РЕШЕНИЕ
№ 3675
гр. Пловдив, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело №
20215330115088 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от М. Г. Ш. срещу
„Сити Кеш” ООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена
нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
***********г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер
от 67, 32 лв. при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя, тъй като същата
накърнява добрите нрави и с включването на горепосочената сума, годишният процент на
разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. В срока за отговор за исковата молба, ответникът по първоначално
предявения иск „Сити Кеш” ООД е предявил срещу ищеца по първоначално предявения иск
М. Г. Ш., насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, с който се претендира Ш. да
бъде осъден да заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата от 92, 68 лева, представляваща дължима
главница по Договор за потребителски кредит № ************г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната
искова молба в съда / 17.11.2021г. / до окончателното й заплащане.
Ищецът по първоначално предявения иск поддържа, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № ****************г., по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 200 лева. Поддържа се, че в
клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в
1
тридневен срок обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчители, които
следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 5 от договора.
Изтъква се, че дължимата по договора неустойка в размер от 67, 32 лева не е включена в
ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил
този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора.
Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за
кредитора. В тази връзка, неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото
предвижда задължение потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при
неизпълнение на това си задължение. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена
нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Сити Кеш“ ООД, с което
първоначално предявеният иск се признава за основателен. Моли се в тежест на „Сити Кеш“
ООД да не бъдат възлагани разноски, тъй като с поведението си не е дало повод за
иницииране на исковия процес. Претендира разноски.
С насрещната искова молба, „Сити Кеш“ ООД поддържа, че ищецът по
първоначалния иск не е върнал цялата предоставена му сума. Поддържа се, че всички
вземания по договора за кредит са падежирали, като длъжникът не е заплатил оставащата
главница в размер на 92, 68 лева. Предвид това, моли ответникът по насрещния иск да бъде
осъден да заплати на „Сити Кеш“ ООД сумата от 92, 68 лв. Претендират се сторените
разноски.
В срок е постъпил отговор на насрещната искова молба. Претенцията се оспорва по
основание и размер. Ответникът по насрещния иск поддържа, че договорът за кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като кредиторът не разписва ясна
методика, по която се формира ГПР по договора. Поддържа се, че това представлява
нелоялна търговска практика, която въвежда потребителя в заблуждение досежно
действителния размер на всички суми, които следва да заплати по заемното
правоотношение.
Сочи се, че при недействителен договор за потребителски кредит, на основание чл. 23
ЗПК, потребителят следва да върне единствено чистата стойност на предоставения финансов
ресурс. Сочи се, че потребителят е заплатил неоснователно по недействителния договор за
кредит, като възнаградителна лихва сумата 12, 68 лв. Релевира възражение за прихващане
между претендираната главница в размер от 92, 68 лв. и сумата от 12, 68 лв.- неоснователно
платено като възнаградителна лихва по недействителния договор за кредит.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от приетия по делото като доказателство договор за потребителски
кредит №****** е видно, че на ******** г. ищецът в качеството на заемополучател е
2
сключил с ответника в качеството на заемодател договор за заем, по силата на който му е
предоставена в заем сумата от 200 лв. В договора е уговорен срок на заема 14 седмици, чрез
заплащане на 13 седмични вноски от по 16,24 лв. всяка и една вноска в размер от 1,56 лв.
Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер от 50 %. Посочени
са датите, на които настъпват падежите на всяка от вноските, като е отразен общият размер
на всички плащания – 212,68 лв.
Съгласно чл. 5 от договора от договора страните се споразумяват договорът за заем
да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения. Съгласно чл. 11 от договора, е
отразено, че в случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си
по чл. 6 от договора или предоставеното обезпечение не отговаря на съответните условия,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 67,32 лв. с начин на разсрочено
плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем. В чл. 5 от договора е
предвидено, че поръчителите следва да отговарят на следните условия, а именно:
поръчителството да е на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най – малко 4 пъти размерът
на минималната работна заплата за страната, не са поръчители по други договори за заем,
сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя, нямата кредити към банки и финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
съгласно справочните данни от ЦКР на БНБ, да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
Посочени са и предпоставките за приемане като обезпечение на предоставяне на банкова
гаранция, като се сочи, че същата се следва да е безусловна , издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период включващ от сключването на договора за заем до изтичане
на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и
обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за заплащане по договора за
заем, включваща договорната главница и лихва. В чл. 6 от договора е предвидено, че в
случай на забава на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в
размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване
на просрочието до неговото пълно погасяване.
От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводната експертиза се
установява, че по договора е платена обща сума в размер от 120 лв., като се нея е погасена
договорна лихва и главница в размер от 107,32 лв. Останала е неиздължена главница по
договора за кредит в размер от 92,68 лв. Относно размера на ГПР вещото лице М.
установява, че същият изчислен съобразно формулата, определена по силата на Приложение
№1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК е 50, 00 % при параметрите, описани в раздел ***-ти от
заключението. Установява се, че в ГПР е включена само възнаградителната лихва, като не е
включена неустойката, предвидена в чл.11, ал. 2 от договора за кредит. В заключение
вещото лице е констатирало, че процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата
договорка за заплащане на неустойка за обезпечение, изчислен годишно е 100,98 %, а
3
месечно 25,24 %.
Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по договор за паричен
заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и
т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на
договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е
предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В
Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива
2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
4
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда
такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з )
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо
да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията
по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите
на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С-
331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не
допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите
и другите разходи.
Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора,
като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това
приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
компоненти на изчисляването му. В същия смисъл е и приетото и неоспорено по делото
заключение на съдебно – счетоводната експертиза, като вещото лице М. е категорична, че
размерът на ГПР, изчислен, съобразно формулата, определена по силата на Приложение № 1
към чл. 19, ал.2 ЗПК е 50 %, който напълно съответства на отразения в процесния договор за
кредит размер.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж.
в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69
и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената
неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40,05% , а при положение,
че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
5
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът счита, че договорът за кредит не е
недействителен поради нарушение на императивните разпоредби на ЗПК, като следва да се
разгледа соченото от ищеца самостоятелно основание за недействителност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 67,32 лв. Така
предвиденият размер е близо 34 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване
на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има
вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в
договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с 34 % от заетата
сума.
6
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето
защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като
основателен и доказан.
По отношение на приетия за съвместно разглеждане насрещен осъдителен иск е
прието заключение на съдебно – счетоводната експертиза, от което се установява, че по
договора за кредит е останала дължима главница в размер от 92,68 лв., поради и което
насрещния иск се явява основателен и доказан и следва да се уважи. Изложените в тази
връзка възражения на ищеца дори в случай, че бяха приети за основателни касаят
единствено и само дължимостта на възнаградителната лихва, която е 12,68 лв., като в този
случай главницата все още не може да се приеме за изцяло заплатена. Доколкото обаче
съдът счита, че клаузата за неустойка е недействителна на самостоятелно основание, а не
поради недействителност на целия договор за кредит, то с платената от ищеца сума в размер
на 120 лв. при спазване на поредността по чл. 76 ЗЗД правилно са погасени изцяло
възнаградителната лихва и отчасти задължението за главница. Възражението за прихващане,
направено от ответника по насрещния иск в тази връзка е неоснователно. С оглед
основателността на претенцията за главница, съдът счита за основателна претенцията за
законна лихва.
По отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК и поради уважаване на главната претенция в полза на
ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на заплатена
държавна такса от 50 лв. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
7
съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, възлиза на 300 лв.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК и поради уважаване на насрещната претенция в полза
на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на заплатена
държавна такса от 50 лв. по насрещния иск, както и сумата от 100 лв.- възнаграждение за
вещо лице.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. Г. Ш., ЕГН **********, гр.
***************** и „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № *********г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер от
67, 32 лв. при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя е НИЩОЖНА поради
накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ НА М. Г. Ш., ЕГН **********, гр.
**************** сумата от 50 лв.- разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА М. Г. Ш., ЕГН **********, гр. **************** да заплати на „Сити Кеш”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ №
29, ет. 7 сумата от 92,68 лв.- неплатена главница по Договор за потребителски кредит №
*************г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на насрещната искова молба в съда - 17.11.2021г. до окончателното й заплащане и
сумата от 150 лв.- разноски по насрещния иск.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да заплати на адв. С. Н., ЕГН **********, гр.
****************** сумата от 300 лева - адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
8