№ 2896
гр. София, 13.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100510283 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца И. Л. Б. срещу решение № 20093394 от 08.06.2023 г., постановено по гр.
дело № 31866/2020 г. по описа на СРС, 81 състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените срещу „Примекс“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-2 КТ за
признаване на уволнението, извършено със заповед № 1241/19.05.2020 г., за незаконно и
неговата отмяна и за възстановяване на ищеца на предишната работа, с правно основание
чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 477,05 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение
за периода 01.05.2020 г. – 20.05.2020 г., с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 417
лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за 2020
година, с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 1000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, както и с правно основание чл. 150 КТ,
вр. с чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за разликата над присъдения размер от 467,33 лв. до пълния
предявен размер от 1900 лв., представляваща трудово възнаграждение за положен
извънреден труд в период 30.11.2018 г. – 20.05.2020 г.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на решението поради
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като
1
въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е съобразил всички събрани по делото
доказателства, от които безспорно се установявала незаконност на уволнението и положен
извънреден труд от ищеца в претендирания размер. Поддържа, че ответникът е съставил
молбата, подписана формално от ищеца, но неизразяваща неговата воля за прекратяване на
трудовото правоотношение. Намира, че СРС не се е съобразил със заключението на ССЕ
относно положения извънреден труд, както и със заключението на СГЕ, което установявало
кои документи не са подписани от служителя. Ето защо моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявените искове в
цялост.
Въззиваемият „Примекс“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част е правилно и
моли същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
част, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
По делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между
страните е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор №
1336/30.11.2018 г., като ищецът е изпълнявал длъжността „носач-товарач на стоки“, а
трудовият договор е бил прекратен със заповед № 1241/19.05.2020 г. на основание чл. 326,
ал. 1 КТ. Посочената разпоредба урежда възможността за едностранно прекратяване на
трудовия договор с предизвестие от работника или служителя, който не е длъжен да
мотивира волеизявлението си, а е достатъчно само изразената от него воля да съдържа ясно
и безусловно решение за прекратяване на трудовото правоотношение. Предизвестието
трябва да е изразено в писмена форма за действителност и да включва определен срок, след
изтичането на който трудовият договор се прекратява.
2
В настоящия случай И. Л. Б. е упражнил правото си да прекрати едностранно трудовото
правоотношение между страните, като е подал молба на 19.05.2020 г., в която ясно е изразил
волята си да бъде „освободен от работа“, считано от 20.05.2020 г. на основание чл. 326, ал. 1
КТ. Противно на доводите във въззивната жалба, по делото не се установява
волеизявлението да е отправено от работодателя и формално да му е придаден вид, че
изхожда от служителя. В първоинстанционното производство са приети неоспорени
заключения на съдебно-графическа и съдебно-почеркова (техническа) експертизи, от които е
видно, че положеният в молбата подпис е изпълнен от ищеца и липсват данни за подправяне
на съдържанието й. Вещото лице Б. е изяснил, че като текстово печатно съдържание молбата
е отпечатана наведнъж, при едно преминаване на листа през печатно устройство, няма
признаци за корекции или допечатване на текст, нито се констатират отклонения/различия в
успоредността на отпечатаните редове. По делото липсват каквито и да било данни за
подправяне на волята, изразена в процесната молба, като не съществуват дори индиции
автор на волеизявлението да е различно лице, респ. ищецът да се е подписал на бял лист, на
който впоследствие да е възпроизведен печатният текст. В тази връзка следва да се
отбележи, че в исковата молба са изложени твърдения, които не кореспондират с приетите
писмени доказателства – ищецът твърди, че при постъпване на работа при ответника му е
предоставена за подпис празна бланка, на която той написал името си и се подписал, като се
съдържал текст, че „дава съгласието си“ и празно поле по средата на бланката. Противно на
изложеното, в молбата по чл. 326, ал. 1 КТ от 19.05.2020 г. не се съдържа ръкописно
изписване на имената на ищеца, нито текст, че И. Л. Б. „дава съгласието си“, който времево
да е положен преди останалата част от печатното съдържание.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен материал по
делото не се установяват пълно и главно възраженията на ищеца, като несъмнено се доказва,
че трудовото правоотношение между страните е прекратено по волята на служителя на
основание чл. 326, ал. 1 КТ. Ето защо, не е налице незаконно уволнение и предявеният
конститутивен иск за отмяна на уволнението по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, както и обусловеният
от него иск за възстановяване на предишната работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
От приетите и неоспорени по делото писмени доказателства се установява, че за целия
период на съществувалото между страните трудово правоотношение работодателят
„Примекс“ ЕООД е издавал ежемесечни заповеди, с които на основание чл. 142, ал. 2 КТ е
въвеждал сумирано изчисляване на работното време за част от длъжностите в
предприятието, сред които и изпълняваната от ищеца длъжност „носач-товарач“, при норма
за продължителност на работното време от 8 часа, максимална продължителност на
работната смяна от 12 часа и максимална продължителност на работната седмица от 56 часа.
Съобразно разпоредбата на чл. 9г от Наредбата за работното време, почивките и отпуските
(НРВПО), отработените часове от работника или служителя, които в края на периода, за
който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете,
определени съгласно чл. 9б, се отчитат за извънреден труд по реда на чл. 149 КТ пред
3
инспекцията по труда. Следователно, за да се приеме, че е положен извънреден труд в
случая, следва да се установи, че ищецът е полагал труд в повече от установената норма за
месеца, а тя се изчислява като броят работни дни в съответния месец се умножи по 8 часа,
съобразно правилото на чл. 9б, ал. 1, изр. 2 НРВПО.
По делото са представени изготвените от работодателя графици за полагане на труд на
смени през периода от м. 09.2019 г. до м. 05.2020 г., като според неоспореното заключение на
СПЕ, изготвено от вещото лице Б., подписите, положени за И. Л. Б., на плановите графици
за м. 11.2019 г., за м. 12.2019 г., за м. 02.2020 г. и за м. 03.2020 г., не са изпълнени от него.
Като е съобразил тези изводи, вещото лице по допълнителното заключение на ССЕ е
констатирало положен извънреден труд за процесния период в размер на 49 часа, като е взел
предвид отразените присъствия на И. Л. Б. в неоспорените от ищеца отчетни форми 76 за
присъствието на служителите през процесния период и установеното обстоятелство за
полаган труд за 7 часа в събота два пъти в месеца (съобразно събраните гласни
доказателства). С оглед размера на трудовото възнаграждение на ищеца, заключението на
вещото лице е за дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в брутен размер от
467,33 лв., за която сума предявената искова претенция е уважена и първоинстанционното
съдебно решение е влязло в сила.
С оглед на изложеното, видно е, че обжалваният първоинстанционен акт е съобразен с
неоспореното заключение на ССЕ и възраженията на въззивника в обратен смисъл са
несъстоятелни. В тази връзка следва да се отбележи, че експертните изводи за
възнаграждение за положен извънреден труд от 1797,29 лв. по приложение № 1 към
основното заключение на ССЕ са хипотетични – в случай че твърденията, изложени в
исковата молба, за размер на положения извънреден труд от 7 часа за 38 съботи през целия
период на трудовото правоотношение бъдат доказани, но ищецът не е провел пълно и главно
доказване на това обстоятелство, поради което съдът правилно не е взел предвид
заключението на ССЕ в тази част.
Предвид изложеното, настоящият въззивен състав намира, че за разликата над установените
по делото 49 часа до пълния претендиран размер на извънреден труд от 266 часа исковата
претенция остава недоказана и следва да бъде отхвърлена. Във въззивната жалба не са
изложени конкретни доводи срещу правилността на първоинстанционното решение в частта,
с която са отхвърлени осъдителните искове за трудово възнаграждение за периода 01.05.2020
г. – 20.05.2020 г., за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и за обезщетение за
неимуществени вреди, които да бъдат разгледани по същество от въззивната инстанция, като
по отношение на тези искови претенции жалбата е бланкетна. Ето защо, доколкото не
констатира нарушение на императивна материалноправна норма, въззивният съд не дължи
излагане на самостоятелни мотиви за правилността на обжалвания акт по тези претенции, а
следва да го потвърди.
Следователно, предвид идентичните правни и фактически изводи, до които достига
въззивната инстанция, първоинстанционното съдебно решение се явява правилно и следва
да бъде потвърдено изцяло в обжалваната част.
4
При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната
инстанция разноски за платено възнаграждение за един адвокат, като в хода на устните
състезания въззивникът е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният съд
намира за основателно. Предвид фактическата и правна сложност на делото и обема на
положения труд по процесуално представително във второинстанционното производство,
настоящата въззивна инстанция намира, че уговореният и платен от ответника хонорар за
подаване на отговор на въззивната жалба и процесуално представителство пред СГС в
размер на 816 лв. с ДДС е прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 500 лв. с ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20093394 от 08.06.2023 г., постановено по гр. дело №
31866/2020 г. по описа на СРС, 81 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от И.
Л. Б., ЕГН **********, срещу „ПРИМЕКС“ ЕООД, ЕИК *********, искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1-2 КТ за признаване на уволнението, извършено със заповед №
1241/19.05.2020 г., за незаконно и неговата отмяна и за възстановяване на ищеца на
предишната работа, с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 477,05 лв.,
представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода 01.05.2020 г. – 20.05.2020 г., с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 417 лв., представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 8 дни за 2020 година, с правно основание чл. 49, вр. с
чл. 45 ЗЗД за сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, както и с правно основание чл. 150 КТ, вр. с чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за
разликата над присъдения размер от 467,33 лв. до пълния предявен размер от 1900 лв.,
представляваща трудово възнаграждение за положен извънреден труд в период 30.11.2018 г.
– 20.05.2020 г.
ОСЪЖДА И. Л. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „Каймакчалан“ № 32, да
заплати на „ПРИМЕКС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Каспичан, ул. „Ропотамо“ № 7, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 500 лв., разноски за
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните в частта, с която е
потвърдено решението по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-2 КТ, а в
останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6