Решение по дело №11683/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260687
Дата: 21 октомври 2020 г. (в сила от 21 октомври 2020 г.)
Съдия: Красимир Недялков Мазгалов
Дело: 20191100511683
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 септември 2019 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                               гр.София, 21.10.2020 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и двадесета година в състав:                                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Габриела Лазарова

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №11683 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №100883 от 23.04.2019г., постановено по гр.дело №33238/2015г. по описа на СРС, ГО, 52 с-в, е признато за установено по предявените от „Т.С."ЕАД с ЕИК****** против Д.И.Г. с ЕГН********** и Ф.Г.К. с ЕГН********** искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 318, ал. 1 от Т3,чл. 286, ал. 1 от ТЗ и чл.100, ал.2 от ЗС и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че ответниците дължат при условията на разделна отговорност- по ½ всеки от тях, на ищеца „Т.С."ЕАД: сумата от 1868,62 лева- цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот- апартамент №5 в гр.София, ж.к.„******, с абонаментен номер 347078, за периода от м.05.2013г. до м.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.01.2015г. до окончателното изплащане; сумата от 131,30 лева- мораторна лихва върху цената на доставена топлинна енергия за периода от 30.06.2013г. до 05.12.2014г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д.№723/2015г. по описа на СРС, 52 състав. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 1500 лева разноски.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Нелбо" ЕАД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от особения представител на ответниците адв.Т.Г.. Жалбоподателят поддържа, че по делото липсват убедителни доказателства за дължимостта на претендираните суми. Представените документи не били годни доказателства в тази насока. Не било доказано реалното (действителното) потребление на топлинна енергия.  Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове- отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал писмен отговор. С молба от 26.06.2020г. оспорва жалбата като неоснователна и претендира разноски.

Третото лице-помагач „Нелбо" ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е топлофициран и че сградата, в която се намира е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответниците са съсобственици при равни квоти на процесния апартамент №5 в гр.София, ж.к.„******, което обстоятелство се установява от представения по делото от ищеца нотариален акт (л.15 от първоинстанционното дело). Следователно ответниците се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./.

Съгласно чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото е било налице облигационно отношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди, с включените в него права и задължения на страните съгласно ЗЕ и Общите условия на ищеца.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е също така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, че делът на ответниците за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба. Т.е., доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците топлоенергия в определено количество за исковия период. В този смисъл неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че не е било изчислявано реалното потребление на топлинна енергия. В обжалваното решение е съобразено и заключението на ССЕ относно установената сума за възстановяване по изравнителна сметка за периода от 05.2013г. до 04.2014г.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ. Тя е производна, което следва от изискването, установено в разпоредбата на  чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. Евентуален пропуск на ответника да оспори редовността на книгите, не ги прави редовни и в този смисъл ищецът не може да бъде освободен от процесуалното си задължение да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици. Ето защо съдът не би  могъл да основе решението си само на едностранно съставените от ищеца фактури и извлечение от сметка. Настоящият случай, обаче, не е такъв. По делото са събрани доказателства – изравнителни сметки, документи за главен отчет и заключение на вещо лице, въз основа които може да бъде преценено, че извършените от ищеца вписвания в счетоводните книги са достоверни.

Стойността на доставената топлинна енергия за процесния период, както и размерът на обезщетението за забава, са установени въз основа на неоспорените от ответниците заключения на вещите лица по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство съдебно- техническа и съдебно-счетоводна експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че следва да бъдат кредитирани.

В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия правилно СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.

Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски, а ответникът по жалбата не е направил такива.

Доколкото въззивната жалба е подадена от особен представител и не е внесена авансово държавна такса, жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СГС дължимата такава в размер на 62,37 лева.

На основание чл. 280, ал.3 ГПК настоящето решение е окончателно.

Предвид изложените съображения, съдът

                                   

                                 Р    Е    Ш    И    :  

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №100883 от 23.04.2019г., постановено по гр.дело №33238/2015г. по описа на СРС, ГО, 52 с-в.

ОСЪЖДА Д.И.Г. с ЕГН********** и Ф.Г.К. с ЕГН**********, да заплатят по сметка на Софийски градски съд на основание чл.77 ГПК сумата от 62,37 лева (шестдесет и два лева и 37 стотинки)- държавна такса за въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Нелбо" ЕАД.

Решението е окончателно.

                                                    

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                          

2/