РЕШЕНИЕ
N.
гр.София 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, II-А въззивен състав в откритото
съдебно заседание на 09.12.2021 г. в
състав:
Председател:
Мариана Георгиева
Членове: Виолета Йовчева
Димитър
Ковачев
При секретар Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Ковачев в.гр. дело N. 1978 по описа за 2021 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е
по въззивна жалба от „Т.С.“ЕАД срещу Решение № 20275258/14.12.2020, постановено
по гр. д. № 68078/2018г. по описа на Софийски районен съд, 66 с-в с което е уважен,
предявеният от „А.а-С“ЕООД срещу „Т.С.“ЕАД иск по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ за сумата
от 2055,15 лева-цена на ползване на присъединителни съоръжения за периода 14.10.2017г.-22.10.2018г.
и лихва от исковата молба.
С жалбата моли решението да се отмени като неправилно
и немотивирано, поради неправилни изводи на СРС, противоречащи на
доказателствата по делото и неизяснена фактическа обстановка.
Позовава се на предварителен договор за присъединяване,
според който има право да ползва съоръженията независимо чия собственост са.
Счита, че ако се присъди сумата това ще съставлява неоснователно обогатяване на
ищеца, защото и към настоящият момент той не бил представил документите,
необходими за процедура по изкупуване на съоръженията, а могъл да го направи
много по рано и така сумата за ползването щяла да бъде в много по нисък размер.
Нелепи били твърденията на ищеца, че ответното дружество е отклонявало негови
покани за изпълнение на задължението за изкупуване, защото имало разлика между
покана и ултимативни искания. Твърди да е предоставил на ищеца различни
варианти за уреждане на изкупуването, но никой не бил приет.. отношенията по
прехвърляне на собствеността трябвало да се уредят в договора по чл. 138 за
присъединяване, но ищецът не бил представил изискуемите от нормативната уредба
документи за сключване на такъв договор и така лишил ответното дружество от
възможност за сключване на окончателен договор за присъединяване с който да се
уреди и изкупуването много по рано. Това противоречало на принципа за добросъвестност
в отношенията и било злоупотреба с права. Оспорва се ищецът да е собственик на
процесните енергийни съоръжения. Позовава се на § 4, ал. 4а от ДР на ЗЕ /ДВ бр.
38/2018г. в сила от 08.05.2018г./. Нямало искане по тази разпоредба за плащане
на наем.
Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска.
След проверка по чл. 269 ГПК въззивния съд намира
обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение проверката на неговата
правилност е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил
предявения иск, като е приел, че след като в случая с оглед на чл. 137, ал. 1
от ЗЕ при присъединяване на потребители на ТЕ за битови нужди присъединителния
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост, а с оглед на ал. 2 от
същия член е дадена възможност изграждането на съоръженията да се извърши и от
потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие и както е прието
за безспорно в конкретния случай съоръженията са изградени от ищеца, но
ответникът-топлопреносното предприятие не е изкупило същите, последния дължи
цена за ползване на съоръженията с оглед и на чл. 137, ал.
2, изр. 2 ЗЕ, като е уважил иска за процесния период, възприемайки цената за ползване
посочена от вещото лице в заключението на изслушаната и приета СТЕ.
Съгласно чл. 137 ЗЕ, при присъединяване на
потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като в случай, че
изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите след
съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване
на съоръженията, изградени от потребителите/клиентите /ал. 2/. Разпоредбата е
частно проявление на основния принцип в гражданското право за недопускане на
неоснователно обогатяване, като санкционира разместването на имуществени блага,
до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се
изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено
негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в
патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до
изкупуване на съоръженията - чл. 137, ал. 3 ЗЕ, топлопреносното
предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за
ползването им.
В конкретния случай не е спорно, а и от събраните
доказателства се установява по безспорен начин изграждането на съоръженията от
ищеца и за негова сметка. Съоръженията са собственост на ищеца до изкупуването
им от ответника, както изрично е предвидено и в договора. Твърденията на
ответника същите да били прехвърлени в собственост на отделните етажни
собственици са недоказани, а в тежест на ответника съгласно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК е да установи това твърдение /не е в тежест на ищеца да доказва
отрицателния факт, че съоръженията не са прехвърлени „на етажната
собственост“/, а също и защото топлопроводните съоръжения, включително
абонатната станция /разбирана като техническо съоръжение, а не като
помещението, в което е изградена/, не са обща част на сградата-етажна
собственост и не стават съсобствени между отделните етажни собственици при
придобиване на индивидуални обекти в сградата. Обща част е сградната
инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването от 2007г. представлява съвкупността от топлопроводи и
съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната
станция до имотите на потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии - т.е. само тръбната инсталация след абонатната станция е
обща част на сградата. Аргумент в полза на това разбиране се извлича и от
нормативната уредба в ЗС, съгласно която общите части не могат да се делят,
респ. да бъдат предмет на самостоятелни разпоредителни сделки, а в чл. 137 и
138 ЗЕ изрично е предвидено прехвърлянето на собствеността върху съоръженията
само на топлопреносното предприятие.
Видно от доказателствата по делото, въпреки отправяните
покани от ищеца за изкупуване на съоръженията, ответното дружество не е
изпълнило договорното си, а и законово вмененото му задължение. Доводите на
въззивника да не дължал обезщетение за ползването поради ненадлежното
окомплектоване на необходимите документи, въззивният съд намира за
неоснователни. В тази връзка следва да се отбележи, че не се установява по
делото и при отправените от ищеца заявления и покани за изкупуване ответникът
да е изискал допълнителни документи, а посочените в жалбата документи не са
такива, които да имат отношение към задължението за изкупуване на съоръженията
съответно към дължимото обезщетение. Те имат значение за присъединяването на
сградата към топлофикационната мрежа-нещо което се случило отдавна и не е
спорно между страните и следователно позоваването на липса на документи е
крайно несъстоятелно. В разменената кореспонденция между страните, приета по
делото, твърдения такива документи да не са представени не се съдържат.
Същевременно изграждането на енергийния проект е извършено в изпълнение на
задълженията по предварителния договор за присъединяване, като същото е
удостоверено от представител на ответника с подписването на Становището от
28.11.2003 г.
По делото се установява, че с Разрешение за ползване №
1468-ПК-2018 от 17.12.2003 г. на началника на СРДНСК за сградата, в която е
изграден външния топлопровод и абонатната станция е разрешено ползването и
абонатната станция и топлопровода са въведени в експлоатация и ответникът ги
ползва според тяхното предназначение за доставка на топлинна енергия на
абонатите в сградата. Изложеното налага обоснован извод, че строежът и
съоръженията са извършени в съответствие с всички технически и законови правила
и норми. При така установеното, налице са предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и
ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество
представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за
себе си за сметка на ищеца-собственик. От неоспореното от страните заключение
на вещото лице по изслушаната СТЕ, което настоящият състав на съда намира за
компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие се установява, че размерът
на обезщетението за ползване на съоръженията за процесния период възлиза на 2055,16
лв., поради което и така предявения иск е основателен и доказан за пълния предявен
размер.
Следва да се отбележи, че между страните са налице три
предходни влезли в сила решения на същото основание, но за други периоди и при
идентични фактически възражения на ответника-въззивник, които са отхвърлени и
няма как в настоящото дело да се приеме друго.
Разпоредбата на § 4, ал. 4а от ДР на ЗЕ /ДВ бр.
38/2018г. в сила от 08.05.2018г./ не води до друг изход на делото. Тя е приета
след началото на процесния период. На нея не е придавана обратна сила. Освен
това преди нейното приемане, както се посочи са предявени три искови молби по
следните граждански дела между същите страни на същото основание и със същото
искане, но за предходни периоди, по които има влезли в сила решения на СГС, а
именно: в.гр. дело № 11029/2019 г. на СГС; в. гр. дело № 3046/ 2018 г.; в.гр. дело № 7943 /2018 г. Исковите молби по тях имат
значението на покана, като не е необходимо за всеки нов период да има отделна
покана за заплащане на обезщетение за ползването.
Тъй като крайните изводи на настоящата съдебна
инстанция съвпадат с тези на СРС, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 370,00 лв., като възражението
за прекомерност, направено от въззивника е неоснователно.
С оглед на цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20275258/14.12.2020, постановено по гр. д. №
68078/2018г. по описа на Софийски районен съд, 66 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „А.А - С” ЕООД с ЕИК ****** със седалище и адрес на
управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 440,00
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: