№ 3531
гр. София, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100510495 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение № 20121819 от 21.05.2021 г., постановено по гр. д. № 51706/2017 г. на
Софийски районен съд, 52 състав, е осъдено М.НА В.Р., с адрес: гр. София, ул. „*******, да
заплати на И. Б. П. с ЕГН:********** на основание чл. 187 ЗМВР във връзка с чл. 67, ал. 7
ЗДСл сумата 2375.87 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен
извънреден труд за периода от 01.07.2014 г. до 31.07.2015 г. в ОД на МВР- Ловеч, както и на
основание чл. 86 ЗЗД сумата 551.75 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
22.10.2014 г. до 26.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска - 27.07.2017г. до окончателното плащане.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - М.НА
В.Р.. Изложените доводи във въззивната жалба са недопустимост, респективно за
неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Поддържа се , че
процесните искове са насочени срещу ответник, за който не е налице пасивна процесуална
легитимация. Сочи се, че допълнителното възнаграждение, предмет на иска, се изплаща
според определения от Министъра на вътрешните работи ред, поради което няма правно
основание за изплащане на претендираните суми. Въззивникът възразява, че на ищеца са
изплатени всички реално дължими суми за положения от него нощен труд и няма правно
основание същият труд да бъде преизчислен и заплатен като извънреден такъв. По-нататък
във въззивната жалба се прави сравнение между разпоредбите на ЗМВР и КТ относно
уредбата на образуването на работната заплата, както и на Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. Моли се да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови ново, с
което да се отхвърлят предявените искове. Прави се и искане за присъждане на сторените
пред двете инстанции разноски.
Ответникът по въззивната жалба - И. Б. П., действащ чрез процесуалния си
представител, я оспорва с писмен отговор. Излагат се съображения, че обжалваното решение
е допустимо и правилно, поради което следва да се потвърди. Претендира се присъждане на
1
сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни
материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
Напълно неоснователни са възраженията на въззивника за недопустимост на
обжалваното съдебно решение. Законосъобразно районният съд е приел, че пасивно
легитимиран да отговаря по предявените искове е М.НА В.Р., като орган по назначаването, а
не ОДМВР - Ловеч, където е изпълнявал службата си ищецът. Страни по властническото
служебно правоотношение са държавният служител и органът по назначаването, като в
случая за длъжността на ищеца това е Министърът на вътрешните работи. Съдържанието на
служебното правоотношение са насрещните служебни права и задължения на страните,
които за органа по назначаването се осъществяват, чрез структурата или звеното, в което
служи държавният служител, без това да го прави страна по правоотношението. В подкрепа
на възприетото от районния съд разрешение следва да се посочат решение № 14/17.02.2011
г. по гр. д. № 625/2010 г. на III г. о. на ВКС, решение № 187/20.06.2013 г. по гр. д. №
47/2013 г. на III г. о. на ВКС и определение № 46/13.02.2017 г. по ч. гр. д. № 38/2017 г., на III
г. о. на ВКС.
За да постанови решението си, районният съд е приел, че ищецът е работил по
служебно правоотношение при ответника през процесния период 01.07.2014 г. до 31.07.2015
г., като за същия период е полагал труд на 24 часови смени при сумарно изчисляване на
отработеното време на всеки 3 месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР -
работата извън работното време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период — за служители, работещи
на смени. Видно от приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, която районният съд обосновано е кредитирал, за процесния период И. Б. П. е
положил извънреден труд от 259 ч., който възлиза на 2375,87 лв. - колкото е и размерът на
исковата претенция. Следователно, ищецът има право на възнаграждение за извънреден
труд, какъвто реално е полаган, а искът по чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР е изцяло основателен.
Изцяло основателен е и искът за присъждане на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на мораторна
лихва върху дължимото обезщетение за процесния период.
Изложените правни аргументи от районния съд в мотивите на обжалваното решение
са законосъобразни, обосновани са, при правилно прилагане на закона и след анализ на
събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита, че
постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения за
извънреден труд. Дефиниция на понятието дава чл. 143, ал. 1 КТ – "извънреден е трудът,
2
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време". В случая, съгласно чл. 187, ал. 1 ЗМВР нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40
часа седмично при 5-дневна работна седмица, като работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови
смени – сумарно на тримесечие, а при работа на смени е възможно полагането на труд и
през нощта между 22. 00 и 6. 00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8
часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3 ЗМВР). А разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2 и
ал. 6 ЗМВР /в нейната предходна редакция, приложима към настоящата хипотеза/
постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно се компенсира
с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечие – за
служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение върху основното
месечно възнаграждение.
Макар по отношение реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за
държавните служители, да са създадени специални правила, определени с наредба на
министъра на МВР, то безспорно е налице липса на изрично регламентирано правило за
начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения
труд през нощта. Поради това, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд,
че в посочените от същия действащи в процесния период подзаконови нормативни актове е
налице празнота в специалната уредба, касаеща правилата за преизчисляване на нощния
труд в дневен спрямо служителите в МВР. Съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА, когато нормативният
акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Настоящият състав счита, че районният
съд правилно и законосъобразно е приел, че в случая субсидиарно приложение следва да
намерят разпоредбите на Закона за държавния служител и Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата. В текста на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ е посочено, че при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове следва да се превръщат в дневни
с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място, в резултат на което изчисление коефициентът е равен на 1.143.
За по-голяма ясно следва да бъде посочено, че Решение на СЕС от 24.02.2022 г. по
дело С-262/20, образувано по преюдициално запитване, отправено от РС –Луковит, не
налага различно от направеното от настоящия съд, тълкуване на националноправната
уредба. В решението е прието, че чл. 8 и чл. 12, буква "а" от Директива 2003/88ЕО не
налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната
продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е по-кратка от
нормалната продължителност на труда през деня. Съдът е приел, че във всички случаи в
полза на такива работници трябва да има други мерки за защита под формата на
продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки,
които да позволят да се компенсира особената тежест на нощния труд. Именно предвид
липсата на предвиден адекватен механизъм за компенсиране на служителите в МВР, който
да не ги поставя в по – неблагоприятно положение от работниците и служителите, полагащи
труд по общото трудово законодателство, както и отчитайки тежестта, обществената
значимост и правата на служителите в МВР, настоящият състав намира, че именно
прилагането на трудовото законодателство осигурява прилагането в пълнота на
европейското законодателство в рамките на процесната хипотеза. В т. 2 от цитираното
решение на СЕС, чл. 20 и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва
да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка
нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор
да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен
3
критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е
съразмерна на тази цел. В мотивите на решението се приема, че що се отнася до
обосноваността на евентуалната разлика в третирането, следва да се припомни, че съгласно
постоянната съдебна практика разликата в третирането е обоснована, когато се основава на
обективен и разумен критерий, тоест когато е свързана с допустима от закона цел на
съответното законодателство и е съразмерна на тази цел (решение от 29 октомври 2020 г.,
Veselibas ministrija, C 243/19, EU: C: 2020: 872, т. 37 и цитираната съдебна практика). Приема
се, че възприетото становище, че в член 187, алинеи 1 и 3 от Закона за МВР нормалната
продължителност на труда през деня и през нощта е еднаква и затова съотношението между
нормалната продължителност на труда през деня и тази през нощта е 1 и не налага
преобразуване. Според СЕ подобен аргумент не отразява допустима от закона цел, годна да
обоснове разлика в третирането. Посочва се, че няма пречка за държавите членки да вземат
предвид бюджетни съображения успоредно със съображения от политически, социален или
демографски порядък и да въздействат върху естеството или обхвата на мерките, които
смятат да приемат, но такива съображения не могат сами по себе си да представляват цел от
общ интерес. В решението се сочи, че ако не е основана на обективен и разумен критерий,
всяка разлика в третирането, която разпоредбите на националното право в областта на
нощния труд въвеждат по отношение на различни категории работници, намиращи се в
сходно положение, би била несъвместима с правото на Съюза и би налагала в такъв случай
националният съд да тълкува националното право във възможно най-голяма степен с оглед
на текста и целта на съответната разпоредба на първичното право, като вземе предвид
цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, за да
гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да достигне до разрешение,
съответстващо на преследваната с нея цел (решение от 6 октомври 2021 г., Sumal, C 882/19,
EU: C: 2021: 800, т. 71 и цитираната съдебна практика). В аспекта на изложеното отново
следва да се има предвид, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр. 60/2020 г. няма определена
нормална продължителност на нощния труд по ЗМВР. Същевременно, съдът намира, че
доводите на жалбоподателя относно естеството на извършваната дейност, с което се
обосновава различното третиране, не могат да бъдат възприети като обективен и разумен
критерий, свързан с допустима от закона цел за неприлагане преобразуването на часовете
положен нощен труд в дневен. Това е така, защото посочените по-горе придобивки са
свързани именно със специфичния характер на длъжността, а не конкретно с полагането на
нощен труд. Показателно в тази връзка е, че до м. август 2016 г. наредбите на министъра на
МВР са предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането му след
този момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но дори и да се приеме, че
подобна цел е налице, в полза на служителите в МВР не са предвидени мерки за защита и
компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По разноските за въззивната инстанция:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски. Доколкото на същата са
предоставени адвокатски услуги по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, то в полза на адвокат Д. Т. С.
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 7, ал. 2
от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20121819 от 21.05.2021 г., постановено по гр. д. №
51706/2017 г. на Софийски районен съд, 52 състав.
ОСЪЖДА М.НА В.Р., с адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на адвокат Д. Т. С.
4
от Великотърновска адвокатска колегия на чл. 38, ал. 2 ЗАдв вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 273
ГПК сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено
безплатно процесуално представителство на И. Б. П. пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5