Р Е
Ш Е Н
И Е
№
424
гр.
Перник, 18.11.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 16.10.2019 г., ІIІ-ри въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Рени Ковачка
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
при
секретаря Емилия Павлова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело №
00454 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от „Кредит инс“ ООД против решение № 509/02.04.2019 г. по
гр.д. № 2620/2018 г. по описа на Районен съд – Перник, с което са отхвърлени
предявените от „Кредит инс“ ООД срещу В.С. искове по реда на чл. 415 ГПК за
установяване, че ответникът дължи: сумата 1 220, 01 лева – главница по договор
от *** за потребителски кредит; сумата 429 лева - договорна възнаградителна
лихва за периода от *** до 17.07.2017 г.; сумата 881, 83 лева – договорна такса
гарант за периода от *** до 17.07.2017 г. и 31, 90 лева – лихва за забава,
считано от 02.01.2017 г. до 17.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане на сумите. В жалбата са развити подробни съображения за неправилност на решението с доводи, че договорът за кредит е сключен по електронен път и във формата на
електронен документ, позовавайки се на разпоредбите на ЗПФУР. Твърди се, че по делото е
установено наличието на постигнато съгласие между ищеца и ответника чрез
средствата за комуникация от разстояние, чрез който се завършва сложният
фактически състав на сключването на договор от разстояние. По делото е представено
и прието платежно нареждане за отпускане на кредита по сметка на
кредитополучателя, което също е доказателство за наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните. Иска се отмяна на решението и
решаване на спора по същество от въззивната инстанция с уважаване на исковете и
присъждане на направените пред двете инстанции разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият не е подал отговор на жалбата.
Пернишкият
окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка,
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът
при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени
от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на
страните, намира от фактическа и правна страна следното:
В производството пред
районния съд е представен неподписан документ с
наименование договор за потребителски кредит „Екстра“ № ***, в който
като страни
са посочени ищецът „„Кредит инс“ ООД като кредитодател и
ответникът В.С. като кредитополучател, с предмет предоставяне на кредитополучателя на кредит
в размер на 1300 лв., срок за
погасяване на кредита – 12 месеца, фиксиран
годишен лихвен процент от 36%, като общо дължимата
сума е определена на общо 2730 лева: 1300 лева – главница, 468 лева – лихва и такса
гарант – 962 лв., съгласно приложения към договора и също неподписан
погасителен план. В договора за кредит се съдържат данни за ответника-имена, ЕГН, постоянен
адрес. Приложени са заявки и общи условия на договора
за кредит, които също не са подписани. В
Общите условия е записан механизмът, по който се сключват онлайн договорите,
като съгласно чл. 4.1 от раздел ІV от ОУ, чрез обявената на сайта на
дружеството-кредитодател информация, кандитатът избира вида, сумата и периода
на кредита, като се информира за размера на дължимите от него лихви и чрез
приложената в сайта на кредитодателя регистрационна форма, същият изпраща
заявка за избрания вид услуга. Кандидатът въвежда и личните си данни, актуален
мобилен телефонен номер, актуален email. С маркиране на полето "Съгласен
съм с Общите условия" и натискане на бутона "Потвърди"
кандидатът се съгласява с ОУ и обработването на личните му данни, както и с
използването им за определяне на кредитоспособността му. Предоставянето на
кредита подлежи на одобрение от кредитодателя и в случаите, когато
кредитополучателят кандидатства за кредит чрез онлайн регистрация на сайта на
кредитодателя /както е в настоящия случай/, в срок от 30 минути от приемането
на заявката получава електронно писмо на посочената от него електронна поща, с
което е уведомен дали е одобрен за кредита или не, за каква сума и условията,
за които е кандидатствал. Писмото съдържа и линк към договора за потребителски
кредит, като кандидатът следва да се запознае с него и да го потвърди. В чл. 4.
11. е предвидено, че с потвърждаването на изпратения "Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити" на посочената електронна поща кредитополучателят изразява желание
за незабавно превеждане на сумата на кредита по банковата му сметка или
получаване в брой в клоновете на EasyPay. Кредитополучателят трябва да потвърди
сключването на договора в срок до 48 часа от получаване на линка към
индидуалния си договор. Ако не го направи губи правото да си получи кредита,
като може да кандидатства отново – чл. 4.12. от Общите условия. Представена е неподписна разписка за извършено
плащане, в която се сочи, че документът е генериран от ePay.bg, като в
разписката е посочен, че получател е В.С.С., сумата е 1300 лв., а описанието на
вземането е: паричен превод към EasyPay –Договор № ***/*** Приета
е и разписка от 24.02.2017 г. за извършено плащане към ищеца с посочен
наредител Р.С. – сума на плащане 200 лв. и основание – вноска кредит.
Възприемайки гореизложената
фактическа обстановка по делото, настоящият
въззивен състав съобразява, че с оглед предмета, страните /кредитодател е
небанкова финансова институция, а кредитополучател е физическо лице/, правата и
задълженията, както начина за сключване на твърдения процесен договор, са приложими ЗЗД, ЗПК и ЗПФУР.
В чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти
и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит
от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца – доставчик
на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги /ал.2/, а съгласно ал.3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго
средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща,
се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Всяка клауза в договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, която предвижда, че тежестта на доказване изпълнението на
задълженията на доставчика, предвидени по този закон, е за сметка на
потребителя, е нищожна - чл. 18, ал. 4 ЗПФУР.
Следователно с
предоставянето на лични данни и изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор, следва да се приеме, че клиентът-кредитополучател изявява
своята воля за сключването на договора и приема Общите условия /чл. 13, ал. 4
вр. с ал. 1 от ЗЕДЕУУ/. За това обстоятелство обаче
по делото не са представени нито на хартиен носител, нито в електронен вид доказателства /същото не е било и обявено от РС за безспорно между
страните в изготвения доклад по делото по чл. 146 ГПК – напротив дадени са изрични указания на ищеца, че не
сочи доказателства за изразено съгласие на ответника за сключване на договор за
кредит/.
По делото липсват технически или електронни
записи в подкрепа на твърденията на ищеца за изявление на потребителя за изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор съгласно чл. 4.12. от ОУ. Представените индивидуален договор и заявки на хартиен носител, които не носят подписа нито на ответника, нито на представител на кредитодателя, като с оглед горепосочения
неприсъствен начин на възникване на правоотношението и клаузата на чл. 4.12. от ОУ е несъмнено, че същите не биха могли да възпроизвеждат електронното изявление на
потребителя за изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор. Освен това не е установено чрез кои
електронни адреси е разменена информацията, съответно, че посочените в
електронните документи ІР – адреси на страните и по-конкретно електронния адрес
на адресата на тази информация е на ответника. По делото не са
представени доказателства за това ответникът да е автор на електронните заявки по смисъла на чл. 4
ЗЕДЕУУ, че доставчикът на финансовата услуга от разстояние го е уведомил своевременно за всички условия на
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние, съответно, че му е предоставил информацията по чл. 8 и чл. 9 ЗПФУР,
съгласно изискванията на чл. 10 от същия закон. С оглед представените доказателства не може да се
приеме, че единствено въвеждането на лични данни в системата на ищеца е
достатъчно, за да се приеме, че ответникът е дал съгласие за сключването на
процесния договор. Затова и при съобразяване на чл. 180 ГПК,
едностранно извършеното от ищеца вписване в договора на данни на ответника, който
не носи подпис на ответника, не се ползва с доказателствена сила. В ЗЕДЕУУ е
предвидено, че документът, подписан с електронен подпис, се приравнява на
подписан с материален такъв. В случая, обаче, ищецът не е доказал, че върху
представения от него договор и заявки на хартиен носител е
положен електронен подпис от ответника.
По силата на горепосочените
разпоредби от ЗПФУР и в частност чл. 18, ал.3 от ЗПФУР ищецът е
могъл да извърши запис на изявлението-съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор съгласно чл. 4.12. от ОУ, направен от кредитополучателя
по електронен път,
респективно да докаже извършването му със самия запис, каквото в случая липсва. С оглед спецификата на сключване на договор за предоставяне на
финансови услуги неслучайно са въведени изричните
правила на чл. 18 от ЗПФУР и е обяснимо и закономерно ищецът да може да представи
документи, проследяващи хронологията на развитие на процедурата по създаването
на договорното правоотношение – от включването на ответника-потребител в сайта
до завършването й с подписан електронен договор,
финалният елемент на който завършек е изявление на потребителя за изпращането на съгласие/потвърждение до
дружеството-кредитор съгласно чл. 4.12. от ОУ. Така е ясно, че различните
етапи от регистрацията и функционирането на подобни
електронни услуги са достъпни и за доставчика на услугата, ползващ съответното средство за
комуникация от разстояние и също той може да ги отпечата
като изображение върху хартиен носител, и фактически те биха имали
необходимата доказателствена стойност на хартиен носител, респ. в електронен вид доказателства по смисъла на ГПК, но
такива както се посочи съгласно чл. 4.12. от ОУ липсват по делото. Затова следва да намерят приложение неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, които
задължават въззивния съд да приема, че между страните по делото не е бил
сключен договор за потребителски кредит от разстояние.
На второ
и самостоятелно основание, доколкото се твърди договор за заем между страните
по делото, съдът приема, че няма сключен договор за заем. Заемът е реален
договор съобразно чл. 240 от ЗЗД - фактическият състав на същия изисква освен постигане съгласие
между страните, също така предаване и получаване на даваната сума. В настоящия
случай по делото няма доказателства, че процесният заем като сума е предаден от
„Кредит инс“ ООД на кредитополучателя В.С.С.. Представената разписка за
извършено плащане удостоверява нареждането на сумата до офис на третото лице EasyPay
от страна на ищеца, но не доказва получаването на сумата по твърдения заем от
страна на кредитополучателя - няма характер на разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, тъй като не носи подпис на ответника; няма изявление на
ответника, че приема сумата; липсват и доказателства сумата да е достигнала до
получателя. В случая въпросната сума не е преведена по лична сметка на В.С., а
е следвало същата да я получи от каса на офис на "Изи пей"АД,
съобразно общите условия към договорите на „Кредит инс“ ООД. Именно за това
плащане по делото, въпреки тежестта на доказване ищецът не е установил. Ето
защо не може да се приеме, че между страните е налице твърдения договор за
заем, поради липсата на задължителен елемент от фактическия му
състав-получаване на сумата по кредита от страна на кредитополучателя. Така
дори да се приеме плащане на сумата от 1300 лева при отсъствието на доказана облигационна
връзка, произтичаща от договор за кредит, то в рамките на настоящото
производство ищецът не би могъл да претендира същата на заявеното договорно
основание.
Всичко
в съвкупност и поотделно води до извод липса
на предаване и получаване на даваната сума,
респ. за липса на съгласие от ответника
за сключване на договора, които липси водят до
нищожност на заема. Тъй като договорът е нищожен, същият не е породил
правно действие, поради което предявените искове за установяване на процесните
вземания, на основание договор за кредит са неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени. Само на това основание, предявените главни претенции се явяват неоснователни и подлежат
на отхвърляне. А щом няма главни вземания, не може да възникне вземане за лихви,
такси и пр. акцесорни задължения.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва
да се посочи, че обстоятелството, че ответникът не е оспорил исковете,
респ. представените от ищеца доказателства, не размества тежестта на доказване,
нито дерогира общото процесуално правило, че всяка страна е длъжна да докаже
това, което твърди. Липсата на оспорване от ответника не означава признание на
иска, или на фактите по спора, поради което ищецът не се освобождава от
доказателствената си тежест по чл. 154 ГПК. Дори и признанието на факти е доказателствено средство, което не освобождава
противната страна от тежестта за доказване, и при положение, че съдът не е обявил признатия факт за ненуждаещ се от доказване /Решение № 1037 от 30.12.2009 г. на ВКС по гр. д. №
3399/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 113 от 31.07.2015 г. на ВКС по т.дело №
929/2014 г., І т.о., ТК и др./.
С решението си първоинстанционният съд е достигнал до идентични правни
изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба е неоснователна.
С оглед
резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Въззиваемият
не претендира и не доказва разноски пред въззивната инстанция, поради което
такива не му се дължат.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 509/02.04.2019 г. по гр.д. № 2620/2018 г.
по описа на Районен съд – Перник.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.