Р Е Ш Е Н И Е
№842/9.5.2023г.
гр. Пловдив, 09.05.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ПЛОВДИВ, ХХVI касационен състав, в
открито заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ЗЛАТАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ДИЧЕВА
ДАРИНА МАТЕЕВА
при секретаря Станка Журналова и участието на прокурора Марин Пелтеков, като разгледа докладваното от Председателя КАД № 686 по описа за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава
дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285,
ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по две касационни жалби
срещу Решение № 764 от 28.04.2022г. на Административен съд Пловдив, постановено
по адм.д.№ 2441/21г., Х състав, с което Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията” е осъдена да заплати на В.Р.П. обезщетение в размер на 1254 лв.
/хиляда двеста петдесет и четири/ за претърпени неимуществени вреди за периода
от 24.07.2015г. до 01.01.2017г. в ЗООТ „Хеброс“ при Затвора-Пловдив, когато са
били нарушени правата му по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на
правата на човека и чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража, ведно със законовата лихва върху тази сума, считано от 01.01.2017г.
–датата на преустановяване на
незаконосъобразните бездействия на затворническата администрация до
окончателното изплащане, както и обезщетение в размер на 1 833 лв. /хиляда
осемстотин тридесет и три лева/ за претърпени неимуществени вреди за периодите
от 16.04.2018г. до 20.01.2019г.; от 21.01.2019г. до 07.02.2019г.; от
19.07.2019г. до 05.08.2019г.; 16.08.2019г. до 22.08.2019г.; 17.09.2019г. до
30.09.2019г.; от 14.12.2019г. до 26.01.2020г., от 27.03.2020г. до 31.03.2020г.,
от 30.04.2020г. до 03.06.2020г.; от 26.06.2020г. до 28.06.2020г.; от
30.06.2020г. до 19.07.2020г.; от 18.09.2020г. до 22.11.2020г.; от 07.04.2021г.
до 10.05.2021г.; от 08.06.2021г. до 10.06.2021г.; от 06.07.2021 до 08.09.2021г.
в Затвора-Пловдив, когато са били нарушени правата му по чл. 3 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека и чл. 3 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 08.09.2021 г. до
окончателното изплащане и са ОТХВЪРЛЕНИ исковите претенции до пълния им размер
от 50 000 лева и за останалите периоди в обхвата на претендираните - от 01.01.2015г. до 01.01.2017г. за ЗООТ
„Хеброс“ при Затвора-Пловдив, от 01.12.2017г. до 01.03.2018г. за Арест-Пловдив и
от 01.03.2018г. до 08.09.2021г. за Затвора-Пловдив.
Ищецът В.Р.П., ЕГН **********,
понастоящем в Затвора-Пловдив, чрез адв. В.С. обжалва решението в частта, в
която са отхвърлени исковите му претенции и моли същото да се отмени и да му се
присъди претендираното обезщетение в пълен размер. Оспорва жалбата на ГДИН
София. Претендира разноски.
Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ (ГДИН) гр. София към Министерство на правосъдието, чрез ст.
юрисконсулт Ч., обжалва решението в осъдителната част. Твърди, че не се установява
да са претърпени вреди в резултат на посочените бездействия. Оспорва жалбата на
ищеца и моли същата да се остави без уважение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Участвалият по делото прокурор,
представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив дава заключение, че
касационните жалбите са неоснователни.
Съдът, като разгледа становищата и
възраженията на страните и след преценка на събраните по делото
доказателства,намери за установено следното:
Пред Административен съд - Пловдив са
били предявени три обективно съединени иска с правно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС,
ведно с акцесорни претенции за заплащане на обезщетение за забава, както
следва:
1.За периода от 01.01.2015г. до
01.01.2017г. за ЗООТ-Хеброс при Затвора-Пловдив (ТПО-Пловдив) в размер на 20
000 лева, ведно със законната лихва, считано от 01.01.2017г. до окончателното
изплащане;
2.За периода от 01.12.2017г. до
01.03.2018г. за Арест-Пловдив в размер на 10 000 лева, ведно със законната
лихва, считано от 01.03.2018г. до окончателното изплащане;
3.За периода от 01.03.2018г. до
08.09.2021г. /датата на подаване на исковата молба/ за Затвора-Пловдив в размер
на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
исковата молба.
Видно от решение № 209/07.02.2023г.,с
което се допълва обжалваното решение в изпълнение на определение № 1661/26.10.2022г.
на касационната инстанция, вторият
обективно съединен иск,ведно с акцесорната претенция са отхвърлени изцяло,
като решението за допълване не е било обжалвано от нито една от страните.
Следователно ,в тази част допълненото решение следва да се остави в сила само
на това основание с оглед наличието на сила на присъдено нещо,в противоречие с
която ще се влезе при всяко последващо
произнасяне на касационната инстанция в тази част на спорния предмет.
За другите два обективно съединени иска
за периода от 01.01.2015г. до 01.01.2017г. за ЗООТ-Хеброс при Затвора-Пловдив
(ТПО-Пловдив) в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 01.01.2017г.
до окончателното изплащане и за периода от 01.03.2018г. до 08.09.2021г. /датата
на подаване на исковата молба/ за Затвора-Пловдив в размер на 20 000 лева, ведно
със законната лихва за периода от 08.09.2021г. до окончателното изплащане, първоинстанционния съд е приел претенциите за
частично основателни. Прието е, че за периодите, в които се установява, че
лицето действително е пребивавало на територията на Затвора Пловдив, респ. на
територията на ЗООТ-Хеброс, ищецът следва да бъде обезщетен за времето, в което
е установено да е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е
отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от
Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.
В мотивите си съдът се е позовал на
чл.43 ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и разпоредбата на чл.3 от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи, както и е цитирал практика на ВАС
и ЕСПЧ. Мотивирал е, че пребиваването в
пренаселени килии може да се определи като уронващо човешкото достойнство,
което предпоставя наличието на увреждане като последица от претърпените лишения
и неудобства от неблагоприятната жизнена среда.
Прието е още, че се следва обезщетение и
за периодите от време, в които е установено наличие на дървеници и хлебарки,
както и, че не са доказани останалите твърдения за нанесени от
незаконосъобразно бездействие неимуществени вреди в резултат на лишаване на
ищеца от възможност да работи или да завърши образованието си.
Касационния съд споделя мотивите на
първоинстанционния относно наличието на незаконосъобразно фактическо
бездействие от ответника и за неизпълнение на задълженията за осигуряване на такива
условия на живот, съобразени с уважение към човешкото достойнство, които да не
създават предпоставки за увреждане на физическото и психическото здраве и за
нарушаване на забраната, установена в чл.3 ЗИНЗС. По отношение на настъпилите
неимуществени вреди, първоинстанционния съд е посочил, че поставянето на ищеца
в неблагоприятни условия като пренаселеност, сами по себе си са от естество да
причинят чувства на унижение и безпомощност. Според съда, пренаселеността в
помещенията е само по себе си такова обстоятелство, което и обективно води до
извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото достойнство. В тази насока е цитирана и разпоредбата на чл. 284, ал.
5 от ЗИНЗС. Доколкото в хода на настоящото производство не са събрани нови
доказателства, то не се налага и нов анализ на събраните вече.
Правилно е определен и размера на
дължимото обезщетение по двата от обективно съединените искове,като са взети
предвид вида на установените нарушения,тяхната продължителност и интензитет. В
случая, при определяне размера на обезщетението, правилно съдът е взел предвид
и практиката на ЕСПЧ и е отчел и икономическия стандарт в страната, като при
спазване на принципите за справедливост е определил същото. В тази връзка съдът
е изложил подробни и обосновани мотиви, които настоящия съдебен състав ги споделя
изцяло.
Налага се извод за неоснователност и на
двете касационни жалби. Първоинстанционният съд обективно е установил
фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното решение е
мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни
изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за необоснованост на
оспорения съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето
в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на
техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна
дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, настъпването на
неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
В случая безспорно е установено, че
претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с
битовите условия и по-конкретно: от липсата на достатъчно жилищна площ в
рамките, но за част от посочения период в затвора Пловдив. В тази връзка
неоснователни се явяват доводите на касационния жалбоподател, че
пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с възможността за
раздвижване по коридорите и останалите помещения. Такова компенсиране на площта
не е предвидено нито в стандартите възприети от Съвета на Европа, нито в
практиката на ЕСПЧ.
Напълно неоснователен е касационният
довод на ГДИН, относно преценката на съда за наличие на вреди, тъй като
съобразно разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е направен
обоснован и логичен извод, че поставянето на ищеца в неблагоприятни условия
като пренаселеност, само по себе си, е от естество, да причини чувства на
унижение и безпомощност. Тези условия са несъответни на минималните критерии и
стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията
задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед
недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото
достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимална
жилищна площ за част от периодите, несъмнено предпоставят унизително отношение,
уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.
Що се отнася до твърдението на касатора
ГДИН, че затворите са пенитенциарни заведения и не бива да се очаква от тях
удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от
тях, съдът намира за необходимо да отбележи, че в случая се касае за минимални
битови условия, които следва да са налице за всички лишени от свобода и които
условия трябва да са такива, че да не създават предпоставки за увреждане на
психическото здраве на лишените от свобода и да не създават предпоставка за
уронване на човешкото им достойнство. Случаят
не касае специални предпочитания. ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар
и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на
лишения от свобода по чл.8, §1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други
основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им. Нормата
на чл.8, §2 на ЕКПЧ прави изключение единствено касателно намеса на държавата,
предвидена в закон или е необходима в интерес на националната и обществената
сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена,
но дори при прилагането на изключенията по §2 на чл. 8 ЕКПЧ се изисква
съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези
права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за
изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.
При разглеждане на делото
първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните
правила, които да налагат отмяната на решението му.
При този изход на спора разноски по
делото не следва да се присъждат.
Ето защо, обжалваното решение като
правилно и законосъобразно, следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното, Административен
съд – Пловдив, ХХVI състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 764 от
28.04.2022г. на Административен съд Пловдив, постановено по адм.д.№ 2441/21г.,
Х състав.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: