№ 13688
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20241110173300 по описа за 2024 година
Производството по гр.д.№ 73300/2024г. е образувано след издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК против Л. С. по гр.д.№ 55606/2024г., срещу която е подадено
възражение. Ищецът „ Изи Финанс ЕООД основава претендираните от него права на
твърденията, че на 12.1.2021г. сключили с ответницата договор за потребителски кредит №
324281 , чрез използване на средства от разстояние, като се твърди, че сключването на
договора се извършва въз основа информация, достъпна на уеб адрес www.minizaem.bg, на
който са публикувани ОУ, като клиентът се регистрира в сайта, попълва въпросник, маркира
съгласие с ОУ, с което приема същите. Твърди, че след това клиентът получава имейл, в
който се съдържа преддогорна инфармация за условията по договора, ако бъде одобрен,
получава на личния си имейл договор и ОУ за писмено потвърждение. Потвърждаването се
извършва чрез съобщение по телефон на предоставения телефонен номер, с изпратени на
него 4 цифри, които съставляват уникален код. Твърди, че ответницата, при
кандидатстването е посочила номер *** и имейл *************@***.**, като й е изпратен
активационен код 8615.
Твърди, че в хода на кандидатстване, ответницата е изпратила и снимка на личната си
карта, от която е видно,че попълнените лични данни съвпадат, представена е и снимка на
ответницата, като по този начин, ищецът твърди, че е сключен по реда на ЗПФУР договор за
кредит, след което средствата са му били преведени по посочения от нея начин. Твърди, че
до подаване на заявлението, ответницата му е платила сумата 210,46 лева, договорът бил
рефинансиращ, като с цялата сума е погасено задължение по предходен договор №
298480/26.5.2020г.- в размер 1992лв., което погасяване е счетоводно, като няма останала
сума. Сочи, че с договора било уговорено заплащане на сумата, на 24 вноски от по 83 лева,
за период 11.2.2021г до 2.1.2023г., като предмет на заявлението е само вноска с падеж
1
12.5.2021г. от 83 лева, като се твърди, че между страните е водено предишно производство –
гр.д.№ 10647/2023г. на СРС, 64- ти състав, по което било установено наличието на договора
за кредит, както и че сумата е усвоена по сочения от ищеца начин.
Ответникът, получила препис от исковата молба, в срока за отговор е направила
искане за присъединяване към настоящото производство на гр.д№ 3506/2025г.-исково
производство, образувано по реда на чл-422 ГПК, за установяване на вземане по заповед за
изпълнение по гр.д.№ 70983/2024г.-задължение с падеж 11.6.2021г., като с определение по
делото, СРС присъедини сочените две дела към настоящото. Претенцията на ищеца по това
производство е за вноска с падеж 11.6.2021г.
Ответницата, с отговори на исковата молба по двете искови дела, оспорва
основателността на претенцията на ищеца, като сочи, че не е сключила договора за кредит,
не го е подписвала, нито потвърждавала, оспорва твърденията за провеждан разговор, и
даването на съгласие за сключване на договора, както и твърдението, че сумата е
предоставена, като прави възражение, че договорът е нищожен, поради противоречие с
добрите нрави, и защото противоречи на закона /чл.11,т.9 и 10 ЗПК/-с оглед нуждата в
тридневен срок да се осигури обезпечение на кредитора, за неизпълнението на което
задължение предвидена неустойка; счита се, че размерът на възнаградителна лихва
нарушава добрите нрави, защото уговорения размер не е съответен на срока и риска, като
съставлява скрито увеличение на печалбата на кредитора, и надвишава 3-кратния размер на
законната лихва.
Нищожната разпоредба не може да се замести от императивна, поради което и целият
договор е нищожен, а разпоредбата за неустойка е скрито възнаграждение, което същата
следва да се добави към ГПР, което не е сторено, затова посочения размер на ГПр и ГПЛ не
е действителен, заобикаля се разпоредбата на чл.19/4/ ЗПК, като се счита, че неустойката
противоречи на добрите нрави, като същата се кумулира с вноските. При евентуална
основателност на иска, се прави възражение за прихващане с възнаградителна лихва от
294,86 лева и неустойка от 716,79 лева, която се сочи, че ищецът е получил без основание,
като се прави възражение с общата сума 1011,65 лева – получена в период 12.1.2021г.-
10.2.2025г. без наличието на основание затова неустойка и лихва.
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал.
1 ЗЗД .
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, съдът е отделил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване, следните обстоятелства: сключен договор за
кредит, предоставена главница по него, твърдението на ищеца, че договорът за кредит е
сключен по сочения в исковата молба начин, както и че същият е отпуснат за цялостно
рефинансиране на задължение на ответницата по предходен заем № 298480/26.5.2020г., че
към подаване на заявлението, ответницата е заплатила на ищеца сумата 210,46 лева, както и
че ако аритметично сумата от 931,50 лева – неустойка се прибави към възнаградителната
лихва, то размерът на същата ще надвиши 50 %.
