Р Е Ш Е Н И Е № 260006
гр. Варна, 17.08.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненският
апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН
СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА
МАРИЯ МАРИНОВА
при
участието на секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от
съдия М. Славов в.гр.д. № 213 по описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Д.П.Д. *** чрез адв. В.В. *** против решение № 1384/25.11.2019г., постановено по гражданско дело № 427 по описа за 2019г. на Окръжен съд-Варна, с което са отхвърлени предявените в евентуалност от него против С.Б.И.-Г. искове с правно правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот – апартамент № 1 с ид.10135.2563.106.1.1 по КК на гр. Варна, находящ се в гр. Варна, ж.к.“Бриз-юг“, ул.“Сирма Войвода“ № 20, ет.2 със застроена площ от 82 кв.м., ведно с избено помещение 1 с площ от 3,06 кв.м., въз основа придобиване по давност вследствие на осъщестявявано трайно, явно и необезпокоявано владение на имота с намерение за своене в периода от 01.06.2007г. до настоящия момент /датата на предявяване на иска в съда 06.03.2019г./, а в условията на евентуалност – за установяване правото на собственост на ищеца по отношение на ½ ид.част от имота на основание влязло в законна сила съдебно решение по гр.д. № 51/2018г. на ВАпС, с което е уважен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В жалбата се излага, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита се, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства са установени всички елементи от фактическия състав на оригинерното придобивно основание придобивна давност – корпус и анимус. Оспорва се правния извод на съда, че вписаната на 10.07.13г. възбрана върху имота е било пречка за придобиването му от ищеца по давност, тъй като нормата на чл. 453, т. 1 от ГПК има предвид само деривативните придобивни способи за придобиване на правото на собственост. Освен това се поддържа, че придобивната давност, текла в полза на ищеца, не е била прекъсвана чрез предвидените в закона способи и действия. Поддържа се и предявения в евентуалност иск, тъй като праводателят на ищеца въз основа на предварителния договор за ½ ид.ч. от имота и решението, с което е бил уважен иска му по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, не е бил ипотекарен длъжник чрез имота към банката-кредитор. След като съпругът-недлъжник не е дал съгласието си изпълнението да бъде насочено върху целия имот, то и продажбата чрез публичната продан по изпълнителното дело не е произвела действие за неговата ½ ид.ч., която ищецът е придобил чрез покупко-продажбата. Поради това и влязлото в сила постановление за възлагане на имота, на което основава правата си ответницата, е непротивопоставимо на ищеца като собственик на посоченото в евентуалност правно основание. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявените в евентуалност искове, ведно с присъждане на разноските за двете инстанции.
В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна С.Б.И.-Г. чрез адв. А.Х. ***, с който същата е оспорена като неоснователна. Изцяло се споделят правните аргументи и изводите на съда, основани на събрания по делото доказателствен материал и инкорпорирани в обжалваното решение. Поддържа се оспорването на качеството на владелец на ищеца, както и намерението му да свои имота. Акцентира се и на факта, че със съдебни актове са били отхвърлени жалбите на длъжника по изпълнителното дело Й. Г. и на бившия ѝ съпруг Г. Ш. /съпруг към момента на придобиването на имота/, тъй като макар и г-н Шавиер да не е участвал като страна при изповядване на сделката по учредяване на договорната ипотека, е бил обвързан от тази разпоредителна сделка на осн. чл. 24, ал. 3, вр. § 4 от ПЗР на СК от 2009г. Няма данни съпругът на кредитополучателката да е оспорил сделката в сроковете по чл. 24, ал. 4 от СК, поради което тази сделка е валидна и обвързва и него. Счита се, че създаването на предварителен договор за продажба на имота с дата 01.06.07г., която е недостоверна, подаването на жалби от г-н Ш. по изпълнителното дело, сключването на предварителен договор за ½ ид.ч. от имота между ищеца и г-н Шавиер на 30.07.16г. и воденето на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, са все опити да се осуети продажбата на имота от банката-кредитор за удовлетворяване на нейните вземания и за запазване на собствеността му. Споделя се и непротивопоставимостта на правата на ищеца, произтичащи от обявения за окончателен предварителен договор, предвид непротивопоставимостта на прехвърлянето спрямо правата на взискателя по изпълнителното дело, предвид вписаната ипотека и последващата възбрана на имота. Претендира се решението да бъде потвърдено, ведно с присъждане на разноските по делото.
