Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 29.09.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на седми юни две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 981 по описа на СГС за 2020
г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 156457/02.07.2019 г., постановено по гр. д. № 73317/18 г. по описа на СРС, 35 състав, е
признато за установено по предявения от С.О.срещу Й.Р.Т., Д.Б.С., А.А. С., Н.М.К.
и Л.К.К., иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че С.О.е собственик на следния недвижим имот – ап. 16,
находящ се в гр. София, ж. к. ********, вх. ****, състоящ се в от една стая,
дневна и обслужващи помещения, със застроена площ от 42,40 кв. м., /по скица от
АГКК с площ от 46,46 кв. м./, с идентификационен № 68134.4361.67.1.16, заедно с
0,622 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
С решението Й.Р.Т., Д.Б.С., А.А. С., Н.М.К. и Л.К.К. са осъдени да заплатят на С.О.на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 314,41 лв., представляваща направени
разноски по делото.
Подадена
е въззивна жалба от Н.М.К. и Л.К.К.
срещу решение № 156457/02.07.2019 г., постановено
по гр. д. № 73317/18 г. по описа на
СРС, 35 състав. Твърдят, че решението в обжалваната част е неправилно, тъй като
е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.
Въззивниците поддържат, че се легитимират като собственици на процесния
апартамент на основание нотариален акт № 197, том 4, рег. № 38471, дело №
741/10.12.2002 г. Твърдят, че процесният апартамент се ползва от Столична
община, която го е отдала под наем на трети лица. Искат от съда да постанови
решение, с което да отмени решението в обжалваната му част и вместо него да
постанови друго решение, с което да отхвърли предявения срещу тях иск.
Въззиваемата
страна – С.О.не е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В молба, депозирана по делото, твърди, че с влязло в сила решение от
26.04.2006 г., постановено по гр. д. № 10999/04 г. по описа на СРС, 49 състав, С.О.е
призната за собственик на процесния имот, като ответниците Н.М.К. и Л.К.К. са
осъдени да предадат владението върху имота. Твърди, че за С.О.не е налице
правен интерес от предявения иск срещу Н.М.К. и Л.К.К., поради което моли да
бъде обезсилено първоинстанционното решение като недопустимо по отношение на Н.М.К.
и Л.К.К. и да бъде прекратено производството по делото в тази му част.
Претендира разноски.
Въззиваемите
страни – Й.Р.Т., Д.Б.С. и А.А. С. – В. не са подали отговор на въззивната жалба
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В съдебно заседание не изразяват становище по
въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе
предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства
съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Ищецът
С.О.твърди, че с нотариален акт № 98, том I, рег.
№ 850, дело № 123/98 г. на нотариус с рег. № 54 на НК, Р.Г.Й.и Д.П.Й.са продали
на 01.12.1998 г. на ответницата А.А. С. следния недвижим имот: ап. 16, находящ
се в гр. София, ж. к. ********, вх. ****, състоящ се от една стая, дневна и
обслужващи помещения, със застроена площ от 42,40 кв. м., с идентификатор №
68134.4361.67.1.16, при съседи: изток – ап. 15, запад – коридор, север – ап.
17, юг – зелена площ, отгоре – ап. 19 и
отдолу – ап. 14, заедно с избено помещение № 16, с площ от 2,78 кв. м.,
без съседи по документ за собственост, заедно с 1,286 % ид. ч. от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото. Поддържа, че посоченият в т.
1 от доказателствената част на нотариалния акт договор за продажба по ЗОС № ДИ
ОЗ – 145/28.08.1998 г., вписан на 19.11.1998 г., не съществува, и че имотът не
е бил придобит от продавачите на посоченото от тях основание. Твърди, че с
последващ нотариален акт № 197, том IV, рег. № 38471,
дело № 741/02 г. на нотариус с рег. № 258 на НК, на 20.12.2002 г. ответницата А.А.
В. /посочена в първия нотариален акт с фамилно име С./ е продала същия имот на
ответницата Н.М.К. по време на брака й с ответника Л.К.К.. Поддържа, че
процесният апартамент се намира в бл. ***, за който е бил съставен акт за
държавна собственост № 1321/31.12.1976 г., а след влизане в сила на ЗОбС е бил
съставен акт за частна общинска собственост № 5320/17.11.1999 г. за блока и за
апартамента. Твърди, че във връзка с влязлата в сила кадастрална карта за район
Люлин процесният апартамент е бил актуван с акт за частна общинска собственост
№ 9499/01.02.2016 г. Сочи, че със заповед № ЖН – 04 – 84/07.11.2014 г. на кмета
на район Люлин при С.О.в имота е била настанена под наем А.Н.и децата й. Иска
се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответниците Й.Р.Т., Д.Б.С., А.А. С., Н.М.К. и Л.К.К.,*** собственик на ап.
16, находящ се в гр. София, ж. к. ********, вх. ****, състоящ се от една стая,
дневна и обслужващи помещения, със застроена площ от 42,40 кв. м., с
идентификатор № 68134.4361.67.1.16, при съседи: изток – ап. 15, запад –
коридор, север – ап. 17, юг – зелена площ, отгоре – ап. 19 и отдолу – ап. 14, заедно с избено помещение
№ 16, с площ от 2,78 кв. м., без съседи по документ за собственост, заедно с
1,286 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху
мястото. Претендира разноски.
Ответниците
Й.Р.Т. и А.А. С. не са подали отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал.
1 ГПК.
Ответницата
Д.Б.С. е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с
който оспорва иска като основателен. Твърди, че не й известно дъщеря й Д.П.Й.да
е била собственик на процесния имот. Прави възражение за изтекла погасителна
давност.
Ответниците
Н.М.К. и Л.К.К. са подали отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорват иска като неоснователен. Твърдят, че още през 2002 г. С.О.е
знаела за извършените сделки с процесния имот.
Видно
от акт за държавна собственост № 8048/31.12.1976 г. държавата е призната за
собственик на бл. 11 – 15, нов ***, находящ се в гр. София, ж. к. **********–
та, като целият блок е от 103 бр. апартаменти.
Видно
от акт за частна общинска собственост № 5320/17.11.1999 г., съставен на
основание чл. 2, ал. 2 ЗОС, С.О.е призната за собственик на 16 бр. апартаменти
от общо 103, а именно – ап. 4, 5, 7, 10, 16, 21, 26, 31, 47, 50, 51, 67, 72,
76, 78, 96, със съответните им избени помещения и идеални части от общите
части, находящи се в гр. Софяи, ж. к. **********,
бл. ***.
Видно
от акт за частна общинска собственост № 9499/01.02.2016 г., съставен на
основание чл. 2, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗОС, С.О.е собственик на ап. 16, находящ
се в гр. София, ж. к. ********, вх. ****, състоящ се от една стая, дневна и
обслужващи помещения, със застроена площ от 46,46 кв. м., с идентификатор №
68134.4361.67.1.16.
По
делото е представен и препис от договор за покупко – продажба на жилище,
сключен по реда на ЗОбС, от 28.08.1998 г., с който С.О.– Район Люлин е продала
на Р.Г.Й.процесния апартамент.
С
нотариален акт № 98, том I, рег. № 850, дело
№ 123/98 г. на нотариус с рег. № 54 на НК, Р.Г.Й.и Д.П.Й.са продали на
01.12.1998 г. на А.А. С. процесния апартамент.
С
нотариален акт № 197, том IV, рег. № 38471,
дело № 741/02 г. на нотариус с рег. № 258 на НК, на 20.12.2002 г. А.А. В. е
продала същия имот на Н.М.К..
По
делото не се спори, че към момента на сключването на договора за покупко –
продажба на процесния имот Н.М.К. е била в граждански брак с Л.К.К..
От
удостоверение за наследници от 03.04.2018 г., издадено от СО, район Люлин, се
установява, че Д.П.Й.е починала на 14.01.2011 г., като е оставила за свои
наследници по закон – Р.Г.Й./съпруг/ и Д.Б.С. /майка/.
От
удостоверение за наследници от 03.04.2018 г., издадено от СО, район Люлин, се
установява, че Р.Г.Й.е починал на 09.02.2015 г., като е оставил за свой
наследник по закон – Й.Р.Т. /чичо/.
От
удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № РЛН18 – УГ01 –
4017/06.03.2018 г., издадено от СО, район Люлин, се установява, че имената А.А.
В. и А.А. С. са имена на едно и също лице.
Във
въззивното производство е представен като доказателство заверен препис от
влязло в сила на 26.07.2010 г. решение от 26.04.2006 г., постановено по гр. д.
№ 10999/04 г. по описа на СРС, 49 състав, с което Н.М.К. и Л.К.К. са осъдени на
основание чл. 108 ЗС да предадат на С.О.владението на ап. 16, находящ се в гр.
София, ж. к. ********, вх. ****, със застроена площ от 42,40 кв. м., ведно с
избено помещение № 15, с площ от 2,78 кв. м.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната
жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената
служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно, но е
недопустимо в обжалваната му част. Съображенията за това са следните:
Като
процесуална пречка за съществуването на правото на иск, силата на пресъдено
нещо представлява абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи
служебно, и при ако констатира, че е налице, прекратява производството по
повторно заведеното дело /арг. от чл. 299, ал. 2 ГПК/.
Със
сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на
заявеното от ищеца право, предмет на делото. Във времево отношение спорното
право се смята за установено за съществуващо или несъществуващо към деня на
приключване на устните състезания, след което решението е влязло в сила и е
станало необжалваемо. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се
изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на
факти, които са възникнали преди този момент. Нововъзникналите след този момент
факти не се преклудират от силата на пресъдено нещо, поради което могат да
бъдат основание за нов иск, насочен към отричане на признатото или към установяване
на отреченото с влязлото в сила решение право.
Отводът
за сила на пресъдено нещо е основание за прекратяване на по – късно заведеното
дело между същите страни и за същия имот, като без значение за разпростирането
на силата на пресъдено нещо е дали искът за собственост е установителен или
осъдителен.
В
случая, от представения като доказателство във въззивното производство заверен
препис от влязлото в сила на 26.07.2010 г. решение от 26.04.2006 г.,
постановено по гр. д. № 10999/04 г. по описа на СРС, 49 състав, е видно, че Н.М.К.
и Л.К.К. са осъдени на основание чл. 108 ЗС да предадат на С.О.владението на
ап. 16, находящ се в гр. София, ж. к. ********, вх. ****, със застроена площ от
42,40 кв. м., ведно с избено помещение № 15, с площ от 2,78 кв. м., като по
делото съдът е направил извод, че процесният апартамент е общинска собственост
и че ответниците го владеят без правно основание.
По
настоящото дело не се въведени нововъзникнали факти, на които ищецът С.О.да основава
положителния си установителен иск за собственост на процесния апартамент с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ответниците Н.М.К. и Л.К.К.. Ето
защо, въззивният съд намира, че предметът на двете дела е идентичен и повторно
заведеното дело срещу ответниците Н.М.К. и Л.К.К. следва да се прекрати – по
арг. от чл. 299, ал. 2 ГПК.
Предвид
изложеното по – горе, решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част
следва да се обезсили като недопустимо, а производството по делото - да се
прекрати на основание чл. 270, ал. 3, изр.
1 ГПК. В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.
Предвид изхода на спора първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, в която Н.М.К. и Л.К.К. са осъдени да
заплатят на С.О.на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното
производство в размер на по 62,88 лв. В
полза на ответниците Н.М.К. и Л.К.К. не следва да се присъждат разноски за първоинстанционното
производство, тъй като няма доказателства да са направили разноски.
Предвид
изхода на спора по делото в полза на въззиваемата страна С.О.не следва да се
присъждат претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 156457/02.07.2019 г., постановено по гр. д. №
73317/18 г. по описа на СРС, 35 състав, в обжалваната му част, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в
тази част.
ОТМЕНЯ решение № 156457/02.07.2019 г., постановено по гр. д. № 73317/18 г. по описа на СРС, 35 състав, в частта, в която Н.М.К., ЕГН: **********,
с адрес: ***, и Л.К.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, са осъдени да заплатят
на Столична община, с адрес: гр. София, ул. ***-****, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК сумата от по 62,88 лв.,
представляваща направени разноски по делото.
Решението
може да се обжалва пред Върховния касационен съд в 1 – месечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: