№ 703
гр. София, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511028 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20150813/02.07.2021 г. по гр. д. № 20103/2020 г. по описа на СРС,
63 състав, постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца –
„Т.С.“ ЕООД, е признато за установено по предявени от „Т.С.“ ЕАД искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Д. Н. Т. дължи на
дружеството следните суми: 4671,48 лева – главница, представляваща цена на
доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. ****
за периода от 01.11.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от 04.12.2019 г.
до окончателното изплащане на дължимата сума, 504,41 лева – законна лихва за забава
за периода от 15.09.2017 – 30.04.2019 г., 54,20 лева – главница за незаплатена услуга
дялово разпределение за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната
лихва от 04.12.2019 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, като искът е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 4671,48 лева до пълния предявен
размер от 4756,05 лева и за периода от 01.05.2016 до 31.10.2016 г., иска за законна
лихва за забава за разликата над уважения размер от 504,41 лева до предявения размер
от 513,55 лева, както и иска за законна лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение в размер на 7,64 лева за периода от 01.07.2017 г. до 26.11.2019 г., за
които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. №
70212/2019 г. по описа на СРС, 63 състав.
1
Против решението в частта, с която е уважен предявения иск, е подадена
въззивна жалба вх. № 25119441/16.07.2021 г. от Д. Н. Т., в която са изложени
съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивницата
поддържа, че неправилно съдът е приел, че било установено, че между страните
съществува облигационна връзка, но по делото доказателства в тази насока липсвали.
На следващо място, посочва, че не дължи заплащане на услугата дялово
разпределение, тъй като стойността й била дължима на фирмата за дялово
разпределение, а не на ищеца. Поддържа, че не дължи заплащане на обезщетение за
забава върху главницата за топлинна енергия, тъй като сумата била начислявана върху
прогнозна стойността, а не върху реално потребена енергия. Разпоредбата на чл. 33,
ал. 4 от Общите условия била вътрешно противоречива и неприложима, тъй като при
приложението й излизало, че ответницата е изпаднала в забава преди настъпване на
падежа на вземането за главница. Моли обжалваното решение да бъде отменено в
обжалваната част и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира
направените разноски, както за първата, така и за въззивната инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор вх. № 25129759/16.08.2021
г., подаден от „Т.С.“ ЕАД, с който се излагат доводи за неоснователност на въззивната
жалба. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от
ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА следното:
Производството по гр.д. № 20130/2020 г. по описа на СРС, 63 състав е
образувано по искова молба, подадена от „Т.С.“ ЕАД против Д. Н. Т., с която е
предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите, във връзка с чл. 149 от Закона за енергетиката и чл. 86 от
Закона за задълженията и договорите за установяване съществуването на парично
задължение на ответника, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
по гр.д. № 70212/2019 г. по описа на СРС, 63 състав.
В исковата молба се твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия по
смисъла на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката като собственик на топлоснабден
имот в гр. София, бул. ****, абонатен № 202145. Поддържа, че съгласно чл. 150 от
Закона за енергетиката продажбата на топлинна енергия за битови нужди на
топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр.
София, които са одобрени от ДКЕР към Министерски съвет. С общите условия се
регулирали търговските взаимоотношения с потребителите на топлинна енергия,
правата и задълженията на страните, редът за измерване, отчитане, разпределение и
2
заплащане на топлинна енергия, отговорностите при неизпълнение на задълженията.
Твърди, че ответникът не е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от Закона за
енергетиката, поради което и общите условия са влезли в сила спрямо него. Твърди, че
ответникът е имал задължение да заплати дължимите от него суми в 45-дневен срок от
датата на публикуването на общата фактура като с приетите общи условия било
регламентирано, че не се начислява лихва върху прогнозните стойности през
отоплителния сезон, а такава се начислявала в случай, че клиента изпадне в забава, т.е.
след изтичане на 45-дневния срок от датата на публикуване на общата фактура за
съответния отоплителен сезон. Твърди, че сградата, в която се намира топлоснабдения
имот има сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД суми за доставена топлинна енергия до адрес в
гр. София, бул. ****, абонатен № 202145. В исковата молба се сочи също, че за
периода от м. 05.2016-м. 04.2019 г., ищцовото дружество е доставило топлинна
енергия на насрещната страна, но ответникът не е заплатил дължимата за това цена в
общ размер на 4756,05 лева - главница за топлинна енергия, както и сумата от 54,02
лева – сума за дялово разпределение, за което били издадени и фактури. Поддържа, че
за периода от 15.09.2017-26.11.2019 г. ответникът е изпаднал в забава за плащане на
сумите за топлинна енергия, поради което дължал обезщетение в размер на 513,55 лева
и 7,64 лева, обезщетение за забава върху дължимата сума за дялово разпределение за
периода от 01.07.2017 г. до 26.11.2019 г. Твърди, че по гр.д. № 70212/2019 г. по описа
на СРС, 63 състав е издадена заповед за изпълнение. Моли да бъде признато за
установено съществуването на задълженията, за които е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Претендира направените в заповедното и в
исковото производство разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Д. Н. Т., с който
заявява, че оспорва предявения иск. Оспорва наличието на облигационно
правоотношение с „Т.С.“ ЕАД в процесния период. Оспорва, че до имота е доставяна
топлинна енергия в претендираното количество и стойност. При условията на
евентуалност прави възражение за погасителна давност. Молят предявения иск да бъде
отхвърлен. Оспорва съществуването на задължение за дялово разпределение и за
обезщетение за забавено плащане. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен. Претендира направените по делото разноски.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 70212/2019 г. по
описа на СРС, 63 състав. По заявление от 04.12.2019 г., подадено от “Т.С.” АД е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено на Д. Н.
Т. да заплати на кредитора 4756,05 лева, представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва от 04.12.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер
на 513,55 лева за периода от 15.09.2017 г. – 26.11.2019 г., сумата от 54,20 лева,
3
представляващи цена на извършена услуга за дялово разпределение на вземането,
мораторна лихва в размер на 7,32 лева за периода от 01.07.2017 г. до 26.11.2019 г. и
направените по делото разноски. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е подал
възражение срещу заповедта. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в
законоустановения срок.
В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, както
и заключение на съдебно-техническа експертиза от които се установява следното:
Като доказателство по делото са приети Общи условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди, приети с Решение по т. 1 от
Протокол № 53/28.03.2013 г. на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД и са одобрени с
Решение ОУ – 02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 31, ал. 1 от тях клиентите
заплащат топлинната енергия по един от следните начини: на 11 равни месечни вноски
и една изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата и една изравнителна вноска; по реална месечна консумация. В случаите,
когато дължимите суми са определени по прогнозна консумация, след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки за отчетния
период се издават кредитни известия за стоиността на издадените фактури за
прогнозните стойностти и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки (чл. 32, ал. 3). В чл. 33,
ал. 1 е предвидено, че Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия (за реално потребление или по прогнозно потребление) в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за които се отнасят, като срокът за плащане на сумите
след издаване на изравнителни сметки също е 45-дневен след изтичане на периода, за
който се отнасят (ал. 2). Съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за месечните
задължения, ако не са заплатени в срока по ал. 2 (след издаване на изравнителните
сметки), като ал. 5 посочва, че обезщетение за забава се начислява и върху сумите,
които са дължими след издаване на изравнителните сметки.
Установява се от представените по делото Нотариален акт № 143, т. ХХVI, д. №
4945/1993 г. на I Нотариус при СРС, че Д. Н. Т. е придобила правото на собственост
върху недвижим имот в гр. София, бул. ****, както и че за този имот е открита партида
на абонатен № 20214, по заявление на ответницата. Установява се, че със същия
договор е учредено право на ползване на Н.Т.Т. М.И.К.. Видно от Акт за смърт №
238/31.03.1996 г., че Н.Т.Т. е починал на 30.03.1996 г., а от Препис извлечение от Акт
да смърт № 142/18.03.2010 г. – че М.И.К. е починала на 17.03.2010 г.
Въз основа на приетите по делото писмени доказателства е изготвено
заключение на съдебно -техническа експертиза, ок което се установява, че за
процесния период в сградата, в която се намира топлоснабдения имот, има абонатна
4
станция, която е индиректна, автоматизирана с пластинчати подгреватели за отопление
и БГВ и мощност 350/150. Установява се, че общият топломер се отчита по електронен
път в 0 часа на първо число на месеца, като отчитането не е визуално, а чрез
електронно устройство, като от отчетеното количество се приспадат технологични
разходи, които са за сметка на доставчика на топлинна енергия, а чистото количество
топлинна енергия се разпределя между потребителите за отопление (имот, сградна
инсталация и общи части) и БТВ. При метрологична проверка на общия топломер,
макар и след законоустановения срок, е установено, че той съответства на законовите
изисквания. Вещото лице дава заключение, че технологичните разходи са определени
по методика, отразена в Наредба № 2 от 28.05.2004 г., а по – късно от Наредба № 16-
334/2007 г. Посочва, че в процесния период дяловото разпределение е извършвано от
„Т.С.“ ЕООД при спазване на установените нормативни изисквания, като по данни от
главните отчети и изравнителни сметки на ФДР за процесния период в процесния имот
има 4 бр. радиатори с ИРРО и щранг – лира в банята без ИРРО. Вещото лице заявява,
че отразеното в главните отчети съответства на отразеното в изравнителните сметки.
Установява се, че абонатът заплаща стойността на топлинна енергия от сградната
инсталация, която се разпределя от ФДР между всички абонати пропорционално на
пълните отопляеми обеми по проект, а топлинната енергия за БГВ е начислена по
показанията на 1 бр. водомер за топла вода. Векото лице посочва, че за исковия период
дължимата сума за главница за топлинна енергия е 4918,31 лева, а за периода от
01.11.2016 г. до 30.04.2019 г. – 4671,48 лева
При така установената фактическа обстановка съдът приема от ПРАВНА
СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. То е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:
Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422 във
връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 от , във връзка с чл. 149 от
Закона за енергетиката и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите е допустим -
предявен е от лице - заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването
и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за
предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която гр.д. №
5
70212/2019 г. по описа на СРС, 63 състав е била издадена заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 от ГПК, поради което следва да бъде подаден в указания от съда срок и
да има за предмет само сумите, за които е издадена заповедта, както и претенцията да
се основава на същото основание.
Основателността на иска е предпоставена от това по делото ищецът да установи
при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти:
съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна
енергия, обема на реално доставената на ответницата топлинна енергия за процесния
период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума.
Неоснователен се явява доводът на въззивника, че не е възникнало
облигационно правоотношение между него и топлоснабдителното дружество.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат
цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3. В §1, т. 2а от ДР на Закона за енергетиката е посочено, че „битов
клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или
природен газ за собствени битови нужди. Следователно клиенти на топлинна
енергия могат да бъдат само собствениците или титулярите на вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот като без значение в този случай е дали реално
ползват имота си или на тяхно име е открита партида при топлофикационното
дружество.
Следователно и доколкото по делото се установява, че ответницата е придобила
правото на собственост върху недвижим имот, за който е имало открита партида с
абонатен № 202145 и доколкото не се установява (не са въведени и твърдения), че се е
разпоредила с него в исковия период, то за нея е възникнало и задължението в
качеството й на собственик да заплати доставената до имота топлинна енергия. Видно
от събраните по делото доказателства, че учреденото с договора, по силата на който
Д.Т. е придобила имота, право на ползване е погасено със смъртта на ползвателите
преди исковия период, поради което и клиент по смисъла на закона е именно
ответницата.
От приетите по делото писмени доказателства и съдебно-техническа експертиза
се установява, че в процесния период до имота, съсобствен на ответницата е доставена
топлинна енергия, която е отчетена съобразно предвидените в приложимите
подзаконови нормативни актове правила, като е отчетено, че в имота има четири
6
отоплителни тяла с разпределител, една щранг лира и топлинната енергия, отчетена за
подгряване на вода, както и за сградна инсталация. С първоинстанционното решение,
което е влязло в сила в необжалваната му част районният съд е уважил направеното
възражение за изтекла погасителна давност на част от вземането за доставена топлинна
енергия, като правилно е определен, както дължимия размер, така и периодът, за който
е дължима сумата.
Неоснователни са доводите, изложени във въззивната жалба относно
извършването на дялово разпределение в сградата, в която се намира топлоснабдения
имот, собственост на въззивника.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от Закона за енергетиката
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по
система за дялово разпределение. Дяловото разпределение а топлинната енергия между
клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане
на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а (чл. 139, ал. 2 от закона).
Установено по делото е, че дяловото разпределение в сградата, в която се намира
процесния апартамент се извършва от „Т.С.“ ЕООД, което дружество е вписано в
публичния регистър към Министерство на енергетиката.
В случаите, когато дяловото разпределение се извършва от лице, на което е
възложена тази дейност те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово
разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/,
в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 –
лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост,
самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се
уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение. В чл. 36
от Общите условия на ищеца е предвидено, че дяловото разпределение на топлинна
енергия се извършва възмездно от продавача по реда на 61 и следв. от Наредба № 16-
334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Следователно възнаграждението за услугата
дялово разпределение е дължима от клиента на продавача на топлинна енергия.
От събраните по делото доказателства се установява, че услугата дялово
разпределение реално е осъществена от „Т.С.“ ЕООД в исковия период и за това за
представени и изравнителни сметки, документ за главен отчет на уредите за дялово
разпределение. Представен е и договор между „Т.С.“ ЕАД и „Т.С.“ ЕООД по чл. 139 в,
ал. 2 от Закона за енергетиката, по силата на който се извършва дялово разпределение в
сградата в етажна собственост, в която се намира процесният топлоснабден имот
7
срещу възнаграждение, дължимо от топлоснабдителното дружество – ищец по
ценоразпис в Приложение № 2. Размерът на възнаграждението е установен от приетите
по делото писмени доказателства и той е 54,20 лева.
Неоснователни се явяват и доводите на въззивника относно недължимост на
обезщетение за забавено плащане.
Съгласно нормата на чл.84, ал.1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му (не е нужно
отправянето на покана). Правилно първоинстанционният съд е приложил предвидените
в чл. 33 от Общите условия правила относно определяне на момента, в който
длъжникът е изпаднал в забава за плащане на главницата за доставена топлинна
енергия, като е определил, че това е след изтичане на 45-дневен срок от издаване на
изравнителната сметка, както за месечните прогнозни суми, така и за сумите, дължими
като доплащане. В този смисъл, не е начислявано обезщетение за забава върху суми, за
които не е настъпил падежа, така както се твърди във въззивната жалба.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивния съд с
тези на Софийски районен съд, 63 състав, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия следва да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на кумулативно предявените
искове настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20150813/02.07.2021 г. по гр. д. № 20103/2020 г.
по описа на СРС, 63 състав в обжалваната му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Д. Н. Т., ЕГН-**********, от гр.
София, бул. **** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК – ****, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. **** сумата от 50 лева, представляващи юрисконсултско
възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД-трето лице
помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9