№ 6451
гр. София, 10.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20231110120912 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем №
..../22.05.2019 г., сключен между ищеца К. Й. П. ответното „ФИРМА“ АД, и осъдителен иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 10,00 лева – част от парично вземане в
общ размер 200 лева, представляваща недължимо платена по договор за паричен заем №
..../22.05.2019 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до
окончателното й изплащане.
Ищецът К. Й. П. твърди, че на 22.05.2019 г. сключил с ответното дружество
„ФИРМА“ АД договор за паричен заем. Сочи, че съгласно чл. 4 от договора следвало да
осигури обезпечение под формата на: две физически лица, поръчители или банкова
гаранция. При неизпълнение на това задължение на заемателя в уговорения срок от
сключване на договора, същият дължи неустойка в размер на 400 лева. На ищеца била
начислена процесната неустойка, тъй като не изпълнил предвидените условия. Твърди, че е
погасил изцяло процесния паричен заем. Договорът включвал клауза за неустойка при
неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение на кредита, като в
случая предвидената неустойка нямала обезщетителна функция и намира същата за
нищожна. Счита, че е налице заобикаляне на закона. Твърди, че предвидената неустойка
следвало да бъде включена към ГПР, доколкото в него следва да бъдат описани всички
разходи, които следва да бъдат заплатени от длъжника. Излага твърдения, че предвидената
неустоечна клауза е нищожна и поради противоречието й с добрите нрави, тъй като е
начислена в необосновано висок размер, както и че същата не е индивидуално уговорена.
Поради това, навежда твърдения за нищожност на целия договор за паричен заем, като
нищожен поради сключването му в нарушение на закона. Моли да бъде прогласена
нищожността на клауза от договора за заем, предвиждаща заплащането на неустойка в
случай на непредставяне на обезпечение, както и ответникът да бъде осъден да му заплати
сумата от 10 лева, част от сумата от 200 лева – платена без основание от ищеца. Претендира
разноски.
Ответникът оспорва неоснователността на предявените искове. Счита, че ищецът
няма правен интерес от предявяване на установителни искове за прогласяване нищожността
1
на отделни договорни клаузи, при положение, че разполага с възможността да предяви
осъдителен иск. Намира за недопустимо и възражението за нищожност на целия договор.
Счита, че договорът за паричен заем отговаря на изискванията на закона, като не води до
накърняване на добрите нрави, нито противоречи на закона. Излага подробни съображения
за това. Твърди се, че договорът за паричен заем отговаря на изискванията на ЗПК, както и
че не е налице скрито завишаване на ГПР. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В проведеното по делото първо открито съдебно заседание съдът е допуснал
изменение на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК от 10,00 лева – на 121,27 лева.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че е сключил договор за паричен заем №
..../22.05.2019 г. с ответника и неговото съдържани, както и че клаузата от процесния
договор, касаеща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, противоречи
на закона, води до негово заобикаляне, респективно – накърнява добрите нрави.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
факта на плащане на процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно
основание за получаването, съответно задържане на полученото.
Безспорни обстоятелства, които не подлежат на доказване, а и се установява от
приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, са че между страните е сключен
договор за паричен заем № ..../22.05.2019 г. при посочените в исковата молба клаузи и
условия, въз основа на който на ищеца е предоставена сума в размер на 1000,00 лева.
От приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира
като обективна, пълна и безпристрастно изготвена се установява, срокът за погасяване на
процесния договор за паричен заем е 26 седмици на 13 двуседмични погасителни вноски,
считано от 04.06.2019 г. до 19.11.2019 г. В процесния договор е уговорен фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 35.00 %, при ГПР в размер на 41,74 %. Вещото лице е
установило, че К. П. е изплатил на ответника сума в размер на 1147,25 лева по процесния
заем, от които 1000,00 лева са отнесени към главницата, 25,98 лева за възнаградителна лихва
и неустойката в размер на 121,27 лева. Установява се още, че съгласно чл. 4 от договора
заемателят се задължил да предостави на заемодателя обезпечение, като при непредставяне
дължи неустойка в размер на 451,88 лева, която се плаща разсрочено, задно с всяка
погасителна вноска /чл. 4, ал. 2/.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
2
наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 451,88 лева за
непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1
ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 4,
ал. 2 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при
неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като
размерът на неустойката e равен на почти половината от стойността на отпуснатия заем –
1000,00 лева. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при
договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и
своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е
достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за
неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 вр.
ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на
договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и
съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Освен това,
предвиденото за заемателя задължение в чл. 4 от договора за представяне на обезпечение е
трудно изпълнимо.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне
на обезпечение, поради което предявения иск за прогласяване на нищожността на
неустоечната клауза е основателен.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че ищецът е
заплатил изцяло задълженията си по договора за кредит, като за погасяване на неустойката
ответникът е отнесъл сумата от 121,26 лева. Поради недействителността на уговорената
3
клауза за заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, се налага извод, че
сумата от 121,27 лева е платена при начална липса на основание за това, поради което
ответникът дължи нейното връщане. Предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД е основателен и е основателен и следва да бъде уважен в пълен размер.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с право на разноски
разполага ищецът, който не е сторил такива, поради което и не му се дължат.
Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие ищецът е
уговорил безплатна правна помощ с ЕАД Д. М.. При договор за правна защита и съдействие,
сключен при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, определянето на размера на възнаграждението
е предоставено на съда при приключване на производството. С оглед Решение от 25.01.2024
г. на СЕС по дело С-438/2022 г., настоящият състав приема, че не е обвързан в преценката
си от критериите по НМРАВ при определяне размера на адвокатското възнаграждение. При
това положение за определяне размера на възнаграждението следва да бъде взета предвид
фактическата и правна сложност на делото. Съдът намира, че следва да присъди адвокатско
възнаграждение на ЕАД Д. М. за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца в размер на 200,00 лева, доколкото единственото осъществено процесуално действие
по делото от адв. М. е депозиране на молба от 05.03.2024 г. - не е изготвил исковата молба,
нито се е явил в проведено по делото открито съдебно заседание.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК клаузата, предвидена в чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем № ..../22.05.2019 г.,
сключен между К. Й. П., ЕГН ********** и „ФИРМА“ АД, ЕИК ...., предвиждаща
заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ АД, ЕИК .... да заплати на К. Й. П., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 121,27 лева, частично от 200,00 лева,
представляваща платена без основание сума въз основа на нищожна клауза за неустойка,
уговорена в на чл. 4 от Договор за паричен заем № ..../22.05.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2023 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ АД, ЕИК .... да заплати на ЕАД Д. М., с БУЛСТАТ: ..... на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. 78, ал.1 ГПК сумата от 200,00 лева – разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4