Р Е Ш Е Н И Е
19.07.2018г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ,VІІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в ОТКРИТО съдебно
заседание на двадесет и осми юни две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МИНА
МУМДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:КОСТАДИНКА
КОСТАДИНОВА
АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
При секретаря Виктория Иванова и в
присъствието на прокурор Ирина Арменова, след като разгледа докладваното от
съдия М.Мумджиева ВНОХД 2151 по описа за 2018г.,за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.327 и сл. НПК.
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба
от подсъдимия Н.В.Р., чрез служебния му защитник адв. М. срещу присъда от
21.12.2017 г. по НОХД №15525/2017 г. на СРС, НО, 94-ти състав, с която
подсъдимият – български гражданин, роден
на ***г***, без образование, неженен,
неосъждан, живущ ***, ЕГН ********** е признат за виновен по обвинението за
извършено от него престъпление по чл.198, ал.1 вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК и с
която е осъден на „лишаване от свобода“
за срок от осем месеца, чието
изтърпяване е било отложено на основание чл.69, ал.1 от НК за изпитателен срок
от две години. На основание чл.59,
ал.1 от НК съдът е приспаднал от така определеното наказание „лишаване от
свобода“ времето, през което подсъдимият Н.В.Р. е бил задържан под стража по
настоящото наказателно производство.
На основание чл.45 от ЗЗД съдът
го е осъдил да заплати на гражданския ищец Н.М.Х. сумата от 1500 (хиляда и
петстотин) лева, представляваща обезщетение за причинени с деянието
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието до
окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за разликата до пълния
предявен размер от 2000 лева, като недоказан. На основание чл.189, ал.3 от НПК,
СРС с присъдата си е осъдил подсъдимия да заплати в полза на държавата сумата
от 637,22 лева, представляваща сторените в хода на досъдебното производство
разноски, както и сумата от 60 лева – държавна такса върху уважения размер на
гражданския иск и на основание чл.190, ал.2 от НПК – сумата от по 5 лева, такса
за служебно издаване на всеки изпълнителен лист. На осн. 189, ал.3 от НПК СРС е осъдил подсъдимия да заплати на
назначения му служебен защитник – адв.Х., сумата от 480 лева, представляваща
сторени в хода на производството разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Във въззивната жалбата се
изразява становище, че атакуваната присъда е незаконосъобразна, необоснована и
несправедлива. Изказват се твърдения, че първоинстанционният съд неправилно при
определянето на вида и размера на наказанието не е съобразил наличието на
смекчаващи отговорността обстоятелства, като крехката възраст на подсъдимия към
момента на осъществяване на процесното престъпление, липсата на родителски
контрол от страна на бащата и на както и
каквито и да било отношения с неговата майка, неблагоприятната социална среда,
в която е живял, липсата на образование и правна култура, направеното
самопризнание и изразеното от негова страна съжаление за стореното. Изтъква се,
че определеното с атакуваната присъда наказание се явява явно несправедливо и
несъобразено с целите на наказанията, налагани на непълнолетните съгласно чл.60
от НК. Във въззивната жалба е депозирано искане за отмяна на
първоинстанционната присъда и постановяването на нова, с която на подсъдимия да
бъде наложено по-леко по вид наказание.
Първоинстанционният съд е
изпълнил процедурата по чл.321 от НПК с оглед уведомяването на страните в
наказателното производство за постъпилата жалба с прилагането на преписи от
нея.
Срещу жалбата не са постъпили
възражения.
Настоящият съдебен състав, като
взе предвид постъпилата въззивна жалба и след като се запозна с материалите по
делото с оглед изискванията на чл.327 от НПК, е счел, че следва да се проведе
съдебно следствие за събирането на писмени доказателства, свързани с правния
статус на подсъдимия.
Производството е пред СРС е
проведено по диференцираната процедура по гл. ХХVІІ от НПК във връзка с
направени самопризнания от подсъдимия по чл. 371, т.2 НПК.
Производството пред въззивния съд
се провежда при условията на чл.269, ал.3, т.3 НПК - в отсъствието на
подсъдимия, тъй като същият не се е явил, редовно призован, без да сочи
уважителни причини за това. Същевременно по отношение на подсъдимия в
производството пред СРС, в което е участвал лично, е изпълнена процедурата по
чл. 254, ал.4 НПК (отм.), действаща към момента, в който се е произнесъл
съдията докладчик в първоинстанционния съд и чиито аналог след влизане в сила
на ЗИДНПК, обн. в ДВ бр. 63/2017г., е разпоредбата на чл. 247б, ал.1 НПК. В
производството пред въззивния съд чрез лицето, получило съобщението,
подсъдимият е уведомен за пореден път
относно предвидената в закона възможност да се приложи чл. 269, ал.3 НПК, ако
са налице предвидените в този текст на закона предпоставки.
Защитникът на подсъдимия поддържа
въззивната жалба по изложените в нея съображения. Към изложеното в жалбата
добавя, че подсъдимият е израснал в изключително тежка и неблагоприятна
социална среда и практически без дължимия родителски контрол както от страна на
неговия баща, така и от страна на неговата майка, която според защитата
употребява наркотични вещества и самостоятелно извършва престъпление против
общественото здраве. Защитникът посочва, че подсъдимият не разполага със
средства, не работи и практически е в невъзможност да репатрира парично
обезщетение по уважения от СРС граждански иск.
Прокурорът предлага на съда да
потвърди осъдителната присъда, постановена от СРС. В пледоарията си прокурорът
е изложил аргументи по съдържанието на доказателствата и в тази връзка изразява
становище, че подсъдимият, макар и да е бил непълнолетен, е могъл да разбира
свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си.
Изразява се становище, че самопризнанието по чл. 371, т.2 НПК е подкрепено от
съдържанието на събрания доказателствен материал, както и че наложеното
наказание е справедливо.
Повереникът и частните обвинители предлагат присъдата да
се потвърди изцяло.
Защитата в реплика моли съдът да
съобрази обстоятелството, че подсъдимият не е в добри отношения със своята
майка.
Въззивният съд,
след като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл.314 от НПК,
намира за установено следното.
Софийски районен съд е обосновал
фактическа обстановка, съответстваща на съдържанието на събраните
доказателства, както и на признатите по чл. 371, т.2 НПК факти, а именно, че подсъдимият Н.В.Р. е наказателно отговорно лице, което
макар и към инкриминирания период да е било непълнолетно, е могло да разбира
свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките си.
Подсъдимият Р. е известен на ИДПС при 03 РУ - СДВР от октомври 2011г., като в периода до 2016г. е
бил регистриран по повод множество противоправни прояви, преимуществено
свързани с посегателства против собствеността. Преди навършване на пълнолетие
на подсъдимия Р. не били налагани възпитателни мерки по чл. 13 ЗБППМН.
Около 06.45 минути сутринта на 27.10.2016г. подсъдимият Н.Р. ***. По същото
време през този район преминавал гражданският ищец Н.Х. (род. на ***г.). Гражданският
ищец носел у себе си парична сума в размер на 25, 00 лева, както следва: две
банкноти в български лева с номинал по 10, 00 лева и една банкнота в български
лева с номинал 5, 00 лева. Около 06.50 часа подсъдимият Р. забелязал
гражданския ищец Х., който вървял пред него и взел решение да отнеме вещи,
които Х. държи у себе си и материализират имуществена стойност. В изпълнение на
така взетото решение подсъдимият Р. се приближил до пострадалия Н.Х., спрял го
и започнал да го заплашва, като извадил сгъваем нож, разгънал го и започнал да
го размахва пред гражданския ищец и поискал
да му предаде наличната парична сума. Св. Х. под въздействието на
употребеното заплашване предал на подсъдимия паричната сума, която съхранявал у
себе си в размер на 25, 00 лева, а именно: една банкнота в български лева с
номинал 10, 00 лева, една банкнота в български лева с номинал 10, 00 лева и
една банкнота в български лева с номинал 5, 00 лева. Подсъдимият взел
подадените му банкноти и избягал по булевард „Мария Луиза“.
