Решение по дело №1605/2018 на Окръжен съд - Бургас

  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ V-137                                          27.11.2018 год.                                 гр. Бургас

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Бургаски окръжен съд                                      пети въззивен граждански състав

на петнадесети ноември                                   две хиляди и осемнадесета година

в открито заседание в следния състав:

       

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАЛИНА ПЕНЕВА

                                                     ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА МИХОВА

                                                                                   МЛ.С.ВАНЯ ВАНЕВА                

 

секретар Тодорка Стоянова,

като разгледа докладваното от съдия Калина Пенева

в.гр.дело номер 1605 по описа за 2018 година  ,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Постъпила е въззивна жалба от С.В.Д. с ЕГН ********** ***, чрез процесуален представител адв. Радостин Станчев, срещу решение № 143 / 01.08.2018 год. по гр.д. № 276 / 2018 год. по описа на Айтоския районен съд, с което е осъден С.В.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на ЗКПУ „Единство“ със седалище и адрес на управление гр. Айтос, ул. „Васил Левски“ № 5, ЕИК *********, представлявано от П К К, сумата от 7 923, 68 лева, дължима въз основа на споразумение, сключено между страните на 15.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска - 16.03.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 242, 51 лева, представляващи общия размер на обезщетението за забавено плащане на вноските по споразумението от 15.02.2017 г., считано от деня, следващ датата на падежа на вноската до датата на предявяване на исковата молба – 16.03.2018 г., както следва: върху вноската  от 1 000 лева, дължима до края на месец август 2017 г. - сумата от 54, 83 лева за периода от 01.09.2017 г. до 16.03.2018 г.; върху вноската от 1 000 лева, дължима до края на месец септември 2017 г. - сумата от 46, 48 лева за периода от 01.10.2017 г. до 16.03.2018 г. ; върху вноската от 1 500 лева, дължима до края на месец октомври 2017 г. - сумата от 56, 78 лева за периода от 01.11.2017 г. до 16.03.2018 г.; върху вноската от 1 500 лева, дължима до края на месец ноември 2017 г. - сумата от 44, 26 лева за периода от 01.12.2017 г. до 16.03.2018 г.; върху вноската от 1 923,68 лева, дължима до края на месец  декември 2017 г. - сумата от 40, 16 лева за периода от 01.01.2018 г. до 16.03.2018 г. Осъден е С.В.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на ЗКПУ „Единство“ със седалище и адрес на управление гр. Айтос, ул. „Васил Левски“ № 5, ЕИК *********, представлявано от П К К, сумата от 5 364, 32 лева, дължима въз основа на договор за наем на земеделска земя, сключен между страните на 30.03.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска - 16.03.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от  261,29 лева, представляваща обезщетението за забавено плащане върху половината от главницата, а именно 2 682,16 лева, дължими на 30.03.2017 г. съгласно чл.7, ал.1 от договора, за периода от 01.04.2017 г. до 16.03.2018 г. Осъден е С.В.Д. с ЕГН ********** ***, да заплати на ЗКПУ „Единство“ със седалище и адрес на управление гр. Айтос, ул. „Васил Левски“ № 5, ЕИК *********, представлявано от П К К, съдебно- деловодни разноски в размер на 2 501, 52 лева за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че решаващите изводи на съда са в противоречие със събраните по делото доказателства – представени фактури за плащане на наемна цена и със заключението на съдебно- счетоводната експертиза. Твърди се, че ищецът не е ангажирал доказателства за фактическото предаване на земята предмет на договорите за наем за обработване от ответника, като от събраните по делото доказателства може да се направи обратния извод – че земята не е предадена на ответника, а се ползва от кооперацията. Твърди се, че ползването на земята е декларирано от кооперацията, като последната е получила и субсидии - парично подпомагане от разплащателна агенция. Въззивникът счита, че не дължи плащане на наем за имот, който не е ползван, а също – последният договор, който  е сключен на 30.03.2017 год. е за стопанската 2017/2018 год., която към момента на предявяване на иска не е приключила. Въззивникът счита, че след като наемодателят не е изпълнил задължението си за предаване на наетата вещ, той в качеството си на наемател не дължи плащане на наемна цена. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на предявените искове, както и за присъждане на разноските за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор по въззивната жалба от ЗКПУ „Единство“ със седалище и адрес на управление гр. Айтос, ул. „Васил Левски“ № 5, ЕИК *********, представлявано от П К К, чрез процесуален представител адв Георги Михов, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че във въззивната жалба не могат да се навеждат за пръв път възражения, което не са били направени пред първоинстанционния съд, поради което съдът не следва да взема предвид твърденията на въззивника за неистинност на договорите, както и възраженията за неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване на имотите. Сочи се също, че доказателство за съществуването на първия договор е подписаното между страните споразумение, което установява и размера на задължението на ответника от 7 923,68 лв. Твърди се, че е ирелевантно обстоятелството дали ответникът е обработвал и други земеделски земи за времето на действие на втория договор. Твърди се, че декларирането на имотите от кооперацията за 2017 год. е преди сключване на договора за наем и не е аналогично с ползването им. Направено е искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноските за въззивната инстанция.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирано лице и е допустима .

С обжалваното решение Айтоският районен съд се е произнесъл по обективно съединени искове с правни основания чл.365 от ЗЗД , чл.228 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

С обжалваното решение Айтоският районен съд е уважил предявените искове от ЗКПУ „Единство“ със седалище и адрес на управление гр.Айтос, ул. „Васил Левски“ № 5, ЕИК *********, представлявано от П К К срещу С.В.Д. с ЕГН ********** *** за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

сумата от 7 923, 68 лева, дължима въз основа на споразумение, сключено между страните на 15.02.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска - 16.03.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 242, 51 лева, представляващи общия размер на обезщетението за забавено плащане на вноските по споразумението от 15.02.2017 г., считано от деня, следващ датата на падежа на вноската до датата на предявяване на исковата молба – 16.03.2018 г., както следва: върху вноската от  1 000 лева, дължима до края на месец август 2017 г. - сумата от 54, 83 лева за периода от 01.09.2017 г. до 16.03.2018 г.; върху вноската от 1 000 лева, дължима до края на месец септември 2017 г. - сумата от 46, 48 лева за периода от 01.10.2017 г. до 16.03.2018 г. ; върху вноската от 1 500 лева, дължима до края на месец октомври 2017 г. - сумата от 56, 78 лева за периода от 01.11.2017 г. до 16.03.2018 г.; върху вноската от 1 500 лева, дължима до края на месец ноември 2017 г. - сумата от 44, 26 лева за периода от 01.12.2017 г. до 16.03.2018 г.; върху вноската от 1 923,68 лева, дължима до края на месец  декември 2017 г. - сумата от 40, 16 лева за периода от 01.01.2018 г. до 16.03.2018 г.

сумата от 5 364, 32 лева, дължима въз основа на договор за наем на земеделска земя, сключен между страните на 30.03.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска - 16.03.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 261,29 лева, представляваща обезщетението за забавено плащане върху половината от главницата, а именно 2 682, 16 лева, дължими на 30.03.2017 г. съгласно чл.7, ал.1 от договора, за периода от 01.04.2017 г. до 16.03.2018 г.

Ищецът твърди, че ответникът в качеството му на наемател на земеделска земя по два договора не е изпълнил задълженията си спрямо него като наемодател за заплащане на договорените наемни цени. Твърди, че във връзка с неизпълнение на задълженията по договор за наем от 18.11.2015 год. е сключено  споразумение от 15.02.2017 год., с което ответникът се е задължил да му заплати дължимите суми по този договор на падежите посочени в споразумението, но и това не е направено. Ищецът поддържа исковете, моли същите да бъдат уважени и да му бъдат присъдени направените по делото разноски.

Ответникът оспорва предявените искове. Прави възражение, че е заплатил на ищеца по договор за наем сключен на 18.11.2015 год. сумата от общо 7 923,68 лв. по три фактури с приложени касови бележки които представя, поради което твърди, че по този договор дължи само разликата от 43,68 лв., а споразумението от 15.02.2017 г. на което ищецът основава първите си претенции отразява несъществуващо вземане и не следва да бъде ценено. Твърди, че по договора за наем от 30.03.2017 год. ищецът е неизправна страна, тъй като земеделските земи предмет на този договор не са му били реално предадени, сочи, че тези земи са декларирани от ищеца като обработвани от него, за което той е получил субсидии. Ответникът моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на направените по делото разноски, ангажира доказателства.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид изложеното по-горе и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Във въззивната жалба не могат да бъдат направени за първи път възражения, което е следвало да бъдат направени в срок пред първоинстанционния съд.

Възражението, че стопанската 2017/2018 год. към момента на завеждане на исковете не е приключила е относимо към допустимостта на предявените искове, тъй като инкорпорира твърдение за преждевременно завеждане на исковете – т.е. за тяхната недопустимост. Като възражение относно допустимостта на предявените искове то не е несвоевременно направено, макар да не е било наведено пред районния съд, тъй като за допустимостта на исковете въззивният съд следи и служебно. Това възражение обаче е неоснователно, тъй като за задълженията за плащане на наемни цени в договорите са посочени падежи, които са настъпили към момента на предявяване на исковете. Ето защо предявените искове са допустими.

