РЕШЕНИЕ
№ 496
гр. гр. Хасково, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640102866 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл.22 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 и чл.19 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД от
Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: *************, чрез Еднолично адвокатско дружество
********************, представлявано от управителя Д.М.М., съдебен адрес: ********
против „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
****************, за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за
потребителски кредит № 0345470 от 19.05.2022 г., а при условията на евентуалност – на
клаузата на чл.6 от него, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на
обезпечение, както и да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 226,45 лв.
/след допуснато изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в съдебно
заседание, проведено на 28.05.2025 г./, представляваща недължимо платена сума по договора
за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
депозиране на искова молба в съда – 17.10.2024 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че на 19.05.2022 г. сключил договор за потребителски кредит от
разстояние № 0345470 с ответника. Страните се договорили, отпуснатият заем да бъде в
размер на 2700 лева. В чл. 4 ал. 3 от процесния договор било уговорено, че страните се
съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите
условия на договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В
чл. 6 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави
1
гаранция, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 1300 лв.
Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Така, на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 1300 лева, тъй като не представил
в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор,
която неустойка следвало да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита.
Изложено е в исковата молба, че в случая бил налице договор с потребител по
смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намирали приложение съответно
разпоредбите на ЗПК. Уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем,
спрямо която потребителят трябвало да заплати неустойка в размер на 1300 лева, била
нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/ и поради това, че
е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22, както и по чл.
143, ал.1 ЗЗП. Съображенията за това са следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.3-то ЗЗД бил налице именно, когато се
нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването
на конкурентни други разпоредби. В този смисъл била практиката на ВКС. Настоящият
случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин". В този смисъл, според ищеца, с клаузата, с която в процесния договор за
паричен заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка в общ размер на 1300 лева, в
случай че не предостави в срок по-малък от 24 часа от сключването му обезпечение -
банкова гаранция, се целяло прехвърляне на задължението на кредитора към потребителя.
Въпреки задължението на кредитиращото дружество да извърши проверка за
кредитоспособността на потребителя, това задължение се вменявало на потребителя, който
да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това, дългът
му нараства, т.е. вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране, същият налагал
неимоверно голяма неустойка, с която повишава риска от изпадането на кредитополучателя
в неплатежоспособност.
Отделно от това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано
пряко с претърпени вреди била типичен пример за неустойка, която накърнява добрите
нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл
2
била и т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС/. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което
обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Освен това, непредставянето на
обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, давало основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира
с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с
периодичните вноски. От горното било изводимо, че нито една от страните не е имала
реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора
по чл. 71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи
обезпечение, същият имал възможност да отложи даването на кредит, каквато била
обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че
страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и неустойката
да не се дължи, то това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците от
неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение, не били типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът
продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-
висока цена, прикрита като неустойка.
Сочи се по-нататък в исковата молба, че с уговорената неустойка се целяло да се
заобиколи предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите /ГПР/ - чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и
единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане
под установената граница от 50%. Действително обаче същото отговаряло на всички
критерии, посочени в § 1, т. 1 ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя.
Това се потвърждавало и от С.я погасителен план, от който било видно, че разходът за
неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно било, че
договарянето на този разход като неустойка имал единствено за цел увеличаване
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на
основание чл. 21 ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя
възможност да осигури обезпечение в срок по - малко от 24 часа не можело да обоснове
обратния извод. Срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат да
осигурят поръчител с големи трудови доходи. Следвало да се има предвид още, че в ЗПК
било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на
длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че
3
заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на
допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът
действително искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди
предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. Видно било от процесния
договор, че неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение по договора била в
размер на 1300 лв., с което реалният ГПР ставал над 100 %. В решение по дело С-714/22 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г.
във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановил, че „…посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер…“ и „...
член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница".
Посочено е в исковата молба, че уговорената неустойка излизала и извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала и извън
пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основните
принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК,
преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското
задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в
размер на 48% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява,
след като кредиторът сам оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането
на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното категорично
следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати.
4
Излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция.
Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл.
26 ал. 1 и чл. 9 ЗЗД. В този смисъл било Решение № 181 от 26.02.2015 г., по т.д. 4386/2013 г.
на ВКС, 2-ро отделение, ТК и Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС.
Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на
обещано обезпечение в чл. 71 ЗЗД била предвидена достатъчно тежка санкция.
Клаузата за неустойка била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143,
ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Тази клауза не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя,
кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК било установено, че при забава на потребителя, кредиторът имал
право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. С оглед на изложеното било налице заобикаляне на ЗПК, поради което на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следвало да съдържа годишния процент на
разходите и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от
кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел
заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на
задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което било основание за недействителност на
целия договор по чл. 22 ЗПК. В този смисъл било Решение № 262394 от 15.07.2022 г. по в.
