във
въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: наличието на
облигационно правоотношение между страните по делото по договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, сключен при Общи условия, през процесния
период по отношение на процесния топлоснабден имот: ап. 67, находящ се в гр.
София, ж. к. ********с аб. № 265834; че през процесния период /от м. 05.2016 г.
до м. 04.2019 г./ е била доставена топлинна енергия до процесния топлоснабден
имот на стойност - 7327,46 лв., както и че цената на доставената топлинна
енергия не е била платена.
Основният
спорен въпрос във въззивното производство е дали направеното с отговора на
исковата молба правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение
на част от дълга за главница е основателно.
Съгласно
Тълкувателно решение N 3/18.05.2012 г.
по т. д. N 3/11 г.
на ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, са
периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага
тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението
на давността. Искът е предявен в съда на 04.11.2020 г., поради което извън погасителната давност
са всички вземания за доставена топлинна енергия, чиято изискуемост настъпва
след 04.11.2017 г. /чл. 114, ал. 1
ЗЗД/.
Съгласно
чл. 33, ал. 1 от приложимите ОУ на „Т.С.“ ЕАД от 2016 г. клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и 2 от ОУ
в 45 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно
с оглед настъпването на изискуемостта на отделните вземания погасени по давност
се явяват вземанията за доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2016 г.
до м. 08.2017 г. Доколкото във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи
по отношение на определения от първоинстанционния съд размер на погасените по
давност вземания за доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2016 г. до м. 08.2017 г., въззивният съд приема,
че същият възлиза на изчисления от първоинстанционния съд размер от 1964,29 лв.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 149 ЗЕ следва да се отхвърли за разликата над сумата от 5363,17 лв. до
сумата от 7327,46 лв. и за периода от м. 05.2016 г. до м. 08.2017 г. като
погасен по давност, а за разликата над сумата от 7327,46 лв. до предявения
размер от 7327,96 лв. като неоснователен.
В
частта, в която искът за главница за доставена топлинна енергия е уважен от
първоинстанционния съд, а именно – за сумата от 5363,17 лв. и за периода от м. 09.2017 г. до м. 04.2019 г.,
решението е влязло в сила като необжалвано.
На следващо
място, следва да се посочи, че във въззивното производство не е спорно обстоятелството,
че през процесния период ФДР е
извършвала услугата дялово разпределение в процесния имот, поради което в
тежест на въззиваемия е възникнало задължение за плащане на претендираното
възнаграждение.
Съгласно
разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба N 16 –
334/06.04.2017 г.
за топлоснабдяването и чл. 10 от ОУ на договорите между „Т.С.“ ЕАД и търговец
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия между
потребителите в сграда – етажна собственост сумите за дялово разпределение се
заплащат от потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от
своя страна заплаща цената за извършените услуги на дружествата за дялово
разпределение.
Спорният въпрос във въззивното
производство е дали направеното с отговора на исковата молба правопогасяващо
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от дълга за главница
за дялово разпределение е основателно и дали по отношение на него се прилага
специалната 3 – годишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД или общата
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че вземанията за
възнаграждение за дялово разпределение представляват периодични плащания, тъй
като отговарят на признаците на понятието „периодично плащане“, посочени в
Тълкувателно решение N 3/18.05.2012 г. по т. д. N 3/11 г.
на ОСГТК на ВКС, а именно – изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, като
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Ето защо, същите се погасяват
с изтичането на 3 – годишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Предявяването на
иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на 04.11.2020 г., поради което извън погасителната давност са
всички вземания за възнаграждение за услугата дялово разпределение, чиято
изискуемост е настъпила след 04.11.2017 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
По
отношение на вземанията за услугата дялово разпределение в ОУ на „Т.С.“ ЕАД не
е предвиден срок за изпълнение, поради което кредиторът може да иска изпълнение
веднага /чл. 69, ал. 1 ЗЗД/. Ето защо, погасителната давност следва да бъде
отнесена към момента на възникване на задължението. В случая, като най –
старото задължение за м. 10.2016 г. е възникнало на 31.10.2016 г. и е станало
изискуемо на 01.11.2016 г., а това за м. 10.2017 г. е станало изискуемо на
01.11.2017 г. Ето защо, всички вземания до м. 11.2017 г. са погасени по
давност.
В
случая, обаче първоинстанционното решение в частта му, в която е уважен искът
за възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 09.2017 г. до м.
04.2019 г. в размер на 33,39 лв., е влязло в сила като необжалвано.
Ето
защо, искът за заплащане на възнаграждение за дялово разпределение следва да се
отхвърли за разликата над сумата от 33,39 лв. до пълния предявен размер от
49,28 лв. и за периода от м. 10.2016 г. до м. 08.2017 г. като погасен по
давност.
Основателността
на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните.
На
основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се
погасяват и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение
на погасените по давност вземания за главница за потребена топлинна енергия за
периода от м. 05.2016 г. до м. 08.2017 г. не се дължи мораторна лихва на
основание чл. 119 ЗЗД.
Във въззивната жалба не се
съдържат конкретни доводи срещу определения от първоинстанционния съд по реда
на чл. 162 ГПК размер на мораторната лихва, до който искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е отхвърлен, поради което въззивният съд
приема, че той възлиза на изчисления от първоинстанционния съд размер от 201,12
лв.
Решението
на първоинстанционния съд в частта му, в която искът с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е уважен до размера на сумата от 541,17 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 15.09.2017 г. до 18.11.2019 г., начислена върху
непогасената по давност главница за доставена топлинна енергия за периода от м.
09.2017 г. до м. 04.2019 г., е влязло в сила като необжалвано.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се
отхвърли за разликата над сумата от 541,17 лв. до пълния предявен размер от
742,29 лв.
Във
връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на правилността
на решението на първоинстанционния съд в частта му, касаеща отхвърлянето на
иска за мораторна лихва, начислена върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение, въззивният съд намира следното:
По
делото се установява наличието на главен дълг /решението на първоинстанционния
съд в частта му относно наличието на непогасени задължения за главница за
дялово разпределение е влязло в сила в тази му част като необжалвано/. Не е
доказана обаче втората предпоставка за уважаване на иска за мораторна лихва, а
именно – моментът, от който ответникът е изпаднал в забава в погасяването на
главницата за възнаграждение за дялово разпределение. Това е така, тъй като по
делото не са ангажирани от въззивника доказателства, от които да се установява
какъв е бил уговорения срок за плащане на услугата дялово разпределение, за да
може да се определи от кой момент въззиваемият е изпаднал в забава в
погасяването на процесната сума за дялово разпределение, респ. ако не е бил
уговорен такъв срок, то не са ангажирани доказателства за отправена и получена
покана от въззиваемия /арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД/.
Предвид
изложеното, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва в размер на
8,16 лв. за периода от 01.12.2016 г. до 18.11.2019 г., начислена върху
главницата за дялово разпределение, следва да се отхвърли като неоснователен.
Поради
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, следва да се потвърди като правилно, в т. ч.
и относно присъдените разноски в първоинстанционното производство.
По
разноските във въззивното производство:
Предвид
изхода на спора в полза на въззивника не следва да се присъждат разноски.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20061559/09.03.2021 г., постановено по гр. д. № 53948/20 г. по описа на СРС, 156
състав, в обжалваната му част.
Решението
е постановено при участието на „М.Е.“ ООД като трето лице – помагач на страната
на „Т.С.“ ЕАД.
Решението
в частта му по иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ може да се обжалва пред ВКС
в 1 – месечен срок от връчването му на страните, а в останалата му част – не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: