РЕШЕНИЕ
№ 310
гр. Пловдив, 31.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330114659 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл.
143 т. 9 от ЗЗП.
Ищецът Д. Г. Т., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник
адв. С.Н., е предявил против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, представлявано от ********** П.Д., иск за признаване на установено, че
договор за предоставяне на гаранция № **********/ 25.08.2021 г. е нищожен, като лишен от
правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на
добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
В исковата молба се твърди, че договор за предоставяне на гаранция № **********/
25.08.2021 г. бил нищожен. По своята същност поръчителството представлявало съглашение
между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл
кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът
нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като
процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството,
била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично
обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се
дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и
внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква
1
престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. Според правото на ЕС
(Директива 2008/ 48) преди сключването на договора за кредит кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на потребителя, именно с цел да се предпазят
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В този смисъл клаузата,
предвиждаща възнаграждение за осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие
с целта на Директивата и така се прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността му и
допълнително се увеличавал размерът на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП
договорката била неравноправна и не пораждала правни последици. Изискването на
кредитора за сключване на договор между поръчителя и длъжника било договаряне в полза
на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В отношенията между страните по кредита обаче нямало
воля на длъжника да сключи договор за поръчителство, като той не искал да надари и
кредитора, доколкото се бил съгласил на разсрочено изпълнение, а не директна престация,
поради което тази уговорка за поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за
установено нищожността на договора за гаранция. В съдебно заседание чрез пълномощника
си поддържа иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по
поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ.
Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било
израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал
на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за
всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът
отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал
сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя.
Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал
за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството
било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна
сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в
исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с
аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за
потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали
разпоредбите на ТЗ. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение
за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* е бил сключен договор за
паричен заем № **********/ 25.08.2021 г., по силата на който заемодателят е предоставил
на заемателя парична сума в размер на 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия:
на 21 седмични вноски, с краен падеж- 20.01.2022 г., с фиксиран годишен лихвен процент
по заема- 40 %, при ГПР- 48, 46 % и общ размер на всички плащания- 543, 48 лева.
2
Между страните по делото пък е сключен договор за предоставяне на гаранция №
**********/ 25.08.2021 г., с който ищецът възлага на ответника да му издаде гаранция за
плащане на кредита, срещу възнаграждение за тази услуга от 254, 52 лева, платима
разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.
Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и погасителния
план към него и договорът за предоставяне на гаранция.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил
заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса обаче е въведен друг договор- за предоставяне
на гаранция, по отношение на който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде
обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния
ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски
кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е
въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 46 %, а фиксираната лихва- 40 %, но
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
3
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е
сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 543, 48 лева. Наред с
това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място (25.08.2021 г. в
гр. **********), дори със същия номер на договора (**********), е сключен друг договор с
трето за кредитното правоотношение лице (ответникът) за гаранция, с който се обезпечава
задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се
дължи възнаграждение в размер на 254, 52 лева. Именно в тази връзка двата договора не
само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се
заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна
свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието
на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще
са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора
за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за
поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в
друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като
включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит
клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи
банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се
явява ответникът), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи
допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че възнаграждението за
обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че то не следва да бъде включено
като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са
допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
4
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Според договора за кредит ГПР е 48, 46 %, но това не е размерът на действителните
разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за гаранцията по другия
договор, а с включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази
клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи
на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по
естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл.
21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в
посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една
нищожна кредитна сделка.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер на почти половината от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави и против интересите на потребителя. Това е така, тъй като по този начин се
генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този случай
следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи,
5
установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за
установено, че както клаузата за предвиждане на обезпечение, така и сключеният въз основа
на нея допълнителен договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е предвиден в
противоречие със специалния закон и се явява нищожен.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищeцът е заплатил държавна такса в
размер на 50 лева (лист 17- 18), която сума следва да му се възстанови от ответника, като
законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник
в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне
на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото
в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 13) е посочено, че той
се представлява безплатно от адв. С.Н., поради затрудненото си материално положение,
което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на
безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед
цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба
№ 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300
лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Файненшъл България” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру”
№ 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** П.Д., от една
страна и Д. Г. Т., ЕГН: **********, от ************************, от друга, че договор за
предоставяне на гаранция № **********/ 25.08.2021 г. е нищожен, като уговорен
неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ
нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от ********** П.Д., да заплати на Д. Г. Т., ЕГН: **********, от
************************, направените разноски по делото- внесена държавна такса в
размер на 50 (петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от ********** П.Д., да заплати на адвокат С.К. Н., ЕГН: **********, със
съдебен адрес: ************************, адвокатско възнаграждение за осъществено на
6
ищеца Д. Г. Т., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в
размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/п/____________________
7