№ 129
гр. Пловдив, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Славейка Ат. Костадинова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000005 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260109 от 08.10.2021, постановено по т. дело №
187/2020 година по описа на Окръжен съд – Хасково, са отхвърлени
предявените от П. Т. Д., ЕГН **********, с адрес с. Г. Д.о, община С. област
Х., със съдебен адрес град Х., ул. „П.“ № 31 ет. 2 офис 7, чрез адв. М.Т.,
срещу ЗД „Б.“ АД, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д.Б. №
87, ЕИК ***, искове с правно основание чл. 432 ал. 1 вр. чл. 429 ал. 1 т. 1 КЗ,
във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 86 ЗЗД, за
сумата 26 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Д. Т.
Д., ЕГН **********, настъпила вследствие на ПТП, станало 18.07.2016
година, ведно със законната лихва върху главницата от 04.09.2020 година до
окончателното ѝ изплащане , като неоснователни и недоказани
Осъден е П. Т. Д., ЕГН **********, да заплати на ЗД „Б.“ АД, ЕИК
***, деловодни разноски в размер на 2380 лева за производството пред
първоинстанционния съд.
1
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от П. Т. Д.
чрез процесуалния му представител адвокат М.Т. от АК – Х. в частта, с която
предявеният иск за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Д. Т. Д.
е отхвърлен до размера на 10 000 лева, както и в частта за разноските и
дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. Оспорени са изводите на първонстанционния съд, че П. Т. Д. не
е сред кръга от лицата, които са материално правно легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди, посочен в ТР 1/21.06.2018 година на
ОСНГТК на ВКС. Становището на жалбоподателя е, че със събраните по
делото гласни доказателства са установени изключително близките
отношения между него и неговия брат приживе, наличието на трайна,
дълбока и силно емоционална връзка, характеризираща се с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
Във въззивната жалба са възпроизведени обстоятелствата, на които
ищецът П.Д. основава предявения иск за неимуществени вреди от смъртта на
своя брат Д. Д.. Твърди се, че макар да е живял и работил в друго населено
място – град С., починалият Д. Т. Д. поне веднъж седмично, а понякога и по-
често, е посещавал родната си къща в село Г. Д.о, в която живеели ищецът и
тяхната майка. Ищецът и брат му израснали в тази къща, в едно домакинство
и били силно привързани един към друг. Със смъртта на Д. Д. била
прекъсната връзката помежду им, съществуваща от раждането на ищеца,
който загубил своя по-голям брат и своя духовен наставник. Поддържа се, че
след смъртта на брат му при ищеца е настъпила трайно негативна промяна в
живота му, той е станал затворен, често оставал сам със себе си, чувствал се
самотен. Твърди се, че неимуществените вреди в случая се проявяват с по-
голяма сила и интензитет поради факта, че ищецът не е създал свое собствено
семейство и единственото му семейство са били неговата майка и неговия
брат. След смъртта на брат си той останал сам с майка си, за която до този
момент се грижели двамата, нямало с кого да споделя и да получава
разбиране. Тези обстоятелства според жалбоподателя сочели не на формална
роднинска връзка, а на здрава, продължителна и дълбоко емоционална връзка,
базирана на отношения на привързаност, взаимопомощ и уважение. Посочено
е, че ищецът все още не е преживял внезапната загуба на своя брат, която
щяла да го съпътства през целия му живот, ведно с липсата от емоционалния
контакт с него, от неговата морална подкрепа, духовна опора и материална
2
помощ. Всичко това според жалбоподателя било установено със събраните по
делото гласни доказателства и давало основание да се приеме
„изключителност“ на връзката по смисъла на ТР 1/2016 година на ОСНГТК на
ВКС, респ. да му се присъди обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на неговия брат. По тези съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново
по същество, с което да му се присъди обезщетение да неимуществени вреди
в размер на 10 000 лева ведно със законната лихва от 04.09.2020 година, както
да се присъди на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА за оказаната безплатна правна помощ.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ЗД „Б.“ АД,
представлявано от адвокат Ал. И. с изразено становище за нейната
неоснователност и искане за присъждане на разноски за въззивната
инстанция. Поддържа се, че ищецът не е материално правно легитимиран да
претендира обезщетение от смъртта на своя брат, позовавайки се на
разрешението, дадено в ТР 1 от 21.06.2018 година на ОСНГТК на ВКС, тъй
като същото не е действало към датата 18.07.2016 година, когато е станало
ПТП, при което е загинал Д. Д.. Към този момент действали ППВС 1/1961
година, ППВС 5/1969 година и ППВС 2/84 година, според които определени
лица, сред които братята и сестрите, били изключени от кръга на лицата,
имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата смърт
на своя родственик. Изложени са доводи, че въз основа на съвкупната
преценка на събраните доказателства не може да се направи извод за
изключителност на връзката между ищеца и неговия брат и сериозни по
интензитет и продължителност морални болки и страдания от смъртта му,
даващи основание за присъждане на обезщетение по смисъла на ТР от
21.06.2018 година на ОСНГТК на ВКС, а е установена обичайната
емоционална връзка за този роднински кръг и причинено страдание на
ищеца в рамките на нормалното.
При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че ищецът има
право да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя
брат, в писмения отговор на въззивната жалба ответникът се е позовал на
разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ. Поддържа се, че
претендираната сума е прекомерно завишена и не отговаря на изискванията на
закона, ППВС 4/68 година, икономическите условия в страната към момента
3
на ПТП, на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и практиката
на ВКС в сходни случаи. Поддържа се и основание за намаляване на
обезщетението по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД поради съпричиняване от страна на
пострадалия.
Искането е за потвърждаване на решението на ОС – Хасково в
обжалваната част. Ответникът претендира разноски за въззивната инстанция
в размер на 1080 лева заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС.
Направил е при условията на евентуалност възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.
В писмена молба вх. № 1428/21.02.2022 година, подадена от адвокат
М.Т. като процесуален представител на жалбоподателя П. Т. Д., е направено
възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ответника за въззивната инстанция.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, като се запозна със събраните по делото доказателства и
доводите на страните, прие следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
имащо правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, а
именно от ищеца частично срещу решението, с което е отхвърлен предявения
от него иск. При подаване на въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259
от ГПК срок.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивната инстанция е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или
когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото
или ненавършили пълнолетие деца. / т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК
на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по
въведените от жалбоподателя оплаквания, подробно посочени по-горе.
Починалият в резултат на ПТП, станало на 18.07.2016 година Д. Т.
Д. е брат на ищеца П. Т. Д. / удостоверение за родствени връзки на стр. 10 от
4
първоинстанционното дело/. Обстоятелствата, свързани с наличието на
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност“, сключена с ответника за автобуса, с който е причинено ПТП –
„И.М.“ с рег. № ****, управляван от М.И.К. с валидност от 14.07.2016
година до 13.07.2017 година, са безспорни между страните.
Ищецът е предявил пред ответника застрахователна претенция за
изплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от
смъртта на брат му Д. Д. / стр. 7-9/, която е заведена в ответното дружество
като щета № **********. С писмо изх. № 5172/04.09.2020 година ищецът е
уведомен за отказа на застрахователя да му заплати обезщетение, тъй като с
представените доказателства не са установени особено близки
взаимоотношения с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди.
В съдебно заседание на 17.05.2021 година в качеството на свидетели
са разпитани от първоинстанционния съд Д.И.И. и Д.Д. Д.. Първата
свидетелка е отлеждана от покойния Д. Д., който е съжителствал с нейната
майка, а вторият свидетел е син на Д. Д.. Съдът, при изясняване на
действителните отношения между ищеца и починалия му брат Д. Д., дава вяра
на показанията на тези свидетели въпреки възможната тяхна
заинтересованост от изхода на спора, доколкото техните показания не са
оспорени от ответника и не са опровергани от други събрани по делото
доказателства.
От показанията на свидетелите се установява, че връзката между П.Д.
и неговия брат Д. Д. е била много силна, дълбоко емоционална, те са били
много близки. Свидетелите установяват, че двамата братя са загубили баща
си, когато са били малки и от тогава са разчитали един на друг, а П. като по-
малък е разчитал на по-големия си брат Д., тъй като майка им е работила на
смени. Свидетелката И. заявява, че въпреки, че не е родна дъщеря на Д., той я
приел и я отглеждал от момента, в който е била седем годишна, не я делял от
сина си Д. Д.. Те живеели в град С., но постоянно ходели на гости на баба си и
на чичо си П. в село Г. Д.о, събирали се по различни поводи и празници.
Нейната майка и Д. Д. се развели през 2005 година, след което свидетелката
останала при Д. Д. и неговия син Д. Д. и тримата заживели при майката на
Д. и при неговия брат П. в село Г. Д.о. Свидетелката И. / която към момента
5
на разпита е на 35 години/ живяла там, докато се отделила в самостоятелно
жилище, но непрекъснато поддържала връзка с П.Д. и неговата майка,
приемала ги като семейство. Двамата братя много разчитали един на друг.
След смъртта на Д. П. бил съкрушен, много плакал, все още не можел да
прежали брат си, станал съвсем различен човек от този, който бил преди това.
Преди смъртта на брат си П. бил весел и лъчезарен човек, събирал се с
приятели, сега не се смеел, не се шегувал, не се събирал с приятели, а по
празници обстановката била тягостна, тъй като основните им разговори били
свързани със смъртта на Д.. Със свидетелските показания е установено, че
П.Д. не е създавал свое собствено семейство, няма деца и се грижи за децата
на брат си като са свои, чувства се отговорен да ги подкрепя морално.От
показанията на свидетеля Д. Д. се установява, че преди смъртта си Д. Д. е
имал връзка с друга жена, живял е на друго място, но често ги е посещавал в
къщата в село Г. Д.о.
От писмените данни по делото е видно, че към момента на смъртта си
Д. Д. е бил на 48 години, а неговият брат П.Д. – на 46 години.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира,
че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да получи
обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на брат му Д.
Д.. Този извод е в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно
решение № 1 от 21.06.2018 година на ВКС по т.д. № 1/2016 година на
ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално
легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от
24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд /сред които не са братята и
сестрите/, както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени.
Съдът не споделя доводите в писмения отговор на въззивната жалба,
подаден от ЗД „Б.“ АД за неприложимост на цитираното Тълкувателно
решение към процесния случай, тъй като смъртта на брата на ищеца е
настъпила на 18.07.2016 година, преди приемането му. Тълкувателното
6
решение дава отговор на материално правния въпрос за кръга на лицата,
имащи право на обезщетение по чл. 52 от ЗЗД за неимуществени вреди в
случай на причинена смърт на друго лице. То урежда този въпрос по
задължителен за съдилищата начин, включително за съда по настоящото
дело, съгласно разпоредбата на чл. 130 от ЗСВ. С него е обявено за изгубило
сила ППВС № 2/84 година, според което кръгът от лица е изчерпателно
очертан в ППВС 4/61 година и ППВС 5/1969 година. Цитираното във
въззивната жалба решение №170/17.09.2018г. по гр.д. №2382/2017г. по описа
на ВКС, четвърто г.о., освен че не е задължителна съдебна практика, касае
друга хипотеза, а именно постановяване на нов тълкувателен акт, с който се
изоставя дадено вече тълкуване и се възприема ново такова. С ТР
№1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК се разширява
тълкуването, дадено с Постановления №4/1961г., №5/1969г. и №2/1984г. на
Пленума на ВС. Тълкувателното решение, както е посочено в мотивите му, е
постановено при съобразяване на произтеклите от присъединяването на
Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското, по-конкретно на Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г.
относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на
моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на
такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за
правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на
Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета.
В новата съдебна практика на ВКС / напр. решение № 310 от
06.02.2019 година по т. дело № 2429/2017 година на второ т.о./ се приема, че
настъпването на застрахователното събитие преди приемане на ТР
№1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК, не отнема
материалноправната легитимация на лицата от т.нар. „разширен кръг“ да
получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта
на техен родственик.
За да се присъди обезщетение обаче, е необходимо със събраните по
делото доказателства да е установена особено близка връзката между ищеца
и неговия брат, както и причинени на ищеца болки и страдания, надхвърлящи
по интензитет и продължителност обичайните такива при загуба на такъв
7
родственик.
По настоящото дело дори самите обстоятелства, изложени от ищеца,
въз основа на които претендира присъждане на обезщетение, не сочат на
житейски връзки и ситуации, придаващи на родствената връзка между
братята характеристиката на изключителна. От изложените по-горе мотиви е
видно, че ищецът се позовава на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост с покойния си брат. Това са нормалните отношения
между братя, традиционни за българското общество. Не се твърди и не е
установена със събраните по делото и обсъдени по-горе доказателства
някаква изключителност на връзката, надхвърляща обичайните
взаимоотношения между братя. Фактът, че те са останали без баща като деца
не обосновава изключителност на тяхната връзка, доколкото те са живели
при своята майка, тя ги е отглеждала, т.е. не са били без родителски грижи,
макар и упражнявани от единия родител. Освен това става дума за отношения
в детството им, от когато са изминали 40 години. Към момента на смъртта
на Д. Д. и той, и ищецът са улегнали хора, имали са свой самостоятелен
живот, Д. Д. е създал семейство и деца, живял е самостоятелно, включително
и към момента на смъртта си, когато е съжителствал с друга жена. Той е
контактувал с брат си по веднъж седмично и по празници, посещавайки дома
на майка си, в който живее и ищецът. При така установената житейска
ситуация фактът, че П.Д. не е създал свое собствено семейство не е
достатъчен, за да обоснове извод за изключителност на връзката му с неговия
брат.
Установените по делото болки и страдания, които са причинени на
ищеца от смъртта на неговия брат по своя вид, интензитет и
продължителност не надхвърлят обичайните такива при загуба на близък
човек. Установено е само, че ищецът е плакал много след смъртта на брат
си, станал е по-затворен, не се събирал с приятели и не се шегувал. Няма
данни смъртта на Д. Д. да е довела до психически проблеми за ищеца, които
да са налагали да се търси специализирана помощ и лечение. Не е
установено смъртта на брат му да се е отразила върху социалното му
функциониране, способността му да работи и да се грижи за себе си и
близките си хора – майка и племенници.
Твърденията, че преди смъртта на брат си ищецът си е поделял с него
8
грижите за майка им, която към момента на смъртта на Д. е била 71 годишна,
че е разчитал на помощта на брат си и че сега трябва да се справя сам, не са
подкрепени с доказателства, а и също не биха могли да обосноват
изключителност на връзката между двамата, доколкото споделянето на
грижите за родителите между техните деца е в традициите на българския
народ .
Имайки предвид изложените мотиви, съдът приема,че по делото не е
проведено пълно и главно доказване на критериите, възприети в ТР 1/2016
година на ОСНГТК на ВКС – наличие на особено близка духовна и
емоционална връзка с починалия, даваща основание да се направи
изключение от правилото за определяне на кръга на правоимащите
съобразно ППВС 4/1961 година и 5/1969 година, свързана с причиняване на
неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и
продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между
братя.
По тези съображения съдът приема, че ищецът не е материално
правно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на своя брат. Предявеният иск с правно основание чл. 432 от КЗ е
неоснователен, а първоинстанционното решение в обжалваната част, с която
искът е отхвърлен по размера на 10 000 лева ведно със законната лихва от
04.09.2020 година, следва да бъде потвърдено.
Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника ЗД
„Б.“ АД разноските за въззивната инстанция. Претендираните такива са в
размер на 1080 лева с ДДС заплатено адвокатско възнаграждение.
Направеното от процесуалния представител на жалбоподателя възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78 ал. 5 от ГПК следва
да бъде уважено. Обжалваемият интерес, посочен във въззивната жалба, е 10
000 лева. Минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл.
7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е 830 лева без ДДС, или 996 лева с ДДС. Това е сумата,
която жалбоподателят следва да заплати на ответника като разноски за
въззивната инстанция.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260109 от 08.10.2021, постановено по
т. дело № 187/2020 година по описа на Окръжен съд – Хасково, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, С КОЯТО е отхвърлен предявения иск на П. Т.
Д., ЕГН **********, с адрес с. Г. Д.о, община С., област Х., със съдебен адрес
град Х., ул. „П.“ № 31 ет. 2 офис 7, чрез адв. М.Т., срещу ЗД „Б.“ АД, със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Д.Б. № 87, ЕИК ***, за сумата
от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на брат му Д. Т. Д., ЕГН **********, настъпила вследствие на ПТП,
станало 18.07.2016 година, ведно със законната лихва върху главницата от
04.09.2020 година до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА П. Т. Д., ЕГН **********, да заплати на ЗД „Б.“ АД, ЕИК
***, сумата от 996 лева – разноски за производството по делото пред
въззивната инстанция, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10