гр. д. № 3657/2021 г. на Софийски градски съд. Така, според ищеца, договорът за
потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10
ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл. 11 и чл.19 ЗПК. Клаузата на
чл.6 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 0345470 също била нищожна,
тъй като била неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и нарушаваща разпоредбите на
чл. 10 ал.2, чл. 10а ал.4, чл. 19 ал. 1 и ал.4 ЗПК.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде
прогласена нищожността на сключения между страните на 19.05.2022 г. договор за
потребителски кредит № 0345470, а при условията на евентуалност – на клаузата на чл.6 от
него, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение, както и
да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 226,45 лв. /след допуснато
изменение в размера на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД в съдебно заседание,
проведено на 28.05.2025 г./, представляваща недължимо платена сума по договора за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на искова молба в съда – 17.10.2024 г. до окончателното й изплащане.
Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение, като е представен списък по чл.80 ГПК.
5
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова
молба от ответника, който оспорва предявените искове. Счита ги за недопустими и
неоснователни. Ответникът признава, сключването на договор за кредит №
202205190858330059 от 19.05.2022 г., както и факта, че на ищеца е предоставена заемната
сума в размер на 2700,00 лева. Също претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235 ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства –
договор за потребителски кредит № 202205190858330059/19.05.2022 г. и Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация по потребителски кредити, се
установява, че между „Неткредит“ ООД (кредитор) и Е. С. М. (кредитополучател) на
19.05.2022 г. е сключен процесния договор за потребителски кредит, по силата на който на
ищеца е предоставен паричен заем в размер на сумата от 2700 лв., със срок на заема 6
месеца, платим на 6 месечни вноски съгласно погасителен план, инкорпориран в договора
(чл.11, ал.2) с първа падежна дата 20.06.2022 г. и последна падежна дата – 20.11.2022 г., при
ГЛП – 40.77 % и посочен ГПР от 49.32 %. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е
в размер на 3030,00 лв. – чл.11, ал.5. Съгласно чл. 4, ал. 3, в срок до края на следващия ден
от сключване на договора, Кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да
бъде за сума в размер на 3030,00 лева със срок на валидност до 21.11.2022 г. В случай, че
кредитополучателят не представи гаранция по кредита в установения срок, то той дължи
неустойка с размер на 1620,00 лева – чл.6 ал.1 от договора, която се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план – чл.6
ал.5.
Не се спори, че заетата сума е била усвоена от ищеца.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. От заключението се установява, че общата
сума, която ищецът е заплатил на ответното дружество по процесния договор за
потребителски кредит е 3159,04 лв., с която са погасени 2700 лв. за главница; договорна
лихва от 232,59 лв. и други плащания, неуточнени от кредитора за 226,45 лв. Кредитът е бил
погасен предсрочно на 15.08.2022 г. като от страна на кредитора датата на предсрочно
погасяване е съобразена с начисляването на сумите за възнаградителна лихва. Размерът на
ГПР по договора при включване в него на предвидената сума за неустойка е изчислен от
вещото лице на 640.23 %.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
6
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 ал.1 т.9 и т.10 и чл.19 и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД,
които са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като
съображенията за това са следните:
Както бе посочено по-горе, съдът намира за безспорно установено, че между ищеца и
ответника „Неткредит" ООД е сключен договор за потребителски кредит №
202205190858330059/19.05.2022 г., при посочен в договора годишен процент на разходите
/ГПР/ от 49.32 %. Като условие за отпускане на кредита е предвидено неговото обезпечаване
- чл. 4, ал. 3 от Договора.
Без съмнение, ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В случая, съдът намира за основателни доводите на ищеца, че не са спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
7
От една страна в случая, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е
посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49.32 %, а пък лихвата е 40.77 %, като
липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък лихва,
не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия ГПР. Всичко това
поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването
му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото основание. Уговорената в чл.6 от договора клауза,
според която се дължи неустойка в размер на 1620,00 лева, при неизпълнение на задължение
за осигуряване и представяне на гаранция по договора, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити. Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му - 1620,00 лева при
главница от 2700 лева, няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължението му за осигуряване и представяне на гаранция по договора,
което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество
представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона
обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед
невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни
плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на
годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не
бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх обременителен за него, като
разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно
ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която
не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не
може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи
търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от
база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на
разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира
разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК. В случая, от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че действителният размер на ГПР надхвърля многократно законоустановения
минимум от 50 %, а именно, ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще
заплати се включи и неустойката за неосигуряване на гаранция по чл.4 ал.3 от Договора,
ГПР възлиза на 640.23 %, което само по себе си води и до недействителност на договора. На
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
ограничения, се считат за нищожни. Вземането за неустойка за непредоставяне на
обезпечение е установено за услуга в полза на кредитодателя, която е задължително условие
за отпускането на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР.
8
Посочените в договора ГПР от 49.32 % и обща сума за плащане от 3030,00 лева, не
съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от
1620,00 лева. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Следователно
процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11 ал.
1 т. 10 и чл.19 ал.4 ЗПК.
В допълнение следва да се отбележи и това, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за непредоставяне на обезпечение, представляваща в случая 60 % от
отпуснатата в заем сума, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън
установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 ЗПК,
която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така
установеното ограничение, са недействителни.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост,
той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването
на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да
се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на
закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните
последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава
условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава
принципа за справедливост.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която
9
разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го
задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма
данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от
нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са
съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1
от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че
тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се
прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния.
Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е
отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства
достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33,
ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните
клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането
няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.
Според настоящия съдебен състав, в случая не е спазено изискването и на чл. 11 ал. 1
т. 9 ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент.
Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е
непроменен, в С.я договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по
който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният
процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са
посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при
което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40.77 %, поради което е налице нарушение на
горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1,
предл. първо ЗЗД.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният главен
установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
202205190858330059/19.05.2022 г. е основателен и като такъв, същият следва да бъде
10
уважен. Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за
разглеждането му.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следва да се посочи, че за да бъде
уважен, в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на
парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.
В случая, от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът
е заплатил на ответника общо сума в размер на 3159,04 лева. Предвид съображенията,
изложени по- горе, плащането на тази сума е осъществено по договор, който се явява
недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на
кредита в случая възлиза на 2700 лева за главница, респ. разликата между платената от нея
сума по договора и чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на 459,04 лева се явява
платена без основание, доколкото липсва такова за получаването й от ответника. В случая
обаче се претендира присъждане на сума в размер на 226,45 лева и с оглед принципа на
диспозитивното начало в процеса – чл.6 ГПК, и този иск следва да бъде уважен в пълния му
претендиран размер.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата следва да се присъди, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.10.2024 г.
до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер от 458,00 лева, от които 158,00 лева за платена държавна такса и 300,00 лева за
възнаграждение за вещо лице, съгласно представените доказателства за реалното им
извършване и приложения списък по чл.80 ГПК.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
11
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско дружество
********************, представлявано от управителя Д.М.М., с адрес на упражняване на
дейността: ********.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи, съдът намира
следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз
от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички
случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.
1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа и правна сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв.
Д.М. процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото, настоящият съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона
за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.М.“, следва да се
определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита
и съдействие по настоящото дело в общ размер от 480 лева с включен ДДС по аргумент от §
2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и
за двата иска, което да бъде заплатено от ответника. Това е така, тъй като в случая са
предявени при условията на обективно кумулативно съединение установителен иск за
прогласяване на нищожност на сключен между страните договор за потребителски кредит и
12
осъдителен иск за връщане на недължимо платена по него сума, от което следва, че
предявените искове се основават на един и същ правопораждащ факт - недействителност на
договор за потребителски кредит. Съобразно вида и броя на предявените искове,
адвокатското възнаграждение в случая следва да се отредели в общ размер, доколкото тези
два иска са взаимно свързани и зависими един от друг, независимо от кумулативното си
съединяване, тъй като уважаването на първия от тях автоматично води до уважаване и на
втория. Първият установителен иск за прогласяване на нищожност има обуславящ характер
по отношение на втория осъдителен иск за връщане на даденото въз основа на
недействителен договор, което предполага и еднаква защита по двата иска, поради което
няма основание адвокатското възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете.
Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско
възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика,
обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о.,
ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. №
478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на
ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.; Определение № 64 от
1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и доколкото
в случая адвокатското дружество безспорно е регистриран по ДДС – л.40 от делото, то
върху определения от съда минимален размер на адвокатското възнаграждение от общо 400
лв. е добавен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, договор за потребителски кредит №
202205190858330059/19.05.2022 г., сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес:
************* и „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
*********, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11 ал.1 т. 9 и т.10 и чл.19 ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „Неткредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Е. С. М., ЕГН
**********, с адрес: *************, съдебен адрес: ********, Еднолично адвокатско
дружество ********************, представлявано от управителя Д.М.М., сумата от 226,45
лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
202205190858330059/19.05.2022 г., сключен между Е. С. М., ЕГН ********** и “
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 17.10.2024 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
***********, на основание чл. 78 ал. 1 ГПК, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с
13
адрес: *************, съдебен адрес: ********, Еднолично адвокатско дружество
********************, представлявано от управителя Д.М.М., сумата от 458,00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
************, да заплати на Еднолично адвокатско дружество ********************,
представлявано от управителя Д.М.М., с адрес на упражняване на дейността: ********,
сумата от 480,00 лева с включен ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от
него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Посочената на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, банкова сметка, по която да се преведат
присъдените суми на ищеца е: *************
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Ц.С.
14