РЕШЕНИЕ
№ 309
гр. гр. Хасково, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20245640100534 по описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл.74,
ал.4, вр. ал.2 изр.1-во; чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3, вр. чл.225, ал.1 и ал.2 и чл.128, т.2 от
Кодекса на труда /КТ/ от И. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“Васил Друмев“ № 13, ет.4, ап.5, адв. Т.В.
от АК – Хасково, против Министерство на регионалното развитие и благоустройството,
гр.София, ул."Св. Св. Кирил и Методий" № 17-19.
Ищецът твърди, че със Заповед № РД - 02 - 16 - 25/02.01.2024 г. на министъра на
регионалното развитие и благоустройството Андрей Цеков е прекратено трудовото
правоотношение на ищеца на длъжността „Ръководител на Съвместен секретариат по
Програма за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 –
2020 г., дирекция „Управление на териториалното сътрудничество" при Министерството на
регионалното развитие и благоустройството /МРРБ/, на основание чл. 325 ал. 1, т. 3 от КТ,
считано от 01.01.2024 г. Заповедта била връчена на ищеца на 05.01.2024 г. по месторабота на
ищеца в гр. Хасково. В нея като причина за прекратяване на трудовото правоотношение
била посочена – „изтичане на уговорения срок“.
Поддържа се в исковата молба, че в законния двумесечен срок по чл. 358 ал. 1 т. 2 от
КТ ищецът предявява срещу ответника МРРБ - гр. София, следните искове:
1.Иск с правно основание чл. 74 ал. 4, вр. ал. 2 изр. 1 от КТ за прогласяване
нищожността на клаузата по т. 1 за срок, включена в Допълнително споразумение № РД - 02
- 16 - 549/22.08.2016 г., към трудов договор № РД - 02 - 16 - 428/01.04.2010 г., предвиждаща
срок на трудовия договор до приключване на Програмата за трансгранично сътрудничество
ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., но не по - късно от 31.12.2023 г.
2.Искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т.т. 1 - 3 от КТ за признаване за незаконно
уволнението, извършено със Заповед № РД - 02 - 16 - 25/02.01.2024г. и за отмяна на тази
заповед, за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност, и за
1
присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа.
3.Иск с правно основание чл. 128 ал. 2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение
за периода 01.01.2024 г. - 05.01.2024 г. включително.
По иска с правно основание чл. 74 ал. 4. вр. ал. 2 изр. 1 от КТ за изложени в исковата
молба следните доводи:
Трудов договор № РД - 02 - 16 - 428/01.04.2010 г. бил сключен между МРРБ и ищеца
на основание чл. 67 ал. 1 т. 1, вр чл. 70 ал. 1 от КТ, Постановление на Министерския съвет №
214 от 27.08.2009 г. за определяне на условията и реда за назначаване на български и
чуждестранни граждани в съвместни технически секретариати и в информационните звена
по програмите за трансгранично сътрудничество, в които Република България участва, за
периода 2007 г. – 2013 г. и извършен подбор, съгласно утвърдена със Заповед № РД-02-14-
2147/04.12.2009 г. Методика за подбор на персонал в Съвместните технически секретариати.
В чл. 2 от договора било посочено, че се сключва със срок за изпитване 6 месеца в полза на
МРРБ. Срокът за изпитване изтекъл на 01.10.2010 г., след което трудовият договор станал
безсрочен. Действието му не било обвързано със срока на програмите за трансгранично
сътрудничество, в които Република България участва, за периода 2007 г. – 2013 г.
Допълнително споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г. към трудовия договор
било подписано на 22.08.2016 г. на основание чл. 119, вр. чл. 68 ал. 1 т. 2 от КТ и въз основа
на § 2 от ПЗР на Постановление № 247 на Министерския съвет от 14.08.2014 г. за определяне
на условията и реда за назначаване на български и чуждестранни граждани в Съвместните
структури за подпомагане на изпълнението и за определяне на системата за осъществяване
на първо ниво на контрол по програмите за териториално сътрудничество на Европейския
съюз, в които Република България участва, за периода 2014 – 2020 г. В т. 1 от
допълнителното споразумение било посочено, че ищецът ще изпълнява длъжността
„ръководител" на Съвместен секретариат - град Хасково по Програма за трансгранично
сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., за срок до приключване
на Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014
– 2020 г., но не по - късно от 31.12.2023 г.
Според ищеца, клаузата за срочност на договора в т. 1 Допълнително споразумение №
РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г. била нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД,
поради противоречие със закона и поради заобикаляне на закона, поради това, че на първо
място, в § 2 от ПЗР на Постановление № 247 на Министерския съвет от 14.08.2014г. било
предвидено, че трудовите договори със служителите на съвместните технически
секретариати и в информационните звена по програмите за трансгранично сътрудничество
за Програмен период 2007 - 2013г. могат да бъдат продължени и за Програмен период 2014 -
2020г. с допълнителни споразумения, подписани от страните по тях. В цитирания параграф
не се давали указания действието на трудовите договори да се обвърже с Програмен период
2014 - 2020г., поради което предвиждането на срок на трудовия договор „До приключване на
Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 -
2020г., но не по - късно от 31.12.2023г." в т. 1 от Допълнително споразумение № РД - 02 - 16 -
549/22.08.2016 г. противоречало на подзаконовия нормативен акт, въз основа на който било
подписано, поради което било нищожна клауза.
На следващо място се излага в исковата молба, че в т. 1 от Допълнително
споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016г. не било изяснено съдържанието, което се
влага в понятието „До приключване на Програмата за трансгранично сътрудничество
ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 - 2020г." - дали се има предвид изтичане на
програмния период през 2020 г., или финансовото изпълнение на програмата, или закрИ.ето
на програмата. Не били изложени обстоятелства по каква причина е избрана датата
31.12.2023 г., като краен срок на трудовия договор. Касаело се за едновременното
предвиждане на две взаимно несъвместими обстоятелства и неясно формулирани по
2
съдържание относно времетраенето на трудовия договор, което било съществено нарушение
на чл. 66 т. 4 от КТ, съгласно който времетраенето на трудовия договор е негов съществен
елемент. Пълната неяснота кога точно щял да изтече срокът на трудовия договор следвало да
се приравни на „липса на уговорка за срок", което било съществено нарушение на чл. 68 ал.
1 т. 1 от КТ, изискващ ясното посочване на определен срок. Изложените обстоятелства
обосновавали нищожност на клаузата за срочност на договора в т. 1 от Допълнително
споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г., поради противоречие със закона. Ако се
приемело, че ясно определеният срок на трудовия договор е бил до 31.12.2023г., тогава
основание да се подпише Допълнително споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г.
следвало да бъде чл. 68 ал. 1 т. 1 от КТ, а не чл. 68 ал. 1 т. 2 от КТ. Съгласно чл. 68 ал. 1 т. 1
от КТ, срокът на договора не може да бъде по - дълъг от 3 години, като такава срочност била
възможна само в хипотезите на чл. 68 ал. 3 и ал. 4 от КТ. В конкретния случай в
допълнителното споразумение бил предвиден срок по - дълъг от 7 години. Целта на
работодателя явно била да сключи договор за определен срок по смисъла на чл. 68 ал. 1 т. 1
от КТ, но тъй като Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП
България - Турция 2014 - 2020г. не можела да приключи за 3 години, считано от 2016 г., и
характерът на работата не попадал в хипотезите на чл. 68 ал. 3 и ал. 4 от КТ, в Допълнително
споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г. било подписано на основание чл. 68 ал. 1 т. 2
от КТ с предвиждане на краен срок 31.12.2023 г., с което се заобикалял закона - основание за
нищожност по чл. 26 ал. 1 предл. 2 от ЗЗД.
Въз основа на изложените съображения, се иска от съда да бъде прогласена
нищожността на клаузата за срочност на Трудов договор № РД - 02 - 16 - 428/01.04.2010 г.,
предвидена в т. 1 от Допълнително споразумение № РД 02 - 16 - 549/22.08.2016 г. на
основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД, поради противоречие със закона и поради
заобикаляне на закона.
Относно незаконността на уволнението се излага в исковата молба, че прогласяване
на нищожността на клаузата за срочност на Трудов договор № РД - 02 - 16 - 428/01.04.2010 г.,
предвидена в т. 1 от Допълнително споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016г., имала за
последица валидност на предвидената с Трудов договор № РД - 02 - 16 - 428/01.04.2010 г.
безсрочност на договора. Прекратяването на този договор със Заповед № РД - 02 - 16 -
25/02.01.2024 г. на основание чл. 325 ал 1 т. 3 от КТ - поради изтичане на уговорения срок,
обосновавала незаконност на уволнението на самостоятелно основание.
Ако се приеме, че с клаузата на т. 1 от Допълнително споразумение № РД 02 - 16 -
549/22.08.2016 г. е бил предвиден краен срок до 31.12.2023 г., и основанието за подписването
му бил чл. 68 ал. 1 т. 1 от КТ, а не чл. 68 ал. т. 2 от КТ, трудовият договор на ищеца следвало
да се счита сключен за неопределено време, съгласно чл. 68 ал. 5 от КТ, поради допуснато
нарушение на чл. 68 ал. 1 т. 1, вр. ал. 3 и ал. 4 от КТ. Изложените обстоятелства
обосновавали незаконност на уволнението на основанието, на което е извършено - чл. 325
ал. 1 т. 3 от КТ.
Ако се приеме, че с клаузата на т. 1 от Допълнително споразумение № РД 02 - 16 -
549/22.08.2016г. е бил предвиден краен срок до приключване на Програмата за
трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 - 2020г.,
прекратяването на договора със Заповед № РД - 02 - 16 - 25/02.01.2024г. било и
незаконосъобразно на две основания:
1.Изпълнението на Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП
България - Турция 2014 - 2020г. не било приключило на 31.12.2023 г. Към момента течало
финансовото изпълнение на програмата, съгласно указание на управляващия орган,
публикувано на сайта на самата програма и било достъпно на следната връзка: https://ipa-
bgtr.mrrb.bg/bg/node/113. Следвало да се приеме, че договорът бил прекратен преди изтичане
на уговорения срок.
3
2.Основанието, на което било подписано Допълнително споразумение № РД - 02 -16 -
549/22.08.2016 г. - чл. 68 ал. 1 т. 2 от КТ, не кореспондирало на основанието, на което е бил
прекратен договора - чл. 325 ал. 1 т. 3 от КТ, тъй като в КТ било предвидено конкретно
основание за прекратяване на такива договори - чл. 325 ал. 1 т. 4 от КТ.
Ищецът се позовава изрично и на допуснато от работодателя нарушение на
изискването на чл. 8 ал. 1 от КТ трудовите права и задължения да се осъществяват
добросъвестно, като оспорва презумпцията на чл. 8 ал. 2 от КТ. Заявява се твърдение, че
прекратяването на ТПО на ищеца не е извършено в интерес на работата и с оглед нуждите й,
а е било израз на субективно отрицателно отношение към него, което именно
представлявало недобросъвестно упражняване на работодателски права и обосновавало
незаконност на уволнението на самостоятелно основание. Това твърдение се обосновава с
допуснатите съществените закононарушения и от обстоятелството, че извършеното
уволнение на ищеца било второ по ред. Със Заповед № РД - 02 - 16 - 660/26.04.2022 г. било
прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 328 ал. 1, т. 5 от КТ, признато за
незаконно с Решение № 228/24.04.2023 г. по гр.д. № 1588/2022 г. на Районен съд - Хасково.
Със Заповед № РД-02-16-1429/15.12.2023 г. ищецът бил възстановен на работа и отново
уволнен 15 дни по - късно на друго основание.
Въз основа на всички изложени съображения, се иска от съда да уважи исковете по
чл. 344 ал. 1 т.т. 1 - 3 от КТ като бъде признато за незаконно уволнението на ищеца,
извършено със Заповед № РД - 02 - 16 - 25/02.01.2024г., и тази заповед бъде отменена като
незаконосъобразна; да бъде възстановен ищеца на заеманата преди уволнението длъжност
„Ръководител на Съвместен секретариат Хасково по Програмата за трансгранично
сътрудничество на Европейския съюз Интеррег - ИПП България - Турция 2014 - 2020г. към
дирекция „Управление на териториалното сътрудничество" с код по НКПД 1219501 при
Министерството на регионалното развитие и благоустройството; да бъде присъдено
обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ за времето, през което ищецът е останал без работа, за
период от 6 месеца, считано от 06.01.2024 г. до 06.07.2024 г., в размер на 17491,14 лв.,
изчислено на база БТВ в размер на 2915,19 лв., формирано от основно трудово
възнаграждение в размер на 2350,96 лв., допълнително възнаграждение за продължителна
работа 24 г. стаж в размер на 24 % или 564,23 лв., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска – 29.02.2024 г.
В писмено становище с вх. рег. № 11460/17.07.2024 г. ищецът въз основа на
направеното уточнение прецизира петитума на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, като
претендира изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ в общ размер от 6 569,55
лв. за период от 6 месеца, считано от 06.01.2024 г. до 06.07.2024 г., от която сума 132,51 лв.
представлява обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 06.01.2024 г. до 08.01.2024 г.
включително, а сумата в размер на 6 437,04 лв. представлява разликата между получено
брутно трудово възнаграждение за периода при друг работодател и брутното трудово
възнаграждение, което ищецът е щял да получи в МРРБ, ведно със законната лихва от датата
на предявяване на иска до окончателното изплащане на обезщетението.
Относно иска по чл.128 ал.2 КТ се твърди от ищеца, че Заповед № РД - 02 - 16 -
25/02.01.2024г. му била връчена на 05.01.2024 г., поради което от тази дата било прекратено
трудовото му правоотношение, съгласно чл. 335 ал. 2 т. 3 от КТ, независимо, че в заповедта
било посочено, че прекратяването на правоотношението е считано от 01.01.2024г., а самата
заповед била издадена на 02.01.2024г. Заповедта била връчена на ищеца по месторабота му
в гр. Хасково на 05.01.2024г. Поради допусната техническа грешка, в заповедта неправилно
била отбелязана дата на връчване на заповедта 05.05.2024 г. В периода 01.01.2024 г. -
05.01.2024 г. ищецът полагал труд, който следвало да му бъде заплатен от работодателя.
След прекратяване на трудовия договор той подал молба до МРРБ вх. № 11-00-347(4) от
12.01.2024 г. с искане да му се заплати трудово възнаграждение за периода 01.01.2024г. -
4
05.01.2024г. ведно с искане да му се заплати присъденото обезщетение и съдебни разноски
по гр.д. № 1588/2022г. на Районен съд - Хасково. Получил отговор, касаещ само присъдените
суми по гр.д. № 1588/2022 г. на Районен съд - Хасково, за които му бил издаден
изпълнителен лист на 14.12.2023 г. До датата на депозиране на исковата молба, на ищеца не
били заплатени обезщетение, деловодни разноски и трудово възнаграждение за периода
01.01.2024 г. - 05.01.2024 г.
