№ 6
гр. Ловеч, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ
при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА
като разгледа докладваното от ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА Въззивно гражданско
дело № 20224300500484 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази:
Производство с правно основание чл.258 и сл. от ГПК
Постановено е съдебно решение №142/15.07.22 г. по гр.д.№1052/21 г. по описа на
РС-Троян, изменено и допълнено с решение №170/21.-9.2022 г., имащо характер на
определение по реда на чл.248 от ГПК, с което е прогласена нищожността на основание
чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД както и на основание чл.142 от ЗЗП клаузите на чл.4, т.3 и чл.6 от
Договор за потребителски кредит №202107141026410058/14.07.2021 г., сключен между
„Неткредит“ООД ЕИК ********* и М. Н. Г. ЕГН **********, осъдена е на основание чл.79
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430 от ТЗ М. Н. Г. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на
„Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от управителя И. Н.Х. С.,
сумата 3070 лв. представляваща предсрочно изискуема главница по договор за
потребителски кредит №202107141026410058/14.07.2021 г., сключен между
„Неткредит“ООД ЕИК ********* и М. Н. Г. ЕГН **********, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 15.03.2022 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен иска
до пълния претендиран размер от 3 810,40 лв. като неоснователен, осъден е на основание
чл.78 ал.1 вр. с чл.38 ал.1 т.3 от ЗА „Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от
управителя И. Н.Х. С. да заплати на адвокат Д. В. М. от АК-П. с адрес *** сумата 600 лв. по
сметка за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата Г. и е осъден основание чл.78 ал.3
1
от ГПК във вр. с чл.38 ал.1 т.3 от ЗА „Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр.София, ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от
управителя И. Н.Х. С. да заплати на адвокат Д. В. М. от АК-П. с адрес *** сумата 96,57 лв.
за оказана безплатна адвокатска помощ съобразно с отхвърлената част на иска; като е
осъден „Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от управителя И. Н.Х. С. да
заплати на М. Н. Г. ЕГН ********** с адрес *** сумата 50 лв. разноски за платена ДТ и е
осъдена М. Н. Г. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „Неткредит“ООД ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс
Тауър/ ет.10 представлявано от управителя И. Н.Х. С. сумата 485,35 лв. на основание чл.78
ал.1 от ГПК съобразно с уважената част от насрещния иск. ,
Постъпила е въззивна жалба с вх.№3941/22.08.2022 г. от „НЕТКРЕДИТ" ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев" № 3
(„Литекс Тауър"), ет. 10, представлявано от И. Н.-Х. в качеството на управител чрез: адв. Г.
Д. М. от САК, Съдебен адрес: *** срещу Решение № 142/15.07.2022 г. по гр.
20214340101052 по описа на Районен съд Троян, с която обжалва същото в частта, в която
съдът е приел за нищожни клаузите на чл. 4, т. 3 и чл. 6 от Договора за потребителски
кредит и в частта, с която съдът е отхвърлил предявения насрещен иск за заплащане на
главница в размер на 235, 71 и договорна възнаградителна лихва в размер на 504, 69 лева
лева, като моли съда да приеме обжалваното решение за неправилно и необосновано в
обжалваната част.
Твърди, че изводът на съда, че неустойката представлява част от възнаграждението
по договора за кредит (т.е. от уговорената възнаградителна лихва) противоречи на закона, а
и не отговаря на установените факти в конкретния случая. Сочи, че възнаградителната
лихва и неустойката са два съвършено различни института на облигационното право, чиито
правопораждащи фактически състави, цели и правни последици нямат нищо общо, като
възнаградителната лихва е насрещната престация под договора за заем (кредит), която
заемополучателят дължи на заемодателят, във връзка с това че му е предоставена за
ползване определена парична сума за определен период.
Изтъква, че съобразно действащото българско законодателство неустойката не е
насрещна престация по договор, още по-малко може да се определи като добавък към
възнаградителната лихва, а тя възниква от нов юридически факт (неизпълнение на
договорно задължение), което предполага наличието на валидно сключен договор за кредит,
т.е. правото на неустойка възниква винаги след сключването на договора за кредит, без да
има сигурност дали ще възникне и в какъв размер.
Сочи, че при сключването на договора нито е ясно дали ще възникне вземане по
неустоечното задължение, нито е ясно какъв ще е размерът на това евентуално вземане и в
тази връзка твърдението, че неустойката представлява част от възнаградителната лихва е
напълно произволно, не е подкрепено от правна норма, в която това да е уредена така
последица и противоречат на житейската и правна логиката.
2
Излага, че в обжалваното решение по никакъв начин не е отразена и разпоредбата
чл. 6, ал. 3 от Договора, в която изрично е предвидено, че неустойка се дължи само за
периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция. Сочи, че кредитополучателят има
възможност да осигури гаранция и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от Договора и от
тук следва, че кредитополучателят може да избегне възникването на задължението за
неустойка или да ограничи неговия размер, в случай че предостави надлежно обезпечение и
след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от Договора. Излага, че уговореният размер на
неустойката по чл. 6, ал. 1 от Договора е горната граница, до която може да се начислява
неустойка, но дължимата неустойка може да бъде и в много по-нисък размер или дори да не
се дължи, ако в срока на договора за заем кредитополучателят предостави на кредитора
надлежно обезпечение. Твърди, че тези договорни клаузи също напълно опровергават
тезата, че неустойката е следва да се счита за част от лихвата по договора. Счита, че изрично
е предвидено, че неустойка се дължи само при конкретно неизпълнение на договорно
задължение и само за периода на това неизпълнение и това отново са доказателства, които
оборват мотивите на първоинстанционния съд, че неустойката било сигурно вземане на
кредитора и че срокът за предоставянето й е много кратък.
Сочи, че това е и целта на задължението за обезпечаване на кредита, чието
неизпълнение би било основание за начисляване на неустойка и функцията на
обезпечението е да гарантира изпълнението на договора и да намали обезщети вреди, които
може да претърпи кредитора. Счита за ноторно известно, че един договор за кредит, който е
обезпечен с реално или лично обезпечение има много по-голяма вероятност за събираемост,
при неизпълнение от страна на главния длъжник, отколкото необезпечения договор за
кредит. Твърди, че при реалното обезпечение има движимо или недвижимо имущество,
спрямо което кредиторът ще има право на привилегия по чл. 136 ЗЗД (предпочитателно
удовлетворяване от стойността на вещта) спрямо останалите кредитори на длъжника и при
личното обезпечение наред с главния длъжник се задължава и друго физическо или
юридическо лице, което също отговаря с цялото си имущество за задължението на главния
длъжник. Сочи, че в конкретния случай е безспорно, че кредитополучателят не е обслужвал
редовно задължението си по договора за потребителски кредит, т.е. необходимостта от
обезпечаване е била налице.
В тази връзка мисли, че е безспорно, че вредите, които може да претърпи
заемодателят по обезпечен договор за кредит са в пъти по-ниски от вреди, които може да
претърпи по необезпечения договор за кредит, по който има много по-малка възможност за
удовлетворяване (разчита се на имуществото само на главния длъжник и се конкурира с
всички останали кредитор, някои от които може да имат и привилегии.). Счита, че
необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него
оценка на кредитоспособността на потребителя и има за цел да гарантира финансовия риск,
който кредитодателят носи от възможността да има неизпълнение от страна на
кредитополучателя.
Твърди, че уредената в случай на неизпълнение неустойка несъмнено изпълнява
3
функциите, посочени в TP № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и банките също изискват
обезпечения за всеки един кредит, който отпускат, но това не означава, че не преценяват
риска по предоставянето на заема към датата на сключването на договора с оглед
индивидуално договаряне на договорните условия и нещо повече, банките винаги поставят
като условие, първо да се предостави обезпечението и чак след това отпускат заемната сума.
Смята, че по логиката изложена от първоинстанционния съд предоставянето или не на
обезпечение няма никакво отношение към възможността на кредитора да получи обратно
заемната сума, съответно дали ще се предостави обезпечение е все едно за кредитора.
Смята, че правната и житейска логика обаче напълно оборва тази теза, тъй като
смисълът на обезпеченията е точно този - да ограничат/обезщетят вредите на кредитора при
неизпълнение от страна на длъжника, а практиката е наложила кредитните и финансови
институции като търговци, които по занятие сключват договори за кредит и носят риска от
платежоспособността на кредитополучателите, да изискват обезпечаване на своите вземания
по договора. Сочи че в случая той предлага по-благоприятни за кредитополучателят
условия, които банките не предлагат, първо да отпусне кредита, а след това да му се
предостави обезпечението, това обаче не означава, че кредитополучателите не трябва да
изпълняват договорните си задължения. Твърди, че рискът винаги остава в кредитора,
защото той отпуска заемната сума, но дали ще получи обратно отпуснатата сума е едно
бъдещо несигурно събитие, което зависи както от поведението на кредитополучателя, така и
от неговото имуществено състояние и дори предприемането на принудителни действия
срещу един неизправен кредитополучател не винаги гарантират възстановяване на
отпусната заемна сума, така че твърдението, че липсата на обезпечение не води до
претърпяване на вреди от кредитора е напълно неоснователно.
Относно липсата на противоречие на уговореното задължение за неустойка с
добрите нрави и с чл. 143 от ЗЗП излага, че кредитополучателят е получил информация за
условията на договора и размера на евентуално дължимата неустойка още преди сключване
на договора и тази информация се показва още на етап кандидатстване чрез електронната
заявка и се включва в договора за кредит, с чието съдържание той изрично се е съгласил.
Сочи, че условията, при които се сключва договора за кредит са ясно, точно и пълно описани
в Стандартен европейски формуляр, който е изпратен преди подписването на договора за
кредит, като в т. 8 от СЕФ е посочено, че в срок до края на следващия деня от сключването
на договора за потребителски кредит, кредитополучателят трябва да предостави едно от
трите вида предвидени обезпечения, по своя преценка и от тук прави няколко извода:
На първо място кредитополучателят има право на избор на вида обезпечение, което
ще предостави - банкова гаранция, гаранция от нефинансова институция, двама поръчители
и видът на предоставената гаранция зависи изцяло и само от преценката на
кредитополучателя, като в чл. 4, ал. 3 от Договора изрично е предвидено, че гаранцията по
кредита се предоставя съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по
договора, там е предвидена и възможността с поръчители - арг. чл. 3.2.1 от ОУ, като същото
е посочено и в т. 8 СЕФ. Твърди, че в чл. 4, ал. 3 последно изречение от Договора е посочен
4
размерът на гаранция в случай, че такава се издава от кредитна или финансова институция,
но това не изключва и третия вариант и в тази връзка на основание чл. 3.2.7. от ОУ
кредитополучателя може да поиска от него предварително одобрение на поръчителите
(преди сключването на договора) и предвид тези безспорни факти, които са подкрепени с
представените по делото писмени доказателства, е видно, че кредиторът е създал всички
предпоставки на кредитополучателя да изпълни своето задължение и да не дължи
неустойка.
На следващо място сочи, че кредитополучателят е уведомен за това свое
задължение преди да е взел решение за сключването на договора и може да направи
свободна и самостоятелна преценка дали е в състояние да изпълни това изискване на
кредитодателя или не. Търди, че след като кредитополучателят е уведомен предварително за
това изискване на кредитора, той разполага с достатъчно време да прецени, кое от
обезпеченията може да предостави и едва след като осигури изпълнението на изискването
на кредитора да сключи договора за заем (а не първо да сключи договора за заем и после да
търси обезпечение). Смята, че след като е направено изрично волеизявление за сключването
на договор за кредит, е безспорно, че кредитополучателят е поел и задължението да даде и
надлежно обезпечение, като е имал достатъчно време да прецени дали може да изпълни това
задължение в предвидения срок.Твърди, че в тази връзка уговорения в чл. 6, ал. 1 от
Договора за кредит максимален размер на неустойката за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да даде обезпечение е изцяло в интерес на последния, тъй като определя
горна граница на неговата отговорност за неизпълнение на поето договорно задължение.
Сочи, че като се вземат предвид и останалите алинеи на чл. 6 от Договора, които изрично
предвиждат, че задължението за предоставяне на обезпечение може да бъде изпълнено по
всяко едно време на действие на договора и че се дължи неустойка само за периодите, в
които не е предоставено обезпечение, може да се направи изводът, че тези клаузи са изцяло
в полза на кредитополучателя и имат за цел именно ограничаване на размера на неговата
отговорност за неизпълнение на договора.
От друга страна счита, че кредитополучателят е разполагал и с правото по чл. 29
ЗПК, съгласно което той има субективното потестативно право да се откаже от сключения
договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения
за това и без да дължи обезщетение и неустойки и това негово право е предвидено и в чл. 4,
ал. 1, т. 4 от Договора. Изтъква, че в случай, че е бил в невъзможност да изпълни
договорното си задължение за осигуряване на обезпечение на договора за кредит в срок до
края на деня следващ деня на сключването му, той е имал на разположение още 13 дни, в
които да вземе решение за отказ от договора, без да дължи обезщетения или неустойки.
Излага, че той не е упражнил това свое право и може да се направи обоснованото
предположение, че той не смята клаузата на чл. 4, ал. 3 от Договора за неизпълнима.
Твърди ,че съобразно правилата на чл. 20а ЗЗД уговореното в договора има силата
на закон между страните, т.е. те са длъжни да изпълняват точно и отговорно своите
задължения, като законът не забранява кредиторът да изисква обезпечаване на вземанията
5
му по договори, а напротив -предоставя му различни възможности в тази насока. Сочи, че в
конкретния случай е уговорена неустойка, което е напълно допустимо от закона, а и е
юридическа и логическа последица от нарушението на сключения договор.
Смята, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от
ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за
цел да гарантира финансовия риск, който кредитодателят носи от възможността да има
неизпълнение от страна на получателя. Изтъква, че видно от представените по делото
доказателства (справки за кредитоспособност на кредитоискателя от Централен кредитен
регистър и НОИ) и обратно на приетото от съда, той е извършил необходимата преценка за
кредитоспособност и именно в резултат на тази преценка е изискано обезпечение на
отпусканите заемни средства, за което потребителят е бил уведомен още преди сключване
на договора за кредит. Сочи, че уредената в случай на неизпълнение неустойка несъмнено
изпълнява присъщите си функции обезпечителна, гаранционна и санкционна и не
накърняват добрите нрави по смисъла на TP 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Относно частичното отхвърляне на насрещния иск поради приемане на договор за
потребителски кредит за нищожен изтъква, че за да отхвърли частично предявения насрещен
иск първоинстанционният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е нищожен,
тъй като уговорената възнаградителна лихва надхвърля триктратния размер на годишната
законна лихва и тъй като в размера на ГПР не е включена евентуално дължимата неустойка,
но тези мотиви са неправилни и в противоречие със закона.
Сочи, че в чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично е предвидено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите - които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, като
от цитираната правна норма следва, че по силата на закона задълженията за заплащане на
неустойка не се включват в ГПР.
На следващо място твърди,че в първата част от обжалваното решение съдът приема,
че клаузата на чл. 6 от Договора за потребителски кредит е нищожна - т.е. тя не произвежда
правно действие между страните от момента на сключването на договора (счита се неписана
(не е уговорена)). Сочи, че по пътя на формалната и правна логика след като една клауза е
нищожна, няма как задължението за заплащане на суми по нея да се включва в други
уговорки, в случая в размера на ГПР. Твърди, че нищожността се предявява с установителен
иск, които иск установява нищожността на клауза от датата на сключването на договора, а
не от датата на предявяване на иска или от влизане в сила на съдебното решение.
Сочи, че предвид горното, ако съдът приема, че клаузата за заплащане на неустойка
е нищожна тогава, той не трябва да я счита като клауза от процесния договор за кредит,
защото по нея не е възникнало валидно задължение за заплащане на суми, които от своя
страна да трябва да бъдат включени в ГПР по процесния договор за кредит.
Изтъква, че в обжалваното решение съдът едновременно приема, че задължението за
заплащане на неустойка е нищожно - кредитополучателят изначално няма задължение да
6
плаща посочената сума и в същото време приема, че задължение за плащането на неустойка
трябва да се изчислява (прибавя) при определянето на ГПР по договора за потребителски
кредит.
Сочи, че мотивите на съда, че договорната възнаградителна лихва не трябва да
надвишава трикратния размер на законна лихва е също неправилно и тълкуване на закона
contra legem. Сочи, че в ЗПК изрично има правна норма, която урежда максималния размер
на разходите по кредита, а именно - 19, ал. 4 ЗПК, в който се посочва, че не трябва да се
надвишава пет кратния размер на законната лихва. Счита, че това е специална правна норма,
която не се съдържа в ЗЗД или в ТЗ, които също уреждат договора за заем (кредит). Прави
извод, че това, което се приема за други видове договори за заем не е буквално приложимо и
за потребителските кредити, които обикновено са на ниска стойност и за кратък период от
време, като дължимите лихви често са от порядъка на 50-100 лева, което не е достатъчно да
покрие дори разходите по предоставяната услуга. Твърди, че отчитайки спецификата на
предлаганата услуга законодателят е извършил конкретна преценка за максимално
допустимите разходи по този вид кредити и го е уредил в специална и конкретна правна
норма. Сочи, че уговореното в процесния договор за потребителски кредит е в съответствие
с ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК и прието от първоинстанционния съд не е в
съответствие с действащите правни норми и ако законодателят е искал да ограничи
конкретно размера на възнаградителната лихва, той можело да го направи, но е предпочел
да ограничи размера на ГПР, в който предвид естеството на договор, до голяма степен
основно се включва възнаградителната лихва.
С оглед на изложеното по-горе моли съда да постанови решение, с което да
отмените Решение № 142/15.07.2022 г. по гр. д. 20214340101052 по описа на Районен съд
Троян в частта, с която е обявил за нищожни клаузите на чл. 4, т. 3 и чл. 6 от Договора за
потребителски кредит и частта, с която е отхвърли предявените искове за главница в размер
на 235, 71 и договорна възнаградителна лихва в размер на 504, 69 лева поради нищожност
на Договора за потребителски кредит като неправилно и необосновано и вместо него да
постави друго решение, с което да отхвърли предявените искове за нищожност клаузите на
чл. 4, т. 3 и чл. 6 от Договора за потребителски кредит и да уважи исковете за осъждането на
М. Н. Г. да заплати на „НЕТКРЕДИТ" ООД сума за главница в размер на 235, 71 и
договорна възнаградителна лихва в размер на 504, 69 лева, както и да присъди на
„НЕТКРЕДИТ" ООД, ЕИК *********, направените по делото разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Д. В. М., като пълномощник
на М. Н. Г., ЕГН: **********, с адрес: с постоянен адрес *** с адрес на призоваване и
съдебен адресат по делото: ***
Счита обжалваното решение за изцяло правилно и законосъобразно.
Изтъква, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД е налице
именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл цитира практика
7
на ВКС. Твърди, че такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е
да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Сочи, че тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този
принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и
чл.9 от ЗЗД и според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД. Излага, че поради накърняването на
принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна
не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне
на интересите на Грпънчерова с цел извличане на собствена изгода> на кредитора.
Твърди, че така регламентираните клаузи на чл.4 ал.З и чл.6 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202107141026410058 от 14.07.2021г., са нищожни като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП и чрез
тях се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Изтъква, че принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.
Сочи, че именно и въз основа на това, така уговорените клаузи на чл.4 ал.З и чл.6 от
ДОГОВОР ЗА ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202107141026410058 от 14.07.2021г., са
нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП.
Сочи, че предвидените клаузи са и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като същите предвиждат заплащането на необосновано висока сума, водеща до значително
оскъпяване на кредита. Твърди, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв и в този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Твърди, че разгледани в този аспект, клаузите на чл.4 ал.З и чл.6 от договора ,
според които се дължи допълнителни сума за такса гарант и неустойка, се намират в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Сочи, че
подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Изтъква, че според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.20Юг. на ВКС по тълк. дело
№ 1/2009п, ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и по посочения
начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
8
Сочи, че с процесиите клаузи на чл.4 ал.З и чл.6 от ДОГОВОР ЗА
ПОТРЕБИТЕЛСКИ КРЕДИТ № 202107141026410058 от 14.07.2021п, в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително възнаграждение. Счита, че основната цел на така
уговорените клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още
% от предоставената главница.
Сочи, че наред с това процесната клауза на чл.4 ал.З от Договор за кредит е
нищожна и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като сумата която
се претендира чрез тях по договор за поръчителство не е включена в ГПР и ГЛП, като чрез
включването на възнаграждението предвидено по Договор за поръчителство към ГПР и
ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по
обслужването на кредита. Цитира, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Сочи, че съгласно § 1 т.1 от ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С
оглед цитираната разпоредба счита, че заплащането на сумата по договора за поръчителство
следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя. Смята, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за
поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с
ПМС№426/2014
Цитира в насока и практиката на Окръжните съдилища в страна.
По отношение на предявената насрещната претенция, която е частично отхвърлена,
излага следните съображения, а именно, че правилно PC Троян е счел за основателни
направените възражения, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 от ЗПК.
Сочи, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК урежда, че договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
9
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; Възнаградителната
лихва съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Твърди, че се приема,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Прави
извод, че правилно съдът е приел, че така уговореният ГЛП в размер на 40.97 % надвишава
4 пъти размера на законната лихва и като такъв противоречи на добрите нрави. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, приема, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на страните по договора и в този смисъл клаузата за
договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити.
Наред с това твърди, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК урежда, че
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; В
чл.11, ал.4 от процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49.61%,
т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изтъква, че този ГПР обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно -
начислената неустойка по чл.6 от договора, което се включва в общите разходи по кредита
по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Твърди, че съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Цитира, че съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното смята,че то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Твърди, че в конкретния случай е
10
посочено, че ГПР е 49.61 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР и
нещо повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да
заплати неустойка за непредставяне на гаранция, то същото е с характер на сигурен разход и
следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Сочи, че всичко това поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора, тъй като на
практика той няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита. Твърди, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Сочи, че целта на
цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, шито следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Изтъква, че от
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е
необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране
на ГПР. Счита, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.
Въз основа на изложеното приема,че правилно PC Троян е приел, че процесния
договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 9 и т10 ЗПК,
предвид което и съгласно разпоредбата чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Въз основа на гореизложеното моли съда да потвърди Решение № 142/15.07.2022г.,
постановено по гр.д № 1052/2021 г, по описа на Районен съд Троян, с който изцяло са
уважени предявените от нея искови претенции, срещу „Неткредит" ООД.
Въз основа на гореизложеното и моли да потвърди Решение № 142/15.07.2022г.,
постановено по гр.д № 1052/2021 г., по описа на Районен съд Троян, с което частично са
отхвърлени, предявените от „Неткредит" ООД, насрещни искови претенции, както и да бъде
осъден „Неткредит" ООД да заплати и разноските в първоинстанционното и настоящото
производство.
В съдебно заседание страните редовно призовани не се явяват и не изпращат
представители. Представят писмени становище в подкрепа на изложеното въва въззивната
жалба и съответно в отговора на въззивнта жалба, катоМолят да им се писъдят разноските
по делото по предсавен списък по чл.80 от ГПК. Въззивникът прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на противната страна.
От събраните по делото доказателства- приложените по гр.д.1052/21 г. на РС-Троян,
заключението на вещо лице Д. Ц.П.-Н. и становищата на страните, преценени поотделно и в
11
съвкупност, съдът приема за установено следното:
По допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с
определението си по чл.267 от ГПК,като приема, че то е допустимо-въззивната жалба е
подадена е в срок и от легитимирано лице,отговаря на изискванията на чл.262, във вр.с
чл.260 и чл.261 от ГПК и съдът я приема за редовна.
При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не открива
пороци, водещи до нищожност, а и не са налице и основания за недопустимост на
първоинстанционното решение.
С оглед на това съдът следва да извърши проверка по реда на чл.271 от ГПК по
същество на правилността на атакуваното решение.
От представеният по делото договор за потребителски кредит №202107141026410058
се установява, че той е сключен на 14.07.2021 г. в гр.София между „Неткредит“ООД-София-
кредитодател и М. Н. Г. от гр.Троян в качеството на кредитополучател, по силата на който
кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя сумата 3 500 лв. под формата
на заем, а последият се е задължил да я върне при условията и сроковете на договора, както
и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита, съгласно уговореното в
договора в срок до 15.07.2023 г-. на вноски съгласно погасителния план по чл.11 ал.2 от
договора.
В чл.4 ал.3 от договора е предвидено, че в срок до края на следващия ден от
сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция
по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ на договора, , като банковата
гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за
сума в размер на 5 184 лв. със срок на валидност до 16.07.2023 г.
В чл.6 ал.1 е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави на кредитора
гаранция по кредита по чл.4 ал.3 от договора в установения срок и съгласно реда и
условията, предвидени в ОУ по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на
6000 лв.
Видно от погасителния план фиксиран в чл.11 от договора той се погасява на 24
вноски по 216 лв, включващи главница и лихва, платими всеки месец.
С отговора на исковата молба е предявен и насрещен иск с правно основание чл.79
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430 от ТЗ против М. Н. Г. ЕГН ********** за сумата 3 810,40 лв.,
представляваща предсрочно изискуема главница и договорна лихва по договор за
потребителски кредит №202107141026410058/14.07.2021 г., сключен между
„Неткредит“ООД ЕИК ********* и М. Н. Г. ЕГН **********, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 15.03.2022 г. до окончателното й изплащане, от които 3 305,71 лв.
главница и 504,69 лв. договорна лихва. Отговорът на исковата молба, ведно с насрещният
иск е връчен на ищцата на 15.03.22 г. чрез нейният пълномощник
От заключението на вещо лице Н., което се възприема от съда като компетентно
изготвено се установява, че общият размер на предоставения кредит е 3500 лв, като сумата е
12
преведена от ответника с платежно нареждане от 14.07.2021 г. по банкова сметка на името
на М. Н. Г.. За погасяване на задълженията си по договора Г. е превела на 9.09.2021 г.
сумата от 430 лв. Според заключението на вещото лице към датата на подаване на
насрещния иск и към настоящия момент задълженията са в общ размер на 3 810,40 лв. и
включват сумата 3 305,71 лв. главница и 504,69 лв. договорна лихва. Експертизата посочва,
че единственият разход на заемателя, който е изискан по договора за кредит е договорната
лихва и тя е фиксирана за целия срок на договора и е в размер на 40,97%. Според експерта
при изчисляване на ГПР е включен ГЛП в размер на 40,97% и е единствения разход на
потребителя, който е предвиден в договора за кредит/посочен в погасителния план в
договора за кредит/ и който трябва да бъде включен при изчисляването на ГПР съгласно
изискванията на Приложение №1 към ЗПК.
Съдът приема заключението за компетентно и безпристрастно и се позовавана него
при решаването на спора.
При така изложените факти въззивният състав прави следните правни изводи:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 във вр. с чл.11 ал.1 т.10 и
чл.19 ал.4 от ЗПК вр. с чл.33, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП прогласяване нищожността на
клаузите на чл.4, т.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит
№202107141026410058/14.07.2021 г., сключен между „Неткредит“ООД ЕИК ********* и М.
Н. Г. ЕГН **********, като от „Неткредит“ООД ЕИК ********* е предявен и насрещен иск
с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430 от ТЗ против М. Н. Г. ЕГН
********** за сумата 3 810,40 лв., представляваща предсрочно изискуеми главница и
договорна лихва по договор за потребителски кредит №202107141026410058/14.07.2021 г.,
сключен между „Неткредит“ООД ЕИК ********* и М. Н. Г. ЕГН **********, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 15.03.2022 г. до окончателното й изплащане, от
които 3 305,71 лв. главница и 504,69 лв. договорна лихва.
ПО ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ИСК
Този иск е допустим, тъй като е предявен между страните по договорно
правоотношение и при наличие на правен интерес от търсената с него защита, доколкото
при положително съдебно решение неговите правни последици ще рефлектират
благоприятно върху патримониума на ищцата.
Процесният договор е за паричен заем, по отношение на който са приложими
разпоредбите на ЗПК, а ищцата има качеството на „потребител“ и в този смисъл чл.24 от
ЗПК препраща към чл.143 от ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря за изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търгвеца и потребителя.
В случая се установява, че в чл.4 ал.3 от договора е договорено, че в срок до края на
следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ на договора,
13
като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция,
трябва да бъде за сума в размер на 5 184 лв. със срок на валидност до 16.07.2023 г., а чл.6 от
договора предвижда като санкция начисляване на неустойка при непредоставяне на
посоченото обезпечение.
В чл.92 от ЗЗД е посочено, че неустойката гарантира точното изпълнение на
задължението, като същевременно кредитора не е длъжен да доказва вредите от
неизпълнението. В казуса обаче въпросната неустойка излиза извън присъщите и
обезпечителна и обезщетителна функции и води до неоснователно обогатяване на
кредитора. Тя се дължи не при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя- да
върне в срок дължимата сума, а възниква от липса на поръчителство или непредоставяне на
банкова гаранция. Тази така наречена неустойка е почти в двукратен размер на
предоставения кредит и значително го оскъпява, като по този начин се цели да бъде
осигурено допълнително възнаграждение за кредитора, извън установения ГПР, което се
установява и от заключението на вещото лице. Следва да се отбележи и краткият срок от
един ден за предоставяне на поръчителство или банкова гаранция, което практически ги
прави неизпълними за икономически по-слабата страна.
В този смисъл и настоящата инстнция счита, че клаузите на чл.4, т.3 и чл.6 от
Договор за потребителски кредит №202107141026410058/14.07.2021 г., сключен между
„Неткредит“ООД ЕИК ********* и М. Н. Г. ЕГН **********, като от „Неткредит“ООД
ЕИК ********* са нищожни поради накърняване на добрите нрави, а освен това са и
неравноправни на основание чл.143 ал.1 т.5 от ЗЗП, тъй като се задължава потребителя да
заплати необосновано висока неустойка.
ПО НАСРЕЩНИЯТ ИСК
Отвеникът с предявяване на насрещният иск прави воеизявление за предсрочна
изискуемост на целия кредит, тъй като ищцата Г. е просрочила вноски по кредита с падежи
от 15.10.2021 г. , 15.11.21 г, 15.12.21 г. и 15.01.22 г. Отговорът на исковата молба, ведно с
насрещният иск е връчен на ищцата на 15.03.22 г. чрез нейният пълномощник и в този
смисъл съдът приема, че на тази дата кредитът е станал предсрочно изискуем, тъй като Г. е
уведомена за това. От заключението на вещото лице се установява, че тя е направила едно
плащане на 9.09.21 г. в размер на 430 лв.
Тъй като се касае за договор за потребителски кредит, по който част от клаузите са
прогласени за недействителни, то съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Г. чрез своя пълномощник е направила
възражение, че сключеният договор е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11 ал.1
т.9 и т.10 от ЗПК.
Както вече се посочи по-горе в чл.4 ал.3 от договора е предвидено, че в срок до края
на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на
кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в ОУ на договора,
като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция,
14
трябва да бъде за сума в размер на 5 184 лв. със срок на валидност до 16.07.2023 г.
В чл.6 ал.1 е предвидено, че ако кредитополучателят не предостави на кредитора
гаранция по кредита по чл.4 ал.3 от договора в установения срок и съгласно реда и
условията, предвидени в ОУ по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на
6000 лв, като в чл.6 ал.5 е уговорено, че компенсаторната неустойка се начислява и заплаща
заедно с погасителните вноски по кредита съобразно уговорения погасителен план..
Съдът съобразява, че в чл.21 ал.1 от ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаланя изискванията на ЗПК е
нищожна. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК е посочено, че ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС на Р.България, а според ал.5 от същия член клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал.4 се считат за нищожни. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и
чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потербителски кредит е недействителен.
В §1 от ДР на ЗПК е дадено легално определение на понятието „Общ разход по
кредита на поребителя“ и това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кедитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати. С оглед на тази легална дефиниция настоящата инстанция
приема, че уговорената в в чл.6 от договора неустойка реално представлява разход, който
произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взет предвид при
определяне на ГПР. Видно от заключението на вещото лице обаче, това не е сторено, тъй
като при изчисляване на ГПР е включен ГЛП в размер на 40,97% и е единствения разход на
потребителя, който е предвиден в договора за кредит/посочен в погасителния план в
договора за кредит/.
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК предвижда, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти и тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти.По своята същност възнаградителната
лихва е цената за предоставеното ползване на заетата парична сума, като в отговорът на
насрещния иск пълномощникът на Г. е направил възражение, че процесният договор е
нищожен на основание чл.26 ал.1 пред.3 от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, тъй
като ГЛП е 40,97 %. Посочва, че за процесният период основният лихвен процент на БНБ е
0% плюс 10 пункта съгласно ПМС №72/8.04.1994 г. приложимо и към процесния период и
така договорена възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва,
което се приема от съдилищата в тяхната практика като накърняване на принципа на
еквивалентност на насрещните престации в хипотезата на нарушение на добрите нрави.
