Р Е Ш
Е Н И Е
Номер V-133 Година 2018, 07 декември гр.Бургас
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, пети въззивен граждански състав
на осми ноември година
две хиляди и осемнадесета,
в откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2.мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
секретар Тодорка Стоянова
като разгледа докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско дело № 1533 описа за 2018 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба (вх.№ 3890/30.07.2018 г. на ЦРС), подадена от адв.Б.Илиева, в качеството й на процесуален
представител на В.Г.М. от гр. С. – ищец по гр.д.264/2017 г. по описа на
Царевски районен съд, против решение №
54 от 26.06.2018 г., с което са отхвърлени исковете на въззивника против В.Н.Б.,
М.Г.Б., К.В.Г. и Й.Д.Г., всички от гр. Д.: за приемане за установено спрямо
ответниците, че ищецът е собственик на 1/6 ид.част от недвижим имот, а
именно : лозе в местността „А.”, с площ от 6 001 дка, пета категория,
парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № 004480 по картата на землището на
гр.Царево, с описани граници и съседи; и за допускане и извършване на
съдебна делба на недвижим имот, находящ се в землището на гр.Царево, а
именно: лозе в местността „А.”, с площ от 6 001 дка, пета категория,
парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № 004480 по картата на землището на
гр.Царево, при квоти:
1/6 ид.част за ищеца В.Г.М. и 5/6 ид.части за ответниците В.Н.Б., М.Г.Б., К.В.Г. и Й.Д.Г.; и с
което решение въззивникът В. М. е осъден да заплати на въззиваемите В.Н.Б., М.Г.Б.,
К.В.Г. и Й.Д.Г. сумата от 3 411,00 лв, представляваща съдебно-деловодни
разноски.
Твърди се, че
обжалваното решение на ЦРС е неправилно поради
нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и че е
необосновано. По конкретно се твърди, че са неправилни изводите на съда, че
сделката обективирана в нот.акт за покупко - продажба № ***, том **, дело № ****/**
г., с която ищецът се легитимира като собственик на 1/6 ид.част от процесния
имот, „е незаконосъобразна“ (т.е.че ищецът не е придобил собствеността на
основание посочената сделка), тъй като: съсобствениците е следвало да са
разпределили ползването по реда на чл.32 ал.2 от ЗС, както и поради това, че “няма данни за
волеизявлението, за границите на 1/6 ид.част от лозе с площ от 6001 дка“. Твърди се, че така изложените от
първоинстанционния съд изводи освен, че са неправилни, са и абсурдни. На
следващо място се твърди, че е погрешен и изводът на съда, че имотът не е могъл
да бъде придобит по давност. Сочи се, че забраната за придобиване по давност
важи само за имоти - публична държавна собственост, докато за имот е бил частна
държавна собственост съгласно изричната
норма на чл.7, ал.З от Закона за държавната собственост, такава забрана няма, още повече, че
актът, с който имотът е актуван като частна държавна собственост, е вписан в
Агенцията по вписванията едва на 06.02.2006 г. Сочи се, че съгласно чл.86 ЗС (в
редакция до изм.с ДВ бр.33 от 1996 г.) до 01.06.1996 г. не може да се придобива
по давност вещ, която е държавна или общинска собственост, а с изменението на
чл.86 ЗС, публикувано в ДВ. бр.33 от 19.04.1996 г. в сила от 01.06.1996 г.,
тази забрана остава да действа само за имотите публична държавна собственост или публична общинска собственост. Излагат се оплаквания, че не ясно какво е имал в предвид съдът, в решението си е посочил, че „не приема и не цени нот.акт №
**/** г, Договор за наем
на процесния парцел, заключение на в.л.
относно Договора за наем“, след като с нарочно определение е допуснал и приел изброените доказателствени средства. На следващо място е изложено оплакване, че съдът е отказал да обсъжда свидетелските показания на св.Г. и св.К. с мотив, че свидетелите са
заинтересовани, но не е уточнил в какво се изразява тази заинтересованост. Твърди се още, че е погрешен и необоснован и изводът на съда, че от 07.10.1998 г. имотът е бил актуван като частна държавна
собственост. Сочи се, че съдът не е съпоставил документите
легитимиращи собствеността към придобивния момент на сделката (19.12.1997 г. - датата на изповядване на нот.акт № ***/19** г.),
тъй като ако бе направил това, щеше да е достигнал до други фактически и правни изводи. Излагат се твърдения, че правото на собственост върху земеделски
земи по ЗСПЗЗ се възстановява само с
решение на поземлената комисия, което има конститутивно действие както по
отношение на собствеността, така и по отношение на неговите субекти. Направен е анализ на постановените до
19.12.1997 г. решения от ПК Царево и с извод, че към този момент
процесният имот не е станал дьржавна собственост, още повече, че съгласно чл.5
ал.3 от ЗДС, самият акт за държавна собственост няма
правопораждащо действие, поради което и ответниците не са станали собственици
на имота. Твърди се, че решение № 157М е
нищожно поради подробно изложени съображенията, а и не може да се
противопоставя на трети лица, какъвто е ищецът, още повече, че имотът е
придобит от ищеца преди „появяването в правния мир“ на решението.
Претендира се отмяна
на обжалваното решение, постановяване на решение, с което исковете се уважават,
и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззивникът е подал и частна
жалба (вх.№4718/10.09.2018 г. на ЦРС) против
Определение № 243 от 20.08.2018 г., постановено по делото, с което съдът е
оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на постановеното по делото
решение в частта на разноските. В частната жалба се твърди, че
първоинстанционният съд не е разгледал последователно изложените от него
молбата му по чл.248 от ГПК възраженията относно присъдените на ответниците
разноски. Твърди се, че съдът не е разбрал смисъла и съдържанието на Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и
смисъла и значението на понятията “интерес” и „цена на иска“. На следващо място
се сочи, че доколкото в настоящия случай предмет на иска е
делба, в която има предявен инцидентен установителен иск за собственост,
съобразно чл.69, ал.1, т.2 от ГПК, цената на иска е данъчната оценка на имота,
и само в случай, че няма такава - пазарната цена на вещното право. Твърди се,
че след като първоинстанционният съд е определил цената на иска съобразно
представената данъчна оценка, върху същата цена на иска следва да определи и
интереса на страните по делото, върху който да изчисли дължимия адвокатски
хонорар в минималния размер.
И
двете жалби – и въззивната, и частната, са подадени от легитимирано лице,
против акт на съда, подлежащ на обжалване, в съответния законов срок, поради
което са допустими.
Ответниците по
исковете В.Н.Б., М.Г.Б., К.В.Г. и Й.Д.Г. са подали в законовите срокове
отговори на въззивната и на частната жалби.
Въззивната
жалба се оспорва като неоснователна. Твърди се, че оплакванията във
въззивната жалба са неоснователни, а първоинстанционното решение като краен резултат
е правилно. Твърдят, че са правилни изводите на ЦРС, че ищецът не е придобил
собствеността върху претендираната от него 1/6 ид.част от имота на соченото от
него деривативно основание (договор за покупко-продажба обективиран в нот.акт
за продажба на недвижим имот № ***, том **, дело № **** от 19.12.19** г. на
нотариуса при ЦРС), тъй като към момента на сделката праводателите му не са притежавали право на собственост или
други вещни права върху продавания имот, поради което не са могли да
прехвърлят на купувача права, които те самите не са притежавали. Излагат се
съображения, че към момента на снабдяването им с констативния нотариален акт за
собственост на недвижими имоти № **, том **, дело № *** от 25.08.19** г.,
издаден от районния съдия при Районен съд-Царево, както и към момента на
продажбата на 1/6 ид.част от процесния имот на ищеца по делото, продавачите по
нот.акт за продажба на недвижим имот № ***, том **, дело № **** от 19.12.19**
г. - И.В.Л.и Т.В.Т., не са имали качеството на наследници по закон на
собственика на имота преди обобществяването му - К.В.Л. и на сина му Б. /Б./ К.Л.,
съгласно действащата към датата на откриване на наследството на Б. К. Л. (15.01.1985
г.) редакция на чл.8 от Закона за наследството, поради което собственик на
земеделските земи, реституирани на името на наследниците на К.В.Л. с цитираното
по-горе решение на ПК-Царево, е станала българската държава по силата на чл.11
от ЗН. Оспорва се твърдението на въззивника за неправилност на
първоинстанционното решение и по отношение на извода на съда, че ищецът не е
придобил собствеността върху претендираната от него 1/6 ид.част от процесния
имот и на заявеното от него оригинерно придобивно основание – изтекла в негова
полза придобивна давност. Твърди се, че е правилен крайният извод на съда, че
ищецът не е придобил на основание десетгодишна придобивна давност по чл.79,
ал.1 от ЗС, претендираната от него 1/6 ид.част от имота, тъй като до 01.06.1996
г. е налице забрана за придобиването му по давност съгласно действащата до този
момент редакция на чл.86 от ЗС, а след тази дата придобивна давност за същия
имот би могла да тече до 31.05.2006 г., когато с §1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/2006
г./ е постановено спиране на давността за определен период от време, удължен
впоследствие до 31.12.2017 г. Твърди се, че ищецът не е придобил процесния имот
и на основание чл.79, ал.2 от ЗС - при условията на кратката, петгодишна
придобивна давност, защото не е осъществил нито обективния елемент от състава
на придобивната давност - владението, нито субективния елемент - намерението да
владее имота като негов собственик. Твърди се, че от събраните по делото
доказателства се установява, че към настоящия момент процесният имот е във
владение на ответниците, които са го благоустроили като къмпинг с каравани и го
отдават под наем от 2017 г., а до закупуването му от ответниците на 19.12.2016
г., имотът е представлявал част от изоставен лозов масив, използван за
депониране на изкопни маси и строителни отпадъци. Изложени са допълнителни
подробни съображения и анализ на събраните доказателства, в подкрепа на
твърденията за правилност на крайните изводи на съда. Претендира се
потвърждаване на обжалваното решение. Също не са ангажирани нови доказателства.
Подадената частна
жалба се оспорва като неоснователна. На първо място
се твърди, че не отговаря на обективната истина твърдението на жалбоподателя,
че е налице безпротиворечива съдебна практика относно съотношението на
понятията материален интерес и цена на иска – посочва се решение на ВКС със
застъпено обратно становище. По отношение на изводите на съда относно
фактическата и правна сложност на делото, се твърди, че с оглед заявените от
ищеца две придобивни основания и проведеното насрещно доказване по тях, както и
с оглед обема на представените доказателства, следва да се приеме, че е налице
фактическа и правна сложност на спора. Поддържа се твърдението, че след като
един процесуален представител е представлявал и четиримата ответници, то при
присъждане на разноските на ответната страна следва да се отчете, че всеки от
ответниците е бил представляван.
С оглед твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния ЦРС е образувано по предявените
от въззивника В.Г.М. против въззиваемите В. Н.Б. и К.В.Г., и против
конституираните допълнително с Определение № 310 от 05.12.2017 г. ответници М.Г.Б.
и Й.Д.Г., искове за: приемане за установено по отношение на ответниците, че на
основание покупко-продажба, обективирана в нот.акт № ***, т.**, дело № ****/**
г. на Нотариуса при ЦРС, евентуално – на основание изтекла в полза на ищеца
кратка и дълга придобивна давност, ищецът е собственик на 1/6 ид.част от недвижим имот - лозе в местността „А.”, с площ
от 6 001 дка, пета категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот №
004480 по картата на землището на гр.Царево, с описани граници и съседи,
понастоящем представляващ поземлен имот с идентификатор 48619.4.480 по КККР,
одобрена със Заповед РД-18-56/24.08.2006 г. на Изп.директор на АК; и за
допускане и извършване на съдебна делба на същия недвижим имот при квоти: 1/6 ид.част за
ищеца и общо 5/6
ид.части за ответниците. Ищецът твърди, че е закупил имота с посочения
нотариален акт, и от този момент е владял имота лично и чрез отдаването му под
наем, непрекъснато, спокойно и необезпокоявано, докато при случайна проверка
установил, че първите двама ответници са се снабдили с нотариален акт за имота.
С това обстоятелство обосновава правния си интерес от предявяването на
„преюдициален установителен иск за собственост, съединен с иска за делба“.
Предявени са при условията на кумулативно обективно и
субективно съединяване, установителен иск за собственост на основание чл.124,
ал.1 от ГПК и иск за съдебна делба с правно основание чл.341 и сл.от ГПК.
В законовия срок ответниците са оспорили исковете.
Установителният иск е оспорен като недопустим поради липсата на правен интерес
от предявяването му. Искът за делба е оспорен като неоснователен, с
твърдението, че продавачите по нот.акт № ***, т.**, дело № ****/** г. на
Нотариуса при ЦРС не са притежавали правото на собственост върху имота (тъй
като към момента на откриване на наследството на Б./Б. К.Л. - син и единствен
наследник на собственика на земеделските земи К.В.Л., продавачите не са имали
качеството на негови наследници), поради което не са могли да го прехвърлят на
ищеца, съотв.ищецът не е станал собственик на имота на това основание. Оспорена
е законосъобразността на реституирането на процесния имот по реда на ЗСПЗЗ на
праводателите на ищеца, поради обстоятелството, че те нямат качеството на
наследници по закон на К.Л.. Оспорва се и придобиването от ищеца на
собствеността на претендираната от него 1/6 ид.част от процесния имот и на
твърдяното от него оригинерно основание. Твърдят, че самите те са придобили
целия ПИ с идентификатор 48619.4.480 по КККР
на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № ***, т.*,
рег.№ ****, дело № *** от 19.12.20** г., сключен с продавача „Пътища“ ЕАД
гр.Търговище, което дружество е придобило имота от държавата с договор за
замяна на недвижими имоти № ДБЗ 01-66 от 31.05.2007 г.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил както
установителния иск, така и иска за делба. Ищецът е осъден да заплати на
ответниците съдебни разноски.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в частта, с която е
отхвърлен искът за делба.
В частта, с която съдът се е произнесъл по същество по
предявения установителен иск, решението на ЦРС е недопустимо, тъй като съдът се
е произнесъл по недопустим иск. Настоящият състав приема, че доколкото искът по
чл.124, ал.1 от ГПК е за установяване правото на собственост на ищеца върху
претендираната от него идеална част от процесния имот, по който въпрос съдът
дължи произнасяне в решението си по допускане на делбата, за ищеца липсва
правен интерес от предявяването на този иск. В случая не се касае за решаване
на преюдициален спор, за да е налице основание по чл.343 от ГПК за
разглеждането му в делбеното производство, а за отделен иск със същия предмет –
установяване претендираните права на ищеца върху делбения имот.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност
на обжалваното решение, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира
следното:
Страните не спорят, че между ищеца като купувач, и И.В.Я.,
лично и като пълномощник на Т.В.Т., с нотариален акт № ***, т.**, дело № ****/**
г. на Нотариуса при ЦРС, е сключен договор за продажба на 1/6 ид.част от лозе в м.„А.”, с площ от 6 001 дка, пета категория,
парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № 004480 по картата на землището на
гр.Царево, с описани граници и съседи.
Не е спорно, че праводателите на ищеца И.В.Я. и Т.В.Т., са заявили процесната земеделска земя за
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, заедно с други земи, собствени на К.В.Л., б.ж.на гр.Царево, поч.на 19.09.1949 г., посочвайки,
че са „законни наследници“ на К.Л., като по заявлението е образувана преписка № М-428 на
ПК Царево.
Не е спорно, че по преписка
№ М-428, ПК Царево е издала решение, с което е възстановила на И.В.Я. и Т.В.Т., като наследници на
К.В.Л., б.ж.на гр.Царево, собствеността върху земеделски земи в землището на
гр.Царево, между които и на лозе в м.„А.”, с площ от 6 001 дка, пета
категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № 004480 по картата на
землището на гр.Царево, след което на основание чл.483, ал.1 от ГПК (отм.) и
влязлото в сила решение № 2603 от 23.11.1994 г. на ПК гр.Царево по чл.14, ал.1,
т.1 от ЗСПЗЗ и чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ, с нот.акт № **, том *, дело № ****/**
г. И.Я. и Т.Т. са признати за
собственици по наследство от К.В.Л., б.ж.на гр.Царево, на земеделски земи в
землището на гр.Царево, между които по т.1 – на лозе в м.„А.”, с площ от
6 001 дка, пета категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот №
004480 по картата на землището на гр.Царево.
Не е спорно, че за
същите земеделски земи, съотв.за процесния имот, ПК Царево е издала решение № 157М от 02.06.1998 г. по преписка по заявление №
М452/04.08.1992 г., с което е възстановила земите на Държавата в съществуващи възстановими
реални граници.
Спорно по делото е,
имат ли праводателите на ищеца, качеството на наследници по закон на К.В.Л.;
противопоставими ли са на ищеца постановените от ПК Царево, както и от съда,
решения във връзка с реституирането на процесната земеделска земя; владял ли е
ищецът процесния имот спокойно и необезпокоявано, в какъв период; коя е приложимата
за придобиване на имота от ищеца по давност, придобивна давност – 5 годишна,
или 10 годишна, съотв.налице ли е изтекла в полза на ищеца придобивна давност по
отношение на претендираната идеална част от процесния поземлен имот.
Видно от представените по делото преписки на ПК Царево/ОСЗ
Царево, № М-428 и № М-413, на наследници на К.В.Л., б.ж.на гр.Царево, поч.на
19.09.1949 г., притежаваните от него земеделски земи съгласно нот.акт № **, том
*, рег.**, дело № **/19** г. за право на собственост върху недвижим имот,
издаден въз основа на Закона за селско-стопанско настаняване на бежанците и
пр., са били заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от Т.Р.Д.по преписка №
М-413 на ПК Царево; и от И.В.Я. по преписка № М-428 на ПК Царево, като всеки от
двамата заявители се е заявил като наследник на К.Л.. Заявителят Т.Р.Д.е
посочил, че е наследник на К.В.Л. като наследник на брата на съпругата на К.Л.
– М. Б.ова Л., поч.през 1938 г., а заявителката И.Я. е посочила, че тя и брат й
Т.В.Т., са наследници на К.В.Л.,
тъй като са наследници на И. Т. Л., поч.на 27.03.1974 г., сестра на К.Л.. Двете
преписки са обединени от ПК Царево.
По Преписка М-428 (със заявител И.Я.), с Решение № 50\2.15 от 18.03.1993 г. ПК Царево е възстановила в
съществуващи/възстановими стари реални граници правото на собственост на
наследници на К.Л. върху заявените земеделски земи, вкл.процесния имот;
издадена е скица и с протокол за въвод във владение № 50М\127 от 23.07.93 г. наследниците на К.Л. са въведени във
владение на имота парцел 480 „А.“ от 6 дка с трайно насаждение – лозе.
С Решение от 12.06.1995 г. по гр.д.3236/94 БРС (л.227) е
отхвърлен искът на Д.П. и др. (първи братовчеди на сина на К.Л. – Б. Л.) за приемане
за установено по отношение на И.Я. (дъщеря на първи братовчед на Б. Л.), че ищците
са собственици на притежаваните от К.Л. земеделски земи. Решението на БРС е
отменено с Решение от 06.03.1996 г. по гр.д.1694/1995 г. на БОС (л.247), и вместо
това предявеният иск е уважен.
На основание Решение от 06.03.1996 г. по гр.д.1694/1995 г. на
БОС, с Решение № 1694ОС-Бургас от 06.03.1996 (л.245) ПК Царево е постановила
отказ да възстанови правото на собственост в съществуващи стари реални граници
по Преписка М-428 (със заявител И.Я.), и с Решение 1694ОС-Бургас от 06.03.1996
г. (л.243) по Преписка М-413 (със заявител Т. Д.) е възстановила правото на
собственост на наследници на К.Л. в реални граници на заявените по преписката
земи. С Протокол за въвод № 1325 от 10.05.1996 г. по Преписка М-413 наследници
на К.Л. са въведени във владение на имотите.
С Решение № 752/23.04.1997 г. по гр.д.1419/1996 г. на ВКС,
V-то г.о. (л.223) е отменено по реда на надзора Решение от 06.03.1996 г. по
гр.д.1694/1995 г. на БОС и е оставено в сила Решение от 12.06.1995 г. по
гр.д.3236/94 БРС. В мотивите на решението е посочено, че поради прилагането на
ЗН в редакцията му към момента на откриване на наследството на Б. (Б.) Л. –
15.01.1985 г., и липсата на наследници на това лице към този момент, нито
ищците, като наследници от четвърти ред, а още по-малко ответницата, имат право
да наследят Б. Л., при което наследството ще се получи от държавата.
На основание решението на ВКС, с Решение № 752ВС от
23.04.1997 г. по преписка М-428 ПК Царево е възстановила земите в съществуващи
стари реални граници, вкл.процесното лозе, на наследници на К.Л. л лицето на заявителя
И.Я. (л.220), и с Решение № 752ВС от 23.04.1997 г. (л.218) по преписка М-413
със заявител Т.ДелиД.в е отказала да възстанови правото на собственост в
съществуващи стари реални граници. С Протокол за въвод № 1417/07.08.1997 г.
(л.216), по преписка М-428, И.Я. е въведена във владение на имотите.
С нот.акт за собственост на недвижими имоти, възстановени по
ЗСПЗЗ №**, т.**, д.***/** (л.213), И.Я. и Т.Т. са признати са собственици на
имотите, вкл.на процесния, на основание влязлото в сила решение на ПК Царево.
На 19.12.1997 г., с нот.акт № ***, том **, дело № ****/** г.
на Нотариус при ЦРС, И.Я. – лично и като пълномощник на Т.В.Т., е продала на
ищеца по делото – В.М. 1/6 ид.част от процесното лозе.
След изпратено писмо (вх.№ 595/26.02.1998 г. на ПК Царево, л.208)
от Областен управител на Бургаска област до ПК Царево, и на основание решението
на ВКС, с Решение № 157Ц от 02.06.1998 г. по Преписка М-428 (л.204), ПК Царево е отказала да признае
правото на собственост на наследници на К.Л. върху притежаваните от него
земеделски земи, в т.ч. - на процесния имот от 6 дка в м.А., парцел 480 от
ч.земеустр.план от 1929 г. С Решение № 157М от 02.06.1998 г. по преписката по
заявление № М 452/04.08.1992 г. (л.202), ПК Царево и постановила възстановяване
правото на собственост на Държавата в съществуващи възстановими реални граници,
на същите имоти, като на 27.07.1998 г. е извършен въвод във владение на
държавата на възстановените й по преписката по заявление № М 452/04.08.1992 г.
имоти. За имотите е съставен АЧДС № 3358/07.10.1998 г. (л.180).
Против Решение № 157Ц от 02.06.1998
г. по Преписка М-428 на ПК Царево, е подадена жалба вх.№ 1921/28.07.1998 г. от И.Я. (л.199). С решение № 155 от 06.12.2004 г. по
гр.д.51/2004 г., ЦРС е отхвърлил жалбата (л.149). С решение № І-134 от
16.03.2005 г. по к.адм.д.86/2005 г., БОС е отменил решението на ЦРС и е
прогласил нищожността на решение № 157Ц от 02.06.1998
г. на ОСЗГ Царево. Съдът е приел в
мотивите си, че всички издадени след първоначалното решение от 1993 г., решения
на ПК Царево са нищожни, тъй като актовете на комисията са стабилни
административни актове и тя не може сама да ги отменя или изменя, а Решение № 157Ц от 02.06.1998 г. по Преписка М-428 е
постановено след преклузивния срок по чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ.
Установява се от представения по делото Договор за замяна на
недвижими имоти № ДЗБ 01-66 от 31.05.2007 г., вписан на 04.06.2007 г., че
държавата, представлявана от МЗГ, е отстъпила правото на собственост върху ПИ
48619.4.480 с площ от 6.001 дка на „ПЪТИЩА“ ЕАД срещу отстъпено от дружеството
на държавата право на собственост върху поземлен имот в землището на с.Стража,
Община Търговище.
С нот.акт № ***, том *, рег.№ ****, дело № ***/20** г.,
„ПЪТИЩА“ ЕАД гр.Търговище е продало на В.Н.Б. и К.В.Г. – първоначалните
ответници по делото, ПИ 48619.4.480 с площ от 6.001 дка, като към този момент и
двамата купувачи са били със сключен граждански брак с конституираните
впоследствие ответници - съответно М.Г.Б. и Й.Д.Г..
Установява се от показанията на свидетелите И., Г. и Т.,
както и от заключението на в.л.инж.Бакалова по СТЕ, че след закупуването на
имота от ответниците, през 2017 г. там е изграден къмпинг с 18 каравани, с
монтирани над тях дървени навеси с греди върху бетонови стъпки, с изградено
парково осветление, настилка от чакъл и бетонови плочки, с оформени градинки с
капково напояване и детска площадка. Според вещото лице, къмпингът има
ел.захранване и водоснабдяване, като канализацията му е включена към
Пречиствателната станция на гр.Царево.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът намира
на първо място, че е неоснователно и недоказано твърдението на ищеца, че е
придобил собствеността върху 1/6 ид.част от процесния поземлен имот, на
основание договора за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № ***, том **,
дело № ****/** г. на Нотариус при ЦРС.
С оглед възраженията на ответниците в
отговорите им на исковата молба, които съдът приема за възражения за нищожност,
както и за материална незаконосъобразност на решенията за реституиране на имота
на И.Я. и Т. В.Т, съдът приема, че след постановяване
на първото решение за възстановяване на имотите, притежавани от К.Л. – решение
№ 50\2.15 от 18.03.1993 г. по Преписка М-428 със заявител И.Я., ПК Царево е изменяла това
решение без да е имала основание и без да е била спазена законоустановената
процедура, съгласно чл.14, ал.7 от ЗСПЗЗ. Дори да се приеме, че Решение №
752/23.04.1997 г. по гр.д.1419/1996 г. на ВКС, V-то г.о., представлява откриване на нарушения на ЗСПЗЗ и на
правилника за неговото прилагане, или нови обстоятелства, от съществено
значение за постановяване на решението по ал.1, поземлената комисия се е
произнесла с Решение № 157Ц от 02.06.1998 г. по Преписка М-428 на
ПК Царево, след изтичането на преклузивния срок от 1 година от откриване на новите обстоятелства,
поради което и решението е било прогласено за нищожно с решение № І-134 от 16.03.2005 г. по к.адм.д.86/2005 г. по
описа на БОС.
С решение № 50\2.15 от 18.03.1993 г. по Преписка М-428, ПК Царево е възстановила в съществуващи/възстановими стари реални граници правото на собственост върху заявените земеделски земи, на наследници на К.Л.. По делото е установено, че след смъртта на К.Л., негов единствен наследник е бил синът му Б. (Б.) Л., починал на 15.01.1985 г. Установено е по делото, че Б. Л. не е оставил наследници по чл.5-10 от ЗН – низходящи, възходящи, братя и сестри. Кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации се определя към момента на смъртта на наследодателя, в който смисъл е и изричното разяснение по т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 4.11.1998 г. на ВКС по тълк.гр.д.№ 1/1998 г., ОСГК. Доколкото към момента на откриване на наследството на Б. (Б.) Л., починал на 15.01.1985 г., разпоредбата на чл.8, ал.4 от ЗН все още не е съществувала, поради което наследници от четвърти и следващ (до шести) ред нямат право да наследяват, съответно заявителката по Преписка М-428 - И.Я. (както и нейният брат Т.В.Т.) няма качеството на наследник на К.Л., поради което на основание чл.11 от ЗН (в редакцията му към 15.01.1985 г., преди изменението с ДВ, бр.96 от 1999 г.), наследството се получава от държавата.
С изложените съображения съдът приема, че макар решение № 50\2.15 от 18.03.1993 г. да е постановено по Преписка М-428 на ПК Царево със заявител И.Я., по силата на това решение за заявителката не са възникнали права върху заявените земеделски земи, тъй като с него собствеността е възстановена на наследници на К.Л., каквото качество заявителката и брат й Т.В.Т. не са имали и нямат.
След като продавачите по нот.акт № 132, том ІV, дело № 1172/97 г. на Нотариус при ЦРС не са били собственици на продавания имот, те не биха могли да прехвърлят на ищеца по делото повече права, отколкото сами са притежавали.Ето защо настоящият състав приема, че ищецът не е придобил собствеността върху 1/6 ид.част от процесния поземлен имот на основание договора за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № ***, том **, дело № ****/** г. на Нотариус при ЦРС. Второто, евентуално заявено от ищеца придобивно основание, от
осъществяването на което е породено правото му на собственост върху 1/6 ид.част
от процесния поземлен имот, е придобивна давност, като
ищецът твърди, че приложима за него е кратката придобивна давност, в качеството
му на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС, тъй като е
придобил владението на имота на правно основание, годно да го направи
собственик – чрез договор за покупко-продажба, без да знае, че праводателите му
не са били собственици.
Съдът приема, че ищецът действително има качеството на добросъвестен
владелец по смисъла на чл.70 ал.1 от ЗС и т.9 от ППВС № 6/27.12.1974 г. по
гр.д.№ 7/74 г. – доколкото владението е установено на правно основание, което е
годно да направи владелеца собственик – договор за покупко-продажба, сключен в
изискуемата форма по чл.18 от ЗЗД – с нотариален акт, без той да знае, че
праводателят му не е собственик.
Както се посочи по-горе, доколкото към момента на откриване на
наследството на Б. Л. (на 15.01.1985 г.), той не е оставил наследници по
чл.5-10 от ЗН, и по силата на чл.11 от ЗН, наследството е получено от
Държавата, т.е. имотите, възстановени с решение № 50\2 от
18.03.1993 г. ПК Царево на наследници на К.Л. са били държавна собственост.
С изменението на чл.86 от ЗС, обн.ДВ, бр.33/96 г., в сила от 01.06.1996
г., давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са
публична държавна или общинска собственост, т.е. за вещите, които са частна
държавна или общинска собственост вече може да тече придобивна давност, като
давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. По силата на §1 от ДР на ЗС,
ДВ, бр.46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр.105 от 2006 г., бр.113
от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр.109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008
г., бр.105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., изм. и доп., бр.107 от 2014 г., в сила от
31.12.2014 г., течението на срока за придобиване по давност на държавни вещи е
спряно, считано от 31.05.2006 год. и до настоящия момент.
Договорът за
покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 132, том ІV, дело № 1172/97 г. на
Нотариус при ЦРС, е сключен на 19.12.1997 г., съответно ищецът е могъл да
установи върху имота добросъвестно владение най-рано от тази дата, и до
31.05.2007 г., когато с §1 от ДР на ЗС, ДВ, бр.46 от 2006 г., течението на срока за
придобиване по давност на държавни вещи е спряно, считано от 31.05.2006 г.,
ищецът би могъл да придобие имота по давност, ако докаже установено
непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота в посочения период.
Съдът приема, че такова
доказване по делото не е проведено от ищеца. Самият той твърди, че владението е
осъществявал лично, както и чрез отдаване под наем.
По делото е представен писмен
договор, без дата, с посочена година – 1999 г., по силата на който В.М., И.Я. и
Т.В.Т., са отдали под наем на ТК „А.“ гр.Царево, парцел № 4480 в.М.“А.“, влизащ
в границите на к-г А. за срок от 01.05.1999 г. до 01.10.1999 г., като е
уговорено, че договорът се подновява автоматично след изтичането му, ако
страните не се споразумеят за друго. Договорът е оспорен от ответниците с
твърдението, че няма достоверна дата, както и по отношение на автентичността на
подписите. Независимо от заключението на вещото лице Щ.Николов по
съдебно-почерковата експертиза, че подписите срещу № 1 „Наемател“ и срещу № 2
„Наемател“, са положени съответно от ищеца и от И.Я., съдът приема, че
договорът не доказва отдаването под наем на имота от ищеца и праводателите му,
на ТК „А.“ гр.Царево, поради липсата на достоверна дата. Още по-малко,
договорът доказва отдаването под наем на имота за периода, следващ 1999 г.,
предвид отразения срок на договора и липсата на доказателства, дали той е бил
продължен.
Показанията на водените от
ищеца двама свидетели, че в период от около 10 години, считано от 1998 г. до
2008-2009 г., и 2010 г., в летните месеци са къмпингували по 20-тина дни на палатка
на къмпинг „А.“, според свидетелите – „в имота“ на ищеца, не доказва установено
от него владение върху имота в този период. На първо място и двамата свидетели
твърдят, че за да влязат в къмпинга, са преминавали през бариера, където ищецът
е разговарял с пазачите, и поради това, че го е имало на схемата на имотите в
къмпинга, пазачите са пускали него и съпровождащите го. Св.Г. твърди, че след
първия път „през 1998 г. -1999 г.“ е идвал „още седем-осем пъти“, „горе-долу
има около 10 години да съм почивал“. Св.К. също твърди, че е посещавал имота
„летните месеци съответно юни, юли или август“, от 1998 г. до 2009-2010 г.,
„всяко лято от 1998 г. до 2010 г.“. И двамата свидетели твърдят, че в този
период мястото е било голо място, обрасло с драки, но направено на имоти, обозначени
с колчета.
От показанията на водените от ответниците свидетели се установява, че от
2004 г.-2005 г., когато е започнало строителство в съседните имоти, процесният
имот е бил „изоставена строителна площадка“, там са струпвани строителните
отпадъци от съседните строежи (св.И.), там е имало поставена каравана на св.И.
и на негов приятел, ползвана от наетите от свидетеля строители, като караваните
са махнати от имота, когато той е закупен от ответниците (св.И.). Според св.Г.,
от 1997 г. до закупуването на имота от ответниците, той е бил изоставено,
неподдържано лозе, което в годините се е превърнало в бунище и в строително
депо за отпадъци от изкопите на къщите. Показанията на двамата свидетели
кореспондират с показанията на св.Т., също собственик на съседен имот, който
твърди, че от 2000 г., когато самият той е закупил имота си, процесното място е
било лозе, извън терена на къмпинг А., не се е ползвало за нищо, и там са си
слагали строителните отпадъци.
В Преписката на ПК Царево (л.166 и л.165 от първоинстанционното дело),
се съдържат молба (вх.№ 01-057/20.02.2004 г.) от ищеца, И.Я. и В. Т. В. до ОСЗГ
Царево, с искане за издаване на скица на имота; както и изпратен отговор от
ОСЗГ Царево на посочения в молбата адрес
за кореспонденция, с който молителите са уведомени, че имотът, за който се иска
скица, е държавна собственост, поради което не следва да им се издава скица. С
молба вх.№ 537/18.05.2007 г. ищецът отново е поискал от ОСЗГ Царево, издаване
на скица на имота, като с писмо изх.№ 537/21.05.2007 г. ОСЗГ Царево го е
уведомило, че скица на имота следва да се поиска от Службата по кадастъра
гр.Бургас.
При така събраните доказателства съдът приема, че ищецът не е доказал
установено от него владение върху имота в период от 5 години (още по-малко – в
периода от 10 години), тъй като не е доказано нито установяване на фактическа
власт върху имота, нито демонстрирането на намерение за своенето му.
Спорадичното посещаване на имота за по няколко дни през лятото, при това – на
територията на къмпинга, според настоящия състав не представлява установяване
на фактическа власт върху имота. Още по-малко може да се приеме за доказано, че
по начина, по който ищецът е влизал в къмпинга – допускан от пазачите на
бариерата, той е демонстрирал, че дължи имота като свой. Доколкото само
съчетаването на двата елемента – установена фактическа власт и намерение за
своене, води до извод за упражняване на владение върху вещта, в случая съдът
приема, че такова владение не е било установено от ищеца върху процесния имот
от 19.12.1997 г. до завеждането на иска за делба.
Съдът намира да недоказано твърдението на ищеца, че при случайна
проверка е узнал, че ответниците са се снабдили с нотариален акт за имота.
Както се посочи по-горе, по повод искането за издаване на скица, ищецът и
праводателите му още в началото на 2004 г. са били уведомени, че имотът е
държавна собственост; на 06.02.2007 г. е бил вписан в Службата по вписванията
АЧДС № 4067/30.01.2007 г., а на 04.06.2007 г. е вписан договорът за замяна,
сключен между Държавата и „Пътища“ ЕАД гр.Търговище.
Поради недоказване и на второто твърдяно от ищеца основание
за придобиване на 1/6 идеална част от процесния имот, иска за делба следва да
бъде отхвърлен поради липсата на доказана между страните съсобственост в имота.
Поради съвпадането на крайните изводи на двете инстанции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е отхвърлен
искът за делба.
Както се посочи по-горе, поради недопустимост на предявения установителен
иск, решението на ЦРС, в частта, с която този иск е отхвърлен, следва да бъде
обезсилено като недопустимо, и вместо това производството по този иск следва да
се прекрати.
По отношение на подадената частна жалба против Определение № 243 от 20.08.2018
г., постановено по делото, с което съдът е
оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на постановеното по делото
решение в частта на разноските, съдът намира следното:
В последното по делото открито съдебно заседание (на
07.06.2018 г.), всяка от страните е поискала присъждане на направените от нея
съдебни разноски, като е представила Списък на разноските по чл.80 от ГПК. В
същото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца адв.И. е направила
възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна
адв.възнаграждение.
С решението си ЦРС е отхвърлил и двата иска и е осъдил ищеца
да заплати на четиримата ответници съдебно-деловодни разноски в размер общо на
3 411,00 лв, от които: за заплатено адвокатско възнаграждение – 3 000,00
лв. 400,00 лв – за възнаграждение за вещо лице, 5,00 лв за държавна такса за издаване на съдебно удостоверение и 6,00 лв такса за
издаване на удостоверения за наследници. В мотивите си съдът не е изложил съображения относно
направеното от ищцовата страна възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.
С молба вх.№ 3699/18.07.2018 г. ищецът е поискал на основание
чл.248 от ГПК, съдът да измени решението си в частта на разноските и да намали
присъдените на ответниците разноски за първоинстанционното производство. Изложени
са съображения, че: по делото на практика е разгледан само предявеният
установителен иск, а „производството за делба изобщо не е стартирало“, поради
което „следва да се таксува само инцидентния установителен иск“; делото не е с
фактическа и правна сложност и по него са проведени само две съдебни заседания,
поради което претендираното адв.възнаграждение е прекомерно; цената на иска е
ниска, поради ниската данъчна оценка на имота; без значение е, че ответниците
са четирима, съгласно чл.78, ал.1 от ГПК разноски се заплащат за един адвокат;
необосновано е присъден разход за експертизата, тъй като тя като
доказателствено средство е неотносима към спора и не е коментирана от съда в
решението му.
Ответниците са оспорили молбата на ищеца по чл.248 от ГПК,
като в писмения си отговор са изложили възражения, че първоинстанционният съд е
разгледал и се е произнесъл и по двата предявени иска; казусът представлява
фактическа и правна сложност, тъй като ищецът е въвел твърдения за две
придобивни основания, по всяко от които ответниците са провели насрещно
доказване и са ангажирали доказателства; ответниците са четирима, имат
качеството на обикновени другари в производството, поради което всеки от тях
има право на отделен адвокат.
С обжалваното определение ЦРС е отхвърлил молбата за
изменение на решението в частта на разноските. Изложени са съображения, че
фактическата и правна сложност на спора, както и материалният интерес – над
100 000 лв, обосновават присъждане на разноски на ответниците в
претендирания от размер, поради което искането по чл.248 от ГПК е
неоснователно.
В частната жалба се твърди, че първоинстанционният съд не е
разгледал последователно изложените от него молбата му по чл.248 от ГПК
възраженията относно присъдените на ответниците разноски. Твърди се, че съдът
не е разбрал смисъла и съдържанието на Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както и смисъла и значението на
понятията „интерес” и „цена на иска“. На следващо място се сочи, че доколкото в настоящия случай предмет на иска е делба,
в която има предявен инцидентен установителен иск за собственост, съобразно
чл.69, ал.1, т.2 от ГПК, цената на иска е данъчната оценка на имота, и само в
случай, че няма такава - пазарната цена на вещното право. Твърди се, че след
като първоинстанционният съд е определил цената на иска съобразно представената
данъчна оценка, върху същата цена на иска следва да определи и интереса на
страните по делото, върху който да изчисли дължимия адвокатски хонорар в
минималния размер.
Съдът намира на първо място, че страните, в това число и
ответниците, своевременно са поискали присъждане на разноски и са представили
доказателства за извършването им. Също своевременно е направено и възражението
на ищеца за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение.
На следващо място съдът намира, че всеки от ответниците има
право на разноски за заплатено адв.възнаграждение, доколкото всеки от тях има
право на адвокатска защита.
Независимо, че настоящият състав приема предявения
установителен иск за недопустим (поради липсата на правен интерес от него), той
е бил предявен, поддържан от ищеца, разгледан от съда и по него, както и по
иска за делба, има произнасяне, т.е.на ответниците (на всеки от ответниците)
разноски за адв.възнаграждение се дължат за защита както по предявен
установителен иск, така и по предявен иск за делба.
Съдът не споделя твърденията на ищеца-частен жалбоподател, че
делото е с ниска фактическа и правна сложност, което да обосновава присъждане
на адв.възнаграждение в минималния размер по Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. Напротив, въведените от ищеца придобивни основания,
заявените от ответниците възражения, както и обемът на представените
доказателства, според настоящия състав водят до извод за фактическа и правна
сложност на казуса, поради което е неоснователно искането на ищеца за
присъждане на ответниците на разноски за адв.възнаграждение в минимален размер.
На последно място, дори да се приеме, че на ответниците би
било дължимо адв.възнаграждение в минимален размер, съгласно чл.7, ал.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004
г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения,
за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела за делба възнаграждението се
определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на
ал.2, но не по-малко от 800 лв, т.е.общият
размер на дължимото на четиримата ответници адв.възнаграждение би бил
3 200 лв. Ето защо съдът приема, че заплатеното от ответниците и присъдено
им адв.възнаграждение в размер общо на 3 000 лв за осъществената защита от
адв.К., не е прекомерно, поради което и молбата за изменение на решението в
частта на разноските правилно е била оставена без уважение.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК, с оглед потвърждаването на
обжалваното решение в частта, с която искът за допускане на съдебна делба върху
имота е отхвърлен, на въззиваемите-ответници следва да се присъдят разноски за
въззивното производство в размер на 3 000 лв за заплатено
адв.възнаграждение съобразно представените договор за правна защита и
съдействие (л.35 от въвизното дело) и Списък на разноските по чл.80 от ГПК,
инкорпориран в Молба от адв.Костадинова (л.61).
Независимо от обезсилването на част от първоинстанционното
решение – в частта на отхвърляне на установителния иск, според настоящия
състав, разноски не се дължат на въззивника, тъй като решението е обезсилено
поради произнасянето по недопустим иск, предявен от самия въззивник.
Мотивиран
от изложеното, Бургаският окръжен съд,
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 54 от 26.06.2018 г. по гр.д.264/2017 г. по описа на
Царевски районен съд, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът, предявен от В.Г.М., ЕГН ********** за
приемане за установено по отношение на В.Н.Б., ЕГН **********, М.Г.Б., ЕГН *********,
К.В.Г., ЕГН ********** и Й.Д.Г. ЕГН **********,***, че В.Г.М. е собственик на
1/6 идеална част от недвижим имот, а именно: лозе в местността „А.”, с площ от
6 001 дка, пета категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № 004480
по картата на землището на гр.Царево, при граници и съседи: имот № 004481 на
наследници на Г. Х.А., имот № 004466 на наследници на П.Р.П., имот № 004465 на
наследници на Т.Н., имот №004479 на наследници на Д. Г. Г., кад. № 004002
полски път.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.1533/2018 г. по описа на Бургаски
окръжен съд и по гр.д.264/2017 г. по описа на Районен съд Царево по иска, предявен от В.Г.М., ЕГН ********** за приемане за
установено по отношение на В.Н.Б., ЕГН **********, М.Г.Б., ЕГН *********, К.В.Г.,
ЕГН ********** и Й.Д.Г. ЕГН **********,***, че В.Г.М. е собственик на 1/6
идеална част от недвижим имот, а именно: лозе в местността „А.”, с площ от 6
001 дка, пета категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот № 004480 по
картата на землището на гр.Царево, при граници и съседи: имот № 004481 на
наследници на Г. Х.А., имот № 004466 на наследници на П.Р.П., имот № 004465 на
наследници на Т.Н., имот №004479 на наследници на Д. Г. Г., кад. № 004002
полски път, поради недопустимост на предявения иск.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54 от 26.06.2018 г. по гр.д.264/2017 г. по описа
на Царевски районен съд в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен искът,
предявен
от В.Г.М., ЕГН ********** против В.Н.Б., ЕГН **********, М.Г.Б., ЕГН *********,
К.В.Г., ЕГН ********** и Й.Д.Г. ЕГН **********,***, за допускане и извършване на съдебна делба на недвижим имот,
находящ се в землището на гр.Царево, а именно: лозе в местността „А.”, с площ
от 6 001 дка, пета категория, парцел 480 от масив № 4, съставляващ имот №
004480 по картата на землището на гр.Царево, съставляващ ПИ с идентификатор
48619.4.480 по КККР на гр.Царево, при квоти: 1/6 ид.част за ищеца В.Г.М. и 5/6 ид.части за ответниците В.Н.Б., М.Г.Б.,
К.В.Г. и Й.Д.Г.; и с която В.М. е осъден да заплати на В.Н.Б., М.Г.Б., К.В.Г. и
Й.Д.Г. сумата от 3 411,00 лв, представляваща съдебно-деловодни разноски.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 243 от 20.08.2018 г. по гр.д.264/2017 г. по описа на Районен съд Царево.
ОСЪЖДА В.Г.М., ЕГН **********
да заплати на В.Н.Б., ЕГН **********, М.Г.Б., ЕГН *********, К.В.Г., ЕГН **********
и Й.Д.Г., ЕГН **********,***, съдебни разноски за въззивното производство в
размер общо на 3000 лв (три хиляди лева) за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.