Настоящото производство има за предмет и подадената от Д.П.Д. *** чрез адв. В.В. *** частна жалба, насочена против определение № 666/19.02.20г., постановено по посоченото първоинстанционно дело, с което е било оставено без уважение искането му с молба вх. № 37829/18.12.19г. за изменение на решението по делото в частта му за разноските чрез намаляване на присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът се е позовал на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС, която е била отменена с решение № 9273/27.07.16г. на ВАС по адм.д. № 3002/15г. и решение № 5485/02.05.17г. на ВАС по адм.д. № 1403/17г. Освен това присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. е и прекомерно завишено съобразно размерите по цитираната наредба, съобразно цената на иска по делото, както и съобразно липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на спора или продължителността на развилия се пред първата инстанция процес. Цитирана е практика на СЕС, с която се приема, че определянето на размерите на възнагражденията от ВАдвС и забраната за заплащане на възнаграждения под установения с Наребдата минимум /адресирана и до съда/, представлява нарушение на ДФЕС, който не допуска ограничаването на свободната конкуренция чрез съгласувани практики в рамките на вътрешния пазар. Поради това се счита, че Наредба № 1 на ВАдвС противоречи на правото на ЕС и по-конкретно на чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, както и на чл. 47 от ХОПЕС. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“, а преценката за това следва да бъде в правомощията на съда, който би гарантирал недопускането на резултат, който да се счита за несправедлив. В тази връзка се сочи, че националният съд е компетентен по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, която противоречи на правото на ЕС, дори и такава разпоредба да не е изрично отменена по съответния предвиден за това ред. Претендира се отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането за изменение на решението в частта за разноските.
В предвидения срок е депозиран отговор на частната жалба от насрещната страна С.Б.И.-Г. чрез адв. А.Х. ***, с който същата е оспорена като неоснователна. Сочи се, че ответницата по делото се е защитавала срещу предявените в условията на евентуалност два установителни иска, поради което ѝ се следва присъждането на направените разноски за защитата по тези два иска. Освен това следва да се има предвид, че към датата на сключването на договора за правна защита и съдействие между ответницата и нейния адвокат, а и към момента на представянето на списъка на разноските по чл. 80 от ГПК на 08.11.19г., действаща е била Наредба № 1 на ВАдвС в редакцията ѝ преди постановяването на Решение № 5419/08.05.20г. на ВАС по адм.д. № 14384/19г., 5 членен състав. Поради горното се претендира обжалваното определение да бъде потвърдено.
В
с.з. страните поддържат изразените в жалбите и отговорите становища чрез процесуалните
си представители.
За да се произнесе настоящият състав на
съда съобрази следното относно предмета на делото:
За да предяви в условията на евентуалност против ответницата С.Б.И.-Г.
/производството против втората посочена в исковата молба ответница Й. С. Г. е
прекратено с определение № 1116/04.04.19г. на ВОС на осн. чл. 232 от ГПК/ установителните
искове за установяване на правото си на собственост, евентуално на ½
ид.ч. от същото /така съобразно уточнението,
направено с молба от 03.04.19г./, върху описания апартамент № 1 с ид. 10135.2563.106.1.1 по КК на гр. Варна, находящ се в гр. Варна,
ж.к.“Бриз-юг“, ул.“Сирма Войвода“ № 20, ет.2, на посочените в евентуалност
придобивни основания, ищецът е навел следните твърдения в подадената на
06.03.19г. искова молба: че при справка в имотния регистър е установил
вписването по партидата на посочения имот на Постановление за възлагането му на
ответницата, издадено по изп.д. 20137110400351 по описа на ЧСИ Д. П.-Я. –
Варна, по което ищецът не е страна, но длъжник е била Й. С. Г.; че ищецът е
придобил имота по следния начин – владее целия имот като свой, считано от
01.06.07г. /въз основа на сключен с Й. С. Г. предварителен договор за покупката
му/ до подаване на исковата молба по настоящото дело, а в евентуалност по
отношение на ½ ид.ч. от него въз основа на влязло в сила решение по
гр.д. № 51/18г. на ВАпС, с което е уважен иска му по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД срещу
другия съсобственик на имота Г. В. Л. Ш., което решение е вписано в СВ-Варна на
27.04.18г., а исковата молба по делото – на 12.07.18г.; на 26.02.19г. е
направен опит да му се връчи известие от ЧСИ по посоченото изпълнително дело за
насрочен въвод във владение в имота на ответницата С.И.-Г..
В депозирания в предвидения срок отговор на исковата молба ответницата С.И.-Г.
е заявила, че оспорва предявените в евентуалност искове. Сочи, че след като
правата на праводателите на ищеца са непротивопоставими на взискателя по
изпълнителното дело, то тези права на осн. чл. 496, ал. 2 от ГПК са
непротивопоставими и на ответницата, закупила имота на публична продан по
същото изпълнително дело. Тази непротивопоставимост следва от вписването на
ипотека върху имота, предхождащо всички други предприети по отношение на имота
действия от майката на ищеца Й. Г. и от самия ищец. Отрича се последният да е
осъществявал владение върху имота като се поддържа, че същият е бил само
държател и то за ограничени периоди от време. В тази връзка се оспорва
достоверността на посочената в предварителен договор за покупко-продажба на
имота дата 10.06.07г., който е сключен между ищеца и неговата майка Й. Г..
Оспорва се и отразеното в договора, че е било предадено владението върху имота
на същата посочена дата. Твърди се, че ищецът е заявил качеството си на
владелец на имота едва на 26.02.19г., когато е получил съобщение за насрочване
на въвод във владение в имота за дата 15.03.19г. по изпълнителното дело. Освен
това постановлението, с което имотът е възложен на ищцата е вписано преди
датата на подаване на исковата молба по настоящото дело. Сочи се още, че на
22.11.16г. ищецът е подал молба по изпълнителното дело, с която е отправил
искане да му се даде възможност да изплати дълга, посочвайки в молбата си
адрес, различен от адреса на имота. Това, наред със сключването на
предварителен договор с Ш. за покупката на неговата ½ ид.ч. от имота,
сочи, че ищецът не е считал себе си за собственик въз основа на придобивна
давност. Относно евентуално предявения иск се сочи, че макар и учредяването на
ипотека върху имота в полза на посочената банка да е било осъществено
единствено от Й. Г. и без участието на съпруга ѝ към този момент Г. Ш.
/поради възмездното му придобиване по време на брака им, същият е придобит
в режим на СИО/, то Ш. е бил обвързан от
действието на тази сделка по силата на чл. 24, ал. 3 от СК вр. § 4 от ПЗР на СК
от 2009г., тъй като няма данни Ш. да е оспорил сделката в сроковете по чл. 24,
ал. 4 от СК.
Въз основа на събраните от
първоинстанционния съд доказателства настоящият съд приема за установено
следното от фактическа страна:
Видно от представеното заверено копие на НА № 89, том І, рег. № 804, дело № 78/01.03.2007г. на нотариус Св. Стойчева - Варна, че Й. С. Г. е закупила от „ДАС-М“ ЕООД процесния апартамент
№ 1, находящ се в жилищна сграда в гр. Варна, ж.к.“Бриз-юг“, построена в УПИ
VIII-1835а, ет. 2, с площ от 82 кв.м., ведно с избено помещение № 1, с площ от
3,06 кв.м., както и 8,5091% ид.части от общите части на сградата и от правото
на строеж, както и 34,23 кв.м. ид.части от дворното място с площ от 990 кв.м.,
за сумата от 100 000 лв., които са предоставени чрез кредит от „Обединена
Българска Банка“ АД, отпуснат на купувача /л. 30-31 от първоинстанционното
дело/.
Видно от справката от НБД „Население“, приложена в т. І от изп.д.
20137110400351 по описа на ЧСИ Д. П.-Я. – Варна, че ищецът Д.П.Д. е нейн син,
както и че към 01.03.07г. същата е била в граждански брак с В. Л. Ш. Г., за
което е съставен Акт за брак на 08.05.2006г. в гр. Варна /копието от
удостоверението за сключения граждански брак е в т. ІІ, л. 487 от изп.д./. Бракът е прекратен с
развод с влязло в сила на 14.07.16г. решение по гр.д. № 2711/16г. на ВРС, ХVІІІ
с-в /т. ІІ, л. 488-489/.
С НА № 90, том І, рег. № 805, дело № 79/01.03.2007г. на нотариус Св.
Стойчева-Варна, вписан в СВ-Варна на 01.03.07г.,
Й. С. Г. е учредила договорна ипотека
в полза на „Обединена Българска Банка“ АД за обезпечение на вземането на
банката като кредитор по договор за банков кредит за закупуване и ремонт на
недвижим имот от 23.02.2007г. върху процесния апартамент /т. І от
изпълнителното дело/.
Въз основа на издаден на 14.11.12г. по ч.гр.д. № 16307/12г. на ВРС, ХХ с-в
изпълнителен лист в полза на банката, с който Й. Г. е била осъдена да ѝ
заплати сумата от 77 470.42 лв., представляваща главница по посочения
договор за кредит от 23.02.07г., ведно с договорни, мораторни и наказателни
лихви и разноски по делото, е било образувано на 02.07.13г. изп.дело № №
20137110400351 по описа на ЧСИ Д. П.-Я.. По искане на банката изпълнението е
насочено спрямо ипотекирания в нейна полза процесен имот, върху който на 10.07.2013г. е вписaна възбрана /т. І от изп. д./.
На 20.08.13г. е извършен опис на имота от посочения ЧСИ по изпълнителното
дело, за което е съставен протокол /т. І, л. 45-47 от изп.д./. В протокола е
отразено състоянието на имота, както и че по време на налагане на възбраната същият е бил във владение на Й. С. Г.,
на която е оставен за управление. На 30.09.13г. длъжницата е получила на адреса
на имота уведомление за насрочената публична продан /т. І, л. 79 от
изп.д./. За новата насрочена публична
продан съобщението до длъжницата е върнато от адреса на имота с отбелязване на
03.02.14г., че по сведение на съседи длъжницата не живее на адреса /т. І, л.
132/. Съобщението до длъжницата за насрочване на нов оглед и оценка на имота,
изпратено на 18.02.16г. е върнато в цялост на 08.03.16г. с отразяване, че по
сведение на съседи от ап. 5, длъжницата не живее на адреса - има квартиранти,
но не знае кога може да бъдат открити /т. І, л. 230/. Новото изпратено
съобщение на 30.03.16г. е получено от Г. на адреса на имота на 05.04.16г., а на
14.04.16г. е съставен протокол за оглед на имота като достъпът до него е предоставен от длъжницата, която потвърждава с
подписа си констатацията на ЧСИ, че към
момента на налагане на възбраната имотът е бил в нейно владение /т. І, л.
245 и л. 249-251/. На 16.06.16г. и на 14.10.16г. Г. е получила изпратените
ѝ на адреса на апартамента нови съобщения за насрочване на нови публични
продани на имота /т. І, л. 309 и л. 388/.
На 22.11.16г. е депозирана по
изпълнителното дело молба от ищеца Д.Д., с която е отправил предложение до ЧСИ
да закупи процесния имот, върху който майка му е учредила ипотека, заплащайки
сумата от общо 70 000 лв. на две вноски – до 14.12.16г. в размер на
15 000 лв. и до 30.01.17г. в размер на 55 000 лв. /т. І, л. 403 от
изп.д./. По този повод изпълнителното производство е било спряно по молба на
взискателя, но по-късно възобновено с насрочването на нова публична продан.
На 18.01.17г. е била вписана в СВ-Варна молбата на „ОББ“ АД за подновяване
вписването на договорната ипотека от 01.03.07г. върху процесния имот /т. ІІ, л.
655 от изп.д./.
С молба от 27.02.17г. Г. Ш. е заявил на ЧСИ по изпълнителното дело, че той
е собственик на ½ ид.ч. от ипотекирания в полза на банката от бившата му
съпруга имот по силата на прекратена СИО, и е поискал спиране на публичната
продан /т. ІІ, л. 486/. Насрочена е била нова публична продан, но с молба от
05.07.17г. от Г. Ш. е представена обезпечителна заповед от 05.07.17г., издадена
по гр.д. № 1439/17г. на ВОС, с което е допуснато обезпечение на предявения от Ш.
иск по чл. 440, ал. 1 от ГПК против взискателя и длъжника по изп. дело за
приемане за установено, че длъжникът Г. не е собственик на ½ ид.ч. от
процесния апартамент, към който е насочено изпълнението /т. ІІ, л. 593-594/. С
определение от 12.10.17г. производството по гр.д. № 1439/17г. на ВОС е било
прекратено като недопустимо /т. ІІ, л. 683/. Последното е влязло в сила с
постановяването на определение № 103/06.06.18г. по ч.гр.д. № 1762/18г. на ВКС,
І г.о., с което не е допуснато до касационно обжалване потвърждаващото го
въззивно определение /т. ІІІ, л. 949-952/.
Междувременно с молба от 07.07.17г. трето за изпълнението лице – П. А. Я. е
представил по изпълнителното дело вписания на 22.06.17г. в СВ-Варна договор за наем на процесния имот, сключен за
10 години. От същия се установява, че наемодател
по договора за наем е Й. С. Г., представлявана
от пълномощника си Д.П.Д., а наемател П. Я. /т. ІІ, л. 633-635/
На 12.07.17г. е била вписана
исковата молба по предявения от Д.Д. иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД против Г. Ш.
за ½ ид.ч. от процесния имот, по която е било образувано гр.д. №
1464/17г. на ВОС /т. ІІ, л. 804/. С влязло в сила на 24.04.18г. решение по
в.гр.д. № 51/18г. на ВАпС е отменено решението по гр.д. № 1464/17г. и вместо
него предявеният от Д.Д. против Г. Ш. иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване
на предварителен договор от 30.07.16г.,
изменен с анекс от 25.11.17г., за продажбата на ½ ид.ч. от процесния
имот, е обявен за окончателен. Решението е вписано в СВ-Варна на 27.04.18г. /т. ІІІ, л. 1042/.
За насрочената нова публична продан
на имота за периода от 18.11.17г.-18.12.17г. длъжницата Г. е била уведомена по
телефона, тъй като изпратеното до адреса съобщение е върнато на 31.10.17г. с
отбелязването, че по сведение на съсед от входа, длъжницата не живее на адреса.
Жилището в момента е необитаемо,
имало е квартиранти, които са напуснали /т. ІІ, л. 710/.
С протокол от 19.12.17г. на ЧСИ П.-Я. ответницата е била обявена за купувач
на процесния имот при проведената публична продан, а на 18.01.18г. е издадено
Постановлението за възлагане на имота в полза на С.Б.И.-Г.. Последното е било
обжалвано от длъжника Г. и от третото лице Г. Ш. с жалби от 05.02.18г. /т. ІІІ,
л. 864-871/. С окончателно решение № 2161/12.12.18г. по в.гр.д. № 2329/18г. на
ВОС жалбите са оставени без уважение /т. ІІІ, л. 936-940/. Постановлението за
възлагане на имота е вписано в СВ-Варна на 22.01.19г.
/т. ІІІ, л. 1024-1025/.
Междувременно на 25.06.18г.
ищецът Д. със съгласието на единствения си съсобственик е учредил в полза на Г.
Г. Г. право на ползване върху притежаваната от него ½ ид.ч. от процесния
имот за срок от 5 години и безвъзмездно. На 25.01.19г. е изповядан нов договор за учредяване от Д.Д. със
съгласието на единствения си съсобственик Й. Г., в полза на Г. Г. Г. право на
ползване върху ½ ид.ч. от процесния имот – безсрочно и безвъзмездно.
Легитимацията си като собственик върху тази ½ ид.ч. от имота и по двата
договора Д. е извел въз основа на решението по в.гр.д. № 51/18г. на ВАпС /т.
ІІІ, л. 1045-1048/.
За насрочения за 02.04.19г. въвод във владение на имота е изпратена покана
за доброволно изпълнение до длъжницата Г. и същата е върната в цялост с
отразяване на 27.02.19г., че на адреса на имота живее нейният син, а длъжницата
не живее там /т. ІІІ, л. 999-1000/.
На 26.02.19г. ищецът е отказал
да получи изпратената и до него покана за доброволно изпълнение по повод
насрочения въвод във владение, заявявайки, че той не е ипотекарен длъжник,
както е посочено в поканата, а е собственик и владее имота от самото му
закупуване /т. ІІІ, л. 1007/. Видно от удостоверението за постоянен адрес, че
ищецът е със заявен такъв на адреса на процесния имот, считано от 25.02.19г. /л. 16 от
първоинстанционното дело/.
Видно от представения на л. 5-6 от първоинстанционното дело предварителен
договор за продажба на недвижим имот, сключен на 01.06.2007г., че Й. С. Г. е поела задължението да продаде на ищеца
процесния имот при договорена продажна цена в размер на 80 000 лева, платима
при подписване на този договор в брой, който служи и като разписка за
извършеното плащане. Срокът за сключване на окончателен договор е бил определен
на 6 месеца от сключване на предварителния договор. Посочено е в т. 3.1, че
фактическото владение на имота е предадено на купувача в деня на подписване на
договора.
Пред първоинстационния съд са разпитани като свидетели съпрузите М., които
са собственици и живеят в апартамента, находящ се над процесния имот. И двамата
сочат, че познават ищеца от 2008г., когато са закупили апартамента си и се
нанесли да живеят в него. Свидетелката М. сочи, че откакто познава ищеца и
майка му, знае, че те двамата владеят процесния имот и знае апартамента като
тяхна собственост. В същия е виждала понякога ищеца, понякога и майка му, а
освен това са имали и наематели /такива имало преди около 7 години/. В
процесното жилище ремонтите са правени от Й. и същото е било добре обзаведено.
Свидетелката не е чувала съдебен изпълнител да прави опит за въвод във владение
в процесния имот или да залепва уведомления за същия. По-късно е разбрала за
такива действия и се изненадала, защото знаела, че имотът е на Д. и на майка
му. През последните 4-5 години свидетелката по-често е виждала предимно Д. в
имота, а в първите години апартаментът е бил обитаван по-често от майка му.
През последните 2-3 години в имота се появило едно момиче, което съжителствало
с Д.. Таксите и разноските за общите части в сградата са били заплащани от
ищеца и същият участвал и на общите събрания на етажната собственост.
Свидетелят М. сочи, че когато се нанесли в жилището си, в процесния имот е
живеел Д., а майка му само е посещавала имота, но не знае дали е оставала там.
Ищецът е извършвал в апартамента ремонти и подобрения, но свидетелят не знае
какви точно, тъй като не са така близки с ищеца. Не знае някой да е оспорвал,
че Д. живее в апартамента или да има ключ от същия. Имало много обявления от
съдебен изпълнител, касателно имота на Д.. Потвърждава, че на рядко
провежданите събрания на етажната собственост, е присъствал Д., който е плащал
и сметките за общите части. Свидетелят сочи, че е виждал регулярно ищеца в
имота от 2008г. до настоящия момент. Знае, че имотът е бил отдаван под наем
през 2011-2012г., но не знае дали ищецът и през този период е живял в имота. От
около година в процесния апартамент с Д. живее и някаква жена.
На зададените му по реда на чл. 176 от ГПК въпроси ищецът е отговорил, че през
2013г. се е разделил със съпругата си и тогава е помолил наемателя си в имота
на ул.“Сирма войвода“ да освободи жилището, за да се премести да живее там. Заявява,
че знае за образуваното изпълнително дело от 2013г. Потвърждава, че през 2016г.
е депозирал молба до ЧСИ Д. П., в която поискал чрез нея да заплати на банката
сума от 70 000 лева, за да уредят отношенията касателно имота, като го
придобие. Посочва също, че е направил предложение и на банката – ипотекарен
кредитор да заплати сума от 85 000 лева, но не се стигнало до сделка и банката
го продала за 83 000 лв. През цялото време ищецът сочи, че се е борил и
защитавал правата си.
По главния предявен
установителен иск относно правото на собственост върху имота въз основа на
въведеното придобивно основание придобивна давност.
Ответницата е оспорила достоверността на датата на предварителен договор от
01.06.07г., сключен между ищеца и майка му, въз основа на който се твърди, че
му е било предадено владението върху процесния имот. Налице е частен
диспозитивен документ, за който липсва някое от посочените в хипотезата на чл.
181, ал. 2 от ГПК обстоятелства, поради което следва да се приеме, че датата
върху документа не може да се противопостави на ответницата като трето за същия
лице.
За доказване на факта за упражняване на фактическа власт върху имота, ведно
с намерението за своенето му в рамките на посочения от ищеца период от
01.06.07г. до подаване на исковата молба по делото на 06.03.19г., са допустими
всички доказателствени средства. Според показанията на свидетеля М. /чиито
непосредствени впечатления датират от м. 04.2008г./, процесният имот винаги е
владян от ищеца Д.. Според свидетелката М. обаче, имотът е владян и е
собственост на Д. и на майка му. В имота също е имало наематели през периода
2011г.-2012г., но не сочи от кого имотът е отдаван под наем. В имота ремонтите
са правени от Й. С. /св. М./, а през последните години ключ за апартамента има
само Д.. Според обясненията на ищеца обаче, същият живее в апартамента от
2013г., а не от 2008г.
От подробно коментираните по-горе писмени доказателства, находящи се в
изпълнителното дело, се установи, че на 20.08.13г. ЧСИ е констатирал, че към
датата на наложената по изпълнителното дело възбрана /10.07.13г./ описваният
имот се намира във владение на длъжницата Й. Г. /факт, потвърден и от
последната, подписвайки протокола/. Поради това имотът е бил оставен в нейно
управление от ЧСИ. Това обстоятелство е потвърдено от ЧСИ и от длъжницата Г. и
в протокола, съставен на 14.04.16г., в който е описано, че достъпът до имота е
бил предоставен именно от длъжницата. Същевременно на 03.02.14г. и на
08.03.16г. е установено, че по сведение на съседи длъжницата не живее на адреса.
По-късно изпращаните съобщения до длъжницата по изпълнителното дело - на
30.03.16г., на 16.06.16г. и на 14.10.16г., са били получавани от Г. лично и на
адреса на имота.
Горните отразявания разколебават достоверността на свидетелските показания
на св. М., че фактическата власт към 2008г. върху имота е била установена от
ищеца и единствено той и до настоящия момент я осъществява.
Но дори и тези показания в тази насока да се приемат за достоверни, то от
съвкупния анализ на доказателствата не се установява ищецът да е упражнявал
фактическата власт върху имота с намерение да го придобие, изключвайки правото
на собственост на своята майка, респ. и на бившия ѝ съпруг. Единствено
свидетелят М. сочи, че знае ищеца за собственик на имота, тъй като той е имал
единствено ключ, той е правил ремонтите в апартамента, заплащал разноските за
общите части и е присъствал на общите събрания на етажната собственост.
