РЕШЕНИЕ
№ 2700
Пловдив, 21.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Пловдив - XVI Състав, в съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:
|
Съдия: |
ХРИСТИНА ЮРУКОВА |
При секретар ТАНЯ ЗЛАТЕВА като разгледа докладваното от съдия ХРИСТИНА ЮРУКОВА административно дело № 20237180703162 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във
връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.
Образувано е по жалба на В.С.П.,*** против Решение №
2153-15-312/07.12.2023г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е
отхвърлена като неоснователна жалба с вх. № 1012-15-427/15.11.2023г. на лицето
против Разпореждане № 151-00-6710-3/26.10.2023г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ - гр. Пловдив, за отказ за отпускане
на парично обезщетение за безработица (ПОБ).
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на
оспорваното решение и се иска неговата отмяна от съда и връщане на преписката с
указания за ново разглеждане от компетентния административен орган. Подробни
съображения се излагат в становище на адвокат Д. от 21.02.2024г. Претендират се
съдебни разноски, за което се представя договор за правна защита и съдействие.
Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ гр.
Пловдив, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че жалбата е
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че
оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и
правни основания за неговото постановяване. Допълнителни съображения се излагат
в писмено становище от 23.02.2024г. Претендира се присъждане на съответното
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, като
разгледа становищата и възраженията на страните по делото, намери за установено
следното:
Жалбата е подадена в предвидения за това срок от лице
с правен интерес, поради което е допустима.
Административното производство е започнало по повод
подадено от жалбоподателката Заявление с вх. № 614-01-287/17.07.2023 г.(по
деловодната система на Дирекция „Бюро по труда“Родопи, и съответно регистрирано
в ТП на НОИ гр. Пловдив за отпускане на ПОБ, като в същото е посочено, че
заявителката е упражнявала трудова дейност в Германия, като трудовото й
правоотношение с работодателя й (SHG – Service Volklingen) е прекратено считано
от 01.07.2023г. Деклариран е период на упражняване на трудовата дейност при
същия работодател: 01.12.2014г.-30.06.2023г. В подадено заявление за
удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД
U002 от 17.07.2023 г. и Декларация относно определяне на пребиваване във връзка
с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. от 17.07.2023 г., е
вписано от П. че последният й период на заетост в Германия, с продължителност
от 01.12.2014 г. до 30.06.2023 г. Декларирала е, че през периода на последна
заетост съпругът й живеел с нея в Германия, а децата и роднините - в България,
където се намират и преобладаващата част от социалните й контакти.
Жалбоподателката е декларирала, че притежава собствено жилище в България, както
и намерение за установяване в Република България. В Заявление за удостоверяване
на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 П. е вписала
периоди на осигурена за безработица заетост: 01.12.2014г. до 30.06.2023г. които
желае да бъдат удостоверени от Германия. Представен е анкетен формуляр за
Германия с вх. № 1029-15-23869/31.07.2023 г.
Административният орган е приел, че се касае за
отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО)
883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за
социална сигурност и чл. 54а–54б от КСО, поради което при разглеждане на
заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент
(ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите
за социална сигурност и чл. 54а – 54б от КСО, от съществено значение е
определяне на пребиваването на лицата, поради това, че този въпрос оказва
влияние спрямо компетентността на българската институция по отношение на
отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. Посочено е,
че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или
самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място
на законодателството на държавата, в която действително осъществява
икономическа дейност (член 11, § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.).
Съобразена е разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която напълно безработно лице, което
по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Като е посочено, че в този случай, съгласно
чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., това лице получава
парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на
държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това
законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно
заето лице, като това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.
Административният орган е обсъдил легалната дефиниция
на понятието „компетентна институция“ съгласно чл.1 от Регламент (ЕО) №
883/2004 г., че "компетентна институция" е институцията, в която
заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение, или
институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на
обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в
държавата-членка, в която се намира институцията или институцията, определена
от компетентния орган на съответната държава. Посочено е, че "институция
по място на пребиваване" и "институция по място на престой" е
съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в
мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е
компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има
престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не
съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган
на съответната държава-членка. Според нормата "компетентна
държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната
институция. Допълнителни аргументи са приети съгласно Директива 38/2004 ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г., глава IV, Раздел I, чл.
16, т.1, изречение първо, а именно, че граждани на Съюза, които са пребивавали
законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет
години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава, като в т. 3 от
същата е определено, че непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от
временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година, както и аргументи
от Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и
Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл.71 от
Регламента за координация на системите за социална сигурност. Основен и
релевантен критерий за органа при определяне държавата на пребиваване за
трудово активните лица е трудовоправната връзка със съответната държава,
характерът й и нейната продължителност (така СЕС, т.19, дело С-76/76).
От декларираното и установеното по преписката
административният орган е приел, че В.П. е живяла дълъг период на територията
на Германия, не е била пограничен работник или да се е завръщала през уикендите
в България, не е била сезонен работник. Нейните икономически, образователни или
социални интереси не са били съсредоточени в България, а за периода на заетост
тя е имала трайна обвързаност с Германия, живяла е там заедно със съпруга си,
на адрес в Германия, където е заплащала осигурителни вноски и данък върху
доход. Прието е, че центърът на икономическите интереси за лицето е Германия,
която е и държавата по пребиваване, определена съгласно момента на последната заетост
на напълно безработното лице. По отношение на заявителката П. е направен извод,
че след изтичането на повече от 5-годишен срок там, за нея е било породено и
правото й на постоянно пребиваване в Германия. Според административния орган тя
не попада в изключението по чл. 65, § 2 от Регламента, тъй като от документите
и декларираните обстоятелства намерението й е да пребивава за продължителен
период в Германия и да работи там. Доводи са обстоятелствата, че съпругът й е
живял с нея в Германия, детето й е пълнолетно и живее в България, като е
нормално да общува с него и роднини по произход, живеещи в България. За периода
на заетост П. е пребивавала в по-голямата част от времето в Германия.
Във връзка с подаденото заявление от П. за отпускане на
парично обезщетение за безработица с peг. № 151-00-6710/17.07.2023 г. е била
изискана служебно информация от компетентните служби в Германия и са изпратени
формуляри СЕД U001CB и U003 за удостоверяване на декларираните от лицето
осигурителни периоди и доход. Междувременно производството по отпускане на
обезщетение за безработица е спряно на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО с
разпореждане № 151-00-6710-1/02.08.2023 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ Пловдив.
По повод запитването от ТП на НОИ Пловдив в
администрацията по Системата за електронен обмен на социално осигурителна
информация между България и ЕС са получени СЕД U017 и СЕД U004, с рег. вх. №
3209-15-831/17.10.2023 г., с които са удостоверени осигурителните периоди, причината
за прекратяване на правоотношението и доходът на В.П. от Германия.
С оглед постъпилата документация и възобновяване на
производството, е прието, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от
29.04.2004г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка,
чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост,
съвпадат.
При тези данни е издадено Разпореждане №
151-00-6710-3/26.10.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
TП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
Разпореждането е обжалвано от него пред горестоящия административен орган,
който с оспорваното в настоящото производство решение го е потвърдил, като е
приел, че жалбата си В.П. е неоснователна.
Констатирано е, че държавата по пребиваване се
определя към момента на последната заетост на лицето, а не след нейното
прекратяване. Общата продължителност на зачетения стаж на П. е повече от 8
години, поради което безспорно за органа е обстоятелството, че жалбоподателката
е осъществявала трудова дейност в Германия за един значителен период от време,
което и с оглед на съдебната практика на Съда на ЕС, обуславя наличието на
"стабилна/дългосрочна/" заетост, което пък е главният критерии при
определяне на държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите
на преценка правото на обезщетение за безработица. Отделно са посочени и
аргументите, че от изискана с писмо изх. № 1012-15-427#1/17.11.2023 г. на
Директора на ТП на НОИ - Пловдив до Началника на сектор „Български документи за
самоличност“ при ОД на МВР - Пловдив информация се установява, че
жалбоподателката за периода от 01.12.2014 г. до момента на административното
производство е осъществявала краткосрочни пътувания до Република България и е
пребивавала основно извън страната за периода на последната си трудова заетост.
Отразеното в регистрите на ГРАО постоянен и настоящ адрес са свързани с
административно задължение съгласно чл.90, ал.1 и чл.2 от Закона за
гражданската регистрация, като те могат да не удостоверяват действителното
пребиваване. Сегашното посочване на настоящ адрес е след прекратяване на
трудовото правоотношение и завръщане в България на жалбоподателката.
В хода на настоящото съдебното производство по делото
са приобщени, представени от жалбоподателката копия на нотариален акт за
собственост на жилище в гр. Стамболийски; удостоверения за настоящ и постоянен
адрес.
В приетата по делото административна преписка се
съдържат: заявление за отпускане на ПОБ и заявление за удостоверяване на
осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004,
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65
(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г., копие и превод на на ПД U1 и други
документи от Германия; справки от регистрите на ТП на НОИ за осигурителните
периоди на П., на трудовите й договори, декларирани данни за осигуряване,
търговски регистър, справки за приети, върнати и липсващи документи към
заявление за отпускане на ПОБ; справка за задгранични пътувания;
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че оспореният
административен акт е постановен от материално компетентен орган, в
изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените
правила.
Оспореното Решение № 2153-15-312/07.12.2023г. на
директора на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него Разпореждане №
151-00-6710-3/26.10.2023г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ Пловдив, за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица,
обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон, водещи до
тяхната отмяна. Съображенията за това са следните.
По делото не се формира спор по установените факти.
Спорът е за правото, което касае компетентната държава по изплащането на
парично обезщетение за безработица.
Република България е част от ЕС и като такава е длъжна
да прилага европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава
кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство;
кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви
условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС
определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички
национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането
на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи
се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от
01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и
на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на
Регламент (ЕО) № 883/2004г.
Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е пряко приложим във
всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и е задължителен за спазване от
националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от
съдилищата и има приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от
националните законодателства.
Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б.
„л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в
т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).
Безспорно по делото е, че жалбоподателката е гражданин
на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което
е лице, спрямо което намира приложение Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. /чл. 2 от
Регламента/, с който регламент са въведени материалноправните правила, принципи
и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на
държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност,
включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни
принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането;
сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на
обезщетения.
По отношение на обезщетенията за безработица общият
принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо
доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на
държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални
правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по
последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения
за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.,
сред които е правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице,
което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка
и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване.
Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се
съдържа в чл. 1, § 3, б.„й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където
лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл. 11, § 1 от
Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице
въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните
факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на
съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето,
жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и
специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният
характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото,
където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната
норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането,
решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно
пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от
горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето. В чл. 1,б.„й“ и б.„к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави
разграничение между „пребиваване“ и „престой“.
В изготвения от Административната комисия за
координация на системите за социална сигурност (състояща се от представители на
държавите членки), Практически наръчник относно законодателството, приложимо в
ЕС, ЕИП и Швейцария (Наръчника), се определят понятията „обичайно пребиваване“,
„временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в
законодателството на ЕС, са необходими, за да се установи коя държава-членка е
отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на
граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки, както е в настоящия
случай.
Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно
място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за
плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по
местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за
социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери
и студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на
държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата,
които работят в повече от една държава-членка. В Наръчника се разглеждат
специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се
определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например:
семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и
непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова
заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната
дейност, постоянният ѝ характер, както и продължителността на договора за
работа); упражняването на неплатена дейност; в случаи на студенти - източникът
на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето;
държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването;
намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с
конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други
факти.
С оглед така посочените в Наръчника критерии,
настоящият съдебен състав намира, че е неправилна преценката на
административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на
жалбоподателката.
Не е спорно между страните, че П. е осъществявала през
периода 01.12.2014г. до 30.06.2023г. трудова дейност на територията на Германия
и трудовият й договор с работодателя й е прекратен поради изтичане на срока,
както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е
безработно лице, пребивавало за времето на трудовата си заетост в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия.
Безспорно установено е обаче, че В.П. не продължава да пребивава в тази
държава-членка, не се е установила там, нито се е върнала в тази
държава-членка, на чието законодателство за последно е била подчинена, за да се
регистрира (т.е. да се постави на разположение) на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а
се е регистрирала в България, където се е върнала и реално обичайно пребивава.
От данните по делото се установи, че след прекратяване
на трудовото правоотношение в Германия на 30.06.2023г. П. се е завърнала в
Република България на 02.07.2023 г.(по справка на л. 14 от делото). Декларирано
е, че през периода на последната й заетост в Германия, детето й(дори и
пълнолетно), социалните контакти с роднини и близки са в България, където
доказва, че притежава собствено жилище, установена е в него след завръщането си
и има постоянен и настоящ адрес там.
От представените по делото справка от НБД „Население“
на ГД ГРАО се установява, че постоянният и настоящият адрес на В.П. са на
територията на Република България, което е в подкрепа на намеренията й за
постоянно пребиваване в България. От представеното копие на Нотариален акт за
собственост на жилище се установява, че тя притежава жилищен имот на
територията на Република България, на който е регистрирана по постоянен и
настоящ адрес.
От данните в приетата по делото справка за задгранични
пътувания на П.(л.14) за периода 01.12.2014г. – 22.11.2023г., сочи за пътувания
2-3 пъти годишно.
Тези данни според съда сочат, че центърът на
интересите на В.П. е именно в Република България, в която тя заявява несъмнено
намерение да се установи. Това е и мястото на обичайно й пребиваване по смисъла
на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.
В тази връзка, приложимото законодателство в случая на
В.П. е това на държавата-членка по обичайното й местопребиваване, на която
държава тя е гражданин, а именно - законодателството на Република България.
Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателката, като безработно
лице, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото
българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти
за това. В този смисъл е разпоредбата на т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност,
съгласно която ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно
отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на
заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено
или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в
съответствие с член 65, параграф 2 от Регламент 883/2004г., а обезщетенията се
предоставят от институцията по местопребиваване.
Тези съображения обосновават извод за
незаконосъобразност на оспореното Решение № 2153-15-312/07.12.2023г. на
директора на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него Разпореждане №
151-00-6710-3/26.10.2023г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица,
поради което същите ще следва да бъдат отменени.
На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да
бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при
ТП на НОИ Пловдив, за ново произнасяне по подаденото от В.П. Заявление за
отпускане на ПОБ, подадено чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Родопи с вх. №
614-01-287/17.07.2023 г., с peг. № 151-00-6710/17.07.2023 г. в ТП на НОИ-
Пловдив, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по
тълкуването и прилагането на закона.
При посочения изход на спора, на основание чл. 143,
ал. 1 от АПК, на жалбоподателката се дължат извършените разноски по
производството. Същите са поискани своевременно от страна на процесуалния
представител на жалбоподателя. Съобразно представения договор за правна защита
и съдействие с рег. № 35983/02.2024г. (л.121) договореното между страните
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство по настоящото
дело е в размер на 600 лв. като е отбелязано в договора, че същото е заплатено.
Същото следва да бъде присъдено с оглед изхода на спора, както и заплатената
държавна такса в размер на 10 лева.
Предвид горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК,
Административен съд - Пловдив, ХVІ състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-312/07.12.2023г. на директора
на ТП на НОИ Пловдив и потвърденото с него Разпореждане №
151-00-6710-3/26.10.2023г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ - гр. Пловдив, за отказ за отпускане на парично обезщетение за
безработица.
ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж,
ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ Пловдив, за ново
произнасяне по подаденото от В.С.П. Заявление за отпускане на ПОБ, подадено
чрез Дирекция „Бюро по труда“ - Родопи с вх. № 614-01-287/17.07.2023 г., с peг.
№ 151-00-6710/17.07.2023 г. в ТП на НОИ Пловдив, при съблюдаване на дадените с
настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт, да заплати на
В.С.П.,***, разноски в производството в размер на 610(шестстотин и десет) лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване
съгласно чл. 119, вр. чл. 117, ал.1, т.2 б. „б“ от КСО.
|
Съдия: |
|