Настоящата инстанция споделя този извод на въззиваемата страна, тъй като
15
действително уговореният годишен лихвен процент е в размер на 40,97% или 3,41 % на
месец. Трайно установена е съдебната практика, че уговорката за възнаградителна лихва по
необезпечените кредити, която надвишава повече от три пъти размера на законната лихва
накърнява добрите нрави. Действително има свобода на договарянето съгласно
разпоредбата на чл.9 от ЗЗД, но тя не е абсолютна. Клаузите от договора не следва да
противоречат на закона и добрите нрави. След като в случая икономически по-силната
страна в правоотношението се възползва от по-слабата страна, за да извлече за себе си по-
голяма материална облага, то тази договореност противоречи на добрите нрави, тъй като
води до неоснователно обогатяване. Както вече се посочи по-горе ГПР е сбор от няколко
компонента/чл.19 ал.1 от ЗПК/, за които в казуса липсва яснота. В този смисъл поради
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, която е договорена в противоречие с
добрите нрави, кредитополучателят не дължи на кредитора изпълнение на това задължение.
Освен това задължението за заплащане на неустойката не е отчетено при формиране
на ГПР, с което е нарушено изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като ако бъде
включен, оскъпяването на кредита ще надхвърли законово предвидените 50%.
Предвид гореизложените съображения настоящата инстанция споделя изводите на
първата, че предид недействителността на договора за потребителски кредит на основание
чл.22 във връзка с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК, съгласно разпоредбата на чл.23 от ДПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. В този смисъл насрещният иск е основателен и доказан само за сумата
3070 лв, след като Г. е внесла сумата 430, а за горницата над 3070 лв. до претендираната
сума 3 810,40 лв, включваща 3 305,71 лв главница и 504,69 лв. договорна лихва искът се
явява неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане на правните изводи на настоящата инстанция с тези на ТРС,
отразени в решение №142/15.07.22 г. постановено по гр.д.№1052/21 г. по описа на съда, то
следва да бъде потвърдено като правилно.
При този изход от процеса и на осн.чл.78,ал.3 от ГПК, „Неткредит“ ООД следва да
заплати на адвокат Д. В. М. сумата 930 лв. за оказана безплатна адвокатска помощ на М. Н.
Г. на основание чл.38 от ЗА в настоящето въззивно производство по представен списък на
разноските по чл.80 от ГПК за първоначалния и насрещния иск. Има направено възражение
за прекомерност на адвокатско възнаграждение от въззвника, но съдът не следва да се
произнася по него, тъй като възнаграждението се присъжда от съда на основание чл.38 от
ЗА по реда на Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/чл.7 ал.2 т.3 и чл.7 ал.2 т.1-630 плюс 300 лв./.
Съдът намира, че въззивникът не е внесъл изцяло дължимата ДТ за настоящето
въззивно производство, тъй като обжалва решението досежно два иска-първи за
прогласяване нищожност на клауза от договор, който иск е оценяем на основание чл.69 ал.1
т.4 от ГПК-6000 лв. и втори иск за заплащане на дължима сума по договор за кредит-740,40
лв. Дължимата ДТ на основание чл.18 ал.1 от Тарифата за ДТ, които се събират от
съдилищата по реда на ГПК е общо в размер на сумата 134,81 лв, като от нея въззивникът е
16
внесъл само 25 лв. Следователно той следва да бъде осъден при този изход от процеса да
внесе сумата 109,81 лв. ДТ на основание чл.77 от ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.271 от ГПК Ловешкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно съдебно решение №142/15.07.22 г. постановено по
гр.д.№1052/21 г по описа на РС-Троян в частта, с която е прогласена нищожността на
основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.142 от ЗЗП клаузите на чл.4, т.3 и
чл.6 от Договор за потребителски кредит №202107141026410058/14.07.2021 г., сключен
между „Неткредит“ООД ЕИК ********* и М. Н. Г. ЕГН ********** и е отхвърлен иска на
„Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от управителя И. Н.Х. С.
против М. Н. Г. ЕГН ********** с адрес *** на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.430
от ТЗ над сумата 3070 лв. до пълния претендиран размер от 3 810,40 лв. представляваща
предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит
№202107141026410058/14.07.2021 г., сключен между „Неткредит“ООД ЕИК ********* и М.
Н. Г. ЕГН **********, ведно със законната лихва сумата, считано от 15.03.2022 г. до
окончателното й изплащане като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 от ГПК във вр. с чл.38 ал.1 т.3 от ЗА
„Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от управителя И. Н.Х. С. да
заплати на адвокат Д. В. М. от АК-П. с адрес *** сумата 930 лв за оказана безплатна
адвокатска помощ за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 от ГПК във вр. с чл.38 ал.1 т.3 от ЗА
„Неткредит“ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Лъчезар Станчев“ №3/Литекс Тауър/ ет.10 представлявано от управителя И. Н.Х. С. да
заплати по сметка на Окръжен съд-Ловеч сумата 109,81 лв. дължима ДТ за въззивно
обжалване.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17