№ 14332
гр. София, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело №
20231110159758 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава осемнадесета, Раздел 1, чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Ж. Т. Й., ЕГН: **********, с адрес: **, срещу
а, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, с която са предявени в условията
на обективно, кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.
222, ал. 3 КТ за заплащане на сумата от 11 579,88 лв., представляваща неизплатена
част от обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение, след
като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.10.2023г. до
окончателното плащане на сумата, и с правно основание чл. 86, ал 1 ЗЗД за сумата в
размер на 3527 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.01.2021г. до 30.10.2023г. С
протоколно определение от 23.06.2025г. и на основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК е
допуснато изменение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като първоначално
предявения размер от 3 527 лв. е намален на 3 492,05 лв.
Ищцата твърди, че по силата на трудов договор се е намирала в трудово
правоотношение с ответното дружество, като е заемала длъжността „Главен експерт“.
Същото било прекратено със Заповед № 39 от 30.10.2020г. на основание чл. 327, ал. 1,
т. 12 КТ. Сочи, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение била
придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което се
следвало обезщетение по реда на чл. 222, ал. 3 КТ. Излага съображения, че размерът на
последното бил неправилно определен, съответно изплатен от работодателя, който не
отчел допълнителното трудово възнаграждение на ищцата, обозначено като „резултат
от участие в дейността“, имащо постоянен характер. По така изложените доводи
предявява разглежданите искове и моли да бъдат уважени. Претендира разноски.
Извън срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговора на исковата молба от
ответника, с който е изразено становище за недопустимост и неоснователност на
предявените срокове. Релевира възражение, че вземането на ищеца е погасено поради
1
изтекла погасителна давност. Счита, че посочената в исковата молба база за
определяне размера на трудовото възнаграждение е неправилно определена. Не
оспорва, че стойността на основната месечна заплата е 620 лв. Поддържа, че
изплащаната към основната месечна заплата сума по чл. 1, ал. 3 от процесния трудов
договор представлява допълнително възнаграждение /бонус/, платимо при преценка на
работодателя, въз основа на удовлетворителни резултати от полагания труд и при
общи критерии за изплащане, поради което не изпълнява изискванията на чл. 17, ал. 1,
т. 3, вр. с чл. 15, ал. 2 НЗСОРЗ. Сочи, че по време на трудовото правоотношение
процесната сума е зависела само от работните дни в месеца, но това не променяло
естеството на възнаграждението. Моли за отхвърляне на исковите претенции.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа страна следното:
От приетия като писмено доказателство по делото трудов договор № -Т-2008-
130, сключен на 07.11.2008г. между Ж. й и р /понастоящем а/, се установява, че
страните са се намирали в трудово правоотношение, в рамките на което ищцата е
заемала длъжността „Главен експерт“ в Дирекция „Конвеционална енергетика и
енергоспестяващи технологии“. В раздел V, чл. 1, ал. 1 от трудовия договор е
уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 620 лв., вкл. и това за
придобит трудов стаж и професионален опит по 0.6% за всяка прослужена година след
навършване на 1 година трудов стаж, а с ал. 3 е предвидена възможност работодателят
да определя допълнително възнаграждение в зависимост от финансовия резултат на
дружеството и приноса на служителя.
Установява се още, че с приетото като писмено доказателство по делото
допълнително споразумение от 07.10.2019г. страните са внесли изменение в трудовото
правоотношение, касаещо мястото на работата – в отдел „Строителство и анализи“,
дирекция „Конвенционална и възобновяема енергия“. По отношение на останалите
съществени елементи от трудовия договор, регламентирани в чл. 66 КТ, е посочено, че
продължават да действат първоначално уговорените с трудовия договор.
Като писмено доказателство по делото е приобщена молба от ищеца,
съдържаща изявление за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1,
т. 12 КТ, считано от 01.11.2020г., и съдържаща искане за изплащане на обезщетение по
чл. 222, ал. 3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца.
