№ 689
гр. София, 26.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Христо Лазаров
Членове:Женя Димитрова
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно търговско дело №
20241001000522 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 269787/24.04.2024 г., от „ДИТСМАНН“ АД, ЕИК
*********, със седалище гр. София, ул. „Козлодуй“, № 14, Административна
сграда, бл. А, ет. 3, срещу Решение № 260054/20.03.2024 г., по т.д. № 10/2021
г., на СГС, ТО, VI-14 с., с което е отхвърлен иска за осъждането на
ДЪРЖАВЕН ФОНД „ЗЕМЕДЕЛИЕ“ – РАЗПЛАЩАТЕЛНА АГЕНЦИЯ,
БУЛСТАТ *********, със седалище гр. София, бул. „Цар Борис III-ти“, № 136,
да заплати сумата 314162.53 лв., представляваща усвоена банкова гаранция
№ 51-200/4807/02.08.2017 г., издадена от „Инвестбанк“ АД, за авансово
плащане по Договор № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г. за безвъзмездна
финансова помощ, с която неоснователно се е обогатил, на осн. чл. 59, ал. 1
ЗЗД.
Въззивникът твърди, че постановеното решение е неправилно. Сочи, че
основните му оплаквания се отнасят до изложените от съда мотиви, че към
датата на усвояване на банковата гаранция е било налице неизпълнение на
задължения от страна на Църква „Св. Великомъченик Георги“, което
неизпълнение е дало основание да бъде съставен акт за установяване на
публично държавно вземане, както и, че не били представени доказателства,
че ответникът е действал недобросъвестно при отправяне на искането за
усвояване на представената банкова гаранция, поради което и не било налице
плащане без основание, респ. не било налице обогатяване без основание на
ответника. Излага подробни съображения във връзка с оспорването на
изложените по-горе мотиви. В заключение сочи, че плащането на гаранцията е
било извършено с основание, но настъпилото в резултат от това плащане
1
обогатяване на ответника било без основание. По същество, моли атакувания
съдебен акт да бъде отменен, а предявеният иск - уважен. Претендира
разноски за две инстанции.
В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна
ДЪРЖАВЕН ФОНД „ЗЕМЕДЕЛИЕ“ – РАЗПЛАЩАТЕЛНА АГЕНЦИЯ,
БУЛСТАТ *********, депозира отговор вх. 271413/17.05.2024 г., в който
счита постановеното решение за правилно и законосъобразно. От своя страна
сочи, че усвояването на банковата гаранция е извършено при спазване на
всички законови процедури. Още счита, че обогатяване не е налице, доколкото
чрез усвояването на гаранцията ответникът е бил възмезден за неоснователно
извършено авансово плащане по Договор № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г.
Счита, че и към момента не е налице основание за възстановяване на
банковата гаранция, доколкото от страна на Църква „Св. Великомъченик
Георги“ не са представени разходооправдателни документи за цялата сума по
договора. По същество моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
В съдебно заседание въззивникът чрез процесуален представител
поддържа въззивната жалба по изложените в нея оплаквания и доводи.
Въззиваемата страна не изпраща представител.
Софийски Апелативен Съд по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред СГС е образувано по искова молба вх. №
307584/31.12.2020 г., с която „ДИТСМАНН“ АД, ЕИК ********* (предходни
наименования „Дитсманн Енергоремонт Холдинг“ АД и „Енергоремонт
Холдинг“ АД), моли за осъждането на Държавен Фонд „Земеделие“ –
Разплащателна агенция, Булстат *********, да заплати сумата 314162.53 лв.,
усвоена банкова гаранция, с която неоснователно се е обогатил, тъй като не е
имало основаниe за получаваното й, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
С исковата молба са предявени искове – евентуални и главен, срещу
Църква „Св. Великомъченик Георги“, Булстат *********, по които
производството е било прекратено с влязло в сила Определение от с.з.,
проведено на 20.02.2024 г.
Ищецът е твърдял, че на 18.05.2016 г. е сключил Договор за изпълнение
на СМР по инвестиционен проект финансиран от програмата за развитие на
селските райони с Църква „Св. Великомъченик Георги“, последната
самостоятелно юридическо лице, съгл. чл. 10 , ал. 2 от Закона за
вероизповеданията и ТР № 1/23.11.2010 г., ВКС, ОСГК, т.д.№ 2/2010 г. По
силата на Договора му било възложено извършване на СМР, вкл. доставка и
монтаж на съоръжения срещу възнаграждение в размер на 583996.54 лв., без
ДДС, впоследствие с Допълнително споразумение № 1/2017 г., изменено на
475559.79 лв. Проекта бил финансиран от Държавен фонд „Земеделие“ -
Разплащателна агенция, по Подмярка 7.6. „Проучвания и инвестиции,
свързани с поддържане възстановяване и подобряване на културното и
природно наследство на селата“ от мярка 7 „Основни услуги и обновяване на
селата в селските райони“ от Програмата за развитие на селските райони, за
периода 2014-2020 г. Във връзка с осигуряване на финансиране между
Църквата и Фонда бил сключен Договор № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г. за
отпускане на безвъзмездна финансова помощ.
Твърди, че с чл. 4, ал. 6 от Договора за СМР било уговорено, че на ищеца
се дължи авансово плащане на част от възнаграждението като клаузата
2
препращала към изискванията за предоставяне на банкова гаранция от страна
на ползвателя на финансовата помощ по Договора за финансиране,
предвидени в Наредба № 6/28.03.2016 г., за прилагане на Подмярка 7.6. Сочи,
че съгл. чл. 14, ал. 4 от Наредбата, при наличие на авансово плащане се
изисква предоставяне на безусловна и неотменима банкова гаранция в полза
на разплащателната агенция в размер 100 % от стойността на авансовото
плащане. Това било и едно от условията, предвидени в чл. 3, ал. 5, т. 2 от
Договора за финансиране, ползвателят на финансовата помощ да има право да
получи еднократно авансово плащане.
Сочи, че в качеството си на наредител, осигурил издаването на банкова
гаранция за авансово плащане № 51-200/4807/02.08.2017 г., в размер на
314162.53 лв., която била издадена от гаранта „Инвестбанк“ АД, с бенефициер
ДФ „Земеделие“ - Разплащателна агенция. Така авансовото плащане в размер
на 314162.53 лв. било наредено по сметка на Църквата, която пък от своя
страна заплатила на ищеца сумата 282600.00 лв., по фактура №
**********/13.09.2017 г.
Въпреки изпълнението на всички договорни задължения от страна на
Църквата по сключения е ДФ „Земеделие“ – Разплащателна агенция Договор
за финансиране, пълното изплащане на размера на финансовата помощ било
отказано и бил съставен Акт за връщане на авансово получената сума. Твърди,
че ДФ „Земеделие“ пристъпил към усвояване на сумата по банковата
гаранция, като неправилно е възприел, че е налице неизпълнение на поети с
Договора за финансиране задължения. В тази връзка бил издаден и Акт за
установяване на публично държавно вземане № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01 на
Изп.Директор на ДФ“Земеделие“. Сочи, че въпреки обжалването на отказа да
бъде извършено окончателно плащане на финансовата помощ и на издадения
АУПДВ и отправено предложение срокът на осигурената банкова гаранция да
бъде продължен, на 27.04.2020 г. сумата по гаранцията била усвоена от страна
на ДФЗ – Разплащателна агенция.
Ищецът настоява, че не са били налице предпоставките бенефециерът по
издадената банкова гаранция - ДФЗ - Разплащателна агенция да усвои сумата
314162,53 лв., тъй като представената пред банката декларация е била
невярна. Доколкото обаче банката не е могла да установи, че формално
съответстващите на гаранцията документи са неверни, то след извършването
на плащането по гаранцията, за банката са възникнали регресни права спрямо
ищеца-наредител по гаранцията и на посоченото основание тя
законосъобразно удовлетворила вземането си от внесената по сметка на ищеца
сума в размер на 314162,53 лв. От посоченото извежда, че предвид
неправомерното усвояване на сумата по банковата гаранция от страна на
бенефициера – ДФЗ – Разплащателна агенция и в резултат на реализираните
регресни права на банката-гарант спрямо ищеца, за последния е възникнало
вземане срещу ответника-бенефициер за неоснователно получената от него
сума.
На посочените обстоятелства основава правния си интерес от
предявяването на иск за връщане на неоснователно получената от ответника
сума.
В границите на срока по чл. 367 ГПК, ответникът ДЪРЖАВЕН ФОНД
„ЗЕМЕДЕЛИЕ“ – РАЗПЛАЩАТЕЛНА АГЕНЦИЯ, БУЛСТАТ *********, не е
депозирал писмен отговор. Такъв е депозиран в границите на срока по чл.
373 ГПК и по допълнителна искова молба, касаеща предявените искове срещу
3
Църква „Св. Великомъченик Георги“, Булстат *********, по които ДФЗ –
Разплащателна агенция не е страна.
Настоящият състав на Софийски апелативен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е било предмет на спор между страните, а и се установява от
представения Договор за изпълнение на СМР по инвестиционен проект
финансиран от Програмата за развитие на селските райони от 18.05.2016 г.,
Допълнително споразумение № 1/17.07.2017 г. и Допълнително споразумение
№ 2/04.01.2018 г., че между Църква „Св. Великомъченик Георги“, в качеството
на възложител и ищеца с тогавашно наименование „Енергоремонт – Холдинг“
АД, в качеството на изпълнител, е възникнало валидно облигационно
правоотношение по силата на което на ищеца било възложено извършването
на СМР, вкл. доставка и монтаж на изделия и съоръжения, за реализирането
на инвестиционен проект на възложителя, както и, че финансирането на
проекта е от ДФЗ – Разплащателна агенция (чл. 1). За извършването на
възложената работа страните уговорили възнаграждение в размер на
475559.79, без ДДС (чл. 4, ал. 1 от Договора, изм. с чл. 1 от Допълнително
споразумение № 1).
Не се е спорило между страните и, че в чл. 4, ал. 6 от Договора, страните
уговорили в полза на изпълнителя право на авансово плащане. По отношение
на авансовото плащане страните препратили към изискванията за
предоставяне на банкова гаранция, посочени в Наредбата към Подмярка 7.6.
„Проучвания и инвестиции, свързани с поддържане, възстановяване и
подобряване на културното и природно наследство на селата“
Не се е спорило между страните, а и се установява от представения
Договор № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г., за безвъзмездна финансова помощ
по Подмярка - 7.6 „Проучвания и инвестиции, свързани с поддържането,
възстановяването и подобряване на културното и природно наследство на
селата“ от Мярка - 7 „Основни услуги и обновяване на селата в селските
райони“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020
г., съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските
райони, че между ДФЗ – Разплащателна агенция и Църква „Св.
Великомъченик Георги“ е възникнало валидно облигационно
правоотношение, по силата на което на Църквата се предоставя безвъзмездна
финансова помощ по Подмярка 7.6., в първоначално одобрен размер 616911.65
лв. (чл. 1 и чл. 3, ал. 1 от Договора). Страните постигнали съгласие и, че
ползвателят на помощта има право на еднократно авансово плащане в размер
от 10 до 50 % от стойността на одобрената сума, при поискване и при
предоставяне на обезпечения, едно от които е безусловна и неотменима
банкова гаранция в полза на Фонда, в размер на 100 % от стойността на
авансовото плащане. (така чл. 3, ал. 5). В чл. 9 страните уговорили правото на
Фонда да откаже пълно или частично изплащане на финансовата помощ,
както и да изиска възстановяване на част или цялата помощ и условията за
това.
Не е било предмет на спор между страните, а и се установява от
представената Банкова гаранция за авансово плащане № 51-
200/4807/02.08.2017 г., че същата е издадена от „Инвестбанк“ АД, в качеството
на гарант, наредител по нея е ищецът, а бенефициер е ДФЗ – Разплащателна
агенция. От гаранцията се установява още, че е издадена във връзка с
4
предстоящото авансово плащане по сключения договор за финансиране между
Фонда и Църквата и в изпълнение на задължението на Църквата да гарантира
вземането на Фонда за авансово платената сума по договора за финансова
помощ. За целта наредителят по банковата гаранция – ищец в настоящото
призводство е гарантирал вземането на Бенефициера – ответник в
производството, до размера на 100 % от авансово изплатената сума по
Договора за финансиране, при неизпълнение на задължения от страна на
Църквата – ползвател на финансовата помощ. С гаранцията Банката се е
задължила безусловно и неотменяемо, независимо от отношенията си с
наредителя, както независимо от отношенията между Църквата и Фонда да
заплати при първо писмено поискване сума до максимален размер от
314162.53 лв., представляваща 100 % от стойността на авансово изплатена
сума по Договора за финансиране. В гаранцията са посочени и условията, на
които искането за плащане следва да отговаря.
Не се е спорило и, че по силата на представеният Анекс № l/08.10.2019
г., срокът на банковата гаранция е удължен до 19.04.2020 г. и е отразена
промяната в наименованието на наредителя – ищецът в настоящото
производство.
По делото е представено извлечение от банкова сметка (стр. 68), от което
се установява, че на 18.09.2019 г. по сметката е постъпила сумата 314250.00
лв., преведена от ищеца, от която сумата 314162.53 лв., представлява залог за
обезпечение по Договор за кредитен ангажимент, сключен между
„Инвестбанк“ АД и ищеца.
Не се е спорило между страните и, че на 07.09.2017 г. ДФЗ -
Разплащателна агенция е извършил авансовото плащане в размер на 314162.53
лв., в полза на Църквата, по сключения Договор за финансиране. Последната
от своя страна, на 18.09.2917 г. е заплатила на „Дитсманн“ АД, дължимото по
сключеният Договор за СМР, авансово плащане в размер на 282600.00 лв., за
което е била издадена фактура № 3275/13.09.2017 г.
По делото са представени двустранно подписан Акт-обр. 19 за
действително извършените СМР, по Договор от 18.05.2016 г., от който се
установява, че са актувани като извършени и подлежащи на заплащане СМР
на стойност 475559.79 лв., без ДДС. Представена е и Фактура №
**********/02.04.2019 г., от която е видно, че от подлежащите на заплащане
СМР в размер на 475559.79 лв., без ДДС е приспаднат изплатения аванс в
размер на сумата 235500.00 лв., без ДДС, при което стойността по фактурата е
разликата възлизаща на сумата 240059.79 лв., без ДДС или 288071,75 лв., в
включен ДДС.
Също не е било предмет на спор между страните, а и се установява от
представеното писмо от 02.09.2019 г., изходящо от ДФЗ, че Църквата е била
уведомена, че във връзка с подадената заявка за окончателно плащане от
19.04.2019 г. се открива производство по издаване на акт за установяване на
публично държавно вземане за сумата 314162.48 лв., представляваща
изплатено и подлежащо на възстановяване авансово плащане по Договор №
23/07/6/0/00101/19.04.2017 г. Ползвателят на финансовата помощ е поканен в 7
дн. срок да заплати посочената сума.
Представен е Акт за установяване на публично държавно вземане №
23/07/6/0/00101 /3/01 /04/01/27.03.2020 г. на Изпълнителния директор на ДФЗ,
с който е отказано изцяло изплащането на финансовата помощ по Договор №
23/07/6/0/00101/19.04.2017 г., сключен с Църква „Св. Великомъченик Георги“,
5
поради констатирана нередовност на документите, непълнота или неяснота на
заявените данни и е определено подлежащо на възстановяване от Църква „Св.
Великомъченик Георги“ публично държавно вземане за изплатеното авансово
плащане в размер на 314162.48 лв., което подлежало на доброволно плащане в
14-дн. срок от връчването на акта.
По делото още са представени писмо от 13.04.2020 г., изходящо от
„Инвестбанк“ АД, писмо от 14.04.2020 г., изходящо от ДФЗ, писмо от
21.04.2020 г., изходящо от „Инвестбанк“ АД – Централно управление, писмо
от 24.04.2020 г., изходящо от „Дитсманн“ АД и писмо от 14.05.2020 г. От
посочената кореспонденция се установява, че в резултат на отправено искане
за плащане от ДФЗ до „Инвестбанк“ АД и представена декларация за наличие
на неизпълнени договорни задължения от страна на ползвателя на
финансовата помощ - Църква „Св. Великомъченик Георги“ към бенефициера
ДФЗ – Разплащателна агенция, на 27.04.2020 г. по предоставената банкова
гаранция е усвоена сума в размер на 314162.48 лв., с което установеното
публично държавно вземане, с произход извършено авансово плащане, е
възстановено.
Представен по делото е и заверен препис от Решение № 754/22.07.2021
г., по адм.д. № 455/2020 г., АССО, влязло в сила на 20.10.2022 г., с
постановяването на Решение № 9269/20.10.2022 г., по адм.д. № 10094/2021 г.,
на ВАС. От постановеното решение е видно, че издаденият АУПДВ №
23/07/6/0/00101/3/01/04/01/27.03.2020 г., на Изпълнителния директор на ДФЗ е
отменен изцяло, по жалба на Църква „Св. Великомъченик Георги“, като
преписката е върната на Изп. директор на ДФЗ за произнасяне по заявката за
окончателно плащане от 19.04.2019 г. към Договор за финансиране №
23/07/6/0/00101/19.04.2017 г., при спазване на дадените указания по тълкуване
и прилагане на закона.
Не се спори между страните и, че в резултат на съдебното решение по
подадената заявка за окончателно плащане от 19.04.2019 г. е постановено
Решение № 23/07/6/0/00101/4/01/03/01/18.01.2024 г., допълнено с Решение №
23/07/6/0/00101/4/01/03/02/14.02.2024 г., с които е одобрено изплащането на
финансовата помощ в размер на сумата 295387.11 лв. (сумата е заплатена на
Църква „Св. Великомъченик Георги“ с платежен документ от 22.12.2023 г. -
стр. 328).
При така анализираните писмени доказателства и извлечената от тях
фактическа установеност, съдът достигна до следните правни изводи:
Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с
постановеното по делото Определение № 438/04.07.2024 г., поради което
същата подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели съставът на САС
намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната
компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно.
Произнасянето на СГС съответства на заявената за разглеждане осъдителна
искова претенция, която черпи правното си основание от разпоредбата на чл.
59 ЗЗД, поради което решението се явява и допустимо.
По отношение на квалификацията съдът съобразява, че твърденията на
ищеца са за обогатяване на ответника със сума, с която ищецът се е обеднил,
6
до което се е стигнало опосредено, а именно по силата на сключени договори
между ищеца и Църквата, между Църквата и ответника, между ищеца и
банката, предоставила банковата гаранция, т.е. не се твърди наличието на
преки договорни отношения между ищеца и ответника.
Вярно е, че твърденията на ищеца и анализираните писмени
доказателства, водят до извод, че в действителност ищецът е изпълнил
договорното задължение на Църквата-ползвател по силата на Договор за
финансиране № 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г., да предостави обезпечение под
формата на банкова гаранция, за изплатеното авансово плащане по
финансирането. Вярно е и, че това задължение е било изпълнено от ищеца и в
негов интерес, доколкото същият от своя страна е очаквал да получи авансово
плащане от Църквата, в качеството й на възложител на СМР по силата на
Договора за изпълнение на СМР от 18.05.2016 г. и съдържащото се в него
препращане към правилата за авансово плащане, уредени в чл. 14 от Наредба
№ 6/28.03.2016 г. за прилагане на Подмярка 7.6. Следователно след усвояване
на банковата гаранция за удовлетворяване на твърдяното като възникнало
задължение на Църквата да възстанови полученото авансово плащане по
договора за финансиране и реализиране на регресните права на Банката срещу
наредителя-ищец, е налице разпоредбата на чл. 74 ЗЗД, уреждаща законовата
суброгация на изпълнилият чуждото задължение в правата на кредитора по
него. (изводът извлечен от Решение № 5/04.07.2016 г., по гр.д. № 2723/2015 г.,
на ВКС, IV ГО). Възможността обаче ищецът да претендира сумата, с която се
е обеднил от други лица, по силата на вътрешните отношения с тях
(договорни или други), не го лишава от възможността да предяви пряк иск
срещу неоснователно обогатило се и за негова сметка, лице, срещу което не
разполага с друг иск за защита на правата си. (така Решение № 75/15.05.2009
г., по т.д. № 770/2008 г., на ВКС, II ТО и цитираното в него ППВС № 1/1979 г.).
Общият фактически състав на неоснователното обогатяване, съдържащ
се в разпоредбата на чл. 59 ЗЗД съдържа следните основни елементи:
обогатяване на едно лице за чужда сметка, обедняването на друго лице,
свързано със съответното обогатяване, липсата на правно основание за
обогатяване и липсата на друга правна възможност за защита на обеднелия.
Обогатяването като една от основните предпоставки на иска по чл. 59, ал. 1
ЗЗД включва не само придобиването на определена имуществена облага или
имуществени права, но и спестяване, изразходването на блага.
Формите, чрез които се реализира обогатяването по смисъла на чл. 59,
ал. 1 ЗЗД може да са свързани с увеличаване актива на имуществото на едно
лице, чрез придобиване на реални имуществени ползи за сметка на друго
лице, или обогатяване, чрез намаляване на пасива или спестяване на
имуществени разходи, които е следвало да бъдат направени, но са направени
от друго лице. Съществено изискване във всички хипотези обаче е,
обогатяването да е станало за сметка на друго лице. Само обогатяването без
основание и то за чужда сметка е релевантно към фактическия състав по чл.
59 ЗЗД.
До неоснователно обогатяване може да се достигне в резултат на
действия на обеднилото се лице, в резултат на действия на обогатилото се
лице, в резултат на действията на трето лице или в резултат на юридически
събития. Обедняването на лицето, лишило се от определена имуществена
облага, също е предпоставка на общия фактически състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
като то се извежда от законодателно предвидения критерий за реституция и
7
определя активната легитимация по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Обедняването може да има различни форми на проявление – ефективно
намаляване имуществото (намаляване на актива) на ищеца или пропускане на
сигурно увеличаване на имуществото, чрез придобиване на нова имуществена
облага като тази имуществена облага е реализирана от друго лице. Между
посочените елементи от фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – обогатяване
и обедняване е необходимо да съществува връзка, но тя не е причинна. Както
е разяснено в т. 5 от ППВС № 1/1979 г. обогатяването не е следствие на
обедняването и обратно, а те са последица на друг факт или факти, поради
което по делата, имащи за предмет иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да се
преценява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника
произтичат от един общ факт или от обща група факти. Тази преценка
безспорно е свързана с отчитане наличието или отсъствието на основание за
имущественото разместване.
В случая от страна на ищеца се твърди неоснователно усвояване от
ответника-бенефициер на предоставената по нареждане на ищеца-наредител,
от страна на банката-гарант, гаранция като същевременно банката е
реализирала регресните си права към ищеца. При това положение за
наредителя е възникнало вземане към бенефициера за неоснователно
получената от него сума. (така Решение № 22/02.08.2016 г., по т.д. №
3349/2014 г., на ВКС, I ТО).
Между страните не е бил повдиган спор, че издадената по нареждане на
ищеца, в полза на ответника като бенефициер, банкова гаранция за
гарантиране на вземането му за евентуалното връщане на платения по
сключения с Църквата, Договор за финансиране № 23/07/6/0/00101/19.04.2017
г. е от категорията на безусловните. Не е било спорно и, че след като
ответникът е декларирал, че е налице неизпълнение на задължения на
Църквата по договора за финансиране, банката е изплатила сумата, предмет на
искането за усвояване, която съответства на полученото от Църквата авансово
плащане. Не е било спорно и, че Банката-гарант е реализирал регресните си
права спрямо наредителя по гаранцията като е усвоила сумата от банковата
сметка на ищеца. Посочените обстоятелства се установяват и от
анализираните във фактическата установеност писмени доказателства.
Единствените спорни между страните въпроси, пренесени и пред
въззивния съд, са основателно или неоснователно е усвояването на
гаранцията от страна на ответника и довело ли е това до неговото
обогатяване за сметка на обедняването на ищеца.
Банковата гаранция е уредена в разпоредбата на чл. 442 ТЗ и съобразно
тази разпоредба с нея банката писмено се задължава да плати на посоченото в
гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в
нея. Друга уредба в ТЗ не е налице, но условията на които следва да отговаря
банковата гаранция, за да бъде възприето гарантираното с нея вземане като
„пряко и безусловно“ се съдържат в ДР на Наредба № 38 от 23.12.2004 г. за
капиталовата адекватност на банките, пар. 1, т. 12, според който пряко и
безусловно гарантирано е вземането, за което е издадена гаранция,
отговаряща на следните условия: а) гаранцията осигурява безусловно
плащане в полза на банката, при първо поискване, без възможност за
възразяване или уговаряне на други формални условия на плащане; и б) е
неотменяема и със срок на действие, по-дълъг от договорения срок за
изпълнение на гарантираното задължение; и в) единствено условие за
предявяването й е постъпването при гаранта на писмено искане от банката, в
8
полза на която е издадена гаранцията, съдържащо твърдение, че длъжникът не
изпълнява задължението, покрито от гаранцията; и г) няма други лица с права
да искат плащане по гаранцията; и д) с изключение на размера, е налице
пълно съвпадение между задължението на клиента към банката
(гарантираното вземане) и задължението, посочено в гаранцията, и гаранцията
покрива всички видове неизпълнение на това задължение.
Тези условия към банковата гаранция са в унисон и с разпоредбите на
Еднообразните правила за гаранциите платими при поискване (публикация
758, в сила от 01.07.2010 г. и предходна публикация 458), намиращи
приложение по силата на препращащата разпоредба на чл. 288 ТЗ.
Именно такива са и изискванията към гаранцията, съдържащи се в
разпоредбата на чл. 14 от Наредба № 6 от 28.03.2016 г. за прилагане на
Подмярка 7.6. – банковата гаранция да бъде безусловна и неотменяема. На
посочените изисквания отговаря и предоставената като обезпечение банкова
гаранция в разглеждания казус. Както бе посочено във възприетото по
фактите с гаранцията Банката се е задължила безусловно и неотменяемо,
независимо от отношенията си с наредителя-ищец, както независимо от
отношенията между Църквата и Фонда (по договора за финансиране) да
заплати при първо писмено поискване сума до максимален размер от
314162.53 лв., представляваща 100 % от стойността на авансово изплатена
сума по Договора за финансиране. Единственото условие, на което искането
на бенефициера-ответник следва да отговаря е да съдържа декларация, че е
налице неизпълнение на задължения по сключения договор, обезпечени с
гаранцията.
Тези формулировки, съдържащи се в гаранцията водят до извод, че
предоставената гаранция има абстрактер характер, т.е. банката не би могла да
откаже плащане на сумата по гаранцията с доводи, основаващи се на
правоотношението във връзка, с което е издадена, както и дали действително е
налице или не, декларираното от бенефициера неизпълнение на задължения,
което е довело до възникване на обезпеченото му вземане. Т.е. дължимата от
банката проверка на искането за плащане следва да се ограничи до проверка за
външна редовност на представените от бенефициера документи, която следва
да бъде извършена с грижата на добрия търговец.
Както бе посочено при анализа на писмените доказателства, с писмо от
14.04.2020 г., отправено до гаранта „Инвестбанк“ АД във връзка с искането за
плащане по банковата гаранция с наредител ищеца – „Дитсман“ АД, ДФЗ като
бенефициент е декларирал, че от страна на ползвателя на финансовата помощ
– Църквата е налице неизпълнение изцяло на договорни и/или нормативни
изисквания по Договор за финансиране от 19.04.2017 г., поради което са
наложени санкции в размер на предявеното искане за плащане по гаранцията в
размер на 314162.48 лв.
Видно от датата на посоченото писмо – 14.04.2020 г. е, че декларирането
от страна на ДФЗ е извършено след като за налагане на посочените санкции,
изразяващи се във връщане на изплатеното авансово плащане, срещу
Църквата е бил издаден АУПДВ № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01/27.03.2020 г. На
последната страница от Акта се съдържа предупреждение към Църквата, че в
случай на липса на доброволно плащане на установеното с акта държавно
вземане ДФЗ ще пристъпи към усвояване на банковата гаранция с наредител
ищеца.
От посоченото се налага извод, че основанието на което е извършено
9
декларирането от страна на ответника при усвояването на банковата гаранция
е издаденият Акт за установяване на публично държавно вземане.
Съдържащото се в Акта предупреждение за усвояването на предоставената
гаранция е обосновано със задължението на ДФЗ, вменено му с разпоредбата
на чл. 55, ал. 1 от Регламент на Комисията № 908/2014/06.08.2014 г.,
определящ правила за прилагането на Регламент № 1306/2013 г. по отношение
на разплащателните агенции. Посочената разпоредба предвижда задължение
на компетентния орган, при наличие на основания за задържане на
обезпечението, изцяло или отчасти, незабавно да изиска неговото плащане.
При произнасянето си съдът намира, че следва да съобрази и
последиците на постановеното Решение № 754/22.07.2021 г., по адм.д. №
455/2020 г., АССО, влязло в сила на 20.10.2022 г. С посоченото решение
издаденият АУПДВ № 23/07/6/0/00101/3/01/04/01/27.03.2020 г., на
Изпълнителния директор на ДФЗ е отменен изцяло, както в частта му, с която
е установено подлежащо на плащане публично държавно вземане в размер на
заплатеното авансово плащане, така и в частта, в която е отказано
извършването на окончателно плащане по сключения Договор за финансиране
№ 23/07/6/0/00101/19.04.2017 г. Актът е отменен като незаконосъобразен.
Следователно със съдебното решение по задължителен за страните, а и за съда
начин се явява установено незаконосъобразното определяне на публичното
държавно вземане в размер на 314162.48 лв., представляващо подлежащо на
възстановяване авансово плащане по Договора за финансиране от 19.04.2017
г.
След като това е така и след като отменения акт за установяване на
публично държавно вземане е основанието, на което е извършено
декларирането пред гаранта, се налага извода, че незаконосъобразно и без
основание се явява и усвояването на предоставеното обезпечение за това
вземане, под формата на банкова гаранция и същото подлежи на връщане. В
подкрепа на този извод е и разпоредбата на чл. 55, ал. 3 от Регламент на
Комисията № 908/2014/06.08.2014 г., предвиждащ механизъм на връщане на
задържана гаранция.
Задържането на сумата по обезпечението би довело до неоснователното
обогатяване на ответника. Връщането следва да бъде извършено в полза на
лицето, чийто патримониум реално е бил намален в резултат излизането на
сумата и това е ищеца. Налага се извод, че са налице всички предпоставки за
уважаване на предявеният иск – налице е обогатяване на ответника,
посредством получаване на сума по обезпечение без да е налице основание за
задържането й, налице е обедняване на ищеца, тъй като сумата е излязла от
неговия патримониум. Между обогатяването и обедняването не е налице
пряка причинна връзка, но до тях се е стигнало в резултат на множество
облигационни отношения, както на ищеца, така и на ответника с трети лица.
По изложените съображения предявеният иск за заплащане на сумата
314162.53 лв., с която ответникът се е обогатил без основание, посредством
усвояване на банкова гаранция № 51-200/4807/02.08.2017 г., издадена от
„Инвестбанк“ АД, по нареждане на ищеца като основателен и доказан
подлежи на уважаване.
На осн. чл. 214, ал. 2 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на присъждане подлежи
и законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до
изплащането, както е заявена.
Постановеното първоинстанционно решение като неправилно и
10
незаконосъобразно ще следва да бъде отменено и вместо него постановено
друго, в унисон с посоченото по-горе.
По разноските. Предвид изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, на
ищеца се следват направените разноски, както пред първоинстанционния съд,
така и пред въззивната инстанция.
За първоинстанционното разглеждане на делото, съобразно
представения Списък по чл. 80 ГПК и доказателства, претендираните се
явяват в размер на държавна такса, в размер на 24303.78 лв. и адвокатско
възнаграждение в размер на 17400.00 лв., с ДДС. По отношение на
адвокатското възнаграждение е релевирано възражение за прекомерност. За да
се произнесе по възражението съдът съобрази, че претендираното за
присъждане възнаграждение е било заплатено от ищеца за процесуално
представителство, както по исковете срещу първия ответник, така и по
исковете срещу втория ответник, като диференциране не е налице. Общата
цена на предявените главни искове срещу двамата ответници възлиза на
сумата 602234.28 лв., при което цената на разгледания иск срещу първия
ответник – 314162.53 лв., представлява 52.17 % от нея. Този процент следва да
бъде използван и при изчисляване на частта от общо заплатеното адвокатско
възнаграждение, която следва да бъде отнесена към разгледания иск и тя
възлиза на сумата 9077.58 лв., с ДДС. Посочената сума съобразно
фактическата и правна сложност на иска и множеството събрани и
анализирани доказателства не се явява прекомерна. Още повече, че ползвания
като ориентир минимален размер на адвокатското възнаграждение, съобразно
Наредба № 1/2004 г. за МРАВ възлиза на сумата 17216.50 лв., без ДДС.
От претендираната за присъждане държавна такса в размер на 24303.78
лв., относима към цената на разгледания иск и в този смисъл подлежаща на
присъждане, е сумата 12566.50 лв. Така общия размер на дължимите на ищеца
разноски за първоинстанционното разглеждане на делото възлиза на сумата
21644.08 лв.
За въззивното разглеждане на делото на въззивника също се следват
разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Видно от представения Списък по чл. 80
ГПК и доказателства същите възлиза на сумите 6283.25 лв., държавна такса и
14400.00 лв., с ДДС, адвокатско възнаграждение. По отношение на
адвокатското възнаграждение е направено възражение за прекомерност. При
произнасянето си по възражението съдът съобрази, че делото се отличава с
фактическа и правна сложност и макар по делото да е проведено едно съдебно
заседание, следва да се съобрази и, пред въззивния съд като втора по ред първа
инстанция, се извършва нов анализ на всички събрани доказателства, поради
което и претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 14400.00 лв.,
с ДДС, не се явява прекомерно. Така общия размер на претендираните за
въззивна инстанция разноски – 20683.25 лв., подлежи на присъждане.
По изложените съображения съставът на Софийски Апелативен Съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260054/20.03.2024 г., по т.д. № 10/2021 г., на
СГС, ТО, VI-14 с., с което е отхвърлен иска на „ДИТСМАНН“ АД, ЕИК
********* за осъждането на ДЪРЖАВЕН ФОНД „ЗЕМЕДЕЛИЕ“ –
РАЗПЛАЩАТЕЛНА АГЕНЦИЯ, БУЛСТАТ *********, да заплати сумата
11
314162.53 лв., представляваща усвоена банкова гаранция № 51-
200/4807/02.08.2017 г., на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ДЪРЖАВЕН ФОНД „ЗЕМЕДЕЛИЕ“ – РАЗПЛАЩАТЕЛНА
АГЕНЦИЯ, БУЛСТАТ *********, със седалище гр. София, бул. „Цар Борис
III-ти“, № 136 да заплати на „ДИТСМАНН“ АД, ЕИК *********, със
седалище гр. София, ул. „Козлодуй“, № 14, Административна сграда, бл. А, ет.
3 сумата 314162.53 лв., с която се е обогатил без основание, посредством
усвояване на банкова гаранция № 51-200/4807/02.08.2017 г., издадена от
„Инвестбанк“ АД, по нареждане на „Дитсманн“ АД и с която последния се е
обеднил, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска –
31.12.2020 г. до окончателното изплащане, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
ОСЪЖДА ДЪРЖАВЕН ФОНД „ЗЕМЕДЕЛИЕ“ – РАЗПЛАЩАТЕЛНА
АГЕНЦИЯ, БУЛСТАТ *********, със седалище гр. София, бул. „Цар Борис
III-ти“, № 136 да заплати на „ДИТСМАНН“ АД, ЕИК *********, със
седалище гр. София, ул. „Козлодуй“, № 14, Административна сграда, бл. А, ет.
3, сумата 42327.33 лв., представляваща направени разноски за две инстанции,
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, по реда и при условията на
чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12