Определение по дело №1221/2020 на Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1198

гр. Пловдив, 24.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА 

                                          ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА 

                                                                 СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ 

 

като разгледа докладваното от мл. съдия Узунов частно гражданско дело № 1221 по описа на Окръжен съд - Пловдив за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба от Кооперация „Инвест Груп 2010“, против Определение № 3824/30.03.2020г. на РС-Пловдив по гр.д. №20261/2019г., V с-в, с което е било спряно на основание чл. 420, ал. 5 вр. чл. 420, ал. 2 ГПК изпълнението на Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и образуваното въз основа на заповедта и изпълнителния лист изпълнително дело № 410/2019г. по описа на ЧСИ – Т. Л., с рег. № 820 с район на действие ПОС.

В частната жалба са наведени доводи, че обжалваното определение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по искане, с което не е бил сезиран. Счита се, че по същество същото е и неправилно и необосновано, като изводите на съда за наличие на основания за спиране на изпълнението са неподкрепени с доказателства и голословни. Моли се да бъде отменен изцяло обжалваният съдебен акт.

По делото в срок не е постъпил отговор от насрещната страна – Г. Д. Б..*** намира жалбата за допустима. Последната е подадена от легитимирано лице, с правен интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд и същата е подадена в срок.

Разгледана по същество, същата е основателна.

На първо място следва да се посочи, че с измененията в законодателството по отношение на заповедното производство с ДВ бр. 100 от 2019г. се предвиди изрично с приемането на новата ал. 5 на чл. 420 от ГПК, че компетентен да се произнесе по искането за спиране на изпълнението при наличие на образувано исково производство е съдът, пред който е предявен искът по чл. 422, ал. 1. Така при поискано спиране на изпълнението, какъвто е настоящият случай, именно компетентен да се произнесе по него е исковият съд. Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че длъжникът е пропуснал срока за своето искане, доколкото в закона не е предвиден краен момент, в който може да се иска спиране, а напротив – съгласно чл. 420, ал. 5 същото може да се прави и в исковото производство. Правилно също така първоинстанционният съд е квалифицирал искането като такова по чл. 420 от ГПК, а не както е посочено от ответника в отговора на исковата молба като такова по чл. 397, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото страните не са длъжни да дават правни квалификации на исканията, а същите следва да се дават от съда в зависимост от действителното искане на страната. Въз основа на горното, първоинстанционното определение е допустимо, като постановено от компетентен съд в рамките на законодателно уредена процедура.

Обжалваният акт обаче се явява неправилен, поради следното:

Предпоставките за отмяна на незабавното изпълнение на издадената заповед по чл. 417 от ГПК са посочени в чл. 420, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Така предвидени са две алтернативни условия за допускането на спиране на изпълнението – предоставянето на обезпечение (което в случай, че длъжникът е потребител е в размер на 1/3 от вземането) или наличието на писмени доказателства, обосноваващи извод, че вземането не се дължи, че същото се основава на неравноправна клауза на договор, сключен с потребител или че неправилно е изчислен размерът на вземането по договор, сключен с потребител.

В случая обезпечение не е представено, като в случай на представяне на такова съдът е задължен да допусне спирането на изпълнението. Така не е налице първата предпоставка.

От представените писмени доказателства не може да се направи извод, че вземането не се дължи или че то е неправилно изчислено. По отношение на изчисляването на вземането, искането е направено в съответствие с подписания между страните договор за паричен заем (л. 6). По отношение на възраженията на ответника, че вземането не се дължи, на този етап са представени единствено преводни нареждания на чужд език, в по-голямата част от които фигурира като име на лице, получило сумата по трансфера, лицето И. Д. За същият няма данни да е налице представителна власт по отношение на ищцовото дружество, нито в договора за заем е упоменат като лице, на което да се извършват плащанията по заема. В тази връзка и на този етап няма как да се направи извод за приложимост на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД, тъй като няма как да се счете, че Д. е лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението – твърдения за такова овластяване се съдържат единствено в отговора на исковата молба. Представени са и две преводни нареждания до лице с фамилията „А.“, но от същите на този етап не може да се направи извод дали става дума за превод на управителя на ищцовото дружество, както и дали същите са за заплащане по исковата претенция, като никъде в тях не е посочено плащането да е сторено по процесния договор. Представени са и писмени документи - договори за заем срещу залог между Заложна къща „Корект плюс“ и ответника Б., като същите не носят подпис на никоя от страните по договора, нито обвързват по някакъв начин ищеца, който никъде в тях не е упоменат. Въз основа на горното, настоящият състав счита, че представените писмени доказателства не обосновават извод за недължимост на вземането, нито за неправилност при изчисляването му.

По отношение на предпоставката да са налице писмени доказателства, обосноваващи извод, че вземането по заповедта се основава на неравноправни клаузи, действително, както правилно е посочил първоинстанционният съд, са налице индикации, че е възможно уговорените в договора за заем клаузи по отношение на такси за проучване и риск и за управление на кредита в общ размер на 950 лв. да са неравноправни. Следва да се посочи обаче, че доколкото освен тези такси ищецът претендира вземането за суми в размер на 22 501,82 лв. главница и 1351,10 лв. договорна лихва, то исканията за таксите съставляват един много малък размер на общо търсеното вземане на ищеца – под 4%, поради което и спирането на изпълнението по изпълнителното дело в случая настоящият състав намира, че не би се явило адекватна мярка.

 Въз основа на гореизложеното, първоинстанционното определение се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено.

 

Мотивиран от горното, съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

ОТМЕНЯ Определение № 3824/30.03.2020г. на РС-Пловдив по гр.д. №20261/2019г., V с-в, с което е било спряно на основание чл. 420, ал. 5 вр. чл. 420, ал. 2 ГПК изпълнението на Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и образуваното въз основа на заповедта и изпълнителния лист изпълнително дело № 410/2019г. по описа на ЧСИ – Т. Л., с рег. № 820 с район на действие ПОС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

                                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                         

                                                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.   

                

                                                                                                     2.