Установява се, че със приетата като писмено доказателство по делото Заповед
№ 39/30.11.2020г. трудовото правоотношение е прекратено поради придобиване право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като е определено на служителя да бъде
изплатено исканото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
По делото са представени платежни фишове за начислените възнаграждения и
извършените удръжки за периода от месец януари 2020г. до месец октомври 2020г.,
както и уведомления за движение по банкова сметка за същия период.
За установяване размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е допусната и
изслушана съдебно-счетоводна експертиза. Според експертното заключение
стойността на процесното обезщетение, при основна заплата на служителя в размер на
2 311 лв. и допълнителното трудово възнаграждение за придобит стаж и
професионален опит в размер на 0.6% годишно за 33 години, възлиза на 16 611,48 лв.
От друга страна се изяснява, че при основна заплата на служителя в размер на 700 лв.,
допълнителното трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в
размер на 0.6% годишно за 33 години и наличие на допълнително трудово
възнаграждение с постоянен характер в размер на 1 611 лв., то обезщетението възлиза
на 14 697,60 лв. Според вещото лице стойността на мораторната лихва върху
2
главницата от 11 579,88 лв. е в размер на 3 492,05 лв., а върху главницата от 9 666 лв. –
2 914,90 лв. С представената експертиза се установява, че сумата, записана във
фишовете за работна заплата като „резултат от участие в дейността“ е начислявана и
изплащана ежемесечно на служителя през 2020г. Съдът, ръководейки се от чл. 202
ГПК, кредитира представеното експертно заключение като обективно и обосновано.
Вещото лице е отговорило пълно и мотивирано на формулираните задачи, като по
делото не се установяват обстоятелства, които да поставят под съмнение неговата
добросъвестност и безпристрастност.
При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до
следните правни изводи:
С оглед наведеното от ответника възражение по допустимостта на исковото
производство, настоящият състав намира за необходимо да изложи мотиви за
неоснователността на тези правни доводи и за допустимостта на настоящото дело:
Компетентността на съда да разгледа и да разреши по същество даден правен спор е
обусловено от наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването
и валидното упражняване правото на иск. Въпросът за погасяването на едно
субективно право поради изтекла погасителна давност е материалноправен, а не
процесуален, поради което подлежи на разглеждане едва с решението по съществото
на спора, при това – по аргумент от чл. 120 ЗЗД, само ако страната е направила
своевременно възражение.
По същество, предявеният главен осъдителен иск намира правната си
квалификация в чл. 222, ал. 3 КТ. Основателността на исковата претенция е обусловена
от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните материални
предпоставки /юридически факти/: 1/ прекратяване на трудовото правоотношение
между страните, 2/ към момента на прекратяването служителят да е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, 3/ работникът да е придобил при същия
работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните
20 години към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, както и 4/
размера на обезщетението.
По делото не са ангажирани първични или вторични писмени доказателства,
които да удостоверяват, че в полза на ищеца е възникнало правото на пенсия за
осигурителен стаж и възраст и продължителността на нейния трудов стаж в ответното
дружество, като разпореждане на Националния осигурителен институт за отпускане на
пенсия или трудова книжка. Същевременно обаче от приобщените документи – в
частност трудовия договор и заповедта за прекратяване на трудовия договор на
посоченото основание чл. 327, ал. 1, т. 10 КТ, може да се направи обоснован извод за
наличието на първите три компонента от сложния юридически факт, пораждащ
правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ – прекратяване на трудовото
правоотношение, възникнало право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и
продължителността на трудовия стаж в ответното дружество. Отделно от това,
посочените обстоятелства не са и оспорени от ответника. Следователно правният спор
между страните се концентрира единствено върху размера на дължимото обезщетение.
Съобразно чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение,
след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване, той има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от
6 месеца при придобит при същия работодател или в същата група предприятия 10
години трудов стаж през последните 20 години. По естеството си въпросното
притезание е от т.нар. гратификационни плащания, които изразяват благодарността на
работодателя спрямо работника или служителя за това, че е приключил трудовия си
3
път по трудово правоотношение и е придобил право на пенсия, както и признателност
на работодателя към него за приноса и лоялността, засвидетелствани с
продължителната работа. По аргумент от чл. 228, ал. 1 КТ база за определяне на това
обезщетение е полученото от работника или служителя брутно трудово
възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, за в който е възникнало основанието
за съответното обезщетение, или последното получено месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Съобразно чл. 3, вр. с чл. 17
НСОРЗ брутното трудово възнаграждение се състои от основна работна заплата,
определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на
заплащане на труда, допълнителни трудови възнаграждения, определени в КТ, в
Наредбата, в друг нормативен или в колективен трудов договор, както и други трудови
възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор.
Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените
трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място
или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда
и времетраенето на извършена работа. Тя се определя от трудовия договор или
споразумението по чл. 107 КТ според прилаганата система за заплащане на труда. В
настоящия случай с чл. 1, ал. 1 от процесния трудов договор е уговорено основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 620 лв. Същевременно, от представените
по делото писмени доказателства – в частност платежните фишове, е видно, че за
периода от месец януари 2020г. до месец октомври 2020г. е вписана основна работна
заплата в размер на 700 лв. В чл. 118, ал. 3 КТ е установено изключение от
принципната забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение, като е
предвидена правна възможност работодателят едностранно да увеличава трудовото
възнаграждение на работника или служителя. За този едностранен акт липсва
регламентирана писмена форма за действителност в отклонение от общото изискване
на чл. 62, ал. 1 КТ и чл. 119, ал. 1 КТ при сключване и изменение на трудовия договор.
Волеизявлението за увеличение следва бъде ясно и недвусмислено, като доказателство
за подобно волеизявление представляват и едностранни съставени документи като
заповеди, вписвания в трудовата книжка, ведомости по чл. 128, т. 1 КТ или други
издадени от работодателя удостоверителни документи за трудовото възнаграждение, в
това число за задълженията по чл. 129 КТ като осигурител. След достигане до другата
страна по трудовото правоотношение или с удостоверяването му от работодателя,
изявлението е неоттегляемо /в този смисъл Решение № 247 от 25.02.2020г. по гр. д. №
3200/2018г. на ВКС, III г.о./. При това положение, следва да се приеме, че
първоначално уговорената с трудовия договор основна работна заплата е била
едностранно увеличена от работодателя, за което обстоятелство ищецът е уведомен с
получаването на фишовете за подлежащите на изплащане суми. От това следва, че
база при определянето на обезщетението по чл. 223, ал. 2 КТ е основната работна
заплата на стойност от 700 лв.
Както беше посочено, вторият компонент, изграждащ структурата на трудовото
възнаграждение са допълнителните възнаграждения. Допълнително възнаграждение
по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ са възнаграждения с постоянен характер и
допълнителните възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се
за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от
отработеното време, т.е. тяхната дължимост е обусловена от полагания от работника
труд, доколкото по силата на чл. 242 КТ престираната работна сила по трудовото
правоотношение е възмездна. За да бъде определено дадено възнаграждение като
допълнително, освен постоянен характер, последното следва да бъде предвидимо и
сигурно. Такива допълнителни възнаграждение са плащанията за трудов стаж и
професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен
4
извънреден труд, за работа през почивните дни и дните на официални празници, за
времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя
извън територията на предприятието и други. Допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока
професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и
научна степен „доктор“ или научна степен „доктор на науките“) и по чл. 12 НСОРЗ –
за придобит трудов стаж и професионален опит. По аргумент от чл. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ
те са задължителни за изплащане, когато са налице предпоставките за придобиване
правото да се получават от конкретния работник или служител. Премиалното
възнаграждение (бонус) за постигнати резултати – индивидуални или общи, е
включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на
премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и
критерий за получаването е извършената работа /постигнати резултати/, а не само
времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за
възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда
според изработеното съобразно чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, и също се включва в
брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл.
223, ал. 2 КТ /в този смисъл Решение № 159 от 13.08.2018г. по гр. д. № 3836/2017г. на
ВКС, IV г.о., Решение № 531 от 03.10.2024г. по гр. д. № 3226/2023г. на ВКС, IV г.о./.
В разглежданата хипотеза от събраните писмени доказателства, а и от
експертното заключение се установява, че за периода от месец януари 2020г. до месец
октомври 2020г. в полза на ищеца е начислявано и изплащано възнаграждение за
„резултат от участие в дейността“. В съдържанието на приобщения трудов договор е
посочено, че същото се определя в зависимост от финансовия резултат на фирмата и
приноса на служителя. Същевременно, при анализ на представените ведомости е
видно, че размерът на това възнаграждение е фиксирано на 1 611 лв., като конкретната
сума, подлежаща на изплащане, е обвързана от отработените дни и е с краен предел
/тъй като тази сума е изплатена и при 20 работни дни, и при 23 работни дни/. Липсват
вписани данни да са използвани други критерии като качество или количество на
престирания труд, съот. постигнати резултати. Тук следва да се отбележи, че са
неправилни доводите на ответника, че ищецът носи тежестта на доказване, т.е.
процесуалното задължение да установи, че дадено плащане представлява
допълнително възнаграждение и следва да се включи при определяне на
обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Всъщност с цитираната от него съдебна практика,
обективирана в Решение № 181 от 22.07.2014г. по гр. д. № 4554/2014г. на ВКС, IV г.о.,
е точно в обратния смисъл – че в тежест на ответника по осъдителен иск с правна
квалификация чл. 225, ал. 1 КТ е да установи кои допълнителни възнаграждения освен
основната работна заплата, следва да се включат в базата при определяне на
обезщетението по чл. 228 КТ. Отделно от това, по делото не бяха ангажирани,
респективно събрани доказателства, от които да се направи извод в подкрепа на
твърденията на ответното дружество, че въпросните парични средства по естеството
си представляват бонус, предназначен за стимулира трудовото участие на работника и
да го награди за постигнатия висок трудов резултат. При преценката за естеството на
изплащаните парични средства следва да се държи сметка и за длъжността, която
ищецът е заемал при работодателя, а именно „главен специалист“, чийто традиционни
функции включват консултиране и подпомагане, поради което и допълнителното му
трудово възнаграждение не би могло да бъде определено по друг начин, освен чрез от
отработеното време. Аргумент в подкрепа на тази теза може да бъде изведен и от
ведомостта за месец март 2020г. /л. 16/, в която сред начислените възнаграждения е
включена и „еднократна сума“ на стойност от 700 лв., която би могла да бъде
квалифицирана като премия, която не подлежи на включване в брутното трудово
5
възнаграждение по чл. 228 КТ. От изложеното може да се направи обоснован извод, че
изплащаните суми са свързани с предоставеното от ищеца количество труд, поради
което може да бъде квалифицирано като допълнително възнаграждение по смисъла на
чл. 15, ал. 2 НСОРЗ. Те не могат обаче да бъдат определени като едностранно
увеличение на основната работна заплата, доколкото от събраните в хода на
производството писмени доказателства, не се съдържат подобни индиции.
Установяването на това обстоятелство има отношение към размера на обезщетението и
е възложено в тежест на ищеца, като по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е длъжен
да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност.
Поради гореизложените съображения настоящият състав намира, че всички
елементи на фактическия състав по чл. 222, ал. 3 КТ са се проявили в обективната
действителност, поради което и исковата претенция е установена по основание.
Предвид обстоятелството, че спорното възнаграждение представлява допълнително
възнаграждение по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, то размерът на обезщетението при
основна работна заплата от 700 лв., допълнително трудово възнаграждение за
придобит стаж и професионален опит в размер на 0.6% годишно, и допълнително
възнаграждение с постоянен характер на стойност от 1 611 лв., възлиза на 14 697,60
лв., съобразно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза.
Предвид извършеното в исковата молба признание за извършено плащане в полза на
ищеца, то дължимото обезщетение следва да бъде редуцирано със сумата от 5 031,60
лв. При това положение исковата претенция се явява основателна и следва да бъде
уважена за размера до 9 666 лв.
Съобразно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да обсъди всички
доводи и възражения на страните. Ответникът е релевирал възражение за погасяване
на процесното вземане поради изтекла погасителна давност, което процесуално
действие обаче е извършено след изтичане на срока по чл. 131 ГПК. Съгласно чл. 133
ГПК когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе
становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ
или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, той губи възможността
да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени
обстоятелства. По делото липсват както твърдения, така и доказателства ответното
дружество да е било възпрепятствано от подобни обстоятелства при депозирането на
отговора на исковата молба, поради което правоизключващото възражение е
преклудирано и не следва да бъде взето предвид при разрешаването на спора по
същество.
Основателността на акцесорния иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
обусловена от наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
Законодателят е регламентирал изискуемостта на обезщетенията по раздел III КТ със
специална правна норма, която дерогира действието на общата разпоредба на чл. 84
ЗЗД. Съобразно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетенията, дължими при прекратяване на
трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца,
следващ месеца, през който трудовото правоотношение е прекратено, освен ако в
колективния трудов договор не е предвидено друго. След изтичането на този
работодателят изпада в забава и дължи законна лихва забава. В разглежданата
хипотеза липсват данни за действащ колективен трудов договор, поради което на общо
основание е приложима новелата на чл. 228, ал. 3 КТ. При положение, че трудовият
договор е прекратен на 01.11.2020г., то падежът на това парично задължение е
31.12.2020г., като ответното дружество е в забава от 01.01.2021г. Установи се, че
размерът на мораторната лихва за периода от 01.01.2021г. до 30.10.2023г. възлиза на
2 914,90 лв., поради което предявената акцесорна претенция следва да бъде уважено до
този размер.
6
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират
заплащането на деловодни разноски разполагат и двете страните.
Ищецът е поискал присъждането на разноски, като реално е доказал, че е сторил
такива, поради което с оглед уважената част от иска и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да му бъде присъдена сумата от 1 502,62 лв., представляваща сторени в
първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът не е поискал присъждането на разноски, поради което и такива не
следва да му се присъждат.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по
сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 503,28 лв., съобразно
уважената част от исковете.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА а, ЕИК: **, с адрес: **, да заплати на Ж. Т. Й., ЕГН: **********, с
адрес: **, на основание 222, ал. 3 КТ, сумата от 9 666,00 лв., представляваща
неизплатена част от обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение, след като работникът е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст в размер на брутното трудово възнаграждение за 6 месеца, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 31.10.2023г. до
окончателното плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над
сумата от 9 666,00 лв. до пълния предявен размер от 11 579,88 лв., като
неоснователен.
ОСЪЖДА а, ЕИК: **, с адрес: **, да заплати на Ж. Т. Й., ЕГН: **********, с
адрес: **, на основание 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2 914,90 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 01.01.2021г. до 30.10.2023г., като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за разликата над сумата от 2 914,90 лв. до пълния предявен размер от
3 492,05 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА а, ЕИК: **, с адрес: **, да заплати на Ж. Т. Й., ЕГН: **********, с
адрес: **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 502,62 лв., представляваща
сторени в първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА а, ЕИК: **, с адрес: **, да заплати по сметка на Софийски районен
съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, дължимата държавна такса за образуване на
настоящото производство в размер на сумата от 503,28 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7