1.Съгласно представения с исковата молба договор за наем от 18.11.2015 год., който е сключен за една стопанска година, за периода от 01.10.2015 год. до 01.10.2016 год. ищецът е отдал под наем на ответника седем земеделски имота с обща площ 99,046 дка.-494001,494002,494003,494004,494014,494015,494016, като наемателят се е задължил да заплати наемна цена от 80 лв. на декар – т.е. наемна цена в общ размер от 7923,68 лв., половината платима към момента на сключване на договора, а другата половина на 01.04.2016 год.

След направени възражения от ответника, ищецът е представил друг договор за наем от същата дата - 18.11.2015 год. който е сключен за същата стопанска година, за периода от 01.10.2015 год. до 01.10.2016 год., но за други земеделски земи с обща площ 98,500 дка.,като наемателят се е задължил да заплати наемна цена от 80 лв. на декар – т.е. наемна цена в общ размер от 7880  лв., половината платима към момента на сключване на договора. За другата половина не е отразен момент на плащане. Ответникът е оспорил подписа си под този договор. Съгласно заключението на вещото лице Дрянков по приетата от районния съд съдебно- почеркова експертиза подписът за наемател на този договор е положен от С.В.Д., поради което съдът не споделя направеното оспорване и цени представения договор като годно доказателство по делото.

Съгласно заключението на вещото лице по приетата от районния съд съдебно – счетоводна експертиза ответникът е извършил плащания в брой по фактури издадени от ищеца от 15.11.2015 год., 18.11.2015 год. и 19.11.2015 год., придружени с касови бележки, общо за сумата от 7880 лв. Вещото лице сочи, че плащанията са осчетоводени от кооперацията за погасяване на вземанията за наем по единия от двата договора.

Представено е споразумение от 15.02.2017 год. с което страните по повод договор за наем от 18.11.2015 год. са се споразумели, че към 27.01.2017 год. ответникът дължи на ищцовата кооперация сумата от 7 923,68 лева, представляващи част от дължимия наем за 2015/2016 год., които се задължава да заплати на шест вноски с конкретно посочени падежи, до края на м. декември 2017 год.

Тъй като със споразумението от 15.02.2017 год. страните са се споразумели, че към 27.01.2017 год. ответникът дължи на кооперацията сумата от общо 7923,68 лв. представляваща част от дължимия наем за 2015/2016 год. по договор за наем на недвижими имоти сключен на 18.11.2015 год., а тази сума съответства на дължимата наемна цена по първия договор за наем от 18.11.2015 год., който е представен от ищеца с исковата молба, съдът приема, че с плащанията от общо 7880 лв. ответникът е погасил задълженията си по втория договор за наем от 18.11.2015 год. описан по-горе. Задълженията по втория договор са в същия размер от 7880 лв., в който са извършените плащания.

Ето защо неоснователно е възражението на ответника, че с фактурите придружени с касови бележки са извършени плащания по представения с исковата молба договор за наем от 18.11.2015 год.

Ответникът не е ангажирал доказателства за извършени плащания по договора за наем от 18.11.2015 год., представен от ищеца с исковата молба, поради което към 15.02.2017 год. неизпълнените задължения на ответника по този договор са били валидно основание за сключване на представеното с исковата молба споразумение, което има характера на договор за спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД. Ето защо съдът не споделя възраженията на ответника относно липсата на основание за сключване на споразумението. Договорът за спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД е самостоятелно основание за възникване на задължение за плащане, когато с него се разрешава спор във връзка с действително правоотношение между страните. Тъй като ответникът не е представил доказателства за плащане на задълженията по споразумението, претенциите на ищеца основани на споразумението за заплащане на договорената главница и мораторни лихви за забава, считано от падежите за всяко от договорените частични плащания до предявяване на иска са основателни и следва да бъдат уважени.

2.Съгласно представения с исковата молба договор за наем от 30.03.2017 год., който е сключен за една стопанска година, за периода от 01.10.2017 год. до 01.10.2018 год. ищецът е отдал под наем на ответника десет земеделски имота с обща площ 67,054 дка., като наемателят се е задължил да заплати наемна цена от 80 лв. на декар – т.е. наемна цена в общ размер от 5364,32 лв., половината платима към момента на сключване на договора, а другата половина на 01.03.2018 год.

Съгласно заключението на вещото лице Димитрова по проетата от районния съд съдебно-икономическа експертиза се установява, че в счетоводството на ищцовата кооперация и в подадените данъчни документи сумата от 5364,32 лв. дължима от ответника по договора от 30.03.2017 год. е отразена като вземане на кооперацията от ответника. Вещото лице е констатирало също, че поземлените имоти, описани в договора за наем от 30.03.2017 г., са декларирани като обработвани от ищеца с декларация за участие в споразумение с вх. № 523 от 28.07.2016 г.  и за тях са получени субсидии от Разплащателна агенция към ДФ „Земеделие“ за стопанската 2016/2017 г.

Ответникът не оспорва твърдението на ищеца, че не е извършил плащания на задълженията си по този договор, но счита че не дължи такива, тъй като ищецът не е изпълнил задължението си да му предаде реално земеделските земи предмет на договора. Тези възражения се поддържат и във въззивната жалба.

Съгласно чл.228 от ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му заплати определена цена. Този договор е консенсуален – т.е. договорът е сключен с постигането на съгласие между страните, а не с реалното предаване на вещта. Фактическото ползване на вещта от наемателя е без значение за задължението му за плащане на наемна цена, тъй като това задължение възниква със сключване на договора за наем. Предаването на вещта обаче е основното задължение на наемодателя по договора, като в случая се твърди от ответника, че тоза задължение не е изпълнено.

Съдът намира възраженията на наемателя за неоснователни.

Съгласно чл.3 от договора е предвидено задължение на наемодателя да предаде имотите на наемателя в 7 дневен срок от сключване на договора. Посочено е също, че ползването е предадено и че имотите са годни за производство на селскостопанска продукция, ако наемателя не е възразил писмено в 10 дневен срок от изтичане на срока за предаване на владението. Ответникът не твърди и не представя доказателства, че е направил възражения пред наемодателя в посочения по-горе срок, относно непредаването на земеделските земи или срещу техните качествата, поради което възражението му в този смисъл се явява недоказано съобразно уговореното в чл.3.  

Възражението на ответника, че земеделските земи предмет на горепосочения договор не са му предадени се опровергава и от свидетелските показания на свидетеля Ш А - служител в ищцовата кооперация и Т М - земеделски производител, съсед на земите на ищцовата кооперация в м. „Хаджи Бекир“. От тях се установява, че през 2017 год. след измерване на зем. земя около 67 дка. в м.“Хаджи баир“ извършено лично от свидетеля А, тя е била предадена на ответника. И двамата свидетели са виждали ответника да обработва земята, да пръска, да опакова. Свидетелите сочат, че през 2017 год. ответникът е сял лук в наетата земеделска земя. Свидетелят М сочи, че е виждал ответника да прибира реколтата, като правел лука в гаци.

Съдът не кредитира показанията на свидетелката С Б в частта, относно твърдението и, че през 2017 год. ответникът не е ползал наети от ищцовата кооперация земеделски земи в м.“Хаджи Бекир“. От една страна в тази част показанията на свидетелката са в противоречие с писмените доказателства и свидетелските показания на останалите разпитани по делото свидетели, а от друга – съдът взе предвид заинтересоваността на свидетелката от изхода на делото в полза на ответника, с когото имат дете.

Установеното от вещото лице обстоятелство относно това, че поземлените имоти описани в договора за наем от 30.03.2017 г., са декларирани като обработвани от ищеца с декларация за участие в споразумение с вх. № 523 от 28.07.2016 г.  и за тях са получени субсидии от Разплащателна агенция към ДФ „Земеделие“ за стопанската 2016/2017 г. не е пряко доказателство за установяване на спорното обстоятелство, като в случая не изключва установеното с другите доказателства по делото предаване и реално ползване на наетата земеделска земя от ответника.

Предвид горното и тъй като не се установи твърдяното от ответника неизпълнение на задълженията на наемодателя, съдът намира, че на осн. чл.228, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД за ответника е възникнало валидно задължение за плащане на договорената наемна цена, на падежите посочен в договора. Тъй като ответникът не е изпълнил в срок задълженията си за заплащане на наемната цена, той следва да бъде осъден да заплати наемната цена от 5 364, 32 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска - 16.03.2018 год. до окончателното изплащане, както и сумата от 261,29 лв., мораторна лихва върху половината от главницата, за периода от началото на забавата 01.04.2017 г. до момента на предявяване на иска.

От изложеното по-горе се установява основателността на предявените искове, поради което същите следва да бъдат уважени, като в полза на ищеца са дължими и направените пред първоинстанционния съд разноски от общо 2 501,52 лв. – присъдени от районния съд.

Като е стигнал до идентични правни изводи, Айтоският районен съд е постановил валидно, допустимо и правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено от настоящия съд.

Въззиваемият не е представил в срок доказателства за направени пред въззивния съд разноски, поради което такива не следва да му се присъждат .

 Мотивиран от горното , Бургаският окръжен съд ,

 

 

Р       Е       Ш     И       :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 143 / 01.08.2018 год. по гр.д. № 276 / 2018 год. по описа на Айтоския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване .

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                            ЧЛЕНОВЕ : 1.                   2.