По тези съображения се иска от съда да осъди ответника – МРРБ, представлявано от
министър Андрей Цеков, да заплати на ищеца и сумата от 530,03 лв., представляваща
неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.01.2024 г. до 05.01.2024 г., включващ 4
работни дни, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното й заплащане.
Претендират се и направените по делото разноски, за което е представен списък по
чл.80 ГПК.
Ответникът оспорва изцяло предявените искове, като излага подробни мотиви за
това.
Най-напред изразява становище относно допустимостта на предявените искове като
посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ вкл. и исковете за
прекратяване на трудовото правоотношение се предявяват в 2-месечен срок. По аргумент от
чл. 358, ал. 2, т. 1 от КТ двумесечният давностен срок, в който може да бъдат предявени
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ започвал да тече от датата на прекратяване на
трудовото правоотношение. В конкретния случай трудовото отношение било прекратено на
01.01.2024 г., предвид което до 01.03.2024 г. ищецът следвало да предяви настоящата искова
молба. В случай, че същата била депозирана в съда след 01.03.2024 г. се прави възражение
за недопустимост на предявените с нея искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, поради
пропускане на предвидения в чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ 2-месечен срок.
Това възражение съдът е счел за неоснователно и като такова то е оставено без
уважение с Определение № 756/14.05.2024 г., постановено по гр.д. № 534 по описа за 2024 г.
на Районен съд - Хасково, доколкото в случая исковата молба е депозирана в съда на
29.02.2024 г. и на същата дата е образувано гражданско дело по нея.
На следващо място ответникът счита предявените искове и за неоснователни.
Поддържа се в отговора, че в действителност между МРРБ и ищецът бил сключен Трудов
договор № РД-02-16-428/01.04.2010 г. Като основание за сключване на трудовия договор
било посочено Постановление № 214 на Министерския съвет от 27.08.2009 г. за определяне
на условията и реда за назначаване на български и чуждестранни граждани в съвместните
технически секретариати и в информационните звена по програмите за трансгранично
сътрудничество, в които Република България участва, за периода 2007-2013 г. Съгласно чл. 1,
изр. 2 от ПМС № 214/2009 г. за осигуряване изпълнението на функциите на съвместните
структури по програмите за трансгранично сътрудничество, съфинансирани от Европейския
съюз, в които Република България участва за периода 2007-2013 г., министърът на
регионалното развитие и благоустройството сключвал извън утвърдената численост на
персонала на МРРБ трудови договори с български и чуждестранни граждани. От цитираната
разпоредба следвали две неща: 1) За осигуряване изпълнението на функциите на
съвместните структури (включително Съвместни технически секретариати) по програмите
за трансгранично сътрудничество за програмния период 2007-2013 г. било необходимо
кадрово обезпечаване за периода на програмата и 2) служителите, които ще обезпечат
работата на Програмите за трансгранично сътрудничество (включително Програма за
трансгранично сътрудничество България-Турция по Инструмента за предприсъединителна
помощ) се назначавали от министъра на регионалното развитие и благоустройството с
трудови договори, но извън утвърдената численост на персонала на МРРБ. Следователно
законодателно било предвидено (в ПМС № 214/2009 г.), че сключените трудови договори за
5
обезпечаване работата на програмите имат характер на временни трудови договори. Това
произтичало от една страна от предвидения лимитиран срок за изпълнение на програмата
(програмен период - 7 години), а от друга, че същите не са включени в щатната численост на
МРРБ. Една от основните дейности на МРРБ била управлението на Програмите за
трансгранично сътрудничество (чл. 5, ал. 1, т. 11 от Устройствен правилник на МРРБ), чието
кадрово и административно обезпечаване било вменено като отговорност на министъра.
Независимо, че реализирането на програмите представлявало основен приоритет на МРРБ,
то кадровото им обезпечаване не било предвидено в утвърдената численост, а причината
била именно временния характер на работата, произтичащ от периодичния характер на
програмирането (седем-годишни периоди). Предвид изложеното, независимо от направената
в трудовия договор правна квалификация и предвидения срок за изпитване, то с оглед
посочените в него условия и предпоставки (ПМС № 214/2009 г.), то същият следвало да се
счита за сключен за определен срок - срокът за реализиране на Програма за трансгранично
сътрудничество България-Турция по Инструмента за предприсъединителна помощ.
Към трудовия договор било подписано и Допълнително споразумение № РД-02-16-
549/22.08.2016 г., с което страните приемали, че ищецът ще изпълнява длъжността
„ръководител на Съвместен секретариат - град Хасково, по Програма за трансгранично
сътрудничество ИНТЕРРЕГ-ИПП България-Турция 2014-2020 г.". След сключването на
Допълнителното споразумение била връчена на ищеца актуална длъжността характеристика
за изпълнение на длъжността. Допълнителното споразумение било сключено на основание §
2 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Постановление № 247 на
Министерския съвет от 14.08.2014 г. за определяне на условията и реда за назначаване на
български и чуждестранни граждани в Съвместните структури за подпомагане на
изпълнението и за определяне на системата за осъществяване на първо ниво на контрол по
програмите за териториално сътрудничество на Европейския съюз, в които Република
България участва за периода 2014 - 2020 г. (ПМС № 247/2014 г. Съгласно § 2 от ПЗР на ПМС
№ 247/2014 г. „Трудовите договори със служителите в съвместните технически секретариати
и в информационните звена по програмите за трансгранично сътрудничество за Програмен
период 2007-2013 г. можело да бъдат продължени и за Програмен период 2014-2020 г. с
допълнителни споразумения, подписани между страните по тях. От нормативния текст
следвало, че за всеки програмен период министърът на РРБ бил длъжен да изпълни
възложеното в чл. 2 от ПМС № 247/2014 г. задължение за кадрово обезпечаване
изпълнението на функциите на Съвместните структури за подпомагане на изпълнението на
програмите за териториално сътрудничество на Европейския съюз. С оглед осигуряването на
бързо и безпрепятствено формиране на личния състав, необходим за кадровото обезпечаване
изпълнението на съвместните структури, се предвиждало трудовите договори да се сключват
като срочни такива по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ - със срок до 31.12.2023 г. Тези
изводи се потвърждавали и от Докладна записка с изх. № 91-К-474/16.08.2016 г. на Главния
директор на Главна дирекция „Управление на териториалното сътрудничество", която била
посочена като основание за сключване и на процесното допълнително споразумение. В
Докладната записка, която получила и санкцията на министъра на регионaлното развитие и
благоустройството, се предлагало, на основание § 2 от ПЗР на ПМС № 247/2014 г. и предвид
крайния срок за изпълнение и допустимост на разходите по програмите за периода 2014-
2020 г., трудовите правоотношения с назначените въз основа на ПМС № 214/209 г.
служители в Съвместните секретариати в Хасково, Кюстендил и София да бъдат
продължение до 31.12.2023 г. В случая както в трудовия договор, така и в Допълнителното
споразумение, работодателят допуснал грешка при квалифициране на правното основание.
В противоречие с останалите посочени в тях основания - подзаконови нормативни актове,
докладни и други, както и в противоречие с изразената в тях действителна воля на страните,
трудовото правоотношение неправилно било квалифицирано като такова за неопределено
време. От цитираните в трудовия договор и допълнително споразумение подзаконови
6
нормативни актове, станали основание за тяхното сключване, следвал временния (срочен)
характер на работата. Предвид това процесният трудов договор следвало да се счита за
сключен като срочен по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ - за определен срок. С
Допълнителното споразумение бил направен опит за по-коректно правно квалифициране на
трудовото правоотношение между страните, както и за ясното дефиниране на срочния
характер на изпълняваната от ищеца работа. До голяма степен допълнително споразумение
регламентирало по-коректно характера и условията на процесното трудово правоотношение,
с изключение на допуснатата техническа грешка при изписване на формалното правно
основание от КТ - чл. 68, ал. 2 (до завършване на определена работа), вместо правилната ал.
1 от КТ (за определен срок). В правомощията на министъра била преценката дали да
продължи или не съществуващите вече сключени трудови договори със служителите в
съвместните технически секретариати. В случай, че даден трудов договор не бъде изрично
продължен, чрез сключването на допълнително споразумение, то същият се считал за
прекратен с изтичане на определения в него срок. В конкретния случай с ищеца било
сключено допълнително споразумение от 2016 г., с което бил продължен сключеният с него
трудов договор за срок до 31.12.2023 г. След изтичане на уговорения срок, трудовият
договор на ищеца не бил продължен с подписване на ново допълнително споразумение,
поради което и същият бил прекратен, считано от 01.01.2024 г.
Като основание за нищожност ищецът посочвал липсата на ясно определяне на срока
на договора, според него определеният срок - до приключване на Програмата за
трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП Българя-Турция 2014-2020 г. не била
еднозначно на фиксираната дата - 31.12.2023 г. Като основание за нищожност се твърдяло в
исковата молба също и противоречие на определения срок. с разпоредбата на § 2 от ПЗР на
ПМС № 247/2014 г. Тези твърдения на ищеца, според ответника, се явявали напълно
неоснователни. Клаузата на т. 1 от Допълнителното споразумение гласяла, че: „Служителят
да изпълнява длъжността „ръководител " на Съвместен секретариат — град Хасково, по
Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП Българя-Турция 2014-2020
г., с код по НКПД 12195017, за: срок до приключване на Програмата за трансгранично
сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП Българя-Турция 2014-2020 г., но не по-късно от.
31.12.2023 г. ". При определяне на срока, в рамките, на който следвало да бъде осъществено
трудовото правоотношение, не били използвани различни основания, водещи до неяснота на
клаузата. Направеното в Допълнителното споразумение пояснение при определяне на срока
на трудовия договор (до приключване на Програмата) не противоречало на фиксираната
дата - 31.12.2023 г., още по-малко на правилото на § 2 от ПЗР на ПМС № 247/2014 г. Това
било така, тъй като ПМС № 247/2014г. било прието на основание чл. 7а от Закона за
нормативните актове във връзка с чл. 23, т. 2 и 4 от Регламент (ЕС) № 1299/2013 на
Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно специални разпоредби
за подкрепа от Европейския фонд за регионално развитие по цел "Европейско териториално
сътрудничество". Според регламента било необходимо изискванията за съдържанието на
програмите за сътрудничество по цел „Европейско териториално сътрудничество" да бъдат
съобразени с техните специфични потребности. В тези изисквания следвало да бъдат
застъпени и необходимите аспекти за ефективното им изпълнение на територията на
участващите държави-членки, като тези относно отговорните органи за одит и контрол,
процедура за създаване на съвместен секретариат и разпределение на задълженията в случай
на финансови корекции. Посочено било, че Управляващият орган следвало да създаде
съвместен секретариат, който inter a1ia, предоставя информация на кандидатите за подкрепа,
занимава се със заявленията за проекти и подпомага бенефициерите при изпълнението на
техните операции. В чл. 23 „Функции на Управляващия орган", параграф 2 от Регламент
(ЕС) № 1299/2013 било посочено, че Управляващият орган създава съвместен секретариат
след проведени консултации с държавите-членки и третите държави, участващи в
програмата за сътрудничество. Съвместният секретариат подпомагал Управляващия орган и
7
мониторинговия комитет за изпълнението на функциите им. Съвместният секретариат също
така предоставял информация на потенциални бенефициери за възможности за финансиране
по програмите за сътрудничество и подпомагал бенефициерите при изпълнението на
операциите. Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 1303/2013 на Европейския
парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. за определяне на общоприложими разпоредби
за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния
фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за
морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за
регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд
за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1083/2006 на Съвета,
разходите били допустими за финансиране от европейските структурни и инвестиционни
фондове, ако те са направени от бенефициер и платени между датата на изпращане па
програмата до Комисията или от 1 януари 2014 г. - в зависимост- от това коя дата е по-ранна
и 31 декември 2023 г. Видно било от чл. 5, ал. 2 от ПМС № 247/2014, че средствата за
работна заплата и за осигурителните вноски на служителите, назначени в съвместните
структури по чл. 1, се планират, осигуряват и отчитат по бюджета на Приоритетна ос
"Техническа помощ" на съответната програма за териториално сътрудничество. Съгласно
Регламент (ЕС) № 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г.
след 31 декември 2023 г. извършването на разходи за програмен период 2014-2020 г. било
недопустим разход по програмата. Изцяло в съответствие на горепосоченото били и
утвърдените от Европейската комисия Насоки за приключването на оперативните програми,
приети за подпомагането по линия на Европейския фонд за регионално развитие,
Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и
рибарство (2014-2020 г.). Насоките за приключването на тези оперативни програми били в
съответствие с Регламент (ЕС) № 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета и с
приетите въз основа на него правни актове с общо приложение. В насоките изрично се
сочела крайната дата на допустимост на разходите за програмен период 2014-2020 г. - 31
декември 2023 г.
По отношение на програмен период 2021-2027 г. било прието ново Постановление №
15 на Министерския съвет от 16 Февруари 2022 г. за определяне на условията и реда за
назначаване на български и чуждестранни граждани в съвместните структури за определяне
на системата за осъществяване на първо ниво на контрол по програмите за териториално
сътрудничество на Европейския съюз, в които Република България участва за периода 2021 -
2027 г., в което не било предвидено продължаване на трудовите договори на служителите и
за новия програмен период, а се изисквало сключване на трудови договори с български и
чуждестранни граждани извън утвърдената численост на персонала на Министерството на
регионалното развитие и благоустройството. Постановлението било прието на основание чл.
7а от Закона за нормативните актове във връзка с т. 11 от Решение № 712 на Министерския
съвет от 6 октомври 2020 г., с което били определени структурите, отговорни за
управлението, контрола, отчетността, координацията и одита на Програмите за
териториално сътрудничество, според което в съответствие с приложимото законодателство
и установените процедури по съответните програми на ЕС за териториално сътрудничество
за периода 2021-2027 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството
създавало съвместни структури за изпълнение на програмите, в т.ч. съвместни секретариати,
клонове или регионални офиси на съвместни секретариати и информационни звена.
Следвало да се има предвид, че служителите на Съвместния секретариат по Програмата
България - Турция, с които били сключени трудови договори за Програмен период 2021-2027
имали възложени от УО задължения във връзка с приключване на програмен период 2014-
2020 г., което било обусловено само и единствено от функциите и задълженията на УО
посочени в чл. 125 от Регламент (ЕС) № 1303/2013 и чл. 23 Регламент (ЕС) № 1299/2013. В §
2 от ПЗР на ПМС № 247/2014 г. било посочено, че трудовите договори със служителите в
8
съвместните технически секретариати и в информационните звена по програмите за
трансгранично сътрудничество за Програмен период 2007 - 2013 г. можело да бъдат
продължени и за Програмен период 2014 - 2020 г. с допълнителни споразумения, подписани
между страните по тях. За целите на определяне на периода, в рамките на който следвало да
бъде кадрово обезпечено изпълнението на програмата, и в рамките на който ще са
допустими разходите за работна заплата, под програмен период 2014-2020 г. се имало
предвид период, в рамките на който се изпълнява съответната програма, но не по-късно от
31.12.2023 г. Това било така, тъй като след тази дата разходите за работна заплата нямало да
представляват допустим разход по програмата. Предвид това нормата на § 2 от ПЗР на ПМС
№ 247/2014 г. следвала да се тълкува през призмата на обезпечаване изпълнението на
програмата чрез сключване на трудови договори, а не относно техническото и финансово
изпълнение и приключване на програмата. Фокусът на разпоредбата били именно трудовите
отношения на служителите в съвместните технически секретариати и възможността за
продължаване на техните договори за следващия програмен период, а не физическото
изпълнение и приключване на програмата. Съдържащият се в процесното споразумение
текст „до приключване на Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП
Българя-Турция 2014-2020 г." не следвало да се тълкува изолирано, а заедно с всички
посочени в споразумението основания и изразената от страните воля. Доколкото
основанието за подписване на Допълнителното споразумение бил § 2 от ПЗР на ПМС №
247/2014 г. и доколкото била изрично посочена датата на действието му - 31.12.2023 г., то
цитираният текст не можело да бъде тълкуван нито като дефиниране на период за
завършване на определена работа по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, нито като период
надвишаващ фиксираната дата. Още към момента на сключване на Допълнителното
споразумение за работодателят било пределно ясно, че пълното приключване на програмата
не можело да бъде осъществено до 31.12.2023 г., с оглед изискванията за извършване на
проверки за устойчивост на проектите, както и други одитни проверки. В тази връзка не
можело да бъде споделено превратното тълкуване на ищеца, че след като към 31.12.2023 г.
програмата не е приключила, то неговото трудово правоотношение също било действащо.
В трайната практика на Върховния касационен съд се възприемало разбирането, че в
случаите, при които липсва точна уговорка за времетраенето на трудовия договор, то същият
следвало да се счита за сключен за неопределен срок (аргумент от чл. 67, ал. 2 от КТ).
Разминаването в начина на определяне на времетраенето на трудовия договор следвало да се
дължи на включване на различни правни основания при определяне на срок за изпълнение
на работата, а не на техническа грешка при изписването им. За изграждането на обоснован и
правилен извод за действителната воля на страните по трудовото правоотношение при
определяне на срока на договора, следвало да се анализира не само формулираната от
работодателя правна квaлификация, но преимуществено всички други обстоятелства и
основания посочени в трудовия договор, допълнителни споразумения и други документи,
известни на работника. В случай, че бъде установено не формално (само и единствено въз
основа на направената в трудовия договор правна квалификация), а обективно и доказано
противоречие между различни правни основания за определяне на срока, то тогава по
аргумент от чл. 67, ал. 2 от КТ трудовите отношения се считали за сключени за неопределено
време. В конкретния случай липсвала твърдяната от ищеца неяснота при определяне на
срока на трудовия договор.
С оглед на направения подробен анализ на т. 1 от Допълнителното споразумение,
категорично било оборено твърдението на ищеца за нищожност на същата поради
противоречие на закона. Също така бил изяснен смисълът, в който бил използван терминът
„приключване" на програмата. При анализиране на всички нормативни (ПМС, регламенти и
други) и ненормативни (докладна записка и др.) основания за сключване на трудовия
договор (включително Допълнителното споразумение), както и на съдържанието на
отделните клаузи в него, се достигало до единствено правилното тълкуване на думите
9
„приключване на програмата", с които бил пояснен крайния срок за изпълнение, като
крайната дата, до която са били допустими разходите за трудови възнаграждения - 31.12.2023
г. В т. 1 от Допълнителното споразумение ясно бил определен срокът за изпълнение на
работата - до 31.12.2023 г., като направеното пояснение „до приключване на програмата" не
било нито неясно, нито представлявало несъвместимо и различно от точно определената
дата обстоятелство. Предвид това не било допуснато и твърдяното от ищеца нарушение на
чл. 67, ал. 2 от КТ, водещо до трансформиране на трудовия договор като такъв за
неопределено.време.
В исковата молба се твърдяло, че с квалифицирането на процесния трудов договор
като срочен по чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, вместо по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ, работодателят
заобиколил забраната за сключване на договор за определен срок по-дълъг от 3 години.
Според ищеца, не била налице хипотезите на чл. 68, ал. 3 и 4 от КТ, при които било
допустимо сключване на трудов договор за срок над три години. С тези си действия
работодателят заобиколил закона, което било основание за нищожност по чл. 26, ал. 1,
предл. 2 от ЗЗД. Тези твърдения на ищеца, според ответника се явявали напълно
неоснователни. Недействителността на трудови договори или части от тях била изрично
регламентирана в чл. 74 от КТ, поради което общата разпоредба на чл. 26 от ЗЗД не
намирала пряко приложение. На следващо място, ответникът намира твърденията на ищеца
за объркани и непоследователни. Разнопосочните му твърдения не обосновавали
недействителност на клаузата на т. 1 от Допълнителното споразумение по смисъла на чл. 74,
ал. 1, предл. 2 от КТ.
Процесният трудов договор бил сключен като срочен по реда на чл. 68 от КТ, като с
Допълнителното споразумение бил определен крайния му срок - 31.12.2023 г. Под трудов
договор по чл. 68 от КТ се разбирало не само първоначалното сключване на трудов договор,
но и на последващи споразумения към него, с които се конкретизира крайния срок на
договора. Предвид това следвало да се приеме, че процесния трудов договор бил сключен
като срочен по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ - за определен срок. Съгласно чл. 68, ал. 1,
т. 1 от КТ срочен трудов договор се сключвал за определен срок, който не можело да бъде
по-дълъг от 3 години, доколкото в закон или в акт на Министерски съвет не било
предвидено друго. Процесният трудов договор и Допълнително споразумение към него били
сключени въз основа на ПМС № 214/2009 г. и ПМС № 247/2014 г., с които се предвиждала
необходимостта от създаване на съвместни структури - съвместни секретариати за
подпомагане на изпълнението на програмите за териториално сътрудничество на
Европейския съюз, в които Република България участва за периода 2007-2013 г. и 2014 -
2020 г. Срочният характер на трудовите правоотношения със служителите, необходими за
обезпечаване дейността на програмите, се извеждал както от периодичността на самите
програми, така и това, че тези позиции били извън утвърдената численост на персонала на
МРРБ. Наред с това в § 2 от ПЗР на ПМС № 247/2014 г. изрично била предвидена
възможността министърът на РРБ по своя преценка да решава дали да продължи или не
съществуващите трудови договор и за следващия програмен период. От този текст
категорично се установявало, че Министерския съвет разглежда и квалифицира сключените
със служителите в рамките на съвместните секретариати трудови договори като такива за
определен срок. Предвид продължителността на програмните периоди на програмите за
трансгранично сътрудничество (7-годишни периоди), то срокът, за който се сключвали
всички тези срочни договори щял да бъде поне 7 години. Предвид това и по аргумент от чл.
68, ал. 1, ал. 1 in fine от КТ процесният трудов договор законосъобразно бил сключен за срок
по-дълъг от три години. Наред с горното не можело да бъдат приети за основателни и
твърденията на ищеца, че процесните трудови правоотношения не попадали в хипотезата на
чл. 68, ал. 4 от КТ. Съгласно чл. 68, ал. 4, изр. 1 от КТ „По изключение срочен трудов
договор по ал. 1, т. 1 за срок най-малко една година може да се сключва за работи и
дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер.. Ответникът обръща
10
внимание и на на това, че ищецът бил назначен извън утвърдената щатна численост на
МРРБ (чл. 1 от ПМС № 214/2009 г. и чл. 2 от ПМС № 247/2014 г.) и разходите за трудовото
му възнаграждение се финансирали бюджета на Приоритетна ос „Техническа помощ" на
съответната програма за териториално сътрудничество (чл. 3, ал. 2 от ПМС № 214/2009 г. и
чл. 5, ал. 2 от ПМС № 247/2014 г.). Тези обстоятелства били посочени както в трудовия
договор, така и в Допълнителното споразумение и безспорно представлявали изключение по
смисъла на § 1, т. 8 от ДР на КТ обуславящо срочността на изпълняваната работа. В този
смисъл се цитира Решение № 145 от 29.06.2016 г. по гражданско дело № 593/2016 г. на ВКС,
ГК, III г.о., в което се съдържа тълкуване на хипотезите на изключенията по § 1, т. 8 от ДР на
КТ. Касационният съд достигнал до извода, че след като изпълняваната длъжност е по
утвърдено с приложените заповеди на министъра допълнително щатно разписание за
съответната година и след като допълнителният щат е финансиран от средствата в
посочения подпараграф от бюджетната класификация на МВР, то било налице изключение
по смисъла на § 1, т. 8 от ДР на КТ обосноваващо срочността на трудовия договор. Съдът
констатирал също, че тези обстоятелства са изрично посочени, както в договора, така и в
допълнителното споразумение.
Относно основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се сочи в отговора, че
твърденията на ищеца за незаконосъобразност на процесната заповед за прекратяване на
трудовото правоотношение били напълно неоснователни. С оглед съдържащите се в
трудовия договор и допълнително споразумение към него основания за тяхното сключване,
както и от посочените в него обстоятелства безспорно се установявал срочния характер на
трудовото правоотношение. Трудовият договор, независимо от посочената в него правна
квалификация, представлявал срочен договор за определен срок по смисъла на чл. 68, ал. 1,
т. 1 от КТ. С Допълнителното споразумение не се променял характера на трудовото
правоотношение, а единствено се продължавало съществуващото трудовото
правоотношение и за следващия програмен период на Програмата за ИНТЕРРЕГ-ИПП
България - Турция 2014-2020 г. Дори да се приемело, че трудовият договор е бил сключен за
неопределен срок, то превръщането му в такъв за неопределен срок с подписване на
Допълнителното споразумение не било в нарушение на забраната по чл. 67, ал. 3 от КТ.
Трудовото правоотношение на ищеца било прекратено със Заповед № РД-02-16-
669/26.04.2022 г. на министъра на РРБ, която в последствие била отменена с влязло в сила
Решение № 228/24.04.2023 г. по гражданско дело № 1588/2022 г. на Районен съд - Хасково.
Въз основа на влязлото в сила решение и постъпилата от ищеца Молба с вх. № 11-0-
347(3)/14.12.2023 г., същият бил възстановен на работа в МРРБ със Заповед № РД-02-16-
1429/15.12.2023 г. на министъра на РРБ. В конкретния случай между страните бил сключен
трудов договор за определен срок - 31.12.2023 г. Изтичането на срока представлявало
настъпване на обективното основание за неговото прекратяване. Предвид това
работодателят издал процесната заповед и считано от 01.01.2024 г. трудовото
правоотношение на ищеца е прекратено.
По делото липсвал спор, че заповедта за прекратяване била получена от ищеца на
05.01.2024 г., предвид което не била изпълнена хипотезата на превръщане на трудовото
правоотношение от срочно в такова за неопределено време по реда на чл. 69, ал. 1 от КТ. В
случая не бил налице и твърденият от ищеца порок при издаване на процесната заповед за
прекратяване - разминаване в квалификацията на срочното правоотношение и основанието
за прекратяване. Поради допускане на техническа грешка при изписването, в
Допълнителното споразумение било посочено неправилно чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, вместо
отговарящото на действителната фактическа обстановка правно основание - чл. 68, ал. 1, т. 1
от КТ. Това не опорочавало заповедта за уволнение, тъй като съдът не бил обвързан от
сочената от страните правна квалификация нито в трудовите договори, нито в заповедта, а
бил длъжен сам служебно да определи вярната правна квалификация на спорното
материално право, предмет на делото. В този смисъл се сочи Определение № 46 от
11
19.01.2017 г. по гражданско дело № 3105/2016 г. на ВКС, ГК, III г.о.
Неоснователен бил и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на
предишната работа.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за обезщетение за времето, през което ищецът е
останал без работа поради уволнението бил също обусловен от прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на работодателя и имал за цел да обезщети служителя за времето,
през което е останал без работа, поради незаконно уволнение. Оспорвам се както
основанието, така и размера на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. В исковата молба
липсвали доказателства за определяне на размера на търсеното обезщетение. Също така
ищецът не сочел доказателства относно твърдението си за оставане без работа за процесния
период.
Относно основателността на иска по чл. 128, ал. 2 от КТ се сочи в отговора, че
процесният трудов договор бил прекратен на обективно основание - изтичане на
определения в него срок. В теорията и практиката било утвърдено разбирането, че
прекратяването на трудовия договор, поради изтичането на определения срок бил обективно
основание, не зависещо от волята на страните, което пораждало материално-правните си
последици за страните от деня на настъпването. Предвид това независимо от датата на
издаване и получаване на заповедта за прекратяване, то трудовото правоотношение следвало
да се счита за прекратено на 01.01.2024 г. След тази дата страните не били обвързани от
трудово правоотношение и липсвало правно основание както за полагане на труд от страна
на ищеца, така и за изплащане на възнаграждение от страна на ответника (работодателя).
Наред с това, ищецът не ангажирал доказателства за установяване на твърдението си, че в
периода от 01.01.2024 г. до 05.01.2024 г. реално бил полагал труд като ръководител на
съвместен секретариат по Програмата за ИНТЕРРЕГ-ИПП България - Турция 2014-2020 г.
С оглед на всичко изложеното се иска от съда да постанови решение, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
От страна ответника също се претендират направените по делото разноски.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съобразно чл.235 ал.2, вр. чл.12 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Между страните не се спори относно обстоятелството, че ищецът по силата на Трудов
договор № РД-02-16-428/01.04.2010 г. и допълнително споразумение към него № РД-02-16-
549/22.08.2016 г. е заемал длъжността „ръководител" на Съвместен секретариат – град
Хасково, по Програма за трансгранично сътрудничество Интеррег ИПП България - Турция, с
код по НКПД 12195017 при ответника Министерството на регионалното развитие и
благоустройството. Допълнителното споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г. към
трудовия договор е подписано на 22.08.2016 г. на основание чл. 119, вр. чл. 68 ал. 1 т. 2 КТ и
въз основа на § 2 от ПЗР на Постановление № 247 на Министерския съвет от 14.08.2014 г. за
определяне на условията и реда за назначаване на български и чуждестранни граждани в
Съвместните структури за подпомагане на изпълнението и за определяне на системата за
осъществяване на първо ниво на контрол по програмите за териториално сътрудничество на
Европейския съюз, в които Република България участва, за периода 2014 – 2020 г. В т. 1 от
допълнителното споразумение е посочено, че ищецът ще изпълнява длъжността
„ръководител" на Съвместен секретариат - град Хасково по Програма за трансгранично
сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., за срок до приключване
на Програмата за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014
– 2020 г., но не по - късно от 31.12.2023 г. Първоначалният трудов договор е сключен на
основание чл.67 ал.1 т.1 КТ, вр. чл.70 ал.1 КТ, Постановление на Министерския съвет № 214
от 27.08.2009 г. за определяне на условията и реда за назначаване на български и
чуждестранни граждани в съвместни технически секретариати и в информационните звена
12
по програмите за трансгранично сътрудничество, в които Република България участва, за
периода 2007 г. – 2013 г. и извършен подбор, съгласно утвърдена със Заповед № РД-02-14-
2147/04.12.2009 г. Методика за подбор на персонал в Съвместните технически секретариати.
В чл. 2 от договора е посочено, че се сключва със срок за изпитване 6 месеца в полза на
МРРБ.
От приложеното в цялост към настоящото производство гр.д. № 1588 по описа за
2022 г. на Районен съд – Хасково се установява, че със Заповед № РД-02-16-669/26.04.2022 г.
трудовото правоотношение между страните е било прекратено на основание чл.328, ал.1, т.5
КТ - поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата от страна на ищеца. С
Решение № 228 от 24.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1588 по описа за 2022 г. на Районен
съд – Хасково, изцяло потвърдено с Решение № 237 от 30.08.2023 г., постановено по в.гр.д.
№ 534 по описа за 2023 г. на Окръжен съд – Хасково, са уважени предявените от И. Н. Д.
против Министерство на регионалното развитие и благоустройството, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, като е
признато за незаконно извършеното със Заповед № РД-02-16-669/26.04.2022г. уволнение на
И. Н. Д. на основание чл.328, ал.1, т.5 от КТ и посочената заповед е отменена като
незаконосъобразна; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност
“Ръководител на Съвместен секретариат по Програма Интеррег - ИПП ТГС България -
Турция“, Дирекция „Управление на териториалното сътрудничество“ при Министерство на
регионалното развитие и благоустройството и Министерство на регионалното развитие и
благоустройството е осъдено да заплати на И. Н. Д. сумата от 17209,02 лева, представляваща
обезщетение за времето, през което е останал без работа поради незаконното му уволнение –
28.04.2022 г. – 28.10.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
24.06.2022 г. до окончателното й изплащане.
Въз основа на влязлото в сила решение и постъпи от ищеца Молба от 13.12.2023 г. с
вх. № 11-0-347(3)/14.12.2023 г. в МРРБ, същият е възстановен на работа със Заповед № РД-
02-16- 1429/15.12.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството,
считано от 18.12.2023 г.
С оспорваната Заповед № РД - 02 - 16 - 25/02.01.2024 г. на министъра на регионалното
развитие и благоустройството е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на
длъжността „Ръководител на Съвместен секретариат по Програма за трансгранично
сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., дирекция „Управление
на териториалното сътрудничество" при Министерството на регионалното развитие и
благоустройството /МРРБ/, на основание чл. 325 ал. 1, т. 3 КТ, считано от 01.01.2024 г. В нея
като причина за прекратяване на трудовото правоотношение е посочено – „с изтичане на
уговорения срок“. Липсва спор, а и това е удостоверено с подпис от страна на ищеца, че
заповедта му е връчена на 05.01.2024 г. /посочено погрешно в заповедта 05.05.2024 г./ в
офиса на адрес ул.“Патриарх Евтимий“ № 3, ет.3, офис 88, т.е. по месторабота в гр. Хасково.
Видно от приложената от ищеца молба до МРРБ вх. № 11-00-347(4) от 12.01.2024 г.,
ищецът е поискал да му се заплати трудово възнаграждение за периода 01.01.2024 г. -
05.01.2024 г. ведно с присъденото обезщетение и съдебни разноски по гр.д. № 1588/2022г. на
Районен съд - Хасково. Получен е отговор от главен секретар на МРРБ (л.25), касаещ
присъдените суми по гр.д. № 1588/2022 г. на Районен съд – Хасково.
В представената от ответника Длъжностна характеристика на Ръководител на
Съвместния секретариат по Програмата за трансгранично сътрудничество INTERREG –
ИПП България - Турция 2014-2020г. („Ръководител регионално звено” с код по НКПД 1219-
5017) на Министерство на регионалното развитие и благоустройството гр. София, подписана
от ищеца И. Н. Д. на 24.08.2016 г. са описани както общите отговорности на ръководителя,
така и конкретните му такива по управление на проекти, изискванията за квалификация и
опит и за изпълнение на длъжността.
13
За обосноваване на възраженията на ответника МРРБ към доказателствения материал
по делото са приобщени представени от последния Постановление № 214 от 27.08.2009 г. на
Министерски съвет на Република България; Постановление № 247 от 14.08.2014 г. на
Министерски съвет на Република България; Докладна записка с изх. № 91-К-474/16.08.2016
г. от Мария Дузова – главен директор на ГД „Управление на териториалното
сътрудничество“ до Министъра на регионалното развитие и благоустройството; Извадка от
официалния вестник на Европейския съюз С 417 от 14.10.2021 г. със съобщения на
институциите, органите, службите и агенциите на европейския съюз, ведно с Приложение №
1 - Списък на всички операции за поетапно изпълнение от програмен период 2014-2020 г. в
програмен период 2021-2017 г.; Приложение № 2 - Списък на неактивни операции;
Приложение № 3 - Списък на операции, засегнати от текущи национални
разследвания/спрени поради съдебно производство или административно обжалване със
суспензивно действие и Приложение № 4 - Пример за изчисление на крайно салдо по
програма; Постановление № 15 от 16.02.2022 г. на Министерски съвет; Решение № 712 от
06.10.2020г. на Министерски съвет;
Видно от представените Фиш за възнаграждение на И. Н. Д. за м. януари 2024 г. и
Фиш за възнаграждение на И. Н. Д. за м. април 2023 г., на ищеца е изплатено е изплатено
брутно трудово възнаграждение /БТВ/ за м. януари 2023 г. в размер на 1026,64 лв. Във фиша
за заплата за месец април 2023 г., не е отразено плащане. Представен по делото е и фиш за
получено брутно трудово възнаграждение за месец април 2022 г. на И. Н. Д., издаден от
МРРБ, а на вещото лице - и за месец декември 2023 г.;
Видно от Трудов договор № 5/09.01.2024г., сключен между „Водоснабдяване и
канализация“ ЕООД и И. Н. Д., ищецът, считано от 09.01.2024 г. е назначен на длъжност
„юрисконсулт“ във ВиК Хасково, за неопределено време, при пълно работно време от 8 часа,
с основно трудово възнаграждение в размер на 1500 лева и допълнително трудово
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит – 22 %, 330 лева. Съгласно
представеното Удостоверение с изх. № 75/15.07.2024 г., издадено от „Водоснабдяване и
канализация“ ЕООД, ищецът е получил брутен доход по ЗДДФЛ за периода месец 01.2024 г.
– м. 06.2024 г. в размер общо на 10624,23 лева, за което са представени и фишове за
получено брутно трудово възнаграждение за същия период, издадени от „Водоснабдяване и
канализация“ ЕООД;
Възникването на ТПО с новия работодател се потвърждава и от представеното
извлечение от трудова книжка № 40 на ищеца.
По искане на ищеца, като писмени доказателства са приети и сключени други
трудови договори на основание ПМС № 214/2009 г. и § 2 от ПЗР на ПМС № 247/14.08.2014
г., а именно: Трудов договор и допълнителни споразумения към Трудов договор, сключен с
Николай Дочев - ръководител Съвместен секретариат по Програма за трансгранично
сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Република Северна Македония; Трудов
договор и допълнителни споразумения към Трудов договор, сключен със Стоян Канатов -
ръководител Съвместен секретариат по Програма за трансгранично сътрудничество
ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Сърбия; Трудов договор и допълнителни споразумения към
Трудов договор, сключен с К. И. С. - експерт по управление на проект в Съвместен
секретариат по Програма за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България –
Турция, относно програмни периоди 2007-2013 г., 2014-2020 г. и 2021-2027 г. (л.147- л.215 от
делото). Във всички допълнителни споразумения от 22.08.2016 г., а и в тези от 2017 г. и 2018
г. като правно основание е посочена разпоредбата на чл.68 ал.1 т.2 КТ.
