Р Е
Ш Е Н
И Е № ……
Гр.
София, 05.02.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Велина Пейчинова
Мл. съдия : Биляна Коева
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 515 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение №
437529/26.06.2018 г., СРС, 36 с - в по гр. д. № 48710/2016 г. е признато за установено, на
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.А.И., ЕГН **********, дължи на „Т.С."
ЕАД, ЕИК ********, следните суми : 419, 78 лв., (от които 23, 49 лева - цена за
услугата дялово разпределение), представляваща стойността на доставена топлинна
енергия в имот, намиращ се в гр. София, ж. к********, бл. ********, аб. №
158256, за периода от 01.02.2013 г. - 30.04.2015 г., ведно със законната лихва
от 17.03.2016 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение)
до окончателното погасяван и сумата от 47, 92 - лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от 10.08.2012 г. до 29.02.2016 г., за
които суми на 11.04.2016 г. (погрешно
посочена като 11.05.2016 г., при допусната ОФГ) е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 14950/2016 г.
на СРС, 36 с – в. Искът за лихва за забава върху сумата за дялово разпределение
в размер на 4, 77 лв. е отхвърлен. Ответникът е осъден
за разноски в исковото и заповедното производства.
В срока по чл.
259, ал. 1 ГПК ответникът И.А.И. обжалва решението в уважителната част с доводи, че е неправилно и
необосновано. Според ответника искът е уважен без да са ангажирани убедителни
доказателства за неговата основателност. Необосновано СРС е приел, че ищецът е
потребител на ТЕ по смисъла на чл. 153 ЗЕ, след като не е представена молба -
декларация за откриване на партида на името на ответника. Позовава се на
противоречия между ЗЗП и ЗЕ, като поддържа, че ищецът не е доказал ответникът
да е поръчал доставка на ТЕ. Неоснователно е прието, че ОУ имат сила на договор
между страните. Не е установено въвеждане на абонатната станция в експлоатация,
не е представено свидетелство за метрологична проверка на общия топломер, както
и доказателства за реален отчет на уредите, чрез които се извършва измерване на ТЕ. В жалбата
се поддържат, че при определяне на задълженията съдът не е следвало да
възприема заключението на СТЕ, която е изготвена по документи на ищеца. Съдът
не се е мотивирал защо кредитира заключенията на експертизите. По тези и
допълнителни съображения моли да се отмени решението и да се отхвърлят изцяло
исковете. Претендира разноски.
Въззиваемата страна
ищецът „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. В
молба от 20.11.2019 г. ищецът оспорва бланкетно жалбата, като моли да се остави
без уважение. Претендира разноски и прави евентуално възражение по разноските
на насрещната страна.
Третото лице
помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по въззивната жалба и не ангажира
доказателства.
Като съобрази изложеното от страните по реда на
въззивната проверка, съдът намира следното :
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно
по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо постановено в по - голямата си част.
Производството е образувано след подадено възражение по чл. 414 ГПК само от
длъжника И.А.И.
и само по отношение на част от сумите, за които е издадена заповедта за
изпълнение от 11.05.2016 г. по
ч. гр. дело № 14950/2016 г. на СРС, 36 с - в.
Въззивният съд констатира, че заповедта по чл. 410 ГПК е издадена срещу А. И.И.,
Т.И.И.и И.А.И. за заплащане разделно на
суми, както следва : от А. И.И. сумата от 419, 78 лв. за периода м. 02.2013 г. -
м. 04.2015 г., лихва за забава в размер на 52, 70 лв. за периода 31.03.2013 г.
- 29.02.2016 г. и 84, 45 лв. разноски по делото, от Т.И.И.- 419, 78 лв. за
периода м. 02.2013 г. - м. 04.2015 г., лихва за забава в размер на 52, 70 лв.
за периода 31.03.2013 г. - 29.02.2016 г. и 84, 45 лв. разноски по делото, а от И.А.И. - 839, 55 лв. за периода м.
02.103 г. – м. 04.2015 г., лихва за забава в размер на 105, 39 лв. за периода
31.03.2013 г. - 29.02.2016 г. и 168, 90 лв. разноски по делото. Съдът
констатира, че сумите съставляват по 1/4 част за първите двама и съответно 1/2
част за И.А.И. от общото претендирано от ищеца задължение от 1 679, 10 лв.
главница и 210, 78 лв. лихви и 337, 80 лв. разноски.
Тъй като първите двама длъжници не са подали възражение по чл. 414 ГПК,
исковата молба е заведена само срещу И.А.И., в какъвто смисъл за двукратните
уточнения на претенциите, направени от ищеца с молби вх. № 5024431/20.02.2017
г. и вх. № вх. № 5032410/06.03.2017 г., по изрични указания на СРС.
С последното уточнение от 06.03.2017 г. ищецът е насочил исковете по чл.
422, ал. 1 ГПК само срещу длъжника И.А.И.
и само за 1/2 част от общата сума, за която е издадена заповедта по чл. 410 ГПК, а именно : за главница за ТЕ в
размер на 839, 55 лв. за периода м. 02.103 г. - м. 04.2015 г. и лихва за забава
върху главницата в размер на 105, 39 лв. за периода 31.03.2013 г. - 29.02.2016
г.
При постановяване на решението СРС не
е съобразил тези уточнения и въпреки, че се е произнесъл в рамките на периодите
на претенциите, заявени в заповедното производство, съдът не се е произнесъл по
правилния размер на исковете, като и приел, че те са предявени за сума от 419,
78 лв. главница и 52, 69 лв. лихви за забава (от които 4, 77 лв. върху
главницата за дялово разпределение), които суми съставляват 1/4 от първоначално
заявената претенция, а не 1/2 от нея.
В този смисъл в решението
липсва отхвърлителен диспозитив за остатъка от претенциите, над приетите за
установени от съда размери. Доколкото
обаче решението не се оспорва от ищеца и съдът все пак се е произнесъл в
рамките на размерите на претенциите по заповедта по чл. 410 ГПК, макар и за по -
нисък размер на задълженията, настоящият състав намира, че пропускът на СРС не
е може да се поправи във въззивното производство.
Предвид забраната за влошаване положението на обжалвалия (арг. от чл. 271 ГПК) въззивният съд приема, че следва да се произнесе само в рамките, в които
се е произнесъл СРС, като е уважил исковете.
По съществото на спора и като съобрази възраженията
на ответника поддържани в жалбата, настоящият състав намира следното :
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Така е уредено понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.) „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според тълкуването, възприето в т. 1
от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците,
респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ, освен ако между ползвателя на договорно
основание и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот“. За доказване
сключването на договор ВКС приема подаването на изрично заявление за откриване
на партида на името на ползвателя.
Като се съобразят
посочените норми следва, че по договора за доставка на топлинна енергия потребител на
топлинна енергия е собственика на имота, физическото лице, на което е учредено ограничено
вещно право на ползване или лицето, което изрично са поискало откриване на
партида на свое име със заявление, подадено до доставчика.
В съдебно заседание пред СРС от 29.11.2017 г., в което ответникът е
присъствал лично, съдът е обявил за ненуждаещо се от доказване и безспорно
между страните обстоятелството, че ответникът е собственик на 1/2 ид. ч. от
процесния имот.
При това и
съобразно даденото в ЗЕ разрешение на въпроса за потребителите на ТЕ,
въззивният съд намира за съобразен с материалния закон извода на СРС, че страните са обвързани от валиден договор за продажба
на топлоенергия - чл. 153, във вр. е чл. 149 от ЗЕ. Договорното отношение между
тях е възникнало от качеството на ответника на собственик на 1/2 ид. ч. от топлоснабдения имот – апартамент
№ 201, находящ се в гр. София, ж. к********,
бл. ******аб. № 158256, за което не се изисква да е подавано изрично заявление
за откриване на партида от ответника. Възраженията в жалбата в посочения смисъл
за неоснователни.
Както сочи и СРС в мотивите си, по изричното разпореждане на ЗЕ, който
съдът е задължен да приложи, между страните е възникнало
правоотношение по доставка на ТЕ в процесният имот, в заявеният период. Облигационното
отношение е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ - при действието на
Общите условия на ищцовото дружество. Законодателят не е предвидил като условие
за влизането на ОУ в сила приемане от страна на потребителите, въпреки, че е
предвидено право на потребителите да искат специални условия като внесат в
топлопреносното предприятие писмено заявление. По делото не се твърди ответникът
да е възразил срещу прилаганите от ищеца ОУ, поради което основателно е прието,
че главните страни са обвързани от договорно правоотношение във връзка с
предоставянето на ТЕ за битови нужди в периода.
Сградата е
етажна собственост и се установява, че в исковия период ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Законодателят е
предвидил заплащането на топлинна енергия като многокомпонентно задължение,
което включва в себе си задължението за топлинна енергия за отопление на
имотите, БГВ и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, по аргумент
от чл. 142, ал. 2 от ЗЕ, като при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, количеството
изразходвана ТЕ се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007
г.
Установява се,
че измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените
имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено на ФДР - „Т.с.”
ЕООД.
Във връзка с определяне
реалното потребление за имота, освен приетото пред СРС заключение на СТЕ, което
ответникът не е оспорил по същество, са представени и документите за главен
отчет на разпределителите в имота през процесния период, които са подписани от
потребител. Поради това въззивният съд намира за неоснователни възраженията на
ответника, че изводите на СРС относно реалният отчет на уредите в имота се
базират само на СТЕ, изготвена по документи на ищеца. Третото лице помагач е
представило и свидетелства за годност на разпределителите от агенция за
„Сертификация и изпитване“.
Вещото лице е установило,
че през периода ТЕ е начислявана от ФДР съобразно реалния отчет на уредите в
имота, сградната инсталация и БГВ.
Основателно СРС е съобразил
заключението на СТЕ и е определил размера на реално дължимите суми за
потребление на ТЕ за процесния период, съобразно квотата на ответника в
собствеността без предишни просрочени неплатени сметки, без изравнявания за
периоди извън процесния. Изводите на СРС са направени след
преценка в цялост на събраните доказателства, включително на тези, представени от третото лице помагач и не е
налице основание за неговата промяна.
Що
се касае до извода на СРС относно конкретния размер на задълженията важи
изложеното по - горе относно приетите като заявени размери на претенциите.
Относно лихвите за забава по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД.
В
жалбата не се излагат никакви конкретни възражения срещу решението в частта по
установените лихви за забава. Настоящият състав споделя извода на СРС, че когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му (арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД).
За изчерпателност следва да се
посочи единствено, че за част от задълженията ще намерят приложение ОУ от 2008
г., според които купувачът е длъжен да заплати месечните суми дължими към продавача
в 30 - дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят, а за
останалата част - ОУ от 2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30 - дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача. Според чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2014 г.
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
Доколкото съдът е
признал за установени задължения за лихва за забава само в размер на 47, 92 лв.,
не е налице основание за промяна на размера на тези задължения, поради
невъзможност за влошаване положението на оспорващата страна.
Следва обаче да се
отбележи, че заявеният период на претенцията за лихва за забава в заповедното
производство, респ. уточнен в исковото, е от 31.03.2013 г. до 29.02.2016 г. Поради това, настоящият въззивен
състав намира, че СРС недопустимо се е произнесъл за период на лихвата за
забава, какъвто не е заявяван - т. е. от
10.08.2012 г. до 30.03.2013 г.
Доколкото мотивите на въззивният съд
като цяло съвпадат с тези на районния съд, с направените по – горе уточнения
относно размерите на претенциите, решението следва да се потвърди в оспорената
уважителна част, като само в частта относно периода на претенцията за лихва за
забава от 10.08.2012 г.
до 30.03.2013 г., решението следва да се обезсили и производството да се
прекрати.
Предвид изхода от спора,
решението следва да се потвърди и в частите по присъдените разноски в полза на
ищеца.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора -
жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има въззиваемата страна - ищец.
В конкретния случай обаче въззивният съд намира, че такива не следват да се
присъждат в негова полза, тъй като липсват предприети процесуални действия от
тази страна. Въззиваемият - ищец е депозирал единствено бланкетна молба за
разглеждане на делото в негово отсъствие, в която моли да се потвърди
обжалваното решение, без излагането на каквито и да било доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Молбата на „Т.С.”
ЕАД не
може да бъде окачествена като отговор по въззивната жалба, а на още по - голямо
основание - като действие на процесуално представителство. С оглед на
изложеното и доколкото въззиваемият не се е явил в проведеното пред настоящата
инстанция единствено съдебно заседание, липсва основание да се приложат
разпоредбите на чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК вр. с НМРАВ, респективно, съдът
не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца – въззиваем.
При тези
мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И
:
ОБЕЗСИЛВА решение №
437529/26.06.2018 г., СРС, 36 с - в по гр. д. № 48710/2016 г. в частта, в която
е признато за установено, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че И.А.И.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, лихва за забава върху
главницата за топлинна енергия за периода от
10.08.2012 г. до 30.03.2013 г. и прекратява производството в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
437529/26.06.2018 г., СРС, 36 с - в по гр. д. № 48710/2016 г. в частта, в която
е признато за установено, на
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.А.И., ЕГН **********,
дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, следните суми : 419, 78 лв., (от които
23, 49 лева - цена за услугата дялово разпределение), представляваща стойността
на доставена топлинна енергия в имот, намиращ се в гр. София, ж. к********, бл.
********, аб. № 158256, за периода от 01.02.2013 г. - 30.04.2015 г, ведно със
законната лихва от 17.03.2016 г. (датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение) до погасяването, и сумата от 47, 92 - лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия за периода от 31.03.2013 г. до 29.02.2016
г., за които суми на 11.04.2016 г. (погрешно
посочена като 11.05.2016 г., при допусната ОФГ) е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 14950/2016
г. на СРС, 36 с - в, както и в частта по разноските.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в
отхвърлителната част, която не е оспорена от ищеца.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи
на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.