Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ……
гр. София, 18.09.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКO OТДЕЛЕНИЕ, I-21 състав, в публичното
заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА
при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1193 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „Т.Б.“ АД против И.Г.П., с
която са предявени обективно, кумулативно съединени искове, с правно основание
чл. 79, ал. 1, вр. чл. 258 ЗЗД за реално изпълнение на задължения по договор от 28.11.2006 г. за доставка и монтаж на
пречиствателно съоръжение „Й.– 2х500“ - да произведе комплексната технология,
описана в договора, да въведе съоръжението в експлоатация, да обучи обслужващ
персонал и да предаде станцията, както и с правно основание чл. 92 ЗЗД – да
заплати договорна неустойка за забава в размер на 24 000 лв., частична
претенция от общо дължима сума от 2 141 315,06 лв.
Ищцовото дружество твърди, че на 28.11.2006 г. между него и ЕТ „Х.– И.П.“ е подписан договор за
доставка и монтаж на пречиствателно съоръжение „Й.– 2х500“, с обект с. Рупча,
обл. *****. Поддържа, че по силата на чл. 1 от този договор ЕТ „Х.– И.П.“ се
задължава да произведе комплексна технология и да я достави на мястото на
монтажа, да монтира съоръжението и да въведе същото в експлоатация, както и да
обучи обслужващ персонал и да предаде станцията. Посочва, че срокът за
доставката е 15.12.2006г. Навежда доводи, че към сегашния момент ЕТ „Х.– И.П.“ все още не е изпълнила задълженията си по
договора. Излага съображения, че договорът е бил сключен с физическо лице,
което към момента на сключването е било регистрирано като едноличен търговец с
фирма ЕТ „Х.– И.П.“ и същото, въпреки заличаването си от търговския регистър
като търговец, продължава да отговаря за задълженията, които е поел като такъв.
Твърди, че той е изпълнил всички свои задължения по договора, като е платил
дължимата по него цена. Поддържа, че доставените през 2014 г. в с. Рупча, съоръжения са само част
от договорената технология. Излага съображения, че ответницата е изпаднала в
забава на задълженията си по договор и дължи неустойка в размер на 2 141 315,06 лв., като претендира сумата от 24 000 лв. от нея.
Ответницата оспорва иска. Твърди, че производството по иска е недопустимо,
като предявено срещу ненадлежен ответник. В тази връзка излага съображения, че
след като търговецът ЕТ „Х.– И.П.“ е бил заличен от търговския регистър, той не
съществува, като тя не следва да отговаря за неговите задължения. В тази връзка
излага, че с посоченото от ищеца Тълкувателно решение № 2 на ВКС по тълк д. №
2/2001г. на ОСГК не се обхваща хипотезата на заличаване, по реда на § 5, ал. 1 ПЗР на
ЗТР. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
претендираните от ищцовото дружество вземания. Навежда доводи, че давностният
срок по отношение на главното вземане е изтекъл на 18.01.2012г., като
останалите вземания на ищеца са погасени като допълнителни, на основание чл.
119 ЗЗД. Твърди, че е изпълнила добросъвестно задълженията си по договора, като
за удостоверяване на това обстоятелство са налице подписани от представители на
ищцовото дружество документи. Навежда доводи, че ищецът не е осигурил нужното
съдействие и е налице забава на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД. Посочва, че
лицето посочено като възложител в процесния договор се различава от ищцовото
дружество, доколкото притежават различни единни идентификационни кодове и в
този смисъл последното не е материално легитимирано да иска изпълнение по
договора. Излага съображения, че договорът е прекратен по право на основание
чл. 89 ЗЗД, поради обективна невъзможност за изпълнението му, доколкото обектът
е изграден и приет от възложителя, инвестиционния контрол и РИОСВ - гр. *****.
Прави възражение за нищожност на процесната неустоечна клауза, като сключена в
противоречие с добрите нрави. Прави възражение и за намаляне на неустойката,
поради прекомерност.
В депозираната допълнителна искова молба, ищецът излага съображения, че с
регистрирането на физическо лице търговец, то не придобива различна
правосубектност и е носител едновременно на граждански и търговски права и
задължения. В тази връзка навежда доводи, че физическото лице отговаря за тези
задължения с едно и също имущество, като заличаването на регистрацията му като
търговец не го освобождава от задълженията му поети като такъв и то продължава
да отговаря за тях. Посочва, че е без значение по какъв ред е била заличена
регистрацията на лицето в търговския регистър. Поддържа, че е налице прекъсване
на давността по смисъла на чл. 116, ал. 1 ЗЗД, като през целия период на забава
ответницата е признавала за наличието на задължението си. Оспорва твърденията
на ответницата, че е налице изпълнение на задълженията ѝ по договора.
Посочва, че разминаването между посоченото в договора ЕИК и това реално
определено на дружеството се дължи на техническа грешка, като посочените в
договора фирма, седалище и адрес на управление и управител към датата на
сключване на договора са достатъчни за надлежното идентифициране на ищеца като
страна по договора. Поддържа, че нормата на чл. 89 ЗЗД не може да намери
приложение в конкретния случай. Твърди, че уговорената неустойка не е нищожна,
като целта, с която е уговорена не е изляза от присъщите ѝ функции, като
уговарянето на неустойка без краен предел не е сключена в противоречие с
добрите нрави, доколкото преценката за това не може да се направи към момента
на сключване на договора. Навежда доводи, че неустойката не може да се бъде
намалена поради прекомерност на основание чл. 309 ТЗ, като дължима по търговска
сделка, сключена между търговци.
В подадения отговор на допълнителна искова молба, ответницата излага, че
съгласно константната и задължителна практика на ВКС, нормата на чл. 116, б.
„а“ ЗЗД изисква длъжникът да отправи недвусмислено и безпротиворечиво признание
на дължимостта на едно свое задължение, като признанието следва да е отправено
и да е достигнало до кредитора и то преди изтичане на давностния срок. В тази
връзка, поддържа, че тя нито лично, нито в качеството си на ЕТ „Х.– И.П.“ е
признавала съществуването на задължението си по договора, съответно такова
признаване не е направено и в срока на погасителната давност. Поддържа
изложените в отговора на първоначалната искова молба твърдения, че е изпълнила
добросъвестно задълженията си по договора. Във връзка с доводите ѝ за
неизправност на ищеца, посочва, че той не е платил в срок дължимата по договора
цена. Навежда доводи, че съгласно чл. 13 ТЗ, в редакцията му към сключване на
процесния договора, търговецът е длъжен да посочва в търговската си
кореспонденция съдът, където е регистриран и номера на регистрацията си. Излага
съображения, че в конкретния случай не е посочен съдът по регистрацията на
възложителя по договора, съответно не може еднозначно да се установи кой е
контрагентът по договора, именно защото уникалността на фирмата се отнася само
до региона на съответния съд. От друга страна навежда доводи, че БУЛСТАТ
номерът е уникален идентификационен код, който се генерира специално за всяко
лице и не се повтаря за друго на територията на страната и в конкретния случай
посоченият в договора БУЛСТАТ номер не е на ищеца по настоящето производство. Поддържа
направените възражения за нищожност и прекомерност на неустоечните клаузи.
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото се установява, че на 28.11.2006г. е сключен договор за доставка и
монтаж на пречиствателно съоръжение „Й.– 2 х 500“, по силата на който ЕТ „Х.– И.П.“,
в качеството ѝ на изпълнител, се е задължила да произведе комплекса
технология „Й.– 2 х 500“ и да я достави на мястото на монтажа, да извърши
монтаж на технологията, да я въведе в експлоатация, както и да обучи обслужващ
персонал и да осигури предаване на станцията, като ищцовото дружество, в
качеството му на възложител се е задължило да заплати цена от 275 205 лв. без
ДДС.
Ответницата излага доводи, че не носи отговорност за задълженията на
търговеца ЕТ „Х.– И.П.“, доколкото последният е бил заличен от ТР на основание
§ 5, ал. 1 ПЗР на ЗТР и не съществува. Като едноличен търговец може да се
регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната. С
регистрирането си като ЕТ физическото лице не придобива нова правосубектност. След
прекратяването на търговската му дейност, то продължава да носи отговорност за
задълженията, възникнали в качеството му на търговец преди заличаване на
регистрацията. Аргумент в тази насока може да се извлече и от нормата на чл.
611, ал. 1 ТЗ, с която е предвидена възможност за откриване производство по
несъстоятелност на ЕТ, който е починал или е заличен в Търговския регистър. Без
значение е основанието за заличаване на регистрацията му – не са налице особени
правила в тази насока.
Неоснователни се явяват и доводи, че ищецът по настоящето дело не е лицето
посочено като възложител по процесния договор. Той е индивидуализиран по
достатъчно изчерпателен начин, за да се установи идентитет между него и
възложителя по договора от 28.11.2006г. Посочени са фирмата, седалището и адресът на
управление на дружеството, които са основни индивидуализиращи белези на
търговските дружества. Обстоятелството, че е посочено ЕИК на друг търговец,
респ. че не е посочен съдът, в който това дружество е регистрирано към процесния
период, не води до извод за невъзможност за индивидуализация на възложителя по
договора, ако такава може да бъде изведена от други данни, посочени в договора.
Действително, в редакцията на чл. 13 ТЗ към момента на сключени е посочено, че
търговецът е длъжен да посочва в търговската си кореспонденция: фирмата;
седалището и адреса на управлението; съда, където е регистриран; номера на регистрацията
и банковата сметка, но неизпълнението на това задължение не води изначално до
невъзможност за индивидуализация на страните по договора, а по-скоро е
основание за ангажиране на административната отговорност на търговеца.
В процесния договор са уговорени две групи задължения на ответницата, в
качеството ѝ на изпълнител. От една страна, тя следва да достави описаната
технология, а от друга да осигури монтажът ѝ, въвеждането ѝ в
експлоатация, обучението на обслужват персонал и предаването ѝ на ищеца.
В тежест на ответницата е да докаже изпълнение на задълженията си по
договора от 28.11.2006г. Тя навежда доводи, че е налице изпълнение от нейна
страна на задължението ѝ за доставка на процесната технология, като
представя акт образец № 19 за установяване завършването и за заплащането на
натурални видове строителни и монтажни работи от 03.01.2007 г. и Протокол № 1
за приемане на извършената работа по договор № 5586/15.12.2006г. Посочените в
акта образец № 19 и Протокол № 1, който препраща към него, строително-монтажни
работи се изразяват в изграждането на канализация, главен колектор и
пречиствателно съоръжение за пречистване на отпадни води в с. Рупча. Тези
документи са подписани от ищеца в настоящето производство, както и от
представител на възложителя – община Руен и удостоверява изпълнение на
задължения в отношенията между тях – в частност по договор № 5586/15.12.2006г.,
видно от протокол № 1. Не се удостоверява обаче изпълнение на задължения по
процесния договор. Въпреки близостта на посочените извършени СМР и предмета на
договора от 28.11.2006г., в акт образен № 19 никъде не се споменава договорът
от 28.11.2006г., нито името, респ. фирмата на едноличния собственик, под
формата на който ответницата е осъществявала дейност или каквато и да е друга
информация, която да свидетелства за връзка между изпълнение на задължение по
съществуващи облигационни отношения между ищцовото дружество и община Руен и на
такова по процесния договор. С оглед на това, не може да се приеме, че с
подписването на акт образец № 19 от 03.01.2007г. ищцовото дружество е признало изпълнение
на задълженията на ответницата по договора от 28.11.2006г.
По делото не са представени други доказателства, от които да се направи
извод за изпълнение на задълженията на ответницата за доставка на процесното
съоръжение.
Отделно от това, за липсата на изпълнение от страна на ответниците
показания дават и свидетелите М.Х.Д. и А.С.Г.,***, за която съоръжението е било
предназначено, като съдът намира тези показания до достоверни и кореспондиращи
с останалия доказателствен материал по делото. Те свидетелстват, че съоръжение
от същия вид е доставено едва в края на 2014 г., като след това е било отнето
от прокуратурата, поради това, че е било собственост на друго лице.
Що се касае до твърденията на ответницата, че ищцовото дружество не е
предоставило нужното съдействие при изпълнение на задълженията ѝ съдът
намира следното. Съгласно чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи
фактите, на които основава своите искания или възражения. В конкретния случай, ответницата
не е доказала, че за изработване на технологията е било нужно съдействието на
кредитора. Тя сочи, че ищцовото дружество не ѝ е осигурило необходимата
строителна площадка. В случая, обаче, следва да се посочи, че това съдействие е
нужно за монтирането на съоръжението, а не за изработването и доставянето му.
Ответницата твърди, че ищецът не ѝ е изплатил пълния размер на
дължимата по договора цена. Съдът намира тези доводи за неоснователни. Видно от
представените по делото и неоспорени банкови извлечения, на ЕТ „Х.– И.П.“ е
изплатена обща сума от 330 246 лв., което покрива дължимата по договора
сума, ведно с дължимия данък добавена стойност.
Неоснователни са доводите на ответницата, че договорната връзка между
страните е прекратена по право, поради невъзможност за изпълнение на
задълженията ѝ, поради тяхното изпълнение. Не такава хипотеза урежда
разпоредбата на чл. 89 ЗЗД. При наличие на изпълнение правната връзка се
прекъсва по силата на самото изпълнение.
Що се касае до задълженията на ответницата за монтаж на процесното
съоръжение, въвеждането му в експлоатация, обучение на персонал и предаване на
станцията, съгласно чл. 2 от договора, срокът за монтажът на съоръжението е 15
дни след приключване на канализацията и строителните дейности. По делото не е
доказано, че тези работи са осъществени и по този начин не може да се приеме,
че е настъпила изискуемостта на тези задължения.
По този начин, не се установява изпълнение на ответницата на задълженията
ѝ за доставка на процесната технология, а що се касае до задълженията
ѝ за монтаж на процесното съоръжение, въвеждането му в експлоатация,
обучение на персонал и предаване на станцията, същите не са изискуеми и искът в
тази му част е преждевременно предявен.
Съгласно чл. 8 от процесния договор, за забавяне на предаването на
изпълненото задание изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер 0,2 %
от цената за всеки ден забавяне.
Ответницата излага съображения, че неустоечната клауза е нищожна на
основание чл. 26, ал. 2, пред. трето ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Относно
предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да
се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение
от ответника, е приложимо даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение №
1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според
задължителните за съдилищата указания, неустойката следва да се прецени като
нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите ѝ функции -
обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на
неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно
всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното
решение критерии - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка
и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от
неизпълнението. В мотивите на ТР № 1/2009 г. е застъпено разбирането, че съдът
следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на
добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. В това тълкувателно решение изрично е посочено, че неустойка
уговорена без краен предел или фиксиран срок, до който тя може да се начислява,
тъй като преценката за накърняване на добрите нрави не може да се направи към
момента на сключване на договора. Размерът на мораторната неустойка е в зависимост
от поведението на длъжника – изпълнение на задължението му в срок. Към момента
на уговарянето на неустойката, кредиторът не предвижда неизпълнение на своя
контрагент. С оглед на това, самото
уговаряне на неустойка, без краен предел или фиксиран срок не е основание за
релевиране нищожността на процесната неустоечна клауза. Не са налице и други
основания, които да аргументират извод за противоречие на неустойката с добрите
нрави – вземането във връзка, с което е уговорена тя не е обезпечено,
неизпълнението за което е уговорена е пълно, не се разкриват и основания за
нищожност на база естеството на задължението за което тя е уговорена и неговия
размер.
Що се касае до възражението за намаляване на неустойката, поради
прекомерност, съдът намира следното. Ответницата е поела задълженията си по
договора, в качеството си на едноличен търговец. Въпреки последващото ѝ
заличаване от търговския регистър, по отношение на нея следва да важи
ограничението на чл. 309 ТЗ, доколкото отсрещната страна по договора е
разчитала на търговското ѝ качеството и приложимия за договора правен
режим, който следва от това. С оглед на изложеното, целта процесната неустоечна
клауза не излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и възражението за релевиране на нищожността е
неоснователно.
Ищцовото дружество твърди, че общият размер на дължимата неустойка възлиза
на 2 141 315.06 лв., изчислена на база сумата от 330 246 лв. Съгласно чл.
8 от договора, неустойката се изчислява на база посочената в него цена. В чл. 3
от договора, цената на поръчката възлиза на 275 205 лв. В тази клауза не е
посочено, че неустойката ще се изчислява на база дължимата цена, ведно с
дължимия данък добавена стойност. Такъв извод не може да се направи и при
преценка на съдържанието на договора и тълкуване на волята на страните по чл.
20 ЗЗД. По този начин, общият размер на дължимата неустойка за периода
16.12.2006 – 02.11.2015г. възлиза на 1 784 979.63 лв.
Ответницата прави възражение, че вземанията на ищцовото дружество са
погасени по давност. Видно от чл. 2 от договора от 28.11.2006г., оборудването е
следвало да бъде доставено в срок до 15.12.2006г., а монтажът на съоръжението е
следвало да бъде извършен 15 дни след приключване на изграждането на
канализацията и строителните работи. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта на
едно срочно вземане настъпва с изтичането на срока. В конкретния случай,
уговореният между страните срок за доставка на процесното съоръжение е изтекъл
на 15.12.2006г. По този начин, петгодишната погасителна давност е изтекла на
15.12.2011г. Исковата молба е подадена на 04.11.2015г.
Ищцовото дружество навежда доводи, че погасителната давност е прекъсната на
основание чл. 116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД – поради признаване на вземането от
длъжника. Съгласно константната практика на ВКС, за да прекъсне давността по
смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, длъжникът трябва да е да направил недвусмислено
волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който
е направено волеизявлението, без значение дали с признанието си длъжникът цели
да прекъсне давността и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното
признание. Без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и
пред кого, както и до кого е адресирано – така Решение № 49 от 04.04.2017 г. по
т. д. № 50236/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. Признанието по чл. 116, б. „а“ ЗЗД извършено до изтичане на срока на погасителната давност – така Решение №
126 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 3883/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и Решение
№ 105 от 05.06.2014 г. по т. д. № 1697/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
За установяване на това обстоятелство са ангажирани свидетелски показания.
Свидетелят Т.К.посочва, че в края на 2009г. е присъствал на среща с ответницата
и изпълнителния директор на ищцовото дружество към момента – Н.Б.. Посочва, че
на тази среща, ответницата е заявила, че съоръжението е поръчано и има нагласа
за монтажа му. Действително, това нейно изявление би конституирало признание по
смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. При извършване на преценка за
достоверността на тези показания, обаче, следва да се има предвид евентуална
заинтересованост на този свидетел като дългогодишен служител на ищцовото
дружество. В този смисъл, съдът не може да приеме за установен фактът на
признанието на вземания по процесния договор, единствено на база, изложеното от
този свидетел.
Що се касае до показанията на свидетелите В.С.Б., М.Х.Д. и А.С.Г., в насока
че ответницата е признала вземанията на ищеца на среща проведена в края на 2014
г., следва да се има предвид следното. Както бе посочено, признанието на
вземане следва да бъде извършено преди давностният срок по отношение на него да
е изтекъл. В конкретния случай, този срок е изтекъл на 15.12.2011г. и при неустановено
прекъсване на давността на по-ранна от тази дата, дори ответницата да е
направила признание в посочения смисъл, то не би имало за резултат прекъсване
на давностния срок.
От друга страна, дори да се приеме, че ответницата е направила признание на
вземанията на ответното дружество на среща проведена през 2009г., петгодишната
погасителна давност на вземането би изтекла през 2014г. – преди датата на
подаване на исковата молба. В тази връзка, за да се приеме, че искът не е
погасен по давност, следва да бъде установено следващо признание, направено
след 04.11.2010г. /пет години преди подаване на исковата молба/. Дори да се
приеме обаче, че на срещата през 2014г., ответницата е направила изявления в
насока признаване на задължението си, не се установява, че те са извършени в
рамките на 5 години от срещата през 2009г. Свидетелят Т.К.посочва, че се е
срещнал с ответницата в края на 2009г. – след 16.12.2009г. По този начин,
погасителната давност на вземането на ищеца за доставка на процесното съоръжение
е изтекла на съответната дата през 2014г. В тази насока свидетелят В.С.Б., дава
показания, че е присъствал на среща с участието на ответницата в края на 2014г.,
без да уточнява конкретна дата, а свидетелката М.Х.Д. посочва, че е взела
участие на същата среща, като посочва, че тя е проведена през м. Декември
2014г. И двете срещи са проведени през м. Декември на съответните години, но
без ясни показания, респ. други доказателства за точните дати на провеждането
им, не може да се установи, че между срещата, проведена през 2009г. и тази
проведена през 2014г. са изминали по-малко от 5 години. По този начин, дори да
се счете, че както на срещата през 2009г., така и на тази от 2014г. ответницата
е направила признание на задължението си, което е от естеството да прекъсне
погасителната давност, то не се доказва, че това е извършено в рамките на
погасителния срок.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че вземането на ищцовото дружество
за доставка на процесното оборудване е погасено по давност. Както бе посочено, в
чл. 2 от договора е уговорено задължение на ответницата да монтира съоръжението
в срок от 15 дни след приключване на канализацията и строителните дейности. По
делото не се установява изграждането на визираните в тази клауза строително-монтажни
работи и при липса на настъпване на това условие, изискуемостта на това вземане,
както и на вземанията за въвеждане в експлоатация на станцията, обучението на
обслужващ персонал и предаването ѝ не е настъпила. Независимо от това
следва да се приеме, че вземането на ищцовото дружество за монтаж на процесното
съоръжение е погасено по давност като допълнително, по смисъла на чл. 119 ЗЗД,
на това за неговата доставка. Функционалната зависимост между двете вземания е
отчетлива. Ответницата е имала задължение да монтира доставено от нея
съоръжение, а не всяко такова от същия вид, което от своя страна е обосновано
от техническите особености на конкретната технология. По същата причина,
погасени следва да се счетат и задълженията за въвеждане в експлоатация на
съоръжението, обучение на обслужващия персонал и предаване на станцията.
Погасено на това основание е и задължението за заплащане на договорна неустойка
на основание чл. 8 от договора.
Предвид изложеното, предявените искове, по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД,
за реално изпълнение на задължения по договор от 28.11.2006г. за доставка и
монтаж на пречиствателно съоръжение „Й.– 2х500“ - да произведе комплексната
технология, описана в договора, да въведе съоръжението в експлоатация, да обучи
обслужващ персонал и да предаде станцията, както и с правно основание чл. 92 ЗЗД – да заплати договорна неустойка за забава в размер на 24 000 лв., частична
претенция от общо дължима сума от 2 141 315.06 лв. се явяват неоснователни като
погасени по давност.
При този изход на спора на ответницата следва да бъдат заплатени разноски в
размер на 9800 лв., сторени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, предявените от "Т."
АД, ЕИК *******против И.Г.П., ЕГН ********** искове, както следва:
- с правно основание чл. 79, ал. 1,
вр. чл. 258 ЗЗД за реално изпълнение на задължения по договор от 28.11.2006г.
за доставка и монтаж на пречиствателно съоръжение „Й.– 2х500“ - да произведе
комплексната технология, описана в договора, да въведе съоръжението в
експлоатация, да обучи обслужващ персонал и да предаде станцията;
- с правно основание чл. 92 ЗЗД за
заплащане на сумата 24 000 лв. - договорна неустойка за забава, частична
претенция от общо дължима сума от 2 141 315.06 лв., на основание чл. 8 от
договора от 28.11.2006г.
ОСЪЖДА "Т." АД, ЕИК *******да заплати на И.Г.П., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 9800 лв. /девет хиляди и осемстотин лева/
- сторени разноски по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: