№ 2386
гр. В., 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 46 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и
девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Мечева
при участието на секретаря Стоянка М. Г.
като разгледа докладваното от Евгения Мечева Гражданско дело №
20233110116083 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Б. Г. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., кв. „Л.“, ул. „Б.“ № *****, БЛ. **, ЕТ.**, АП.***
чрез процесуалния й представител – адв. А. Д., срещу „К.Й.“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.” №**,
обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1. иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК за
прогласяване нищожността на сключения между страните договор за паричен
заем № ***ОТ ***2022 г., както и 2. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 767.38 лв.,
представляваща недължимо платена сума по сключения между страните
договор за паричен заем № ***ОТ ***2022 г., в това число суми по
нищожната клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение и по
нищожната клауза за възнаградителна лихва.
В исковата си молба ищцата Б. Г. Б. излага, че на ***2022 г. е сключила
договор за паричен заем с ответника, по силата на който е получила сумата
1700 лв., като обаче следва да върне сумата 2253.79 лв., при посочен ГПР:
48.282%. Твърди, че съгласно чл. 6 от договора следва в тридневен срок от
подписването му да предостави обезпечение в полза на заемодателя, като в
противен случай и съгласно чл. 8 от договора дължи неустойка в размер на
2217.21 лв. Поддържа, че уговореният месечен лихвен процент е 3.330 %,
като годишният такъв възлиза на 39.96 %. Погасителната вноска без
неустойка по чл. 8 от договора е в размер от 132.57 лв., а погасителната
вноска с включена разсрочена неустойка по чл. 8 от договора е на стойност
263 лв. Излага, че до момента е заплатила сумата в общ размер от 2467.38 лв.
по процесния договор. Твърди, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК. Клаузата за неустойка не е включена в
1
ГПР, поради което самият ГПР е неправилен и заблуждаващ. Това поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му
по кредита. На следващо място не е посочено кои точно разходи формират
ГПР. Счита за недействителна и клаузата, съдържаща се в чл. 8 от договора.
Самият й размер, който представлява 130.42 % от заетата сума, нарушава
принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните й функции, които законодателят определя. Посочва, че
основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка за заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението. Счита за недействителна и клаузата на чл. 3, т. 7 от
договора, регламентираща възнаградителната лихва. Поддържа, че същата
надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави.
Твърди, че по този договор дължи единствено главницата в размер на 1700
лв., на основание чл. 23 ЗПК, поради което надплатените от нея суми
подлежат на връщане, доколкото същите са получени от ответника без
основание. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„К.Й.“ ООД, чрез процесуалния му представител – адв. С. М.. Поддържа
становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не
оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесния договор за
заем от ***2022 г. Твърди, че неустойката, визирана в чл. 8 от договора, се
дължи в пълен размер още в момента на възникване на основание за
начисляването й, а именно – при непредоставяне в срок на поръчител, който
да обезпечи по достатъчно надежден и сигурен начин вземането на кредитора.
Размерът й е предварително определен в договора, поради което счита, че
ищцата предварително е била запозната с последиците, които биха настъпили
за нея при непредставяне на исканото обезпечение. Това споразумение е
постигнато в израз на доброволно формираната воля на страните и в
съответствие с принципите на свободата на договаряне. Поддържа, че
клаузата по чл. 8 от договора е индивидуално уговорена с кредитополучателя.
Посочва, че следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в процесния
случай се касае за отпускане на особен тип заем, който се предоставя от
небанкова финансова институция, вписана в регистъра по чл. 3, ал. 2 ЗКИ.
Заемът се явява по-рисков и именно с цел обезпечение дружеството изисква
от заемателя предоставянето на банкова гаранция или поръчител/и. Счита, че
дори да се приеме за нищожна клаузата за неустойка, то това не води до
недействителност на целия договор. Твърди, че ГПР е фиксиран – 48.282 %.
Същият не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в лева и във валута. ГПР по кредита се изчислява по формула,
отразена в приложение № 1 към ЗПК, като в същата не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Поддържа, че тази неустойка не
може да бъде отнесена към ГПР. Излага, че процесният договор отговаря на
всички изисквания, посочени в разпоредбите на чл. 10 ЗПК. Счита, че не е
налице твърдяната недействителност на договора, на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
2
отхвърлени. Претендира разноски.
В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалните
представители на страните депозират нарочни молба, в които поддържат
становищата си.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, събраните
по делото доказателства и съобрази приложимия закон, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК и чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото е обявено за безспорно установено и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен
заем № 588266/***2022 г., по силата на който в полза на ищцата е
предоставен заем в размер на 1700 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4
ГПК.
С определението за насрочване от 01.04.2024 г. съдът надлежно е указал
на страните, че съгласно § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на
потребителите ищцата има качеството потребител, както и че процесният
договор за кредит има характера на потребителски такъв. Указал им е, че
съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски
договор. При констатиране на наличието на неравноправни клаузи съдът ще
се произнесе преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен
ако потребителят изрично не се противопостави на това. Също е указал на
страните, че съдът следи служебно за спазването на императивни правни
норми от публичен характер, каквито са разпоредбите, предвидени в Закона
за защита на потребителите.
Между страните не е спорно, а и от представения договор за
потребителски кредит е видно, че в същия се съдържа клауза – чл. 6, в която е
предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем за бъде обезпечен с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия
към договор за заем и с още едно от следните обезпечения по избор на
заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на
заемодателя. Съгласно уговореното в чл. 8 от договора, при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение заемателят дължи неустойка в
размер на 2217.21 лв. Уговорено е разсрочването на неустойката и
заплащането й на равни части към всяка от погасителните вноски, дължими
по договора за кредит.
Чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да
оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на
последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на
кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и
води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по
договора. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на
цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с
3
кредитни продукти.
Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение
на главното задължение на потребителя за връщане на заетата сума.
Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите
обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане
на неоснователно обогатяване /размерът й от 2217.21 лв. дори надвишава
значително чистата стойност на отпуснатия кредит – 1700 лв./, поради което
породеното от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал. 1
ЗЗД. Не е ясно какви вреди покрива така уговорената неустойка и доколкото
оскъпява допълнително кредита, то същата заобикаля изискванията на ЗПК.
Отделно води и до значително неравновесие в правата между потребителя и
търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава
длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне,
поради което е и неравноправна.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България.
Следва да се приеме, че тази неустойка представлява „общ разход по
кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК /„Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия/ и размерът й следва да бъде взет
предвид при посочването на ГПР по договора за кредит. Всяко друго
разрешение поставя в неравностойно положение потребителя и не отговаря на
целта и смисъла на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на
потребителите.
Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за
кредит размер на ГПР /48.282 %/ не отговаря на действителното фактическо
положение.
От заключението на вещото лице Е. Т. по приетата съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът цени изцяло като обективно и компетентно дадено, се
установява, че с включването на договорената неустойка ГПР се равнява на
368.56 %. Тоест, размерът на действителния ГПР е в пъти над допустимия по
закона, поради което и само на това основание съдът приема, че сключения
между страните договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22
ЗПК.
4
По изложените съображения съдът приема, че предявената искова
претенция срещу ответника за прогласяване недействителността
/нищожността/ на договора за кредит е основателен и следва да бъде уважен.
Основателна в тази връзка е и обусловената от изхода на спора по
първия иск искова претенция с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 1700 лв.
Съгласно приетото без възражения от страните заключение на вещото
лице Е. Т. по допуснатата в производството съдебно-счетоводна експертиза,
извършените по договора плащания се равняват общо на 2467.38 лв. Тоест,
недължимо платена, предвид и направените изводи за недействителност на
процесния договор, е сумата 767.38 лв., поради което и така предявеният иск
в този размер е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има
ищцата:
Ищцата представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателства
за извършени такива в общ размер от 495 лв., в това число 245 лв. – държавна
такса и 250 лв. – депозит вещо лице, която сума следва да й бъде присъдена,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В производството ищцата е представлявана от адв. А. Д., който моли в
негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 ЗА за оказаната безплатна правна защита и съдействие в полза на
материално затруднено лице, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Представен е
и съответен договор за правна защита и съдействие от 04.12.2023 г., в който
изрично е посочено, че същият е безвъзмезден и е сключен на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА. От страна на ответника е направено възражение за
прекомерност на претендираното възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК.
Съобразно посоченото с Решение на Съда на Европейския съюз от
25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му националните
съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения минимуми, не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията от
съда при своевременно релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с
оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът
на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото /така Определение №
50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/.
Ето защо, като съобрази вида и характера на предявените искове,
обстоятелството, че по идентични казуси има формирана еднопосочна
съдебна практика по множество дела, ангажирания в производството
доказателствен материал и проведеното само едно открито съдебно заседание,
5
в което процесуалният представител на ищцата не се е явил лично, а е
депозирал нарочна молба по хода му, приема, че справедливото
възнаграждение за осъществената в полза на ищцата правна защита се
съизмерява със сумата 600 лв., която следва да бъде присъдена в полза на адв.
А. Д., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдът не следва да
преценява валидността на сключения между адвоката и процесуалния й
представител договор за правна защита. В чл. 38 ЗА липсва изискване
клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при
сключването на договора за правна помощ, респективно не е уредено
правомощие на адвоката да извършва проверка на действителното материално
положение на последния /в този смисъл определение № 665/03.12.2018 г. на
ВКС по ч. т. д. № 2467/2018 г., II т. о., ТК, както и определение №
1738/10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2023 г., II г. о., ГК/, поради което и
направените възражения в този смисъл от страна на ответника за
неприсъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА съдът намира за
неоснователни.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем №
***ОТ ***2022 г., сключен между „К.Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.” №**, и Б. Г. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. В., кв. „Л.“, ул. „Б.“ № *****, БЛ. **, ЕТ.**, АП.*** поради
противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Х., ул. „Л.” №**, да заплати на Б. Г. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. В., кв. „Л.“, ул. „Б.“ № *****, БЛ. **, ЕТ.**, АП.*** сумата 767.38
лв. /седемстотин шестдесет и седем лева и тридесет и осем стотинки/ ,
представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения между
страните договор за паричен заем № ***ОТ ***2022 г., на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Х., ул. „Л.” №**, да заплати на Б. Г. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. В., кв. „Л.“, ул. „Б.“ № *****, БЛ. **, ЕТ.**, АП.*** сумата 495 лв.
/четиристотин деветдесет и пет лева/, представляваща сторените в
настоящото производство съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „К.Й.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Х., ул. „Л.” №**, да заплати на адв. А. З. Д., член на САК,
личен номер *******, със съдебен адрес: гр. С., ул. „Х.О.“ №**, ет**, ап.**,
сумата 600 лв. /шестстотин лева/, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за оказаната правна защита и съдействие в полза на ищцата
Б. Г. Б., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
6
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
7