От писмените доказателства, коментирани по-горе обаче се установи, че на
22.11.16г. ищецът е депозирал по
изпълнителното дело молба, с която е отправил предложение до ЧСИ да закупи
процесния имот, върху който майка му е учредила ипотека, заплащайки сумата от
общо 70 000 лв. /а според обясненията му пред съда – и сумата от 85 000
лв./. Това е индиция, че ищецът не е считал себе си за собственик на имота или
го владее с цел да го придобие. Именно поради това и още на 30.07.16г. е
сключил с бившия съпруг на майка си Г. Ш. предварителен договор, изменен с
анекс от 25.11.17г., за продажбата на ½ ид.ч. от процесния имот, а по-късно
е предявил и конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяването му за
окончателен.
За да настъпят правните последици на придобиването на имота чрез
оригинерния способ на придобивната давност, владението следва да бъде не само
трайно и необезпокоявано, но и явно, така че да бъде противопоставено на
действителния собственик и на всяко трето лице чрез упражняване на
правомощията, съставляващи съдържанието на абсолютното право на собственост. Не
това следва от коментираните по-горе писмени доказателства. Така от вписания на
22.06.17г. в СВ-Варна договор за наем на процесния имот, сключен с наемателя П.
Я. за 10 години се установява, че наемодател по договора за наем е Й. С. Г.,
представлявана по пълномощие именно от ищеца Д.П.Д.. Очевидно последният е
считал майка си, а не себе си за собственик на имота.
След влизането в сила на решението по гр.д. № 1464/17г.
на ВОС /по което е бил уважен иска му по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД/ ищецът отново не
е считал себе си за собственик на целия имот, а само за ½ ид.ч. от същия
и то като придобита именно въз основа на конститутивното решение. Това явства
от сключените от ищеца договори на 25.06.18г. и на 25.01.19г., с които със съгласието
на единствения си съсобственик Й. Г., е учредил в полза на Г. Г. Г. право на
ползване върху притежаваната от него въз основа на съдебното решение ½
ид.ч. от процесния имот.
Такова изрично заявяване на субективното отношение на ищеца като владелец
на имота, който осъществява фактическата власт за себе, е изразено изрично едва
на 26.02.19г., когато същият е отказал да получи изпратената и до него покана
за доброволно изпълнение по повод насрочения въвод във владение на имота,
заявявайки, че той не е ипотекарен длъжник, както е посочено в поканата, а е
собственик и владее имота от самото му закупуване.
От всичко гореизложено следва да се приеме, че ищецът не е провел главно и
пълно доказване на фактите от състава на чл. 79, ал. 1 от ЗС, поради което и
главният иск за установяване правото на собственост на ищеца върху процесния
имот въз основа на придобивна давност, текла за периода от 01.06.07г. до
06.03.19г., се явява неоснователен.
По предявения в евентуалност
установителен иск за собствеността върху ½ ид.ч. от имота, като
придобита въз основа на уважения конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
Праводателят на ищеца по предварителния договор, който съдът е обявил за
окончателен със съдебния си акт, се легитимира като собственик на имота въз
основа на прекратената с решението за развод между съпрузите Й. Г. и Г. Ш.
съпружеска имуществена общност. Бракът между двамата е бил сключен на 08.05.2006г.
и е прекратен с развод с влязло в сила на 14.07.16г. съдебно решение, а имотът
е придобит по възмезден начин от съпругата Г. на 01.03.07г. Поради това и на
осн. чл. 19, ал. 1 от СК /отм./ и § 4 от ПЗР на СК от 2009г. вр. чл. 21, ал. 1
от СК процесния апартамент към момента на закупуването му е станал СИО, а след
прекратяването ѝ – притежаван в обикновена съсобственост в равни дялове
между двамата съпрузи.
При сключването на договора от 01.03.07г. за учредяване на договорна
ипотека върху процесния имот в полза на „ОББ“ АД е участвала единствено Й. Г. и
не е участвал съпругът ѝ Г. Ш.. Разпоредбата на чл.
25, ал. 2 от СК (отм), възпроизведена в чл. 32 ал.2 от СК, предвижда солидарна
отговорност на съпрузите за задълженията, поети за задоволяване нуждите на
семейството. Безспорно закупуването на жилище е действие, предприето именно с
тази цел. Неучаствалият в разпоредителната сделка /учредяване на
ипотеката/ съпруг е разполагал с правото да предяви иска по чл. 24, ал. 4 от СК
и да я оспори, но не по-късно от три години от извършване на ипотеката, което
той не е сторил и правото му е преклудирано. Затова и учредената от съпругата
му ипотека върху имота го обвързва така, както сам той да е учредил ипотеката.
Поради това и независимо, че банката не се е снабдила с изпълнителен лист за
вземането си по кредита и срещу ищеца и той няма качеството на длъжник в
изпълнителното производство, издаденият в полза на банката – взискател срещу
длъжника – вече бивша съпруга, изпълнителен лист, има действието по чл. 429,
ал. 3 от ГПК – т.е. има действие и спрямо Г. Ш., дало своя вещ в ипотека за
обезпечаване на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ.
Договорът за ипотека е вписан в СВ-Варна на 01.03.07г., а възбрана върху
имота по изпълнителното дело е вписана на 10.07.13г. Исковата молба по
предявения от Д.Д. иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД против Г. Ш. е вписана в
СВ-Варна на 12.07.17г., а влязлото по делото решение е вписано на 27.04.18г.
Една от
последиците на вписването на възбраната е непротивопоставимостта спрямо
взискателя и присъединилите се кредитори на извършените прехвърляния или
учредявания на вещни права върху възбранения имот, както и на решенията по
исковите молби, подлежащи на вписване, които не са били вписани преди
възбраната – така чл. 453, т. 1 и т. 2 от ГПК. Спрямо взискателя „ОББ“ АД извършеното
разпореждане с възбранения имот от страна на Г. Ш. чрез сключения договор,
обявен от съда за окончателен, е непротивопоставимо.
На осн. чл. 496,
ал. 2 от ГПК, от влизането в сила на Постановлението за възлагане /което в
случая е станало на 12.12.18г. и вписано на 22.01.19г./, ответницата като
купувач на имота по проведената по изпълнителното дело публична продан, е
придобила правата, които длъжникът /и ипотекарният длъжник/ са имали върху този
имот. Освен това правата, които трети лица са придобили върху имота /в случая
правата, придобити от ищеца по силата на решението по гр.д. № 1464/17г. на ВОС
(в.гр.д. № 51/18г. на ВАпС), не могат да бъдат противопоставени на купувача С.И.-Г.,
тъй като тези права не могат да се противопоставят на взискателя „ОББ“ АД.
Предявеният
евентуален иск също е неоснователен, поради което и първоинстанционното решение
следва да се потвърди.
По частната жалба.
Интересът по
делото се равнява на цената на иска, която се определя от данъчната оценка на
процесния имот, която към момента на подаване на искова молба възлиза на
77 165.80лв. На основание действащата към датата на сключване на договора
за правна помощ на 02.10.19г. /л. 99 от първоинстанционното дело/ редакция на
норма на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /след постановяване на Решение № 9273 от 27.07.2016
г. на ВАС по адм. д. № 3002/2015г., III о., редакцията на нормата е в настоящия
си вид и е обнародвана в ДВ, бр. 84/25.10.2016г. - виж мотивите на Решение № 5485/02.05.17г.
на ВАС по адм.д. № 1403/17г., от което следва, че отмяната е само за периода от
28.03.14г. до 25.10.16г./, минималното възнаграждение при този защитаван
интерес възлиза на 2 844.97лв. По делото ответникът се е защитавал по обективно
евентуално съединени искове, предявени на различни правни иснования. Делото се
отличава с фактическа и правна сложност, поради което и заплатеното от
ответника възнаграждение в размер на 4 000 лв. не се явява прекомерно.
Освен това настоящият съд не намира, че посочения размер на адвокатско
възнаграждение спрямо характера на делото, неговата сложност и извършената по делото работа, се явява
неразумно по своя характер и непропорционално спрямо защитавания интерес от
всяка от страните по делото, независимо от посочените минимални размери в
Наредба № 1 на ВАС.
Частната
жалба като неоснователна следва да се остави без уважение.
Въз основа
на отправеното от въззиваемата страна искане и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК,
въззивникът следва да бъде осъден да ѝ заплати направените пред
настоящата инстанция разноски, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 3 000 лв. Съдът намира за неоснователно
направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за
прекомерност на размера на това адвокатско възнаграждение, основано на нормата
на чл. 78, ал. 5 от ГПК. В тази насока съдът съобрази, че заплатеното от
въззиваемата възнаграждение е към минималния размер, определен по реда на чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС, възлизащ на 2 844.97лв., а освен
това е съобразен и с извършените пред въззивната инстанция процесуални действия
от адвоката на страната – по депозиране на отговори на въззивната и на частната
жалби и участието му в откритото с.з. и в проведените устни състезания.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 1384/25.11.2019г., постановено по гражданско дело № 427 по описа за 2019г. на
Окръжен съд-Варна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от Д.П.Д.
*** чрез адв. В.В. *** частна жалба, насочена против определение №
666/19.02.20г., постановено по гражданско дело № 427 по описа за 2019г.
на Окръжен съд-Варна.
ОСЪЖДА Д.П.Д., ЕГН ********** *** да заплати на С.Б.И.-Г., ЕГН **********
*** сумата в размер на 3 000 (три хиляди) лева, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните при
наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване съобразно чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: