Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 11.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И.Г.
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
БОРЯНА
ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова в. гр. д. № 862 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 236/30.09.2019 г.
постановено по гражданско дело № 1894/2018 г. по описа на РС – Ботевград, първоинстанционният
съд е отхвърлил кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК,
вр. с чл. 79 от ЗЗД от „П.К.Б.“ ЕООД, срещу С.Г.К. за признаване за
установено по отношение на С.Г.К., че същата дължи на ищеца сумата в размер на 6519,03 лв. (шест хиляди петстотин и деветнадесет
лева и три стотинки), представляваща непогасено задължение по Договор за
потребителски кредит № ********** от 09.09.2015 г., от които общо задължение по
кредита и общо задължение по пакет от допълнителни услуги, както и за сумата от
960,33 лв. (деветстотин и шестдесет лева и тридесет и
три стотинки), представляваща неустойка по същия договор, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 08.05.2018 г. (датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на вземането, за
които суми е издадена Заповед № 2466/11.05.2018 г. по ч. гр. д. № 831/2018 г.
по описа на РС – Ботевград.
Решението на първоинстанционния съд
се обжалва от ищеца, сега въззивник, в частта с която му е отхвърлена исковата
претенция в общ размер на 3 519,03 лева, представляваща неизплатено задължение
по договор за потребителски кредит (главница и възнаградителна лихва), ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението. Жалбоподателят
оспорва извода на съда, че превода на сумата в размер на 2076,42 лева не
представлява изпълнение по договор за потребителски кредит № ********** от
09.09.2015 г. Твърди, че в раздел V „Допълнителни възможности за
клиента“ въззиваемата изрично е декларирала желанието си, с част от отпуснатата
сума по процесния договор за потребителски кредит в размер на 3000 лева да бъде
рефинансирано друго нейно задължение към въззивника в размер на 923, 58 лева,
поради което по сметка на въззиваемата не е преведена сумата в размер на 3000
лева, а сумата от 2076,42 лева. Излага подробни доводи, с които аргументира
тезата, че клаузите в договора за потребителски кредит относно договорното
възнаграждение (възнаградителната лихва) не са нищожни. Счита, че лихва в
размер на 41.17 % и годишен процент на разходите в размер на 49.90 % не са в
противоречие на добрите нрави, с оглед принципа на свободно договаряне (чл. 9
от ЗЗД) и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който
въззиваемата страна, чрез
особен представител адв. И.Ж.-САК, оспорва въззивната
жалба като неоснователна.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за установено от
фактическа страна следното:
По делото е представен договор за
потребителски кредит с № ********** от 09.09.2015 год., сключен между въззивника „П.К.Б.“ ЕООД, в качеството на кредитор и въззиваемата С.Г.К., в качеството на кредитополучател. С договора
е отпуснат паричен заем в размер на 3000 лева, за срок от 24 месеца, с месечна
вноска в размер на 185,46 лв. при ГПР 49,90 % и годишен лихвен процент в размер
на 41,17% с обща дължима сума по кредита в размер на 4 451,04 лв., както и пакет допълнителни
услуги на стойност 3 000 лв. срещу месечна вноска в размер на 125 лв. Окончателно
формираното задължение е в размер на 7451,04 лв., което следвало да се погасява
на вноски от по 310,46 лв. на 15-то число от месеца. В раздел V
„Допълнителни възможности за клиента“, е отбелязано рефинансиране на сума в
размер на 923,58 лева. Договорът е подписан на всяка страница от
кредитополучателя-въззиваемата, като представител на кредитора, не е подписал
договора (л.7-10 от първоинстанционното дело). Към
договора са приложени декларации, споразумение за представяне на пакет
допълнителни услуги, общи условия на „П.К.Б.“ ЕООД към договор за потребителски
кредит и погасителен план, които са подписани от кредитополучателя. Приложено е
искане за отпускане на потребителски кредит с дата 08.09.2015 г., подписано от
кредитора и кредитополучателя.
Видно от представеното по делото преводно
нареждане, на 09.09.2015 г., въззивникът е превел по банкова сметка ***,42 лева
(л. 25 от първоинстанционното дело).
От приложена по делото извлечение от
сметка се установява, че въззиваемата е погасила по договора три месечни вноски,
всяка от които в размер на 310,46 лева, както и една вноска от 0,63 лева (л. 39
от първоинстанционното дело).
В уведомително писмо с дата
30.03.2016 г., възивникът е заявил, че прекратява сключения договор за
потребителски кредит с въззиваемата и го обявява за предсрочно изискуем поради
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, в размер на 6519,03 лв.
главница, 22,80 лв. лихва за забава и 960,33 лева неустойка (л.40). Липсват
данни уведомителното писмо да е получено от ответника.
Според чл. 12.3 от Общите условия в
случай, че клиентът просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни
настъпва автоматично прекратяване на договора за потребителски кредит (ДПК) и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо изпращане на
уведомление или предизвестие до клиента. Съгласно чл. 12.4 от ОУ при
прекратяване на договора за потребителски кредит на основание чл. 12.3 клиентът
дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителен план, включващи и
възнаграждението при закупен пакет допълнителни услуги, лихва за забава и
такси.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в
срока по чл. 259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което
е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като служебно следи единствено
за неприложение от страна на първоинстанционния съд на императивна
материалноправна норма, каквото нарушение настоящият състав на съда не
констатира при постановяване на обжалваното решение. В случая не е налице и
задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания,
дадени в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът, намира въззивната
жалба за основателна по следните съображения:
По делото не е спорно, че въззиваемата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР. Съгласно
разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 - чл. 12 ЗПК. Съгласно чл. 5 ЗПК преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният
посредник предоставя своевременно на потребителя, съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора, необходимата
информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Правилно първоинстанционният
съд е отбелязал, че съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е формален като
писмената форма е условие за действителност - сключва се в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък
от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Действително, в настоящият случай, проценият договор за потребителски кредит не съдържа подпис
на представител на кредитора (въззивник), както и в
приложените към него декларации, което е законово изискване, съгласно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК. Според настоящия съдебен състав,
обаче, това не води до неговата нищожност, поради следните съображения:
Изискването на законодателя
договорът за потребителски кредит да съдържа подписи на страните, не е включено
сред основанията за недействителност, регламентирани в чл. 22 от ЗПК, от което
е изводимо, че посоченият порок не е толкова тежък.
На следващо място, съгласно
съдебната практика (Решение № 1278 от 14.11.2008 г. на ВКС по гр. д. №
3954/2007 г., IV г. о., ГК) „не всяко
противоречие със закона е основание за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а само ако
предметът на сделката е незаконен, или когато основанието ѝ противоречи
на закона“. Липсата на
положен подпис не прави предмета на сделката незаконен. Следва да се вземе
предвид, че липсва подпис на кредитора, а не на длъжника, който е принципно
уязвима страна и би могъл да бъде засегнат от евентуални едностранни промени в
договора.
Принципно правилна е развитата от първоинстанционния съд теза, че след като липсва подпис на
страна по договора не може да се направи категоричен извод за съвпадение на
насрещните волизявления на страните за сключването
му. Но както беше посочено, в настоящия случай, липсва подпис на кредитора,
който е инициирал съдебното производство като е депозирал заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, впоследствие и искова молба, от
което е изводимо съгласието му за сключване на конкретния договор с посочените
в него параметри. Въззивникът-кредитор е изпълнил
добросъвестно задължението си произтичащи от сключения договор, като е превел,
по посочена от въззиваемата (кредитополучател)
банкова сметка, ***, поради което това нарушение не обуславя недействителност
на договора.
Не може да бъде споделена тезата, че
от приложеното по делото платежно нареждане не се установява, че кредиторът е
превел заемната сума на кредитополучателя, аргументирана с довода, че е посочен
номер на договор за потребителски кредит без да е отразена дата на сключване.
По делото е приложено платежно нареждане с дата 09.09.2015
г., с отразено име на получателя С.Г.К., с посочен номер на банкова сметка, ***,
за сумата, отговаряща на заемната с посочено основание номера на процесния договор за потребителски кредит. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав, счита, че приложеното по делото платежно
нареждане съдържа всички необходими реквизити, от които се установява, че
кредиторът е изпълнил задължението си по процения
договор (л. 25 от първоинстанционното дело).
В раздел V, от договора за потребителски
кредит, озаглавен „Допълнителни възможности за клиента“, е отбелязана сума за
рефинансиране в размер на 923,58 лева, в полза на въззиваемата
– С.К.. Въззиваемата е положила подпис в раздела, с
което е изразила съгласието си с тази сума да бъде рефинансирано друго нейно
задължение. От изложеното се установява, че от размера на отпуснатия кредит в
размер на 3000 лева е преведена по сметка на въззиваемата
сумата от 2076,43 лева, а с останалите 923,58 лева е рефинансирано старо нейно
задължение, което е допустимо.
Между страните не е спорно, че въззиваемата е погасила три месечни вноски към въззивника, всяка от които на стойност 310,46 лева, како е
внесла и сумата от 0,63 стотинки, от което следва, че същата е признала дълга.
Според нормата на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, който съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Същевременно, договорната лихва е
възнаграждението (печалбата) на кредитора за това, че е предоставил определена сума
в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване
на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
В случая, от една страна
определеният в договора размер на ГПР от 49. 90% не надвишава пет пъти размера
на законната лихва (50%), договореният лихвен процент е 41.17 %., а от друга
страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен заем, със
сравнително дълъг срок за погасяване от 24 месеца, отпуснат от небанкова
финансова институция, който е високорисков за кредитора, респективно следва да
бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна
лихва. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че
уговореният между страните годишен лихвен процент не накърнява добрите нрави.
По изложените съображения искът е
основателен и доказан до претендирания с въззивната жалба размер от 3 519,03 (три хиляди петстотин и
деветнадесет лева и три стотинки) лв., представляващи сбора от останалите
неплатени по договора месечни погасителни вноски, включващи главница и
договорна лихва.
Тъй като изводите на настоящата
инстанция не съвпадат с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната част.
По разноските.
С оглед изхода на спора и направено
в този смисъл искане, въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на въззивника направените от
последния разноски пред въззивния съд.
Въззивникът е внесъл държавна такса в общ
размер от 149,59 лева, платежно нареждане на л.6 и л. 12 от въззивното
дело. Така внесената държавна такса е в завишен размер, предвид размера на обжалваемия интерес, като същата на основание чл. 18, ал. 1
от Тарифата за държавните каси, които се събират от съдилищата по ГПК е в
размер на 70,38 лева. Предвид изложено, на въззиваемата
страна следва да се възложат разноски в размер на 70,38 лева, а за останалата
сума до 149,59 лева, въззивникът разполага с
възможността да му бъде възстановена от съда, след депозиране на молба.
Следва да бъдат присъдени в полза на
въззивника и разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., определено на основание чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК. Претенцията за присъждане на
възнаграждение в по-висок размер е неоснователна, тъй като делото не разкрива
съществена фактическа и правна сложност.
Частичната отмяна на първоинстанционното решение налага преизчисляване и на
разноските в исковия процес пред РС-Ботевград, както и разноските в заповедното
производство, последните от които на основание т. 12 от тълкувателно решение №
4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълкувателно дело № 4/2013 г., ОСГТК. В първоинстанционното производство ищецът, сега въззивник, е направил следните разноски: за платена
държавна такса в общ размер на 310,76 лева (в заповедното производство сумата
от 150,04 лева и в исковото производство в размер на 160,72 лева), видно от
преводни нареждания на л. 45 и л. 71 от първоинстанционното
дело. Внесен е депозит за особен представител в размер на 656 лева, преводно
нареждане на л. 88. В първоинстанционното
производство не е направено искане за присъждане на юрисконсутско
възнаграждение, такова искане се съдържа единствено за депозираното заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и следва да бъде
определено в размер на 50 лева. С оглед изложеното и предвид уважената част от исковете, на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде присъдена сумата от 478,38 лева.
Ответникът
в първоинстанционното производство, сега въззиваем, не е направил разноски и пред двете съдебни
инстанции.
Въззиваемата страна, следва да бъде осъдена да заплати
възнаграждение за назначения ѝ особен представител в размер на 238,15
лева, определен на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Определеният от съда размер на възнаграждението за особения
представител е под минимума за съответния вид работа, тъй като делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, въззивният
съд е разгледал делото в едно открито съдебно заседание, на което особеният
представител не се е явил, по делото е депозиран единствено отговор на въззивната жалба, състоящ се от една страна и половина.
Предвид изходът на спора и пропускът на въззивния съд
да укаже на въззивника да внесе възнаграждение в
определен от съда размер за особения представител, разноските следва да се
възложат в тежест на въззиваемата страна, с
настоящето решение.
Воден
от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 236/30.09.2019 г.,
постановено по гр. дело № 1894/2018 г. на РС-Ботевград, в частта, в която е
отхвърлен предявения от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, иск с правно основание
чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 от ГПК, срещу С.Г.К.,
ЕГН: **********, за установяване, че ищецът има вземане от ответника, основано
на договор за потребителски кредит № ********** от 09.09.2015
г., предмет на заповед за изпълнение, издадена в производството по ч. гр. д. №
831/2018 г. по описа на РС – Ботевград, за сумата от 3 519,03 (три хиляди
петстотин и деветнадесет лева и три стотинки) лв., представляващи главница и възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО,
на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че С.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***, дължи на „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 3 519,03
(три хиляди петстотин и деветнадесет лева и три стотинки) лв., представляваща
главница и възнаградителна лихва по договора за
потребителски кредит с № ********** от 09.09.2015 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.05.2018 г. (датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА С.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, сумата от 648,76 (шестстотин
четиридесет и осем лева и шестдесет и осем стотинки) лева, представляваща
направени разноски пред първоинстанционния и пред въззивния съд.
ОСЪЖДА С.Г.К., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на адвокат И.Н.Ж. – САК, със
служебен адрес: ***, офис № 5, сумата от 238,15 лева (двеста тридесет и осем
лева и петнадесет стотинки) лева, представляваща направени разноски пред първоинстанционния и пред въззивния
съд.
В останалата част решение № 236/30.09.2019 г., постановено по гр. дело
№ 1894/2018 г. на РС-Ботевград не е обжалвано и е влязло в сила..
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен
съд на Р. България в едномесечен срок от връчване на препис от него
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.