№ 841
гр. Стара Загора, 11.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети август през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:В.П.
при участието на секретаря Т.В.
като разгледа докладваното от В.П. Гражданско дело № 20255530100832 по
описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Ищецът Г. В. Т. твърди в исковата си молба, че на 27.09.2022г., в качеството си на
кредитополучател, сключил с ответника, в качеството му на кредитодател, Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 884558, със следните параметри на
договора: Размер на кредита: 2 000 лева; Лихвен процент: 36 %; Годишен процент на
разходите: 42.58 %; Обща сума, дължима от потребителя: 2479.46 лева; Срок за погасяване:
12 месеца; Лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания: 10 %; Обезпечение:
да - поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл. 9 от процесния договор, потребителят
дължал такса за продължаване на срока на кредита, а съгласно чл. 17, ал. 1 от договора, в
случай че страните са договорили обезпечение, потребителят следвало, в срок до 3 дни от
сключване на настоящия договор, да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД в
полза на Кредитора, с което третото лице се задължавало да отговаря за неизпълнението на
всички задължения на Потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, или кредитополучателя
следвало да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление
на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна
на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция
трябвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно ал. 2 от
процесния договор, третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да
1
отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрявали от кредитора. Одобрението се
извършвало единствено по преценка на Кредитора. В чл.27, ал. 1 от процесния договор се
предвиждало, че ако потребителят не изпълни задължението си посочено в чл. 19, същият
дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно от ал. 2 на
процесния договор, страните се съгласявали, в случай на настъпване на дължимостта на
неустойката по-горе, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с
всяка погасителна вноска. Съгласно чл. 28 от процесния договор, при неизпълнение на което
и да е свое договорно задължение, включително и при неизпълнение на плащане на дължима
сума в срок, освен другите договорени неустойки, потребителят дължи и неустойка в размер
на 1 % от размера на просрочената сума на ден. Съгласно погасителен план, общо
дължимата сума по кредита (главница+лихва) възлизала в размер на 2479.46 лева, а общо
дължимата сума по кредита (главница+лихва+неустойка) възлизала на 4221.48 лева.
Размерът на вноската бил 351.79 лева, като датата на първата вноска се сочи 27.10.2022 г., а
дата на последната вноска - 27.09.2023г. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2; и чл.12, ал. 1, т. 7 - т. 9,
договорът се явявал нищожен. Процесният договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № 884558 от 27.09.2022г. нарушавал императивни разпоредби на ЗПК, поради
което същият бил нищожен. Съгласно чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато липсата на всяко едно от изброените по-горе императивни
изисквания води до настъпването на последиците на чл. 22 от ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите били изискуеми при самото му сключване. Твърди, че в
случая не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това
число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент на разходите от общия размер на представения кредит. В чл. 1, ал. 4 от договора за
потребителски кредит бил посочен процент на ГПР в размер на 42.58%, т.е. формално било
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така посочения размер на ГПР не
надвишавал максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не отразявал
действителният такъв, тъй като не включвал част от разходите по кредита, а именно
възнаграждението наречено „неустойка“ съгласно чл. 27, ал. 1 от договора. Счита, че тази
неустойка в чл. 27, ал. 1 от договора не съответства на възложената функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на основното договорно
задължение на заемополучателя, което било да върне заетата парична сума, ведно с
договорената възнаградителна лихва, а била уговорена за неизпълнение на едно акцесорно
задължение на заемателя, и макар че тази неустойка е уговорена като санкционна, доколкото
формално се дължи при неизпълнение на договорно задължение, то тя водела до скрито
оскъпяване на кредита (което е повече от 100% на взетия кредит) и на практика
представлява сигурна печалба за заемодателя и която увеличава стойността на договора и
основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
2
заемополучателя, чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума, като и за двете страни
по договора било ясно, че заемът ще бъде отпуснат независимо от това дали заемателят ще
осигури поемане на солидарно задължение на трето лице. Видно от параметрите на
договора, ГПР не включвал част от разходите по кредита, а именно така наречената
неустойка за непредставяне на обезпечение по чл.17 от договора. В случая неустойката
представлява разход свързан с договора за потребителски кредит и следвало да бъде
включена в ГПР по кредита, като тя била изначално известна на кредитора - същата била
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена била в
погасителния план по него и представлявала част от месечните погасителни вноски. Липсата
на конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР в размер на 42.58 %, водело до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна се явявало
нарушение на основните изисквания за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл. 10, ал. 1 от ЗПК). При посочване на ГПР в договора не било достатъчно да бъде
определен само неговият размер, който да е в рамките на предвиденото в чл. 19, ал. 4 от ЗПК
- до пет пъти законната лихва. Задължително трябвало да бъде описана методиката на
изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I към
директивата математическа формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е
направено това изчисляване. Договорът за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил различен от
посочения в договор. Съгласно чл. 68в във връзка с чл. 68г от ЗЗП била забранена нелоялна
търговска практика, тъй като е недобросъвестна. По посочения начин се заобикалял законът
- чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който текст предвиждал, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето за забавата. С процесната
клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение
за неизпълнение на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането
няма да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Отделно от това, следвало да се отбележи, че
непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от
кредитора) съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
цялото задължение. В случая кредитора променял последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане
разсрочвал заедно с периодичната вноска. Налага се извод, че уговорките в чл. 27, ал. 1 във
връзка с чл. 17 от договора за потребителски кредит нямат друга цел освен създаване на
привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнително погасителна вноска
към погасителния план по основния договор, т.е. последната разкрива характеристиките на
скрито възнаграждение за ползване на заетата сума. В тежест на кредитора било да проучи
предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на
задълженията по договора за кредит най-късно към момента на сключването му и да не
допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение на
3
кредитора в патримониума на потребителя било в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Намира за нищожна клаузата на чл. 28 от договора за кредит, съгласно която при
неизпълнение на което и да е свое договорно задължение, включително и при неизпълнение
на плащане на дължима сума в срок, освен другите договорени неустойки, потребителят
дължи и неустойка в размер на 1 % от размера на просрочената сума на ден. За 30 дни
неустойката щяла да е 30 %, а за една година е 360 %.
Искането до съда е да постанови решение, с което да прогласи нищожността на
сключения между страните Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
884558 от 27.09.2022 г. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, с
който счита предявената искова претенция за неоснователна. На първо място следвало да се
посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не
влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без
нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от
съществените параметри на договора за заем, даже напротив тя самата била договорена
между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Евентуално, ако неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че тя не е включена в ГПР били неоснователни. Валидността на договора за кредит
произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени
в изискуемата от закона форма. Отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по реда на който е сключен процесния
договор. Договорът бил сключен при насрещни изявления на страните разменени чрез
средства за комуникация от разстояние и потребителят дал изричното си съгласие за
сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР. Едновременно с това кредиторът
предоставил на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още
преди сключването му. Разяснява действията по кандидатстването за кредит, предоставяне
на преддоговорна информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване
на договора. Потребителят отправил искане за сключване на договор за заем между него и
„Стик - Кредит" АД, („Заявка“). Искането било попълнено собственоръчно от
Кредитополучателя посредством сайта на кредитодателя - http://stikcredit.bg/. С
формата/формуляра за кандидатстване кредитополучателят предоставил своите лични
данни, актуална електронна поща, телефон за връзка, параметри на желания заем и посочил
начина на получаване/усвояване на главницата по кредита. По този начин
кредитополучателят обективирал волята си да сключи договор за паричен заем със „Стик -
Кредит“ АД. Когато заявката за кредит се подавала от потребител, който нямал създаден
профил на уебсайта на кредитора, след като е попълнил данните, натиснал е бутона
„Кандидатствай“ и е дал изричното си съгласието с декларация за обработване на лични
данни и декларация за индивидуализация, чрез поставяне на отметка, потребителят следвало
4
да попълни нова страница, към която уебсайтът автоматично го пренасочвал, със следните
данни: имена, ЕГН, адрес на електронна поща, номер на лична карта и начинът, по който
желае заемната сума да му бъде отпусната, за което поставял отметка на една от следните
две опции: по банкова път или EasyPay. На тази страница на потребителя се предоставял
Стандартен европейски формуляр, който последният можел да изтегли. За да завърши
заявката, потребителят натискал бутон „Вземи парите“, което действие било в потвърждение
на недвусмисленото искане да му се предостави заявената заемна сума. След натискане на
бутон „Вземи парите“ на потребителят се предоставяла възможност да изтегли проект на
договора за потребителски кредит и ако е съгласен с неговото съдържание да натисне бутон
„Подпис“. По този начин още преди сключване на договора потребителят се запознавал с
конкретното съдържание на договора и изразявал съгласието си да го сключи. След като е
натиснал бутон „Подпис“ на заявката, същата постъпвала в системата на кредитора за
разглеждане и одобрение. Когато заявката за кредит се подавала от потребител, който има
създаден профил на уебсайта на кредитора, след попълване на заявката за кредит, в която
посочва параметрите на договора, потребителят, следвало да натисне бутон „Подай заявка”,
по този начин недвусмислено волеизявявал да му се отпусне желания кредит. На тази
страница на потребителя се предоставял Стандартен европейски формуляр, който можело да
бъде изтеглен. След натискане на бутон „Подай заявка“ на потребителя се предоставяла
възможност да изтегли проект на договора за потребителски кредит и ако е съгласен с
неговото съдържание да натисне бутон „Подпис“. По този начин още преди сключване на
договора потребителят се запознавал с конкретното съдържание на договора и изразявал
съгласието си да го сключи. След като е натиснал бутон „Подпис“ на заявката, същата
постъпва в системата на кредитора за разглеждане и одобрение. Кредитодателят изпратил на
посочената от кредитополучателя електронна поща Общите условия и СЕФ, съдържащ
цялата преддоговорна информация за искания от потребителя паричен заем, а в системата на
кредитодателя бил наличен за изтегляне проект на договора за кредит. След получаването и
одобрението на искането за кредит, кредитодателят изпращал на посочения от
кредитополучателя електронен адрес договора за паричен заем, заедно с погасителен план
към него и Общите условия, приети от кредитополучателя. Потребителят се запознал с
всички условия предварително и след това подписал договора, чрез съответните опции в
системата на кредитодателя. С натискане на бутон „Подпис“, съгласно Общите условия
кредитополучателят приел така предоставените му условия във връзка с договора, което
действие се считало за подписване на всяка страница на предоставените по описания по-
горе начин документи съобразно чл. 10 от Закона за електронния подпис и електронните
удостоверителни услуги ЗЕДЕУУ и то при условията, при които последните са му
предоставени. Гореописаните действия изцяло опровергавали твърдението, че клаузите на
договора противоречат на закона, на принципа за добросъвестност и справедливост,
респективно добрите нрави. Предвид тези действия още преди подписване на договора за
заем кредитополучателят бил наясно с всички условия по него, като сам избрал параметрите
и условията му. Нещо повече, в СЕФ се съдържала детайлна информация за всички условия,
в това число за дължимата неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита.
5
Едновременно с това, кредитополучателят имал възможност на всеки етап от
преддоговорните отношения да се запознае подробно с условията и да се откаже от
сключването на договора. Също така при ответното дружество нямало данни ищецът да е
поискал условията по процесното правоотношение да бъдат уредени по друг начин. Предвид
това клаузите на договора се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител и
при добросъвестно договаряне от страна на кредитодателя. Счита, че не е налице
недействителност по смисъла на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по
отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички,
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски
кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се
формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на
РБ.“ В чл. 28 от Общите условия към договора, които са предоставени преди усвояване на
потребителския кредит, изрично са посочени начина на изчисляване на ГПР, както и всички
разходи и начина, по който се включват в ГПР и конкретните основни и допълнителни
допускания за съответния продукт. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 50.00% и ГПР определен в процесния договор в размер на 42.58%,
било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка не е и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил
длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки
от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената
неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР се явявал сбор от разходите, които представляват
цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена.
Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите,
предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР.
Неустойката, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на
договаряне между страните. Предвид изложеното, разходите по кредита и неустойката не
бивало да се смесват като понятия, те нямали обща, дори близка правна характеристика и
функция. Разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно
към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът
6
не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не бил знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Начинът на формиране на размера на
неустойката бил ясно описан в договора и изцяло в полза на потребителя същата била
разсрочена на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора, била посочена възможната вноска за неустойка за целия
период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично и в плана за
погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната бележка след плана
било посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по кредита и само за периода, в който кредитът не е обезпечен.
В същия този погасителен план със знак „**“ изрично било посочено, че ако
кредитополучателят предостави обезпечение, сумата ще бъде преизчислена само за дните, в
които не е била предоставена гаранция. Изключително ясно и точно били посочени
размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко
възможно развитие на правоотношението им. Неверни били твърденията, че неустойката
представлява „възнаграждение“. Лихвата по кредита била възнаграждение за кредитора,
като цена на предоставения финансов ресурс. Същата представлява задължителен и основен
компонент от договора за кредит по дефиниция и страните я уговаряли още преди
сключването на договора. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде
изплащана периодично, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се плаща на падежите по
договора, не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на
ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати същите като за
главница и лихва. При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало
ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени
параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването
му, както и след това. Изложеното оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР бил ясно посочен в
договора, неустойката не била част от него и това недвусмислено било уговорено между
страните. От договора и от Стандартния европейски формуляр било видно, че преди
сключването и при подписването му кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва
неустойката и че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита.
Текстовете на процесния договор не съдържали никаква заблуда относно размера на ГПР и
оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди сключването на договора, че освен
главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Неоснователни били и
7
аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на
потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на
кредит от страна на кредитополучателя. Намира оспорената неустойка за действителна.
Същата била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не
изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране било съобразено със законна практика, която не водела
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Процесният договор
за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, Чрез възможността за
отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга
възможност за кредитополучателя било удължаването на срока за предоставяне на
обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно
заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. Освен това,
страните се договорили, че неустойката се дължи само след изтичане на срока за
обезпечение и само за периодът, за който кредитът не е обезпечен. В тази връзка изрично
било уговорено правото на потребителя да предостави обезпечение и на по-късен етап от
действието на договора, като в момента, в който бъде осигурено обезпечение неустойката
спира да се начислява. В случая ищецът не се възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса става ясно, че
потребителят изобщо не бил имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият
е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Във
връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото
цитираната разпоредба урежда правило при забава на погасяванията на потребителя. В
настоящия случай неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. На
самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и
отделните му клаузи се оборвали от факта, че през 2022 г. ищецът сключил общо три
договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита. Наличието на три договора за идентични кредитни продукти, всеки
от който съдържал оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавало
твърденията на ищеца. Целта на законодателно заложените изисквания към договорите
сключвани с потребители била кредитирането на физически лица да бъде осъществявано
при прозрачни и ясни условия, така че договорите за кредит да дават максимално ясна
информация за всички финансови последици от тях по начин, позволяващ на
кредитополучателя да вземе информирано решение дали да се обвърже с конкретния
продукт. Гореизложените факти водели до явния извод, че ищецът се бил запознал
8
многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество, като по
всеки кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите
за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки.
Предвид това, всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в
исковата молба, били неоснователни. По отношение на твърденията за заблуждаваща
търговска практика намира, че тя представлява такова поведение от страна на търговеца,
което да подтикне потребителя да сключи определена сделка, която не би сключил в
противен случай. Кредитополучателят по своя инициатива се бил задължил три пъти с
уговорката за плащане на неустойка, в случай че не предостави обезпечение на кредитите, а
договорите били сключвани след като клаузата за неустойка от предходния е породила
действието си. Това напълно опровергавало твърдението, че е налице заблуда по отношение
на условията на конкретния кредитен продукт. Искането до съда е да постанови решение, с
което да отхвърли предявените от ищеца претенции като неоснователни. Претендират се
разноски.
От фактическа страна:
Приложен по делото в копие е Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние №884558/27.09.2022г., между ищеца и *************, в който е отразен: общ
размер на кредита-2000лв, посочен е ГПР: 42,58%, обща сума за плащане 2479,46лв, срок за
погасяване 12 месеца. Приложени по делото са общи условия на договора за потребителски
кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между ************* и
потребителите. Налице по делото е погасителен план, в който е посочена общо дължима
сума по кредита, когато не е осигурена гаранция/поръчител-4221,48лв.
Приложен по делото в копие е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити
В чл.17, ал.1 от договора е уговорено задължение на ищеца в случай, че страните са
уговорили обезпечение в срок до три дни от сключването на договора да осигури действието
на трето физическо лице изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на
кредитора, или да предостави банкова гаранция валидна най-малко 30 дни след падежа на
последната вноска. Според чл.27 от договора в случай, че потребителя не изпълни
задължението си по чл.17 същия дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената по договора сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение.
Видно от заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна
експертиза е, че в ГПР по договора е включена договорената възнаградителна лихва,
договорената неустойка не била включена в ГПР. Годишния процент на разходите в случай,
че бъде включена неустойката според вещото лице е 378.4261%
От правна страна:
Установява се, че между ищеца и ответното дружество ************* бил сключен
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №884558/27.09.2022г. Съгласно
сключеният договор, кредитодателя се е задължил да предостави на кредитополучателя като
кредит определена в договора сума, която последния е следвало да върне.
По изложените съображения съдът приема, че в случая е възникнало валидно
правоотношение по такъв тип договор за паричен заем, по което всяко едно от лицата дължи
изпълнение. По договора не се спори, че сумата е получена от кредитополучателя.
9
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на
целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Тоест годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на паричните заеми, като спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР.
Действително в процесният Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние
№884558/27.09.2022г. е посочен процент на ГПР, т.е. формално е изпълнено изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ГПК. Кредитора обаче се е задоволил единствено с посочването като
абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита. Този размер не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно сумата за непредоставено обезпечение-
неустойка, която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1 от
ДР на ЗПК. Сумата за непредоставено обезпечение-неустойка-видно и от погасителния план
е калкулирана във всяка погасителна месечна вноска и следва да бъде включена в ГПР.
Прибавянето на тази сума към ГПР несъмнено води до надвишаване на ограничението на
чл.19 ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК. Освен горното поради
това, че е формално посочен, не по начин, който достатъчно пълно, точно и ясно да позволи
на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини-не става
ясно кои компоненти са включени в ГПР и как се формира, се налага извод, че процесният
договор за потребителски кредит е недействителен, като не отговарящ на изискванията и на
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до недействителност на
10
същия/те. Освен гореизложеното очевидно в случая неустойката е уговорена не като
обезщетение за неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за паричен
заем, а за допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед
на това неустойката противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката
като предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение,
служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Така заемополучателят би дължал
неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не
осигури поръчител респ. банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора.
Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на
присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в
необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно
задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По разноските:
С оглед изхода на делото, в полза на ищеца следва да се присъдят направените
разноски в размер на 168,86лв. държавна такса и 350 лв. възнаграждение за вещо лице, 660
лв адв. възнаграждение които следва да се заплатят от ответника.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние №884558/27.09.2022г. сключен между Г. В. Т., ЕГН **********, гр.
************* и „*************, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление
*************, представлявано от С.Н.Т. е недействителен на основание чл.22 ЗПК във вр. с
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА *************, ЕИК ************* да заплати на Г. В. Т., ЕГН
********** с п. а., сумата 1178,89лв- направените по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
11