РЕШЕНИЕ
гр. София, 22.08.2017
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на втори юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ДЕСИСЛАВА ТОШЕВА
при секретаря
Елеонара Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 2285 по описа за 2017 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 21283 от 20.12.2016 г., постановено по гр. дело № 6281/2016 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 126 състав, частично са уважени при условията на разделност предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу Г.Т.В. и И.С.В. кумулативно обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 149 ЗЕ, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на паричните
задължения, удостоверени в Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена на 01.06.2015
г. по гр. дело № 29328/2015 г. на СРС, 126 състав, както следва: за първия
ответник в размер на сумата от 1578,85 лв., а за втория ответник в размер на сумата
от 77,02 лв., представляващи по ½ от продажната цена за доставената
топлинна енергия за периода от м. 04.2012 г. до м.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която главните пасивно субективно съединените
искове са били частично отхвърлени е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Изтъква, че необосновано първоинстанционният съд е приел не е
взел предвид разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ОУ и неправилно е приел, че не може
да се извърши прихващане със стари задължения на ответника със суми за
възстановяване по изравнителни сметки. Моли съда да отмени решението в
обжалваната част и уважи исковете срещу всеки един от ответниците.
Въззиваемите
ответници - Г.Т.В. и И.С.В. са депозирал писмен отговор, с който оспорва
жалбата по подробно изложените съображения и молят съда да отхвърли същата.
Въззиваемия
- „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната
жалба, не се явява негов процесуален представител и не взема становище по въззивната
жалба.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането
за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната
жалба, съдът намира следното:
По
отношение на оплакването, че първоинстанционния съд в нарушение на материалния
закони и на чл. 31, ал. 2 ОУ не е зачел извършено от ищеца прихващане със суми
за възстановяване от процесния период със задължения на ответниците от
предходни отчетни периоди /стари задължения/ и е отхвърли главните искове за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 2480,58 лв. следва
да се отбележи, че подобно възражение за прихващане не е въвеждано нито със
заявлението по чл. 410 ГПК, нито с исковата молба, поради което периоди, извън
процесните, са извън предмета на спора. Само за пълнота трябва да се поясни, че
по своето правно естество това „прихващане” представлява упражняване на
потестативно компенсаторно право. Но тъй като това компенсаторно изявление е
направено извънсъдебно, за да породи погасителният ефект, към което е насочено
едностранното волеизявление на „Т.С.” ЕАД, с което упражнява потестативно право
за погасяване на две насрещни и еднородни парични задължения, следва да са били
налице всички материални предпоставки, уредени в разпоредбите на чл. 103 ЗЗД и
чл. 104 ЗЗД. Материалното изявление за прихващане по своята правна същност е
способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от
тях, когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Основна
предпоставка за надлежното упражняване на компенсационното волеизявление е
двете задължения да са ликвидни и изискуеми. За да бъде ликвидно едно вземане,
то трябва да бъде безспорно установено по своето основание и размер. Ищецът не
е установил, че паричното вземане, с което е извършил извънсъдебната
компенсация, е било ликвидно. Дори не са наведени фактически твърдения, от които
да се изясни точно с кои вземания –
по период и размер, е извършвана тази извънсъдебна компенсация. Принципно,
ищцовото дружество може в съдебно заседание да наведе като отбранително
средство срещу твърдението на ответника, че му се е дължало връщане на процесната
сума след изравнителния период, възражение за прихващане за погасяване на две
изискуеми, еднородни и заместими задължения до размера на по-малкото от тях и в
случай че съдът установи, че предявеното материално право чрез възражение е
основателно, то ще се превърне в ликвидно и годно за компенсация. Но до края на
устните състезания в първата съдебна инстанция ищецът не е направил възражение
за прихващане на процесното вземане за предходни периоди, поради което без да е
установено, че насрещното вземане на ищеца, с което е извършено материалното
прихващане, съществува и е било ликвидно, настоящата съдебна инстанция приема,
че законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че не е налице надлежно
погасяване чрез компенсация на задължението на ответниците към ищеца – със суми
по изравнителните сметки за релевантния период. От друга страна, без да е
предявено по съдебен ред това възражение, ответниците не е могат да се защитят,
като оспорват твърдени от ищеца вземания за
предходни на процесния период. Ето защо оплакванията в тази насока на ищеца
във възивната жалба са неоснователни.
Доколкото
въззивникът не е навел други оплаквания, а настоящата инстанция по силата на чл.
269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните оплаквания, и тъй
като СРС е достигнал до същите фактически изводи, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, а предявената от ищеца жалба отхвърлена.
При този изход на спора пред въззивната
инстанция в полза на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят реално направените от ответниците разноски за
производството пред СГС в размер на по 300,00 лв. за всеки един от тях.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 21283
от 20.12.2016 г.,
постановено по гр. дело № 6281/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 126 състав в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *********да заплати на Г.Т.В., ЕГН ********** и И.С.В.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от по
300,00 лв. /общо 600,00 лв./, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: