Р Е Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 08.02.2016г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГO, IV – Г състав, в
публично съдебно заседание на осми ноември две хиляди и шестнадесета година, в
състав
Председател:
Десислава Попколева
Членове: Таня
Орешарова
Яна Филипова
при секретаря А.М., като разгледа докладваното
от мл. съдия Филипова в.гр.д. № 9545 по
описа на Софийски градски съд за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба от П.В.С. против Решение № II – 61 – 6854/19.05.2016г., постановено по гр.д. № 41928/2015г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 61 състав, с което предявените от жалбоподателя обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 128, т.2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал.1 КТ срещу „Д.Е.“ ЕООД са отхвърлени.
Жалбоподателят поддържа, че от ангажираните от ищеца и неоспорени от ответника документи, които съдържат извънсъдебно признание за неизгодни за съставилата ги страна факти, а именно заповед за прекратяване на трудово правоотношение и трудова книжка се установява, че в процесния период работникът е полагал труд при работодателя, който не е изпълнил задължението си за заплащане на трудово възнаграждение, поради което трудовият договор е прекратен на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Въззивникът сочи, че видно от писмо с изх. № 203636/16.07.2015г. на Дирекция „Инспекция по труда – гр. София“ работодателят е начислявал трудови възнаграждения на работника за процесния период във ведомостите за заплати, но същите не са изплатени на служителя. Жалбоподателят намира, че показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство Е.К.А. не следва да бъдат ценени от съда, тъй като свидетелят не работи в ответното дружество. С оглед изложените съображения е направено искане за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг, с който исковите претенции бъдат уважени в цялост.
В законоустановения срок за отговор на въззивна жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият чрез процесуалния си представител изразява становище за неоснователност на релевираните от жалбоподателя оплаквания. Работодателят поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в процесният период работникът не е полагал труд, поради което не му се дължи трудово възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните в жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от П.В.С. срещу „Д.Е.“ ЕООД, в която са изложени твърдения, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „главен специалист“ в ответното дружество, което в периода от м. февруари 2015г. до м. май 2015г. не е изпълнило задължението си да заплаща на работника уговореното трудово възнаграждение. Ищецът поддържа, че трудовият договор е прекратен на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ с едностранно волеизявление от страна на служителя до ответното дружество. С оглед релевираните твърдения в исковата молба е формулирано искане за осъждане на работодателят да заплати сумата в размер на 7280 лева, представляваща незаплатени трудови възнаграждения за периода от м. февруари 2015г. до м. май 2015г. , сумата в размер на 1920.20 лева обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, както и сумата в размер на 771.68 лева, представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8 работни дни за 2015г.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК „Д.Е.“ ЕООД оспорва предявените искове. Работодателят излага твърдения, че в процесния период ищецът не се е явявал на работа и не е полагал труд, поради което не му се дължи трудово възнаграждение.
Първоинстанционният съд приел, че възражението на ответника, че работникът не се е явявал на работа и не е полагал труд в процесния период е основателно, поради което исковите претенции са отхвърлени.
Страните не спорят, а и от представения по делото трудов договор от 14.02.2014г., се установява, че ищецът е заемал длъжността „главен експерт“ в ответното дружество, като размерът на основното трудово възнаграждение на работника възлиза на 1820 лева. Основният спорен въпрос по делото е дали ищецът е полагал труд в процесния период.
Настоящият съдебен състав намира, че неправилно първоинстанционният съд е приел за установено, че ищецът не е полагал труд в процесния период, поради което не му се дължи трудово възнаграждение. Основателни са оплакванията на жалбоподателя, че при постановяване на атакувания съдебен акт не са взети предвид представените по делото документи, чието съдържание не е оспорено от ответника, съдържащи признание за неизгодни факти за работодателя. Видно от приетата заповед № 1/03.06.2015г. работодателят е посочил, че процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т.2 КТ. Необходимо е да се отбележи, че в заповедта се сочи, че „Д.Е.“ ЕООД следва да заплати на работника сумите в размер на 771.68 лева на основание чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8 дни, както и обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 1920 лева. Правото на платен годишен отпуск цели възстановяване на изразходваните по време на работа работни сили, от което следва, че възникването му е предпоставено от полагането на труд. С оглед изложеното, налага се изводът, че работодателят е приел, че служителят е изпълнявал трудовите си задължения в процесния период, поради което е посочил, че на П.В.С. се дължи обезщетение за неизползван полагащ се платен отпуск. Ответникът е признал, че на служителя се дължи и обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ, чийто правопораждащ факт е прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от работника на изчерпателно посочени основания, сред които попада и посоченото от работодателя основание по чл. 327, ал.1, т.2 КТ.
В трудовата
книжка на работника оформена от работодателя при прекратяване на трудовото
правоотношение отново е посочено, че договорът между страните е прекратен на
основание чл.327, ал. 1, т.2 КТ. Работодателят е
посочил, че прослуженото от работника време, което се зачита за трудов и
осигурителен стаж, е от 17.02.2014г. до 03.06.2015г.
В допълнение следва да се посочи, че от представеното и неоспорено от ответната страна писмо с изх. № 203636/16.07.2015г. на Дирекция „Инспекция по труда – гр. София“ се установява, че работодателят е начислявал трудови възнаграждения на работника за периода от месец февруари до месец юни 2015г. включително във ведомостите за заплати, но същите не са изплатени на служителя.
От анализа на посочените писмени доказателства съдържащи признание на работодателя за релевантни за спора факти и в приложение на установената от чл.8, ал.2 КТ презумпция съдът приема, че за процесния период работникът е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, включително задължението си да престира работна сила. Тази оборима законова презумпция възлага в доказателствена тежест на ответника да установи чрез пълно обратно доказване, че работникът не е изпълнявал трудовите си задължения добросъвестно. В разглеждания случай обратното доказване не е пълно, тъй като от показанията на свидетеля А. не може да се направи категоричен извод, че П.В.С. не е полагала труд в процесния период. Следва да бъде посочено, че свидетелят и ищецът не са били в трудово правоотношение с едно и също дружество работодател и както сам сочи свидетелят, последният не е бил наясно нито с естественото на извършваната от „Д.Е.“ ЕООД търговска дейност, нито с характера на възложената на ищцата работа, нито при какви условия е следвало да полага труд П.В.С., поради което изложените от Емил А. обстоятелства не водят да извода, че ищецът не е изпълнявал трудовите си задължения.
Предвид изложеното, съдът намира, че процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал.1, т.2 КТ. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор става с едностранно волеизявление като то трябва да бъде изразено ясно, недвусмислено, безусловно и в писмена форма. Разпоредбата на чл.327, ал. 1, т.2 КТ не поставя други условия за прекратяване на трудовия договор освен забавяне изплащаното на трудовото възнаграждение или обезщетение. Правната норма не поставя изискване за срок за забава, нито създава модалитет относно размера на неизплатеното трудово възнаграждение или обезщетение. Поради това прекратяването на трудовия договор по чл.327, т.2 КТ не се влияе от приложението на чл.245, ал.1 КТ от страна на работодателя. Ето защо достатъчно е работодателят да е забавил изплащането на трудовото възнаграждение или обезщетение изцяло или частично, уговорено между страните по трудовия договор, за да може работникът или служителят да се възползва от правото си по чл.327, ал. 1, т.2 КТ.
По исковете за трудово възнаграждение по чл.128, т.2 КТ в тежест на ищеца е да докаже съществуване на трудово правоотношение с ответника, съответно размера на възнаграждението за съответния период, а в тежест на ответника е да докаже, че е погасил задълженията си за трудово възнаграждение. В разглеждания случай са установени всички правопораждащи правото на работника по чл. 128, т.2 КТ, а именно съществуване на трудово правоотношение, периода в който дължимото на работника възнаграждение не е заплатено, както и неговия размер ( посочен в представения по делото и неоспорен от ответника трудов договор). Работодателят не твърди да е заплатил процесното вземане, а напротив възразява, че трудовото възнаграждение не е заплатено, тъй като работникът не е изпълнил задължението си да полага труд. Предвид обстоятелството, че възражението на работодателя за недобросъвестно изпълнение на трудовите задължения от страна на работника е недоказано, съдът намира, че исковата претенция по чл. 128, т.2 КТ следва да бъде изцяло уважена, като работодателят заплати на ищеца дължимото трудово възнаграждение за периода от м. февруари 2015г. до м. май 2015г. в размер общо на 7280 лева.
Основанието за прекратяване на процесното трудово правоотношение попада измежду изчерпателно изброените в разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ, поради което работодателят дължи обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение, тъй като правоотношението между страните е било безсрочно, съответно е уговорено предизвестие от 30 дни при прекратяването му. В заповедта за прекратяване на трудовия договор работодателят е посочил, че на работника следва да бъде заплатена сумата в размер на 1920.20 лева, за чието заплащане по делото не са ангажирани доказателства, поради което исковата претенция в тази част също се явява основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят дължи заплащане на обезщетение за неизползван полагащ се платен отпуск. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че работникът не е полагал труд, поради което не му се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Видно от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят е посочил, че на П.В.С. следва да се заплати сумата в размер на 771.68 лева на основание чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен отпуск в размер на 8 дни, за чието заплащане по делото не са ангажирани доказателства, поради което исковата претенция в тази част също се явява основателна.
Предвид изхода от спора, в тежест на въззиваемия ответник следва да бъде възложени сторените от жалбоподателя ищец съдебни разноски в размер на 960 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на страната. Съдът намира, че релевираното от процесуалния представител на „Д.Е.“ ЕООД възражение за прекомерност на хонорара на адвокат П.К. е неоснователно. Уговореният и заплатен адвокатски хонорар съотнесен към действителната правна и фактическа сложност на производство, извършените от страна на процесуалния представител на жалбоподателя действия, при съобразяване на минималните прагове предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не се явява прекомерен. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемият ответник следва да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 418 лева, представляваща дължима държавна такса за първоинстанционното производство и сумата в размер на 209 лева дължима държавна такса за въззивното производство.
Така мотивиран,
съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № II – 61 – 6854/19.05.2016г., постановено
по гр.д. № 41928/2015г. по описа на
Софийски районен съд, II
ГО, 61 състав, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.Е.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя си В.Б.В. да заплати на П.В.С., ЕГН **********,*** сумата в размер на 7280 лева на основание чл. 128, т.2 КТ, представляваща незаплатено трудово възнаграждение за периода от м. февруари 2015г. до м. май 2015г. включително, сумата в размер на 1920.20 лева обезщетение на основание чл. 221, ал. 1 КТ, както и сумата в размер на 771.68 лева обезщетение на основание чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 8 дни за 2015 г., ведно със законна лихва за забава от 17.07.2015г. до окончателно изплащане на вземанията.
ОСЪЖДА „Д.Е.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя си В.Б.В. да заплати на П.В.С., ЕГН **********,*** сумата в размер на 960 лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, представляваща съдебни разноски, сторени пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Д.Е.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя си В.Б.В. да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 418 лева на основание чл. 78, ал. 6 ГПК представляваща
дължима държавна такса за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Д.Е.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя си В.Б.В. да
заплати по сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 209 лева на основание чл. 78, ал. 6 ГПК представляваща
дължима държавна такса за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
получаването му пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: