Определение по дело №638/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 8/13.03.2015 г., постановено по гр.д. № 202/2014г., Момчилградският районен съд е отхвърлил предявения от С. Х. И. против С. Х. И., и двамата от с.В., общ. К., иск за признаване на правото му на собственост по силата на давностно владение за период от 10 години, считано от 1979 г. на недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот с площ от 911 кв.м., в урбанизираната територия на с.В., в кв.11, парцел /УПИ/ ІІІ,ІV и V, при граници-югоизток-улица и имот с пл.сн. № 46, със собственик по разписен лист П. А. И.; юг- имот с пл.сн. № 56, със собственик по разписен лист Б. И. Е.; югозапад-сграда с пл.сн. № 47, записана в разписния лист на Милен, Петко и Симо Асенови/Мюмюн, Реджеб и Сали Хасанови Хасанови/ и имот на Мюмюн Хасан; север –имот с пл.сн. № 45, ведно с построените в имота масивна стопанска сграда с площ от 50 кв.м. и масивна стопанска сграда с площ от 8 кв.м., с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК.Съдът е осъдил ищеца С. Х. И. да заплати на ответника С. Х. И. сума в размер на 630 лв., съставляваща разноски по делото.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от решението, ищец в първоинстанционното производство С. Х. И., въззивна жалба. В нея се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, както и че е и необосновано. Излагат се съображения в тези аспекти. Твърди се, че в казуса нямало присъединяване на части от съседни имоти, тъй като нито един от имотите- УПИ ІІІ,УПИ ІV и УПИ V в кв. 11 по кадастралния план на с.В. от 1981 г., не му бил отреден по регулация и той не се легитимирал като собственик на никой от тях по документ или по регулация, а претендирал да е собственик на 911 кв.метра от тях по давностно владение. Отредените УПИ ІІІ, УПИ ІV и УПИ V за цитираните в заключението на вещото лице физически лица не били собственици и никога не били владели тези имоти. Те, в качеството си на свидетели в производството, изразили становище, че нямат възражения срещу придобита по давност, собственост на ищеца. Жалбодателят твърди, че не бил придобил и владял нито по смисъла на чл.59 от ЗТСУ/отм./, нито по смисъла на чл.200, ал. 1 от ЗУТ, а било налице класическо давностно владение и своене, което не трябвало да се обвързва с цитираните нормативни актове, както и че властта му върху процесния имот не била обвързана и от неприложената регулация и очертанията по нея, а само от очертанията, в които бил владял и своил. Моли настоящата инстанция да отмени атакуваното първоинстанционно решение, вместо което постанови друго, с което уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски и за двете инстанции.

В дадения надлежен по делото срок, ответникът Садък Халилибрахим Исмаил е депозирал отговор на въззивната жалба, в който изтъква, че същата е допустима, но неоснователна. Излага съображения за правилността на атакуваното първоинстанционно решение. Претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание, жалбодателят Сабри Исмаил, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата Садък Исмаил, уведомен чрез процесуалния си представител, не се явява и не взема становище по въззивната жалба.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Компетентният Момчилградски районен съд е бил сезиран с искова молба, с която ищецът Сабри Исмаил е предявил срещу ответника Садък Исмаил, иск с правно основание чл.124 от ГПК, с който цели да бъде установено по отношение на ответника, че той-ищецът по силата на десетгодишно давностно владение, текло считано от 1979 г., е собственик на недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот с площ от 911 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на с.В., в кв.11, парцел /УПИ/ ІІІ, ІV и V, при граници - югоизток-улица и имот с пл.сн. № 46, със собственик по разписен лист П. А. И.; юг- имот с пл.сн. № 56, със собственик по разписен лист Б. И. Е.; югозапад-сграда с пл.сн. № 47, записана в разписния лист на М., П. и С. А./ М. , Р. и С. Х./ и имот на М. Х.; север –имот с пл.сн. № 45, ведно с построените в имота масивна стопанска сграда с площ от 50 кв.м. и масивна стопанска сграда с площ от 8 кв.м.

Събраните в първоинстанционното производство доказателства, доколкото във въззивното производство нови доказателства не бяха поискани и събирани, и в частност от приетото по делото заключение, изготвено по назначената съдебно-техническа експертиза, се установява, че действащият регулационен и кадастрален план на с.В., общ. К., в чиято урбанизирана територия попадат претендираните 911 кв.м. е одобрен със заповед № 245/05.05.1981 г. и съгласно околовръстен полигон, определен през 1963 г. Процесният имот от 911 кв.м. не е отразен в регулационния и кадастрален план и за него няма записан планоснимачен номер. Процесният имот от 911 кв.м. попада в кв.11, в парцели /УПИ/ ІІІ, ІV и V, записани в разписния лист към плана на трети за производството лица. В кв.11 регулацията не е приложена. В имота има изградени две стопански постройки- едната- масивна с площ от 50 кв.м., а другата с площ от 8 кв.м. За тях няма отстъпено право на строеж. Така претендираните сгради съставляват имот с пл.сн. № 47, който в разписния лист е записан на три лица, трети за производството. Видно от удостоверение № 268/15.09.2014 г. на Община Кирково, имот с пл.сн. № 47 попада върху УПИ ІV - общински и УПИ V-56, записан на трето за производството лице.

За да отхвърли така предявения иск, първоинстанционният съд е приел, че доколкото претендираните като своени от ищеца 911 кв.м.,представляват сбор от завладени от ищеца реални, неустановени по размер и лице части от УПИ ІІІ, УПИ ІV-общински и УПИ V в кв.11 на с.В., то същите съгласно разпоредбата на чл.59 от ЗТСУ/отм./ и при ограниченията на чл.200, ал.1 от ЗУТ, не са могли да бъдат придобити самостоятелно по давностно владение, вкл. и стопанските постройки, доколкото последните като нямащи самостоятелно значение, следват собствеността на имота.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаната рамка на въззивната проверка, настоящата инстанция намира процесното първоинстанционно решение за валидно и допустимо, а с оглед изложените във възивната жалба доводи, го намира и за правилно. Като споделя фактическите и правни изводи на решаващия съд, на основание чл.272 от ГПК, настоящата инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния акт. Въззивният съд обаче намира за необходимо да посочи и че придобивна давност, претендирана в казуса да е текла от 1979 г., е могла да тече без ограничения само за периода от 1979г. и до 1981г., когато за с.В., общ. К. е одобрен със заповед № 245/ 05.05.1981 г., първият регулационен и кадастрален план. За придобивна давност, започнала да тече от този момент, нито в действащия тогава благоустройствен закон- Законът за териториално и селищно устройство, нито в последващия, действащ понастоящем благоустройствен закон – Законът за устройство на територията, няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответната реална част от същия. Напротив, до 31.03.2001 г. в ЗТСУ /отм./ е съществувала изрична забрана за придобиване на част от парцел по давност /чл.59 от ЗТСУ в редакцията му до изменението с ДВ бр. 34 от 2000 г., в сила от 01.01.2001 г./, а в чл.59 от ЗТСУ /отм./ в редакцията му след изменението с ДВ бр. 34 от 2000 г. и в чл.200, ал.1 от сега действащия ЗУТ е предвидено, че владението върху определена реална част от парцел, може да доведе до придобиване по давност на тази реална част само при определените условия по чл.19 от ЗУТ. В казуса, ако са спазени изискванията на действащия благоустройствен закон за минимални площ и размери на парцелите в селата или частите от тях с преобладаващ стръмен терен /ноторно за производството обстоятелство/ , следва да бъдат установени като налични най-малко 12 м. лице и 250 кв.м. повърхност. В производството абсолютно недоказано е останало обстоятелството, дали всяка от владените реални части от трите самостоятелни парцела, съответстват на тези изисквания на действащото законодателство, за да бъде установявана в производството изобщо продължителността на претендираното владение и своене, и правното им значение. В стилистиката на казаното във възивната жалба, че осъщественото от ищеца владение и своене не следва да се подчиняват на цитираните правни норми, защото са класически, следва изрично да се посочи, че същите са класически законово признати способи за придобиване на право на собственост, именно защото се подчиняват на установените правни критерии, включително и заложените такива в специалните норми на благоустройствените закони. Относно доводът, направен във възивната жалба, че придобивната давност, осъществена от ищеца не трябва да се обвързва с регулацията, защото тя не била приложена, следва да се посочи и това, че с влизане в сила на плана, факт, който не е спорен в производството, правото на собственост върху имот се трансформира в право на собственост върху урегулирания поземлен имот. При урегулиране на поземлени имоти планът предопределя предназначението им, характера на застрояването, месторазположението на обектите, регулационните парцели (площ, лице, очертания), въпросите за собствеността на същите, поради което придобивната давност следва да бъде обвързана с влезлия в сила устройствен план, а действието на неприложена регулация може да бъде само предпоставка да се иска изменение на този влязъл в сила устройствен план.

Или казано в заключение, първоинстанционното решение, предмет на настоящата въззивна проверка, като правилно следва да бъде потвърдено.

И при този изход на делото при все, че изрично са поискани разноски от ответника по жалбата, но извършването им във въззивното производството не се установява, такива и не му се следват.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 8/13.03.2015 г., постановено по гр.д.№ 202/2014 г. по описа на Районен съд, гр. Момчилград.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.

2.