РЕШЕНИЕ
№ …
Гр. София, 18.09.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, I- 20- ти състав, в публичното заседание на деветнадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
Илиана Станкова
при секретаря Е. Калоянова, като разгледа гр.д. № 1377/2016г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 92 и
чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът М.О. твърди, че на 06.11.1996г. е сключил с Т.Й.К.,
действаща като ЕТ „В.Т.- Т.Й.“ договор за наем с имот частна държавна
собственост, предоставен на министерството за
управление и представляващ магазин, находящ се в гр. София, ул. *****-
дясно, като срокът на договора е 3 години, считано от 30.10.1996г.. Твърди, че
ответникът „В.т.“ ЕООД е правоприемник на търговското предприятие на ЕТ „В.Т.- Т.Й.“.
Твърди, че ответникът е продължил ползването на имота след изтичане на срока на
договора, както и че в същия е предвидено задължение за заплащане на неустойка
в размер на петкратния размер на уговорената наемна цена, в случай, че
ползването й продължи след прекратяване на договора. Претендира неустойка за
неизпълнение на това задължение за периода 01.06.2012г.-28.01.2014г. в размер
на 36 439,20лева /уточнителна молба лист 57-58 от делото/, както и лихва за
забавата на това вземане за периода 01.06.2012г.- 24.06.2015г. в размер на
14654,86 лева. Претендира разноски.
Ответникът „В.Т.“ ЕООД оспорва исковете. Твърди да не е
правоприемник на лицето, сключило наемния договор, както и оспорва фактически
да е ползвал процесния имот през процесния период. Оспорва действителността на
клаузата за неустойка, като твърди същата да е нищожна, поради противоречието й
с добрите нрави. Прави възражение за погасителна давност. Претендира разноски.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По иска по
чл. 92 от ЗЗД.
Предявен е иск за заплащане на неустойка
за неизпълнение на задължението на наемателя да върне наетата вещ след
прекратяване на договора.
За основателността на иска в
тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно главно доказване
съществуването между страните на валидно правоотношение по договор за наем, прекратяването
му и наличие на действително уговорено неустоечно съглашение.
На 21.10.1996г. е сключен договор
за наем между СКЖФ и ПО, от една страна и Т.Й.К., действаща като ЕТ „В.Т.“- Т.Й.К.,
рег. по ф.д. № 2169/1991г. на Михайловградски окръжен съд, с предмет помещение
от 171,18 кв.м., находящо се в гр. София, ул. *****, като в договора е уговорен
срок до 30.10.1999г.. В чл. 22 от договора е предвидено, че за времето, през
което недвижимият имот е бил зает след прекратяване на договора, се заплаща
цената, определена в този договор в петорен размер.
На 29.10.1997г. е сключен анекс
към договора, в който е променена наемната цена за периода до 30.10.1998г., а с
анекс от .. /не се чете/ от 1998г. е
изменена месечната наемна цена, считано от 01.01.1998г., с анекс от
25.11.1998г. е изменена месечната наемна цена до края на срока на договора в
размер на 441 030лева. Анексите са подпечатани с печата на ЕТ „В.Т.-Т.Й.“.
Установява се от удостоверение от
01.06.2017г., издадено от Окръжен съд гр. Монтана, че с решение № 2169/
24.10.1991г. е вписан в регистъра на търговците и техните клонове едноличен
търговец Т.Й.К., с фирма „В.Т.- Т.К.“. По фирменото дело е отбелязано неговото заличаване,
като не се установява точната дата за вписване на този факт.
Установява се от решение №
2/19.04.2002г., че по ф.д. № 14280/1996г. на Софийски градски съд е вписан
едноличен търговец с фирма „В.-т.-Т.Й.“, както и че търговското предприятие на
този едноличен търговец е прехвърлено на „В.Т.“ ЕООД, с вписано по фирменото
дело решение от 19.04.2002г..
В констативен протокол от
03.10.2012г., съставен от представители на ищеца, е посочено, че недвижимият
имот, предмет на процесния договор за наем не функционира и е освободен от
движими вещи, но не е предаден ключа от него.
Установява се от писма от 25.11.2012г.
и от 01.10.2013г., че ищецът е поканил на 06.12.2013г. законния представител на
ответника да му предаде владението на наетата вещ, както и да му заплаща суми
за неизпълнение на задължението за предаване на наетата вещ.
На 04.03.2014г. е съставен
приемо- предавателен протокол между представители на ищеца и лицето Л.Н.К.,
който се е представил за представител на „В.Т.“ ЕООД, с който протокол е
удостоверено предаването на владението на процесния нает недвижим имот. За
представителната власт на лицето подписало протокола от името на ответника не
са представени доказателства, но доколкото на това правно действие не е налице
незабавно противопоставяне от страна на ответника то следва да се счита
потвърдено на основание чл. 301 от ТЗ.
По възражението на ответника за
липса на правоприемство между него и наемателя по договора съдът намира
следното.
Едноличният търговец e физическо лице, което по занятие извършва търговска
дейност /арг. от чл. 56, вр. с чл. 1, ал. 1 от ТЗ/. За да извършва такава той
следва да бъде регистриран като търговец, но регистрирането на фирмата на
едноличния търговец не води до възникване на друг, различен от физическото
лице, правен субект. Съгласно разпоредбата на чл. 58, ал.4 от ТЗ едно лице може
да регистрира само една фирма като едноличен търговец. В настоящия случай
договорът за наем е сключен от Т.Й.К., действаща като ЕТ „В.Т.- Т.К.“, който е рег.
по ф.д. № 2169/1991г. на Михайловградски окръжен съд, която фирма е заличена.
Същото физическо лице се регистрира като едноличен търговец с фирма ЕТ „В.-Т.-Т.Й.“,
вече по ф.д. № 14280/1996г. на Софийски градски съд, което предприятие с
решение от 19.04.2002г. е прехвърлено на ответника. Съдът намира, че в
настоящия случай страна по договора за наем, до прехвърляне предприятието на ЕТ
„В.-Т.-Т.Й.“ на ответника, е било физическото лице Т.Й.К., действаща
първоначално като ЕТ „В.Т.- Т.К.“, а след това като ЕТ „В.-Т.-Т.Й.“. С
прехвърляне предприятието на едноличния търговец се прехвърлят и всички негови
права, задължения и фактически отношения /арг. чл. 15 от ТЗ/, поради което и
страна по всички договори, по които физическото лице е било страна в качеството
си на едноличен търговец, става правоприемникът на предприятието му. Предвид
изложеното съдът намира за установено по делото, че ответникът е правоприемник
на предприятието на едноличния търговец, наемател по процесния договор за наем.
Установява се по делото, че
наетата вещ е предадена на наемателя при сключване на договора, както и че
фактическата власт върху нея е предадена обратно на наемодателя на дата
04.03.2014г.. Обстоятелството дали в този период вещта е фактически ползвана от
наемателя е ирелевантно. Съгласно чл. 233, ал.1 от ЗЗД наемателят е длъжен да
върне вещта на наемодателя, това трябва да стане към момента на изтичане срока
на договора, а ако ползването след този момент е продължило без противопоставянето
на наемодателя, срокът на договора се продължа като безсрочен /арг. чл. 236,
ал. 1 от ЗЗД/ и в този случай, за да възникне задължение за връщане на наетата
вещ е необходимо едномесечно предизвестие по смисъла на чл. 238 от ЗЗД. В
контекста на тези законови норми следва да се тълкуват клаузите на чл. 21 и чл.
22 от процесния договор за наем, като задължението за плащане на неустойка при
тълкуване волята на страните по чл. 20 от ЗЗД, следва да възникне само при
изтичане срока на договора, продължило ползване със знанието на наемодателя и
наличие на изрично изявление за неговото противопоставяне. В настоящия случай
се установява, че изявлението на наемодателя за противопоставяне е достигнало до
наемателя едва на 06.12.2013г., спрямо която дата законовоопределеният срок на
предизвестието от един месец, изтича на 06.01.2014г., поради което вземане за
обезщетение за неизпълнение на задължението за връщане на наетата вещ би могло
да възникне само за периода 06.01.2014г.- 28.01.2014г..
По възражението на ответника за недействителност на
клаузата за неустойка съдът намира следното. В т. 3
от Тълкувателно решение № 1/ 2009г. по търговско дело 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС
е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Съгласно задължителните указания, дадени в цитираното
тълкувателно решение, преценката за противоречие на клаузата за неустойка с
добрите нрави е с оглед следните критерии: размерът на задължението, което
обезпечава неустойката, наличието на други обезпечения, съотношението на
размера на уговорената неустойка с очакваните вреди от неизпълнението и други с
оглед фактите и обстоятелствата на конкретния случай. Същевременно в
задължителната /по чл. 290 от ГПК/ практика на ВКС- Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т. д.
№ 395/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
541/2010 г., IV г. о., ГК и др. е възприето, че накърняване на добрите нрави
като неписани правила по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който
може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено
чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право, каквито са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване.
В случая съдът намира, че
уговарянето на неустойка за неизпълнение на задължението за връщане на наетата
вещ в петкратен размер на уговорената наемна цена накърнява несъмнено добрите
нрави. В случая вредата, която наемодателят би имал от неизпълнение на това
задължение е пропускането на възможността да получи наемна цена и уговарянето
на неустойка в петкратния й размер очевидно влиза в противоречие с принципа за
забрана на неоснователното обогатяване и добросъвестността.
Предвид изложеното съдът намира,
че процесната клауза за неустойка, предвидена в чл. 22 от договора за наем е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, поради което същата не
поражда правно действие. Ето защо, предявеният иск следва да бъде отхвърлен
изцяло.
По иска по чл. 86 от ЗЗД.
Предвид правните изводи за липса
на главен дълг следва да бъде отхвърлен и искът за акцесорното вземане за лихва
за забава.
По разноските:
Съобразно изхода от делото ищецът следва да заплати на
ответника сторените от него разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
По възражението на ищеца за прекомерност на адвокатско възнаграждение, уговорено между
ответника и адв. С. съдът намира следното.
Договореното между ответника и адв. С. възнаграждение е в
размер на 3000,00лева.
Съгласно чл. 78, ал.3 от ГПК преценката за прекомерност
на адвокатското възнаграждение се прави на база фактическата и правна сложност
на делото, като съдът може да намали размера до минималния размер на
адвокатските възнаграждения предвиден в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
№1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималният
размер на адвокатското възнаграждение в случая е 2062,82лева. Съдът намира, че
с оглед фактическата и правна сложност на делото уговореното възнаграждение от
3000лева не се явява прекомерно и не следва да бъде намалявано. Ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата
в размер на 3000лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът на
Р Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ предявените
от М.О., гр. София, ул. *******
срещу „В.Т.“ ЕООД, ЕИК: ********искове
с правно основание чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД за сумата в размер на 36 439,20лева
представляваща неустойка за неизпълнение задължението на наемателя по договор
за наем от 06.11.1996г. за връщане на наетата вещ за периода
01.06.2012г.-28.01.2014г., както и за сумата в размер на 14654,86 лева
представляваща лихва за забавата на главното вземане за неустойка, за забава за
периода 01.06.2012г.- 24.06.2015г..
ОСЪЖДА М.О., гр. София,
ул. ******* да заплати на „В.Т.“ ЕООД, ЕИК:
********на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 3000лева- разноски
за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: