Р Е Ш Е Н И Е
№ 649
гр. Хасково, 31.07.2023г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ХАСКОВО, в публично
заседание на деветнадесети юли, през две хиляди и двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕНКА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА
МИТРУШЕВА
БИЛЯНА ИКОНОМОВА
при секретаря Ивелина Въжарска и в
присъствието на прокурор Евгения Стефанова от ОП- Хасково, като разгледа
докладваното от съдия Костова КАД № 441
по описа на съда за 2023 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 208 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по
касационна жалба, подадена от Е.Н.Р., чрез адв. М., против Решение №
153/13.03.2023г.
по гр. дело № 3216/2022г. по описа на Районен съд Хасково, с което е отхвърлена
жалбата му срещу Заповед за задържане на лице с рег. №272зз-48/18.12.2022г.,
издадена от полицейски орган – мл. автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при
ОДМВР – Хасково.
В касационната жалба
се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради
противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените
правила и необоснованост, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробни
изложени съображения в жалбата и в допълнително представена молба касаторът
моли да се отмени обжалваното решение и да му се присъдят сторените разноски
пред двете инстанции.
Ответната страна – мл.
автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Хасково Ж. И., в съдебно
заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на
Окръжна прокуратура Хасково дава заключение за неоснователност на касационната
жалба.
Административен съд
Хасково, в настоящия състав, преценявайки допустимостта на касационната жалба и
правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и
след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК приема за
установено следното:
Касационната жалба е
подадена от надлежна страна по делото, в срок, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по
същество тя е неоснователна.
Първоинстанционният
съд е отхвърлил жалбата на Е.Н.Р. срещу Заповед за задържане на лице с рег. №
272 зз-48/18.12.2022г., издадена от мл. автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“
при ОДМВР – Хасково, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 2
от ЗМВР
е било разпоредено задържане за срок до 24 часа на Е.Н.Р..
Съдът е приел, че
обжалваната заповед е издадена от компетентен орган при липса на допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Посочил е, че фактическите
основания за издаване на процесната заповед могат да бъдат извлечени както от
документите, изготвени във връзка и по повод издаването й, така и от
материалите по преписката, имайки се предвид дадените разяснения в ТР №
16/31.03.1975 г. на ОСГК. Приел е, че същата съдържа фактическите основания за
задържането и обосновава прилагането на административната мярка, както и че е
съобразена с принципа за съразмерност, регламентиран с разпоредбата на чл.6,
ал.2 от АПК.
Първоинстанционното
решение е валидно, допустимо и правилно. Касационната жалба е неоснователна.
Касационният съд
намира изводите на Районен съд Хасково за обосновани и законосъобразни.
Решението е правилно и следва да се остави в сила като на основание чл. 221, ал. 2, изр.
последно от АПК
касационният съд препраща към мотивите на РС-Хасково.
Със заповед № 272зз-48/18.12.2022г.,
издадена от мл. автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Хасково, се
заповядва задържането за срок до 24 часа на Е.Н.Р. на основание чл. 72, ал. 1, т. 2
от ЗМВР.
В заповедта като фактически основания за задържането е посочено "Р. след надлежно
предупреждение и устно разпореждане не изпълнява полицейско разпореждане и
съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба“.
Правилни са изводите
на съда, че актът съдържа както правното така и фактическото основание за постановеното
задържане. От събраните в хода на съдебното производство доказателства
безспорно е установено наличието на фактическото основание посочено в
заповедта.
Правилно е приел
съдът, че полицейският орган е изпълнявал свое задължение по служба, вменено му
с разпоредбите на ЗМВР. В тази връзка следва да бъде посочено, че конкретните
правомощия на органите на МВР са предвидени в чл. 30, ал. 1, т. 2
от ЗМВР,
съгласно който същите имат право да извършват проверки на документи и на място.
Настоящият състав
намира, че от събраните в хода на административното и съдебното производство
доказателства безспорно се установява, че Е.Р. не се е подчинил на даденото му
полицейско разпореждане. След като полицейските органи при проверката
констатирали, че водачът не бил в състояние да представи СУМПС, издадено на
негово име, а МПС не било оборудвано с аптечка, пожарогасител,
светлоотразителна жилетка, достигнали до извода за извършени нарушения на
разпоредбите на чл. 100, ал. 1, т. 1; чл. 139, ал. 2, т. 2; чл. 139, ал. 2, т. 3 и чл. 139, ал. 2, т. 4
от Закона за движението по пътищата са пристъпили към съставяне на АУАН спрямо
нарушителя Р.. Докато траело самото съставяне на акта за установяване на административно
нарушение, на водача на моторното превозно средство било разпоредено да изчака
в управлявания от него автомобил, но вместо това, жалбоподателят Р. излязъл от
автомобила, приближил се пред панорамното стъкло на служебния автомобил на ОД
на МВР – Хасково, насочил камерата на мобилния телефон и извършвал действия,
които полицейските служители възприели като заснемане, при което отново му
разпоредили да се върне и изчака в превозното средство. Последвало обаждане на
ЕЕН 112 от жалбоподателя Р., в 04:07:09 часа на 18.12.2022г., прието от
оператор 112, който през време на обаждането, с продължителност 06:08 часа се
консултирал и с дежурен РУ на МВР – Хасково. Полицейските органи му отправили
повторно разпореждане, но същият не се подчинил, което наложило жалбоподателят
да бъде задържан, като се наложило полицейският орган Ж. И. и колегата му И. Ч.
да използват физическа сила и помощни средства с оглед оказаната съпротива от Е.Р.,
при което бил закачен и съборен на земята носения от полицейския служител Ч. ръчен
часовник, паднал на земята и мобилният телефон на жалбоподателя. Описаното
поведение на жалбоподателя сочи, че в разглеждания случая са налице
предпоставките по чл. 72, ал. 1, т. 2 ЗМВР
за задържането му. В тази насока съдът намира, че от събраните по делото
доказателства, включително и от дадените свидетелски показания, се установява,
че към момента на задържането на Е.Р., същият след надлежно предупреждение е
попречил на полицейските органи да изпълнят задължението си по служба.
В случая, както
правилно е посочил и районният съд, при издаване на оспорения акт е спазен принципът за съразмерност при упражняването на
правомощията на администрацията. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК
административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни
интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се
издава. В контекста на принципа по чл. 6, ал. 2 от АПК
прилагането на ПАМ по чл. 72, ал. 1, т. 2
от ЗМВР следва да е оправдано от гледна точка на съразмерността на
налаганото ограничение с необходимостта за постигането на законовата цел.
Налагането на принудителната административна мярка "задържане за срок от
24 часа" е оправдано, защото на практика чрез нея полицейският орган е
изпълнил служебните си задължения, които са били възпрепятствани от поведението
на задържаното лице. Ограничаването
на правата на жалбоподателя е било временно и само, за да се осуети
възможността на лицето да пречи на полицейския орган да изпълни задълженията си
по служба. По този начин са спазени изискванията на чл. 5, §. 1, б.
"б" от ЕКПЧ, тъй като свободата на задържаното лице е ограничена временно,
на основание, предвидено в закона. Предоставена е и възможност съгласно чл. 5, §. 4 от ЕКПЧ да обжалва
заповедта за задържане, от която възможност лицето се е възползвало.
По отношение
на твърденията в касационната жалба за приложимостта на чл.27 от Директива
2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г., настоящият
състав на съда намира, че в контекста на настоящия казус сочената Директива не
намира приложение, също така и предвид казаното по-горе за спазването на ЕКПЧ.
Самата
Директива е озаглавена Директива
2004/38/ЕО на ЕП и на Съвета, относно правото на граждани на Съюза и на членове
на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на
държавите–членки. В чл.1 от е определен предметния обхват на Директивата, който
касае: а) условията, уреждащи упражняването на
правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на свободно
движение и пребиваване на територията на държавите–членки; б) правото на
гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на постоянно
пребиваване на територията на държавите–членки; в) ограниченията, налагани на
правата, посочени в букви а) и б), от съображения, свързани с обществения ред,
обществената сигурност или общественото здраве. Чл. 3, озаглавена бенефициенти
сочи, че директивата се
прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в
държава–членка, различна от тази, на
която са граждани, и за членовете на техните семейства. Приемащата
държава–членка извършва подробен преглед на личните обстоятелства и аргументира
всеки отказ на разрешение за влизане или пребиваване на тези лица. Съответно в
Глава VI озаглавена „Ограничения на правото на влизане и на
правото на пребиваване на основания, свързани с обществения ред, обществената
сигурност или общественото здраве“ се съдържа сочената разпоредба на чл.27.
Съгласно същата при спазване на
разпоредбите на настоящата глава държавите–членки могат да ограничат свободата
на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните
семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с
обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Забранява се
позоваването на такива съображения за икономически цели. 2. Мерките, предприети
от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва
да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават
изключително на личното поведение на въпросното лице. Наличието на предишни
наказателни присъди не представлява само по себе си основание за предприемането
на такива мерки. Личното поведение на въпросното лице трябва да представлява
истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните
интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния
случай и които се опират на съображения за обща превенция. 3. За да се установи
дали въпросното лице представлява заплаха за обществения ред или обществената
сигурност, при издаването на
удостоверението за регистрация или при липса на система за регистрация, не
по-късно от три месеца от датата на пристигане на въпросното лице на нейна
територия или от датата на докладването за неговото/нейното присъствие на
територията й съгласно разпоредбите на член 5, параграф 5 или при издаването на картата за пребиваване,
приемащата държава–членка може, ако сметне това за важно, да поиска от
държавата–членка на произход на лицето и ако това е необходимо, от други
държави-членки да осигурят информация относно евентуално предишно полицейско
досие, което въпросното лице може да има. Такива справки не са рутинна
практика. Държавата–членка на произход дава отговора си в срок от два месеца.
4. Държавата–членка, която е издала паспорта или картата за самоличност, дава
възможност на притежателя на документа, който е бил експулсиран от друга
държава–членка на основание, свързано с обществения ред, обществената сигурност
или общественото здраве, да влезе отново на нейна територия без всякакви
формалности, дори ако документът вече не е валиден или гражданството на
притежателя се оспорва.
От цитираните
разпоредби до тук, първо може да се посочи, че те следва да се четат в тяхната
последователност и второ, че от последователният им прочит се обосновава
извода, че за да намери приложение разпоредбата на чл.27 от Директива
2004/38/ЕО в разглеждания казус, така както счита жалбоподателят следва по
отношение на него да са били налице следните предпоставки: при задържането си
лицето да се е движило или пребивавало в държава-членка, различна от тази, на
която е гражданин и именно там да е ограничено правото му на движение и
пребиваване, с твърдения, че по отношение на същото са налични предишни
наказателни присъди и поведението му представлява истинска, реална и сериозна
заплаха. Именно в тази връзка разпоредбата на чл.27 от Директивата в следващите
алинеи е пояснила, че наличието на предишни наказателни присъди не представлява
само по себе си основание за предприемането на такива мерки, както и че за да
се прибегне до такива мерки личното поведение на въпросното лице трябва да
представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой
от основните интереси на обществото.
Вижда се от казаното
до тук, че соченият в жалбата смисъл на разпоредбата е изваден от контекста,
произволно, единствено и само с цел обосноваване на твърдението за
несъразмерност на наложената мярка, която е и в противоречие с приложими
европейски норми.
За пълнота на
изложението следва да бъде отбелязано, че с определение по адм. дело
№6758/2009г. на АССГ, състав на съда е отправил до СЕС преюдициално запитване за
тълкуване на разпоредбата на чл.27 от Директива 2004/38/ЕО. Запитването е
отправено в рамките на спор между г-н Г., български гражданин, и директора на
Главна дирекция „Охранителна полиция“ при Министерство на вътрешните работи,
относно мярка за забрана за напускане на територията и за издаване на паспорт
или заместващ го документ, издадена от директора на полицията по отношение на
г-н Г.. С Решение на Съда по дело С-430/10 е приел, че член 27 от Директива
2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно
правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и
да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на
Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО,
72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО
допуска национална правна уредба, която позволява да се ограничи правото на
гражданин на държава членка да пътува до друга държава членка, по-специално по
съображението, че той е осъден с наказателна присъда в друга държава за
пренасяне на наркотични вещества, при условие, на първо място, че личното
поведение на този гражданин представлява истинска, настояща и достатъчно
сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото, на
второ място, че предвидената ограничителна мярка може да гарантира
осъществяването на преследваната с нея цел и не надхвърля необходимото за
нейното постигане, и на трето място, че тази мярка може да бъде предмет на
ефективен съдебен контрол, позволяващ да се провери от фактическа и правна
страна законосъобразността ѝ по отношение на изискванията на правото на
Съюза. Т.е. решението касае казус свързан със свободно движение на гражданин на Съюза — Забрана за напускане на
националната територия поради наказателна присъда в друга държава — Пренасяне
на наркотични вещества — Мярка, която може да бъде обоснована със съображения,
свързани с обществения ред, поради което следва да бъде прието, че настоящият
казус не се обхваща от посоченото тълкуване.
Предвид изложеното
обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
От ответната страна
не са представени доказателства за сторени разноски в настоящото производство,
поради което такива не следва да бъдат присъждани.
По изложените
съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Административен
съд Хасково, XIII състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №153/13.03.2023г., постановено по
гр. дело № 3216/2022г. по описа на Районен съд Хасково.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.