2
От представения договор за заем № 324281/12.1.2021г. е видно, че към датата на
сключването му, потребителят има предходно задължение по ДПК № 298480/26.5.2020г.,
като в договора е посочено, че с предоставената сума потребителят погасява непогасени
задължения произтичащи от предходния договор , както следва: главница 1499,95 лева лихва
171,95 лева, такси 290,10 лева – общо 1992г лева, а кредиторът се е задължил в деня на
сключване на договора да погаси сочената сума. Като разлика, тоест – сума за получаване от
ответницата въз основа на договора, е 0.
С разпоредбата на чл.4,ал.1 е посочено, че общата дължима сума при непредставяне на
обезпечение е 3745,22 лева, препратено е към чл.3, ал.1. ГПР, посочен в договора е 48,30 %.
/чл.3,1/ в петдневен срок от сключването, ищцата – потребител е длъжна да
предостави на заемателя едно от следните обезпечения : поръчител, или банкова гаранция
или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки;
като съгласно разпоредбата на чл.3,2, страните се съгласяват, че неизпълнението на
задължението по ал.1 ще причини на кредитора вреди, за чието обезщетение се дължи
неустойка, като е посочено, че размерът й е съобразен с особеностите на договора, и
потребителя и нейният размер е 931,50 лева, като е посочено, че същата се начислява в деня,
следващ неизпълнението на задължението по ал.1 и се заплаща с погасителната вноска. В
ал.3 е посочено, че независимо от предходното, размерът й не може да надвишава ½ от
размера на главницата по ДПК, а в случай, че в даден договор е уговорена по – висока, то тя
следва да се счита уговорена на ½ от главницата. По – долу е представен погасителен план с
и без неустойка. Без неустойка, дължимите вноски по главница възлизат на 83 лева /
ежемесечна, първа вноска 11.2.2021г, последна – 2.1.2023г.
Рефинансираният договор № № 298480/26.5.2020г., е представен по делото, като от него
е видно, че се отпуска главница 1800 лева, при фиксиран лихвен процент 40,15 %, общо
дължима сума 2542,56 лева при предоставяне на обезпечение, а при непредставяне на
обезпечение – 3415,56 лева,
. ГПР, посочен в договора е 48,30 %. В този договор съществува същата клауза за
предоставяне на обезпечение, както и неустойка от 873 лева.
Договорът за кредит - договор за заем № 324281/12.1.2021г е сключен при
действието на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да
е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът
има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11,
т.7-12 ЗПК, договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за нищожност
на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези задължения по договора в него следва
да липса информация, така че при сключването на договора както и при неговото
изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на първо време, каква част от
месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част за погасяване на вземането
по главница, дали се дължи лихва. Същевременно, ако има други разходи, такси по договора,
3
те следва да са посочени в него. Поради възмездният характер на договора за потребителски
кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и
задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересите им, трябва да бъдат
уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че
кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално
определените срокове.
Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
общите разходи по кредита за потребителя.
В договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в общия разход
по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените
легални дефиниции на ЗПК.
Неизпълнението на задължението на потребителя да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора по договора за заем
да се удовлетвори на крайния падеж на договора.
Вследствие на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя,
кредиторът не получава реален обезпечителен ефект- не получава обезпечение на
задължението си. Следователно, предвиждането, изначално в договора, на задължение за
неустойка за непредоставяне на обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/
на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало
да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1
ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 48,30% не е действителен, тъй като в него не е
отчетена неустойката, която е само по наименование неустойка, а по естеството си
представлява още едно възнаграждение за кредитодателя: Това възнаграждение съставлява
част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което
реалният ГПР по договора, видно от заключението на вещото лице, многократно надхвърля
позволения от закона процент, стигайки до процент над 50. Така, освен че се нарушава и
4
заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната
стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в
противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В
случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на
разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да
бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се
счита за нищожен /арг. Решение от по дело № С-714/2022г. на СЕС/. Само това
обстоятелство е достатъчно, за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Начинът,
по който е установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява
механизъм за заобикаляне на нормите за защита на потребителите и допълнително
натоварване на заемателя с допълнителни плащания. Неоснователно е възражението на
ищцовата страна, че поради сключването на поредица от договори за кредит, то конкретните
разпоредби са уговорени индивидуално. На основание чл.154,ал.1 ГПК, ищцовата страна,
която се ползва от този факт, следва да го докаже, като по делото не са ангажирани никакви
доказателства в подкрепа на това твърдение.
Ето защо, СРС намира,че договорът е недействителен. Доводите на ищеца, че не е
начислявана неустойка са неотносими, защото аргументите за нищожността на договора не
произтичат, нито следват реалното изпълнение на задълженията по договора. Следва да се
има предвид, че валидността на договора се преценява към момента на негово сключване, а
не в последващ момент. С оглед на това, какви действия са предприети впоследствие от КЗП
и от самото ищцово дружество са без значение относно действителността на договора, а и
един нищожен договор не може да бъде валидиран.
Предвид така изложеното на основание разпоредбата на чл. 23 от ЗПК , съгласно
която при обявяване на недействителност на договора, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, искът за връщане на
остатъка от неплатена главница, при съобразяване на платената от ответната страна,
съобразно изложеното от ищеца, ценено на основание чл.175 ГПК - че „до входиране на
заявлението са направени плащания в размер 210,46 лева „, при приложение на правилата за
доказателствена тежест и липсата на каквито и да е доказателства от ответницата, че
действително е платила някаква част от вземането, въпреки нарочните указания на съда, се
налага изводът, че ответницата е извършила плащания към двете заявления. Вноските по
главница по договора възлизат на по 83 лева на месец, поради което и на основание чл.23
ЗПК, погасени са първа и втора вноска по кредита и частично, трета вноска с падеж 4.2021г.
Поради изложеното, вноските с падежи 5. И 6. 2021г. са дължими.
С уеднаквената по реда на чл. 290 ГПК практика, например: решение № 50174 от
26.10.2022г. по т.д. 3855/2021г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO, решение № 60186 от
28.11.2022г. по т.д. 1023/2020г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50259 от 12.01.2023г.
по гр.д. 3620/2021г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 50056 от 29.05.2023г. по т.д.
2024/2022г. по описа на ВКС, ТК, I TO, служебно известни на настоящия състав на съда е
5
даден отговор, че при недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство - по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна
на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за
недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
При изложеното, исковете следва да се уважат за главницата, без присъждане на
законна лихва, поради горното тълкуване.
По възражението за прихващане с възнаградителна лихва от 294,86 лева и неустойка
от 716,79 лева, която се сочи, че ищецът е получил без основание, като се прави възражение
с общата сума 1011,65 лева – получена в период 12.1.2021г.- 10.2.2025г. без наличието на
основание затова неустойка и лихва. Въпреки нарочните указания на съда, не се
представиха доказателства, че сумата действително е платена от ответницата. СРС допусна и
изготвянето на ССЕ на разноски на ответната страна и й предостави възможност за
представяне на доказателства за плащането на сумите. В срока, определен от съда / в две
открити съдебни заседания/, процесуални действия в изпълнение на указанието на съда за
представяне на доказателства за внесен депозит за ССЕ, и за плащане, и с оглед определения
срок за събиране на доказателства, предходните бяха отменени, на основание чл.158 ГПК и
предвид правилата за определяне на доказателствена тежест, твърдението за плащане следва
да се приеме за недоказано.
Ето защо, исковете следва да се уважат за двете главници.
По разноските. На основание чл.78,ал.1 ГПК на ищцовата претендира разноски –
сумата от по 21,25 лева държавна такса за двете заповедни производство и сумата от по 50
лева за исковото производство. За заповедните производства следва да се определи
възнаграждение от общо 50 лева, а за исковото – общо 100 лева, защото претенциите по
делата произтичат от едно и също основание – ДПК, предмет на разглеждане са едни и същи
факти. Към датата на подаване на двете заявления по чл.410 ГПК, падежът на двете вноски е
бил настъпил, тоест, по избор на ищеца са образувани самостоятелни производства, а никой
обективен факт не е налагал подаването на две заявления, поради което и съдът присъжда
две, а не четири такси в общ размер 50 лева – това е държавната такса за разглеждане на
иска, при съобразяване на чл.1 от Тарифата.
6
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, на основание чл.422 ГПК във връзка с чл.23 ЗПК, че Л.
В. С. с ЕГН: ********** и адрес: *** дължи на „Изи Финанс „ ЕООД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град София, ж.к. Иван Вазов, улица Балша № 17,ап.1,
сумите от 83 лева – вноска с падеж 12.5.2021г. и 83 лева вноска с падеж 11.6.2021г. ,
дължими по договор за заем № 324281/12.1.2021г . – вземания по заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по гд.№ 55606/2024г-. на СРС, 125- ти състав и № 70983/2024г-. на СРС, 167-ми
състав , като ОТХВЪРЛЯ претенцията за признаване на вземане за обезщетение за забава в
размер на законната лихва от 16.9.2024г. до плащането/ за сумата 83 лева главница, по гд.№
55606/2024г-. на СРС, 125- ти състав/ и претенцията за признаване на вземане за
обезщетение за забава в размер на законната лихва от 25.11.2024г. до плащането/ за сумата
83 лева главница, по гд.№ 70983/2024г-. на СРС, 167-ми състав/.
ОСЪЖДА Л. В. С. с ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на „Изи Финанс „
ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град София, ж.к. Иван Вазов,
улица Балша № 17,ап.1, сумата от общо 50 лева държавна такса по всички дела и сумата от
общо 150 лева юрисконсултско възнаграждение по всички дела.
Присъдената сума може да бъде внесена по следната банкова сметка на ищеца IBAN:
BG85CECB979010C4921200.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7