№ 404
гр. Варна, 01.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела Св. Христова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20223100500402 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Срещу Решение № 1720/17.11.2021г., постановено по гр.дело № 6124/2021г. по описа
на Районен съд – Варна са постъпили следните въззивни жалби:
Въззивна жалба от Н. Д. В., чрез адв. В.С., в частите от решението, с които са
отхвърлени исковете на жалбоподателя за осъждане на ответника за разликата над
присъдената сума от 1 511,17 лева до пълния претендиран размер от 1 634,42 лв.
представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в
размер на 190 часа за периода 01.04.2018 г. – 30.06.2020 г., получен в резултат на
преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1.143, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3
вр. чл. 187, ал. 6 ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
27.04.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за разликата над
присъдената сума от 265,48 лева до целия претендиран размер от 290.57 лева ,
представляваща обезщетение за забава върху допълнителното възнаграждение за периода
01.08.2018 г. – 27.04.2021 г. на основание чл. 86, ал, 1 ЗЗД.
Във въззивната жалба се излагат твърдения, че в отхвърлителната част решението е
неправилно, тъй като няма как възнаграждението за отчетения период да бъде изискуемо на
01.04.2018 г., преди положения труд да бъде отчетен по реда на чл. 23 от действалата към
процесния момент Наредба 8121з-776/2016 г. Сочи още, че от приложимата към 2018 г.
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от наредбата на министъра на вътрешните работи, постановявало,
1
че възнаграждения за труд извън работното време се включват в месечното възнаграждение
и се изплащат в месеца следващ този, в който е положен труда. С посоченото обосновава
извод, че сроковете за изплащане на дължимите възнаграждения се определят в месеци, а
длъжникът изпада в забава с изтичането на месеца, през който се дължи заплащането. Така
претендираното от страната заплащане за периода от януари-март 2018 г. е следвало да бъде
извършено през април 2018 г., съответно давностният срок е започнал да тече от 01.05.2018
г., като същият е прекъснат с подаване на исковата молба през април 2021 г. По изложените
съображения моли за отмяна на решението в посочените части и уважаване на претенциите
в цялост, съобразно заявените размери. Претендира присъждане на разноски в
първоинстанционното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Главна дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението“ – МВР, чрез юриск. П., с който въззивната жалба се
оспорва като неоснователна. Страната сочи, че от заключението на проведената пред
първоинстанционния съд експертиза се установява, че сумата за първо тримесечие на 2018
г. е в размер на 175,45 лева и мораторна лихва за забава в размер на 53,27 лева, като в
предвид датата на подаване на исковата молба 27.04,2021 г. същите са погасени по давност.
Излага твърдения още, че съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР относима към процесният
период вземането на ищеца за допълнително трудово възнаграждение се дължи при
сумирано тримесечно отчитане на работното време, поради което вземането за първото
тримесечие е станало изискуемо на 01.04.2018 г. и към датата на завеждане на исковата
молба по делото 27.04.2021 г. тригодишният давностен срок е изтекъл, следователно
претенцията за този период се явява неоснователна. По посочените съображения моли за
потвърждаване на решението в обжалваните от насрещната страна отхвърлителни негови
части и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
2.) Въззивна жалба от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ – МВР, чрез процесуален представител юриск. С.П., срещу частта от
обжалваното решение, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Н. Д. В. сумата в
размер на 1511,17 лева, представляваща дължимо допълнително трудово възнаграждение за
положен извънреден труд в размер на 190 часа за периода от 01.04.2018 г. до 30.06.2020 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба – 27.04.2021г. до
окончателното изплащане на задължението и сумата от 265.48 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, като при
постановяването му съдът в нарушение на съдопроизводствените правила не се е
произнесъл по своевременно направеното от въззивника възражение за погасяване на
исковете по давност. Съдът не е обсъдил в цялост и реално не е приложил относимите
нормативни актове, действали и уреждали дейността на служителите в МВР през процесния
период. Излага се, че съгласно разпоредбата на чл.187, ал.1 ЗМВР нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40
часа седмично при 5-дневна работна седмица, а съгласно ал.3 на чл.187 е установено 8
2
часова продължителност на нощния труд, полаган на смени, от служители, чиито служебни
правоотношения са уредени от ЗМВР, поради което и в случая не намира приложение
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. По отношение на
служителите в МВР за процесния период е действала наредба, в която липсва изрична
норма, допускаща трансформация на нощните часове труд в дневни с определен
коефициент. Налице е специална уредба по отношение на отчитането и заплащането на
нощен труд в МВР, поради което са неприложими разпоредбите на НСОРЗ. Посочва, че от
ангажираните по делото доказателства безспорно се установява, че не са налице отработени
часове над нормата, съгласно разпоредбите на ЗМВР. Изложени са аргументи, че
превръщането на нощните часове в дневни, съгласно НСОРЗ е установено с цел увеличено
заплащане на нощния труд, а не за заплащане на извънреден труд. Жалбоподателят счита, че
съдът не е обсъдил спецификата на служебните правоотношения на държавните служители
в МВР и предвидените компенсаторни механизми, като допълнителни възнаграждения за
прослужено време, размер на платен отпуск, обезщетение за неизползван отпуск, по –
благоприятен режим за заплащане на извънреден труд и др. Заплащането на трудово
възнаграждение за нощен труд е със самостоятелна функция и значение, като предвидените
условия за разграничаване на нощен и извънреден труд в ЗМВР, кореспондират с Директива
2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 04.11.2003г. Твърди се, че от представените по делото
доказателства се установява заплащане на часовете нощен труд, положени от ищеца. Въз
основа на посочените аргументи се претендира отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят изцяло като
неоснователни, като се присъдят разноските по делото.
В проведеното открито съдебно заседание процесуалните представител на ГД „Пожарна
безопасност и защита на населението“ поддържа въззивната си жалба и отправя искане за
отмяна на решението в обжалваната част по съображения, че коефициент 1.43 е
неприложим по отношение на статута на държавния служител, както и че предвидените в
решението на СЕС С-262 компенсаторни механизми са уредени в ЗМВР.
Пълномощницте на Н. Д. В. поддържат искането си за частична отмяна на решението в
обжалваната от доверителя им част и оставяне без уважение на жалбата на насрещната
страна въз основа на доводи за дължимост на цялото претендираното допълнително
възнаграждение.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Производството по делото е образувано по предявени от Н. Д. В. обективно
кумулативно съединени осъдителни искове за осъждане на ответника Главна дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ -МВР да му заплати сумата от 1 634,42
лева, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд с
продължителност 211,64 часа за периода от 01.01.2018 г. до 30.06.2020 г., полученза в
резултат на преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1.143, на основание чл.
3
178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 6 ЗМВР, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 27.04.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
сумата от 290,57 лева за периода 01.01.2018 г. – 27.04.2021 г., представляваща обезщетение
за забава върху допълнителното възнаграждение, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът излага твърдения, че за периода от 01.01.2018 г. до 30.06.2020 г. е полагал труд
на длъжността „водач на специален автомобил” в Регионална дирекция „Пожарна
безопасност и защита на населението“ в МВР и е със статут на държавен служител. За
посочения период е положил общо 1480 часа нощен труд, който преизчислен с коефициента
1.143 възлиза на 1 691,64 часа. Преизчисляването на нощния към дневен труд води до
извънреден труд от 211,64 часа, който твърди, че следва да бъде допълнително заплатен от
ответника като дължимата сума е в претендирания размер. По изложените съображения
отправя искане за присъждане на посочената по-горе сума, заедно с обезщетение за забава и
ведно със сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ГД„Пожарна безопасност и защита на
населението“ в МВР, с който оспорва исковете като неоснователни и моли за тяхното
отхвърляне, като релевира и възражение за погасяването им по давност. В допълнение сочи,
че законодателят изрично е регламентирал, че продължителността на работното време при
нощен труд в МВР е 8 часа на всеки 24 часа и ищецът няма как да обоснове претенция за
извънреден труд, попадащ извън редовното работно време на база общите норми на КТ и
ЗДСл при положение, че има действащи специални норми, в случая ЗМВР, Наредба №
8121з-592 от 25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. Изложени са подробни
съображения за неприложимост на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. Оспорва претенцията за обезщетение за забава.
Не се спори между страните, а и от представените пред първата инстанция доказателства
се установява, че по силата на възникнало служебно правоотношение между страните
ищецът е престирал труд, заемайки длъжността водач на специален автомобил” в
Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ в МВР в периода от
01.01.2018 г. до 30.06.2020 г., срещу насрещното задължение на работодателя да му заплаща
уговорено трудово възнаграждение.
Приложена по делото е заповед № 8121з-791 от 28.10.2014г. на министъра на вътрешните
работи за определяне размерите на допълнителните възнаграждения за полагане на труд
през нощта между 22 часа и 6 часа, за полагане на труд на официални празници и за времето
на разположение, условията и редът за тяхното изплащане на държавните служители в МВР.
Като доказателства по делото са приобщени протоколи за отчитане на видовете полаган
от ищеца труд, изменения на графиците за дежурства за процесния период, преводни и
платежни документи за заплатено на ищеца основно и допълнително възнаграждения за
полаган от него труд.
От заключението на проведената пред първата инстанция съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че в периода от 01.01.2018 г. до 30.06.2020 г. ищецът е положил
4
общо 1496 часа нощен труд, които преизчислени с коефициент 1,143 за превръщането им в
дневен труд възлизат общо на 1709.93 часа. Разликата след преизчисляването е 213,93 часа
дневен извънреден труд, които ответникът не е извършил и заплатил на ищеца, като
дължимото за тях възнаграждение възлиза общо на 1686.62 лева.
Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗМВР статутът на държавните служители в МВР се урежда от
закона, който в чл. 178, ал. 1, т.3 от ЗМВР предвижда, че на държавните служители се
изплаща допълнително възнаграждение и за извънреден труд.
На основание чл. 187, ал. 9 от ЗМВР /ДВ бр. 53 от 27.06.2014 г./ подзаконовият
нормативен акт, който урежда реда за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън
редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители, е наредба на министъра на вътрешните работи. През разглеждания
период са действали Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г. и Наредба №8121з-
36/07.01.2020г. /За периода 07.01.2020г. – 30.06.2020г./ за реда организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата
извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в МВР.
С разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от наредбата от 29.07.2016г се предвижда, че при работа
на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22 часа и 6 часа, като
работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.
Аналогично е и предвидената чл.3, ал.2 на наредбата от 07.01.2020г. възможност за полагане
на труд през нощта между 22,00 часа и 6,00 часа, като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24 часов период.
И в двата подзаконови нормативни акта липсва изрична норма, предвиждаща
превръщане на часовете положен нощен труд в дневни, за разлика от действалата до
31.03.2015 г. Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г., която в нормата на чл. 31, ал. 2 е
регламентирала, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове
положен труд между 22 часа и 6 часа за отчетния период се умножава по 0,143. Отсъствието
на такава разпоредба не следва да се тълкува като законово въведена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен, а
представлява законова празнота относно организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи. При наличие на такава непълнота в специалната
уредба, касаеща служителите в МВР, съдът приема, че субсидиарно приложение намира
общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата /ДВ, брой 9 от
26.01.2007 г./, в чийто чл. 9, ал. 2 е предвидено при сумирано изчисляване на работното
време нощните часове да се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за
подневно отчитане на работното време за съответното работно място.
5
Неоснователни са възраженията, поддържани от процесуалния представител на ГД
„ПБЗН“-МВР, че с постановеното на 24.02.2022 г. решение на СЕС по дело C-262/20 е
дадено задължително тълкуване, с оглед на което не следва продължителността на нощния
труд да бъде различна от тази на дневния и да бъде определена в рамките на 7 часа,
следователно, че приложеният коефициент от 1.143 е неотносим към статута на съдебния
служител. Това е така на първо място, защото с цитираното съдебно решение се тълкуват
разпоредби от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 4.11.2003 г., приета на основание
чл. 153, §2 ДФЕС, която урежда само някои аспекти на организацията на работното време с
цел да се защитят безопасността и здравето на работниците, като в съответствие с член 153,
параграф 5 ДФЕС тя не се прилага спрямо аспектите, свързани със заплащането на
работниците, освен що се отнася до особената хипотеза на платения годишен отпуск по
чл. 7, § 1 от нея. Следователно директивата, а и извършеното тълкуване на нейните норми са
неотносими към въпросите, касаещи определянето на възнаграждението на работниците и
служителите, както е прието в т.28 от мотивите на съдебния акт.
От друга страна, задължителното за всички юрисдикции тълкуване е осъществено в
противоположен на твърдения от страната смисъл. С него СЕС приема, че съгласно чл. 187,
ал. 1 и 3 от ЗМВР нормалната продължителност на труда през деня и през нощта е еднаква и
не налага преобразуване, което освен ако не се основава на обективен и разумен критерии,
следва да се приеме, че не е налице допустима от закона цел, годна да обоснове
разглежданата в производството разлика в третирането. Не би била основана на такъв
обективен и разумен критерий, всяка разлика в третирането, която разпоредбите на
националното право в областта на нощния труд въвеждат по отношение на различни
категории работници, намиращи се в сходно положение. Подобна разлика би била
несъвместима с правото на Съюза и би налагала в такъв случай националният съд да
тълкува националното право във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на
съответната разпоредба на първичното право, като вземе предвид цялото вътрешно право и
приложи признатите от последното тълкувателни методи, за да гарантира пълната
ефективност на тази разпоредба и да достигне до разрешение, съответстващо на
преследваната с нея цел (решение от 6 октомври 2021 г., Sumal, C‑882/19, EU:C:2021:800, т.
71).
По посочените мотиви СЕС постановява, че разпоредби на чл. 20 и 31 от ХОПЕС
допускат разлика в третирането между работниците и служителите от частния сектор и тези
от публичния, единствено когато тя се основава на обективен и разумен критерий,
тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е
съразмерна на тази цел.
Настоящият въззивен състав намира, че законодателният пропуск да се уреди начин и
коефициент на изчисляване на положените от служителите на МВР часове извънреден труд
не се основава на изискуемия пропорционален и и обективен признак за разграничение
между двете групи работници и служители. Поставянето в по-неблагоприятно положение на
държавните служители, работещи в системата на МВР спрямо работниците и служителите
6
по трудови правоотношения при липса на нормативно установен критерии противоречи
освен на тълкуваните разпоредби на ХОПЕС, така и на забраната на чл. 6, ал. 2 от
Конституцията на Република България за въвеждане на ограничения на база лично и
обществено положение.
С оглед всичко гореизложено, празнотата в специалния нормативен акт следва да бъде
преодоляна чрез приложение на общия такъв – НСОРЗ, предвиждащ с нормата на чл. 9, ал.
2, че при сумирано изчисляване на работното време нощните часове следва да се превръщат
в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Съобразно приетата фактическа установеност по делото е видно, че за периода от
01.01.2018 г. до 30.06.2020 г. ищецът е положил общо 1496 часа нощен труд, които
преизчислени с коефициент 1,143 за превръщането им в дневен труд възлизат общо на
1709.93 часа. Разликата след преизчисляването е 214 часа дневен извънреден труд, които
ответникът не е преобразувал и съответно заплатил на ищеца, като дължимото за тях
възнаграждение е в размер на общо на 1686.62 лева, а обезщетението за забава върху
посоченото главно задължение възлиза на 318.75 лева.
Предвид факта, че исковата молба е депозирана в деловодството на ВРС на 27.04.2021
г., то възражението на ответника за погасяване на давност за задължението за първото
тримесечие на 2018 г. е основателно. Действително с разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от
Наредба 8121з-776/2016 г. се предвижда задължение за изготвяне на протокол по
приложение № 1 до десето число на месеца, следващ отчетния период. Изготвянето на
посочения документ обаче не влияе върху момента, в който настъпва изискуемостта на
задължението, който съвпада с изтичането на тримесечния период. В потвърждение на
изложеното са и представените от ищеца платежни бележки за получени възнаграждения, от
които е видно, че дължимото възнаграждение за нощен труд му е изплащано със заплата
всеки отработен месец, а плащанията за извънреден труд – с изтичането на третия месец от
отчетния период, заедно със заплатата.
По посочените съображения следва да се приеме, че възнаграждението за извънреден
труд за периода от м. януари 2018 г. до м. март 2018 г. е станало изискуемо на 01.04.2018 г.,
откогато е започнал и да тече тригодишния давностен срок по чл. чл.358, ал.1, т.3 от КТ,
като същият е изтекъл на 01.04.2021 г. Предвид гореизложеното предявените от страната
исковете за главница и лихви се явяват погасени поради настъпила давност за месеците
януари, февруари и март 2018 г. и за сумите от 175,45 лева – възнаграждение за извънреден
труд, и начисленото върху него обезщетение за забава в размер на 53,27 лева.
С оглед съвпадението в решаващите изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на Н. Д. В.
следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски в размер на 354.38 лева, а в полза
7
на ГД „ПБЗН“ - 29.11 лева, суми, изчислени съразмерно с отхвърлената част на въззивната
жалба на насрещните страни.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1720/17.11.2021г., постановено по гр.дело № 6124/2021г.
по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Пиротска“ № 171А, да заплати на Н.
Д. В., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, сумата от 354,38 /триста петдесет и четири лева и
тридесет и осем стотинки/ лева, представляваща сторените във въззивното производство
съдебно-деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА Н. Д. В., ЕГН **********, с адрес: гр. **** да заплати на Главна дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Пиротска“ № 171А, сумата от 29.11 /двадесет и девет лева и
единадесет стотинки/ лв., представляваща направените във въззивното производство
съдебно-деловодни разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8