Към момента на деянието, макар и непълнолетен, подсъдимият могъл да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките си. Подсъдимият проявявал незрялост в емоционален и личностов план, но
могъл да съзнава и по-абстрактни понятия, като законно, незаконно, допустимо и
недопустимо в човешките отношения.
Въззивният
съд напълно се съгласява с установената от СРС
фактическа обстановка.
СРС е провел прецизно процедурата по
гл.ХХVІІ от НПК.
Първата съдебна инстанция не се е
отклонила от признатите по чл.371, т.2 НПК факти. На следващо място
първоинстанционният съд е постановил законосъобразно определение по чл. 372,
ал.4 НПК. И това е така, тъй като по делото е налице валидно самопризнание на
фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. На второ място
това е така, тъй като в обвинителния акт са описани съставомерни признаци на
престъпление по чл. 198, ал.1 вр. с чл. 63, ал.1, т.3 НПК. На следващо място въззивният съд счита, че
при постановяване на определение по чл. 372, ал.4 НПК СРС е формирал правилна
преценка за съответствие на самопризнанието по чл. 371, т.2 НПК със съдържанието на събраните
доказателства: гласни -
показанията на свидетелите Н.Х. (л. 4 и л. 14 ДП), А.Л.(л. 11 ДП), С.Й.(л. 19
ДП), Т.В. (л. 21 ДП); писмени - протокол за разпознаване на лица (л.16 ДП),
справка за съдимост, справка - характеристика от ДПС при 03 РУ СДВР (л.23 ДП),
протоколи за доброволно предаване (л. 8, л.9, л. 10 ДП), справка за висящи
досъдебни производства (л. 83 ДП).
Самопризнанието по чл. 371, т.2 НПК съответства и на заключението
на съдебно-психиатричните и психологични
експертизи (л. 34, л. 45, л. 60 ДП), както
и на видеотехническа експертиза (л. 30 ДП).
Верен е изводът на първия съд, че не се констатират противоречия в
доказателствата при установяване на инкриминираното деяние, както и при
изясняване на въпроса за неговия автор.
Правилно първият съд е счел, че с най-висока доказателствена стойност са
показанията на пострадалия свидетел Н.Х.. Този свидетел е бил разпитван
многократно в досъдебното производство. В първия си разпит е описал подробно
деянието, а също така и външни индивидуализиращи признаци на лицето, което е
употребило заплашване с нож. Първият
разпит на св. Х. е бил проведен само три дни след инкриминираната дата, като е
било осигурено и присъствието на родител предвид непълнолетната възраст на
пострадалото лице. Следователно всички обективни данни сочат, че св. Х. е имал
възможност в една спокойна обстановка, в период, изключително близък до датата
на деянието и при съхранен спомен да възпроизведе факти от значение за делото.
В първия си разпит св. Х. е разказал, че лицето, което е употребило заплашване
с нож, е притежавало специфичен белег на челото. Белегът също е било описан
подробно по локализация (по челото), по форма (овална) и по възможен произход (от
рана със засъхнала коричка). Това
обстоятелство е от съществено значение, тъй като информативната стойност на
показанията, дадени от пострадалия за нуждите на предстоящо процесуално – следствено
действие „ разпознаване“ в настоящия случай не се изчерпва само с описание на
общи признаци за идентификация - тъмен цвят на кожата, среден ръст,
приблизителна непълнолетна възраст от около 16 години. На следващо място
описанието на специфичен признак за целите на предстоящо разпознаване е от
съществено значение и с оглед датата на провеждане на самото разпознаване.
Видно от протокола, удостоверяващ това процесуално-следствено действие, това
действие по разследването датира от 04.11.2016г., т.е. само осем дена след
инкриминираната дата, когато при съпоставяне, отразено в снимковия материал по
делото, все още са налични следи от белег
по челото на подсъдимия.
При повторен разпит св. Х. е описал
сходни индивидуализиращи признаци (л.14, л.15 ДП) и с участието на същия
свидетел е проведено годно разпознаване, протоколът от което се съдържа на
л.16, л.17 от ДП. Това обстоятелство също е от значение, тъй като се касае за
разпит по чл. 170 НПК. Ето защо въззивният съд приема, че при оформянето на
протокола за разпознаване са спазени всички формални процедурни изисквания по
чл. 170 – чл.171 НПК, включително и като е било обезпечено присъствието на
изискуемия брой поемни лица. Достоверността на данните, вписани в протокола за
разпознаване, е проверена и с показанията на поемните лица - свидетелите С.Й.и Т.В.,
които са потвърдили участието си в това процесуално-следствено действие и
резултатът от него (л.19, л.21 ДП). Спазването на процесуалните изисквания
по чл. 171, ал.5 НПК е документирано
чрез изготвянето на снимков материал, в който са визуализирани подсъдимият и
съпоставените с него лица. По изложените съображения въззивният съд намира, че
разпознаването е проведено в съответствие с процесуалните правила, относими към
разпознаването като вид способ за събиране на доказателства.
Отделното обсъждане на показанията, дадени от св. Х., води до извод, че
пострадалият е възприел подсъдимия, идентифициран като лицето с „белег“ и още
едно придружаващо го лице, като индивидуализиращите признаци и на второто лице са описани детайлно.
Подсъдимият, идентифициран в хода на разследването в резултат на проведено
разпознаване като лицето „ с белега“, е бил свързан в показанията на
пострадалия Х. с действия на заплашване чрез нож. Придружаващото подсъдимия
лице е описано в показанията на св. Х. като „момчето със синьо - белия
суичър“ и за това лице пострадалият е
посочил, че не е взело участие в употребата на сила и/или заплаха, както и при
отнемането на вещи, както и че е останало до него след извършване на деянието. Прокуратурата
е извършила собствена преценка на събрания доказателствен материал, като е
преценила, че второто лице, присъствало до пострадалия към момента на деянието,
облечено в синьо – бял суичър, не е действало при общност на умисъла с
подсъдимия, установила е неговата самоличност (А.О.Л.) и е постановила
провеждането на разпит в качеството му на свидетел.
С оглед изложеното правилно СРС е отчел необходимостта от съпоставка на
показанията, които е дал пострадалият Х. с показанията на свидетеля очевидец А.Л.. Въззивният съд се съгласява с
изводите на първия съд, че показанията на свидетеля А.Л.кореспондират с
показанията на пострадалия свидетел Н.Х.. Верен е изводът на първия съд, че
посочените гласни доказателства еднопосочно възпроизвеждат факта на предаване
на парична сума от страна на пострадалия
на подсъдимия, както и размера на същата. СРС е съпоставил гласните
доказателства и с други източници на доказателства – с експертните заключения, които са потвърдили
свидетелската годност на св. Л.(л.60-л.69, ДП), на св. Х. (л.45-л.51 ДП), както
и годността на Н.Р. да участва в наказателното производство (л. 34-л.41, СП).
Първият съд е отчел и доказателственото значение на видеотехническа експертиза, която е
изследвала обект - оптичен носител, предаден с протокол за доброволно предаване
от 04.11.2016г., и съдържащ записи от охранителна камера на "С.П."
ЕООД, находящо се на бул. "******от дата 27.10.2016г. за времето от
06:52:07 часа до 06:53:00 часа. Достатъчен е фактът, че снетото изображение е
годно да послужи за евентуално разпознаване (л.30-л.32 ДП).
Заключението на видеотехническата експертиза кореспондира с показанията на
свидетелите Н.Х. и А.Л.по отношение броя и местонахождението на лицата на
посочената дата, както и с писменото доказателство - протокол за доброволно
предаване от 03.11.2016г., с който подсъдимият Н.Р. предава 1 брой черен
суитчър с бял надпис "The one". Именно такова облекло с посочените
специфични надписи е отразено по отношение на участник в заснетото
видеоизображение, относимо към инкриминираната дата и към мястото, на което е
било извършено престъплението.
Във връзка с обсъдения по-горе доказателствен материал въззивният съд
счита, че е верен изводът на първия съд за обоснованост на обвинението както в
частта относно факта на извършено престъпление против собствеността, така и в
частта относно авторството на престъплението, установено по отношение на
подсъдимия Н.Р..
Констатират се единствено незначителни противоречия в гласните
доказателства, а именно между показанията на св. Л.и св.Х. в частта им дали св.
Л.е бил заедно с подсъдимия към момента на употребата на заплашване с нож или
се е приближил до пострадалия едва когато е видял, че той изважда пари.
Посоченото противоречие е незначително, тъй като не засяга по никакъв начин
твърденията за участието на подсъдимия в престъплението, за което е предаден на
съд, нито внася съмнение за вероятно съучастие със св. Л., или съмнение, че св.
Л.е самостоятелен извършител на това престъпление. Съгласно мотивите по т. 4 в
ТР № 1/06.04.2009г. по тълк. дело №1/2008г.на ОСНК на ВКС незначителните
противоречия в доказателствените материали не представляват процесуална пречка
за прилагане на процедурата по гл. ХХVІІ от НПК.
По изложените съображения съдът намира, че изводите в определението по
чл. 372, ал.4 НПК са правилни и законосъобразни, а доказателственият материал е
разчетен правилно както при описанието на фактите в обвинителния акт, така и от
първоинстанционния съд.
При правилно изяснената още в досъдебното производство фактическа обстановка СРС е приложил правилно
материалния закон, като е счел, че подсъдимият Н.Р. е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъплението по чл. 198 ал. 1 вр. чл. 63 ал. 1
т. 3 НК. Установено е по несъмнен и безспорен начин, че на 27.10.2016г. около 06.50ч. в гр. София
подсъдимият, като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си, отнел чужди движими вещи - паричната сума от 25.00лв. в
български банкноти с номинал, както следва- една банкнота в български лева с
номинал 10.00лв., една банкнота в български лева с номинал 10.00лв. и една
банкнота в български лева с номинал 5.00лв., всичко на обща стойност 25.00лв.
от владението на собственика им Н.М.Х. с намерение противозаконно да ги присвои,
като употребил за това заплашване - Р. извадил сгъваем нож, разгънал го и
започнал да го размахва пред пострадалия Н.М.Х.. От правна страна е установено,
че подсъдимият е участвал и в двете престъпни прояви на съставното престъпление
грабеж – и в принудата, и в кражбата на чужди вещи. Установена е по несъмнен
начин функционалната връзка между употребата на заплашване с нож и отнемането
на инкриминираните вещи. И това е така, тъй като употребата на заплашване чрез
сгъваем нож предхожда и съпровожда отнемането на вещи, като обективно е
улеснила настъпването на съставомерния общественоопасен резултат. Установено е
по начина, изискуем от разпоредбата на чл. 303, ал.2 НПК, че употребената над
св. Х. психическа принуда, го е мотивирала да предаде съхраняваната у него
парична сума. От обективна страна тази принуда отговаря на критериите по чл.
198 ал. 2 НК и по същество представлява непосредствена застрашаваща с тежка опасност живота и
здравето на пострадалия. Изваждането на сгъваем нож, размахването му срещу
пострадалия, който не е могъл да разчита на физическо превъзходство, от
обективна страна е застрашило живота на непълнолетния свидетел и е формирало у
него основателен страх, че заплахата може да се реализира. В обвинителния акт са
инкриминирани ранните сутрешни часове на денонощието, в които вероятността от
случайна намеса е незначителна.
Отнемането на възможността на евентуална съпротива, свързано с
отнемането на вещи, е аргумент за правилно изведена правна квалификация на
деянието.
Правилни са изводите на СРС и за
осъществен субективен състав на престъплението грабеж. Въззивният съд също се
съгласява, че се касае за пряк умисъл, тъй като подсъдимият Р. е съзнавал
общественоопасния характер на деянието си, свързан с прекъсването на упражнявана от пострадалия фактическа власт върху движими вещи, които са
чужди по отношение на подсъдимия, както и че това прекъсване се осъществява
поради употребеното заплашване. Верен е изводът на първия съд, че подсъдимият
е предвиждал настъпването на общественоопасните последици
на това деяние, свързано с установяване на негова лична фактическа власт върху
отнетите вещи. Верен е и изводът, че подсъдимият пряко е целял настъпване на
общественоопасните последици.
От субективна страна осъществяването на престъплението поради лекомислие
и увлечение е напълно изключено с оглед приложено по делото заключение на СПЕ.
Не се констатира понижен самоконтрол под влияние на дадени обстоятелства.
Напротив, обстановката е обичайна с оглед ежедневието и обичайното
местоположение на подсъдимия в района на Централна гара. От КСППЕ е отречено и наличието на
лекомислие, което винаги се обуславя от
интелектуалното развитие на
непълнолетния деец и неговата неспособност да преценява характера, значението и
последиците от деянието. Заключението е установило способност за оценката и на
по- абстрактни понятия, като „законно“ и „незаконно“. От обективна страна е
установено, че подсъдимият Н.Р. е
регистриран в ДПС за посегателства против собствеността. Следователно
характерът на общественоопасните последици от друго подобно деяние му е бил
известен и в инкриминирания период.
При определяне на наказанието СРС е съобразил редукцията на наказанието
по 63 ал. 1 т. 3 НК с оглед която престъплението по чл. 198, ал.1 НК, извършено
от непълнолетно лице, е наказуемо с лишаване от свобода до три години. Към
момента на деянието подсъдимият е неосъждан, а осъждането му след тази дата е
за престъпление против личността ( по чл.131, ал. 1, т.12 вр. с чл.130, ал.2 НК, за което е бил освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а,
ал.6 НК
и му е била наложена възпитателна мярка по чл.13, ал.1, т.10 от ЗБППМН.
Това престъпление е в отношение на реална съвкупност с престъплението, за което
се провежда настоящото наказателно производство. Наличието на множество
престъпления е самостоятелно основание да се изключи напълно повторното
прилагане на разпоредбата по чл. 78а НК.
Основният спорен въпрос, повдигнат от защитата, се отнася до наложеното
от СРС наказание. В настоящия случай не са налице основанията на чл. 55 от НК
поради данните за личността на подсъдимия, в които се откроява регистрация на
престъпление от общ характер, за което е постановен влязъл в сила съдебен акт,
макар и след деянието. Посочените данни следва да се разглеждат като отегчаващо
отговорността обстоятелство, тъй като представляват лоши характеристични наред
с данните, предоставени от ИДПС ( л.23 ДП). В тях е отразена липсата на
критичност към противообществени прояви, липсата на каквото и да е желание у
подсъдимия да се вгради с общественополезна дейност в обществото, като учи
или работи. На следващо място отегчаващо отговорността
обстоятелство е формата на изпълнително деяние, свързана с естеството на употребеното
заплашване. В конкретния случай то не е вербално, а тъкмо напротив –
демонстрирано е държането на хладно
оръжие и тази демонстрация е била
насочена срещу ненавършило пълнолетие лице. Изборът на място и време на
извършване на престъплението, свързани със значително по-малка вероятност от
намеса на случайни минувачи, също е аргумент за отегчаващо отговорността
обстоятелство.
Съдът е съобразил при индивидуализация на наказателната отговорност на
подсъдимия смекчаващите отговорността
обстоятелства, а именно чистото
съдебно минало на подсъдимия към датата на деянието, тежките битови и социални
условия, при които е израснал. От друга страна обаче самопризнанието по чл.
371, т.2 НПК не може да се разглежда като самостоятелно основание за приложението
на чл.55 НК или като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй
като последиците от такова самопризнание, свързани с постигането на процесуална
бързина, вече са взети предвид от законодателя.
При индивидуализация на наказанието по чл.58а, ал.1 НК първият съд е
отмерил наказанието, което следва да бъде наложено (една година) и едва тогава
е осъществил дължимата редукция на неговия размер с 1/3, като е осъдил
подсъдимия на осем месеца лишаване от свобода. С подробно описания механизъм на
индивидуализация районният съд е изпълнил задължението си да изложи мотиви и в
санкционната част на присъдата. В настоящия случай въззивният съд е сезиран по
жалба, поради което пределите на въззивната проверка са очертани и от правилото
на “reformacio in peus“. По
изложените съображения е недопустимо да се обсъжда евентуална отмяна на правния
институт, свързан с отлагане изпълнението на наложеното наказание. Отделно от
това формалните предпоставки за приложението на чл.66, ал.1 НК ( за
непълнолетния подсъдим изпитателният
срок е от една до три години – чл.69, ал.1 НК) са налице с оглед чистото му
съдебно минало и младата му възраст. В настоящия случай първият съд е определил
продължителност на изпитателния срок в средните предели на срока по чл. 69,
ал.1 НК, като е отчел данните за личността му и тежестта на извършеното
престъпление.
Законосъобразно с оглед постановяването на осъдителен съдебен акт е
приложена и разпоредбата на чл. 59 ал. 1 НК, свързана с приспадане от
евентуално изпълнение на наложеното наказание "лишаване от свобода"
на срока, през който подсъдимият Р. е
бил задържан по настоящото наказателно производство по реда на ЗМВР, с постановление на прокурор
и с мярка за неотклонение "задържане под стража".
Гражданският ищец – св. Х. е упражнил правото си да поиска обезщетение
за причинени от престъплението неимуществени вреди, като предявеният размер
възлиза на 2000 (две хиляди) лева. Районният съд го е уважил за сумата от 1500
лева и го е отхвърлил до пълния предявен размер. В случаите на осъществено
престъпление „грабеж“ е допустимо предявяването на граждански иск и за
неимуществени вреди. И това е така с оглед правната природа на това
престъпление, която се отличава и с психическо или физическо въздействие върху
личността на пострадалото лице. Въззивният съд се съгласява със становището на
първата съдебна инстанция, че предявеният граждански иск е доказан по своето
основание. Това е така, тъй като деянието на подсъдимия Р. представлява
граждански деликт и същото е в причинна
връзка с преживените от пострадалия страдания. Неоснователни са доводите на защитата, че не са събрани
доказателства за отрицателно въздействие върху психиката на пострадалия с
интензитет, който да обуславя основателност на иска за обезщетение до пълния му
предявен размер. Доказателства в този смисъл са събрани в показанията на св. Х.,
който е разказал, че се е страхувал да не бъде наранен с хладното оръжие, което
е държал подсъдимият. Данни за стрес, който е бил изживян и след деянието, се
съдържат и в заключението на КСППЕ, с която е бил освидетелстван свидетелят Х..
Уплахата е била причинена на непълнолетно дете по повод придвижването му до
училище, т.е. във връзка с ежедневни действия, които се изискват от него. Ето
защо съдът счита, че гражданският иск е бил основателен до пълния му предявен
размер, но поради липсата на постъпила въззивна жалба от ГИ, първоинстанционната присъда следва да
се потвърди и в нейната гражданско-правна част.
Така
мотивиран и на основание чл.338 от НПК, чл.334, т.6 от НПК, въззивният съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 21.12.2017г. по НОХД
15525/17г. по описа на СРС, НО, 94 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване и
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.