РЕШЕНИЕ
№ 1062
гр. Кюстендил, 24.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVII-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Михаела Ив. Атанасова
при участието на секретаря ВЕСЕЛА Б. ДАНЧЕВА
като разгледа докладваното от Михаела Ив. Атанасова Гражданско дело №
20251520101548 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба, депозирана от Д. Г. О., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ********************, чрез адв. Д. Г., против „Кредит тайм“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна
Ахматова“ №9.
В исковата молба се сочи, че на 22.04.2024 г. между ищеца по делото, в
качеството му на „кредитополучател“ и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК
*********, като „кредитор“, бил сключен Договор за индивидуален паричен заем №
********** с уговорени параметри, както следва: 800,00 лв. главница; 38.90 %
фиксиран лихвен процент; 46.12 % годишен процент на разходите; 920,00 лв. - обща
сума, дължима от кредитополучателя.
В чл. 16 от процесия договор, било уговорено, че в срок от 7 (седем) дни от
сключване на Договора за заем, кредитополучателят следвало да представи на
кредитора обезпечение, а именно: трето лице - поръчител, което да отговаря на
следните изисквания: да бъде дееспособно физическо лице; да бъде на над 18 години;
да има минимален осигурителен доход през последните шест месеца поне 800 лв. на
месец; да има валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца; да има
стабилна кредитна история, без регистрирани просрочия в ЦКР /Централен кредитен
регистър/при БНБ /Българска народна банка/; да не бъде активен потребител или
поръчител по друг заем, предоставен от кредитора.
В ал. 6 от същата разпоредба, било посочено, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка,
1
която била в размер на 872,00 лв.
Твърди се, че ищцата била в невъзможност да представи обезпечение, което да
отговаря на горепосочените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка
била начислена към общото задължение, съответно разсрочена в погасителния план
заедно с вноските за главница и лихва по заема. Общата сума, която ищцата следвало
да върне не била в размер на 920.00 лв., както било посочено в процесния договор, а
значително по-голяма – в размер на 1 792.00 лв.
Твърди се, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при
непредоставяне на обезпечение, следвало да се счита за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД поради противоречието й с добрите нрави, както и поради
изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми, като в този
смисъл ищецът излага подробни съображения.
Счита процесния договор за недействителен поради неточно посочване на ГПР
/годишен процент на разходите/, тъй като въпросната неустойка била в действителност
скрита лихва по заема, маскирана като неустойка, за да се заобиколят разпоредбите на
ЗПК /Закон за потребителския кредит/ относно ГПР.
В действителност, разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т.1 от ЗПК предвиждала, че при
изчисляване на ГПР не се включвали разходите, които кредитополучателят заплащал
при неизпълнение на задълженията си по договора. Касаело се обаче за неизпълнение
на основното задължение по заемния договор (връщане на предоставената му в заем
сума), но не и на други задължения.
Заявено е, че дори кредиторът в настоящия случай да твърди, че не претендира
суми по процесната клауза, това не лишавало същия от възможността да търси в
бъдеще плащане по клаузата, което представлявало неяснота, създаваща несигурност в
правното положение на потребителя. В този смисъл е цитирана и тълкувателна
практика на върховната инстанция.
Поради горното, договорът бил недействителен именно на осн. чл. 11, ал. 1, т.10
от ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителния годишен процент на разходите.
Ето защо се поддържа искане да бъде признато за установено, че
Индивидуалният договор за паричен заем № **********, сключен между ищцата Д. Г.
О., ЕГН **********, с адрес: ********************* и ответното дружество „Кредит
тайм“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Анна Ахматова“ № 9 е недействителен на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради
неточното посочване в него на ГПР.
Претендират се сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.
Оспорва твърдението в исковата молба, че неустойката следвало да бъде
включена в ГПР. Счита това твърдение за неоснователно. Заявява, че неустойката не се
включва в ГПР, защото това били разходите, свързани с неизпълнение на договорно
задължение.
Навежда доводи, че в ГПР се включвали само предвидимите разходи, с които
кредиторът бил изначално наясно и същите следвало да са изразени в процентно
отношение. Тези предвидими разходи били оценка за кредитоспособност, включваща
проверка в платени регистри, комисиони, застраховки, но не и разходи за
неизпълнение на договорно задължение, каквито безспорно били компенсаторните
неустойки, и именно поради това били изключени от годишния процент на разходите,
2
тъй като същите били непредвидим разход.
Твърди се, че преди сключване на процесния договор, кредитополучателят
получил СЕФ /Стандартен Европейски Формуляр/. Формулярът следвало да бъде
попълнен от кредитора и да предоставя пълна и точна информация за финансовата
услуга, която да служи на потребителя за база сравнение с други конкурентни
финансови услуги. По този начин в пълна степен се гарантирали правата и интересите
на потребителя. Уточнява се, че в самия формуляр за определени кредитни продукти
могло да се изиска обезпечение под формата на лична солидарна отговорност-
поръчител. Тази преддоговорена информация нямала абсолютно никакъв обвързващ
характер и потребителят я получавал безплатно.
Заявено е, че ищцовата страна била пропуснала предоставената й от закона
възможност да направи отказ от кредита по смисъла на чл. 29, ал. 1 от ЗПК в 14-
дневен срок, считано от датата на сключване на договора за кредит.
Цитира се съдебна практика в подкрепа становището на ответника.
Навеждат се доводи и за това, че неустоечната клауза била индивидуално
уговорена.
Поради горното се иска отхвърляне на претенцията в цялост.
Направено е възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
В хода на съдебното дирене депозираната искова молба се поддържа, а ответникът
е предприел поведение на процесуално бездействие.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено
от фактическа страна следното:
Не се спори по делото, а същото се установява и от представените писмени
доказателства, в т.ч. Индивидуален договор за паричен заем №
**********/22.04.2024г., че между ищеца и ответника „Кредит тайм“ ЕООД е
възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба
договор за потребителски кредит.
Въз основа на него на ищцовата страна е предоставена в заем сумата от 800,00
лв. срещу задължение да я върне в рамките на посочения в погасителния план срок –
на 8-месечни погасителни вноски всяка в общ размер на 224,00 лв., съотв. – 190,00 лв.
в случай на ползване на отстъпка.
С договора е уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 38,90 %, и
посочен ГПР от 46,12 %.
Уговорена в чл. 16, ал. 6, вр. с ал. 1 от договора е и клауза за заплащане на
неустойка в размер на 872,00 лв., дължима при непредоставяне на обезпечение при
условията на ал. 1 на същия член.
Общият размер на задълженията по кредита е посочен като сума от 920,00 лв.
Установимо от представения по делото погасителен план е това, че към всяка
погасителна вноска са калкулирани дължими суми при неизпълнение на задължението
по чл. 16, ал.1 от Договора - съответно по 109,00 лв.
Останалите доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и
не се обсъждат.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
3
от правна страна следното:
Съдът, като съобрази материалите по делото, намира, че при така описаното по-
горе договорно правоотношение между страните, ищцовата страна освен качеството
на кредитополучател, има и това на „потребител“ по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
поради което същата се ползва със законоустановената потребителска закрила и
приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.
Не се спори по делото, като съдът е обявил същото и за ненуждаещо се от
доказване обстоятелство с проекта за доклад, впоследствие последният обявен за
окончателен, че сумата по процесната неустоечна клауза не е включена в ГПР.
В горния смисъл за основателни се приемат съображенията в исковата молба за
недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла
на § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка
представлява разход по кредита по смисъла на закона и е следвало да бъде взета
предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора
за кредит.
Касателно последната следва да се отбележи, че с процесния Договор за кредит
(чл. 16, ал. 1 от договора) заемателят е задължен да предостави посоченото в същия
обезпечение, като липсва алтернатива за него да не обезпечи кредита. Тоест,
предоставянето на соченото обезпечение реално се явява условие за сключване на
договора. Поради това именно разходите по обезпечението е следвало да се включат в
ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно
действителното оскъпяване на кредита и така е възпрепятстван да разбере
икономическите последици от сключването на договора – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е 46,12 %, доколкото при срок на
договора от 8 месеца, главница от 800,00 лв., ищецът е следвало да възстанови сума от
1792,00 лв. /спр. горецитирания погасителен план/, съотв. 1520,00 лв. при ползване на
отстъпка, която се равнява на над, съотв. почти два пъти от чистата стойност на
кредита за срок на същия от по-малко от година. Последното води до
недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като
некоректното и неточно посочване на действителния процент на оскъпяване на
кредита има същата последица като липса на посочен ГПР. Ищецът и в двете хипотези
е в неведение относно реалните параметри на договора за кредит.
В последния смисъл, бидейки в неведение относно реалните параметри на
процесния договор, се явява алогично кредитополучателят да упражни правото си на
отказ, в каквито насоки ответникът навежда възражения. С Решение от 15.03.2012 г.
по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по
кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да
подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не
би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща"
4
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива и сама по себе
си препятства правото за отказ от кредита.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, в каквато насока навежда
възражения и ответната страна. Посочената законова разпоредба обаче визира
неизпълнение на основното задължение на потребителя по договора, а именно - да
върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме
обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни
законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на
задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват
в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза –
уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на
което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР. В резултат на това последният е различен от посочения в договора
такъв, а това на свой ред е в пряко противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
При формирането на горния извод съдът съобрази и задължителния характер на
даденото от СЕС по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф 2, буква "ж" от
Директива 2008/48, според който договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин
ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислен при сключването на договора
за кредит, и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент, както и
на чл. 23 от Директива 2008/48, предвиждащ, че държавите - членки установяват
система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно
настоящата директива и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на
тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В
цитираното решение е прието, че с оглед на съществения характер на посочването на
годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква "ж" от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент.
Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в
решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., според което
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това
води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването му.
Всичко изложено обосновава основателност на предявения иск.
Съдът намира за нужно да прецизира, че съобразно гореизложените мотиви,
искът за прогласяване недействителността на целия договор се приема за основателен
именно поради некоректно посочен ГПР по кредита. Въпросът касателно
действителността на самата клауза за неустойка и този дали същата има
5
неравноправен характер, в светлината на изложените от ответника възражения за
индивидуалното й договаряне с ищеца, стои отделно и не променя по никакъв начин
изводите на съда досежно валидността на договорния източник на облигационни
отношения на релевираното от ищеца основание по чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 от с. з.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК разноски се дължат
единствено на ищцовата страна.
В последния смисъл са представени доказателства за заплатена държавна такса
в размер на 71,68 лв., а така също и такива, касаещи претенцията за заплащане на
пълномощника на ищеца на сума за дължимо му се при усл. на чл. 38 от ЗАдв.
адвокатско възнаграждение.
По отношение искането на упълномощения от ищеца адвокат да се присъди
исканото адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2-ро от
ЗАдв., съдът намира, че предпоставките на тази разпоредба са налице. Разпоредбата на
чл. 38, ал. 2 от ЗАдв предвижда на представлявалия безплатно спечелилата страна
адвокат да се присъди съответно възнаграждение при обективирането на две
предпоставки: да е оказана безплатна адвокатска помощ на някое от предвидените
основания и насрещната страна да е осъдена за разноски. Посочването на основанието
за безплатно предоставяне на адвокатското съдействие /в случая сторено в
представения договор между адвокат и клиент/ се явява достатъчно за приложението
на посочената разпоредба. Основанията, предвидени в т. 1-3 на ал. 1 на чл. 38 от ЗАдв
лежат на плоскостта на договорната връзка адвокат-доверител и не са предмет на
изследване от съда при преценката за разпределение на отговорността за разноски. В
този смисъл е Определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2370/2022 г., I
т и Определение № 2371 от 4.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2022 г., I г. о.,
последното възприемайки, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не
може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски, като
взаимно формираната между доверителя и довереника воля за процесуално
представителство по реда на този текст е достатъчна, като решението дали да окаже
безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат.
Съдът приема, че при отправено до съда основателно искане за присъждане на
адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от лице, регистрирано по ЗДДС,
каквито доказателства по делото пълномощникът на ищеца представи, в негова полза
следва да се присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело размер,
изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави и 20 %
ДДС (в този смисъл е практиката на ВКС - Определение № 739 от 20.02.2024 г. на
ВКС по к. гр. д. № 736/2023 г.; Определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д.; №
2559/2016 г., ІІ т. о.; Определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г., ІІ т.
о.; Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ІІ т. о.; Опр. №
660/03.12.2018 г. по ч. т. д.; № 2784/2018 г., ІІ т. о.; Опр. № 50207/11.10.2023 г. по т.
д. № 1940/2022 г. I и др.). В посочената съдебна практика се приема, че с присъждане
на адвокатското възнаграждение предоставената от адвоката правна помощ се
овъзмездява и правните услуги, предмет на представения договор за правна защита и
съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка. Осъществяването на безплатна
адвокатска помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗА не съставлява безвъзмездна услуга, а
въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по ЗДДС, е
регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без значение дали
6
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е
определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Досежно размера на дължимото се на адв. Г. възнаграждение съдът намира
следното: при определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът следва
да прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус, тежестта и
спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните усилия, труд и
време, които адвокатът предстои да положи при осъществяването й. Съдът не е
обвързан от минималния размер на адвокатския хонорар, определен в нормативен акт
със задължителен характер, изготвен от съсловна организация, което според СЕС по
дело С-438/2022 г. следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на
целта по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС, поради
което не следва да се ръководи от определените в наредбата на ВАдвС минимални
размери на адвокатските възнаграждения.
В конкретния случай размерът на възнаграждението съдът определи като взе
предвид следните обстоятелства – делото не се отличава с правна и фактическа
сложност /в последния смисъл съдът отчита наличието на обилна съдебна практика,
касателно въпросите за недействителността на договори, сключени в потребител, в т.ч.
и такава по релевираното от ищеца основание/; разглеждането му е приключило с
проведено само едно открито заседание, на което процесуалният представител на
ищеца не се е явил, както и с оглед вида на спора, начина на провеждане на съдебното
дирене, изразяващо се в приемане единствено на писмени доказателства без
необходимост от събиране на гласни доказателствени средства или ползване на
специални познания на експерт в областта; размера на материалния интерес и
направеното от ответната страна оспорване на адвокатското възнаграждение. С оглед
горното съдът намира съответно претендирания размер на адвокатско възнаграждение
за прекомерен. Поради това, съблюдавайки горецитирания критерий за
пропорционалност, съдът счита, че следва да определи общ размер на дължимото се
на пълномощника на ищеца възнаграждение от 250,00. Така определеното
възнаграждение, увеличено с 20 % ДДС възлиза на сумата от 300,00 лв., която следва
да се присъди в полза на адв. Д. Г..
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, Индивидуален договор за паричен заем № **********/22.04.2022г.,
сключен между Д. Г. О., ЕГН **********, с адрес: ********************* и „Кредит
тайм“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Анна Ахматова“ № 9.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК, „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ № 9 да заплати
на Д. Г. О., ЕГН **********, с адрес: ********************* сумата в размер на
71,68 лв. /седемдесет и един лева и шестдесет и осем стотинки/, представляваща
сторени разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2-ро от ЗАдв., „Кредит тайм“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“
№ 9 да заплати на адв. Д. Г., член на АК-Ловеч, личен № **********, със съдебен
7
адрес: *************************** сумата в размер на 300,00 лв. /триста лева и 0
ст./ с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8