По делото са събрани и гласни доказателства по искане на ищеца посредством
разпита на свидетелите Р. А. А. и К. И. С., и двамата работещи в съвместния секретариат. От
показанията на свид. Р. А. се установява, че ищецът е бил на работа на 03 или на 04 януари
2024 г. Не го е виждала на 05.01.2025 г.
14
Свид. К. И. С., тъй като не е бил на работа в периода 02.01.2024 г. – 05.01.2024 г. не
може да отговори дали ищецът е бил на работното си място в посочения период. По
отношение на служебните си задължения и сключване на трудови договори с МРРБ твърди,
че дълги години работи на длъжност „експерт мониторинг“. По отношение на
допълнителното споразумение от 01.02.2023 г. за длъжността „експерт мониторинг“ заявява,
че са имали такава длъжност, но името се различавало – „Project management” или
мониторинг. Към момента продължавал да изпълнява длъжността „експерт мониторинг“ в
СС – Хасково по програма ИНТЕРРЕГ - ИПП България-Турция. Междувременно имал и
друг трудов договор за длъжността „сътрудник“ по друга програма, за Сърбия. Свидетелят
имал допълнителни задължения по тази програма като едновременно едновременно се
намирал в две трудови правоотношения при същия работодател. Трудовият му договор,
касаещ програмата за Сърбия бил прекратен на 13.12.2023 г., тъй като бил с краткосрочна
задача, която била изпълнена.
За установяване на обстоятелството, че ищецът е бил на работното си място и е
изпълнявал служебните си задължения в периода 01.01.2024 г. до 05.01.2024 г. са приложени
от него 7 броя снимки на компютърен екран.
За правилното изясняване на делото, съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза,
чиито заключения – основно и допълнително, приема изцяло като компетентни и обективно
дадени, а и същите не бяха оспорени от страните.
От заключението на първоначално изготвената ССчЕ се установява на първо място,
при база за изчисляване на обезщетението по чл.225 КТ - м. 12.2023 г., където ищецът има 7
отработени дни, начислена основна заплата в размер на 914,26 лв. и клас прослужено време
за трудов стаж и професионален опит 23 % - 210.28 лв., при общо брутно трудово
възнаграждение в размер на 1124,54 лв. за отработени 7 дни, че размерът на обезщетението
за един работен ден възлиза на 131,44 лв., определен на база брутно трудово
възнаграждение. Вещото лице е изчислило и размера на обезщетението по чл. 225 ал. 2 КТ,
за периода от 09.01.2024 г. - 06.07.2024 г. като разлика между полученото брутно трудово
възнаграждение във „ВиК" ЕООД гр. Хасково и брутното трудово възнаграждение, което
ищецът е щял да получи за същия период по прекратеното ТПО на сумата в размер на
6296,18 лева, след приспадане на получените възнаграждения от „ВиК“ ЕООД. В
допълнителното заключение, вещото лице Е. Ж. Д. е изчислило размера на
възнаграждението на ищеца при ответника при начисляване на 24 % клас прослужено време,
което в този вариант размерът на обезщетението по чл. 225 ал. 2 КТ възлиза на сумата от
6436,97 лева, за периода от 09.01.2024 г. до 06.07.2024 г., след приспадане на получените
възнаграждения от „ВиК" ЕООД.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно
основание чл.74, ал.4, вр. ал.2 изр.1-во, чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 КТ, последният от които
във вр. с чл. 225 ал.1 и ал.2 КТ и по и чл.128, т.2, които са процесуално допустими. Същите
са подадени от надлежна и активно легитимирана страна и в законоустановения за това 2-
месечен срок – чл. 358, ал. 1, т. 2, пр. последно КТ. Това е така, тъй като в конкретния случай
трудовото отношение е прекратено на 01.01.2024 г., а исковата молба е депозирана в съда на
29.02.2024 г. и на същата дата е образувано гражданско дело въз основа на нея.
Разгледани по същество, искът по чл. чл.74, ал.4, вр. ал.2 изр.1-во КТ и свързания с
него иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ се явяват изцяло основателни, като съображенията за това
са следните:
В случая липсва спор, а и от приетите писмени доказателства се установява, че между
страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
заемал длъжността „ръководител" на Съвместен секретариат – град Хасково, по Програма за
15
трансгранично сътрудничество Интеррег ИПП България - Турция, при ответника
Министерството на регионалното развитие и благоустройството и че то е било прекратено
със Заповед № РД-02-16-25/02.01.2024 г. на министъра на регионалното развитие и
благоустройството, считано от 01.01.2024 г., на основание чл. 325 ал. 1, т. 3 КТ, след като
преди това същият е бил възстановен на работа със Заповед № РД-02-16- 1429/15.12.2023 г.
на министъра на регионалното развитие и благоустройството, считано от 18.12.2023 г. на
основание влязлото в сила Решение № 228 от 24.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1588 по
описа за 2022 г. на Районен съд – Хасково. Заповедта за прекратяване на ТПО е издадена от
лице, което е носител на работодателската власт, като същата е обоснована с посочване като
причина за настъпилото прекратяване на трудовото правоотношение – с изтичане на срока
на договора.
Не се спори на следващо място, че при възникване на трудовото правоотношение
между страните със сключване на трудов договор № РД - 02 - 16 - 428/01.04.2010 г. на
основание чл. 67 ал. 1 т. 1, вр чл. 70 ал. 1 от КТ, респ. изтичане на срока за изпитване от шест
месеца в полза на МРРБ, трудовият договор се е превърнал в сключен за неопределено
време. Действието му не било обвързано със срока на програмите за трансгранично
сътрудничество, в които Република България участва, за периода 2007 г. – 2013 г.
Допълнителното споразумение № РД - 02 - 16 - 549/22.08.2016 г. към трудовия договор е
подписано на 22.08.2016 г. на основание чл. 119, вр. чл. 68 ал. 1 т. 2 от КТ и въз основа на § 2
от ПЗР на Постановление № 247 на Министерския съвет от 14.08.2014 г. за определяне на
условията и реда за назначаване на български и чуждестранни граждани в Съвместните
структури за подпомагане на изпълнението и за определяне на системата за осъществяване
на първо ниво на контрол по програмите за териториално сътрудничество на Европейския
съюз, в които Република България участва, за периода 2014 – 2020 г., т.е. до завършване на
определена работа. В самото допълнително споразумение е посочено, че ищецът следва да
изпълнява длъжността, на която е назначен за срок до приключване на Програмата за
трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., но не по
- късно от 31.12.2023 г.
Според настоящия съдебен състав, в действителност клаузата за срочност на
договора, предвидена е коментираното Допълнително споразумение от 22.08.2016 г. е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 2 от ЗЗД, поради това че същата противоречи
на закона и го заобикаля. Това е така, тъй като в § 2 от ПЗР на Постановление № 247 на
Министерския съвет от 14.08.2014 г. е предвидено, че трудовите договори със служителите
на съвместните технически секретариати и в информационните звена по програмите за
трансгранично сътрудничество за Програмен период 2007 – 2013 г. могат да бъдат
продължени и за Програмен период 2014 – 2020 г. с допълнителни споразумения, подписани
от страните по тях. В цитирания параграф не се дават указания действието на трудовите
договори да се обвърже с Програмен период 2014 – 2020 г., поради което предвиждането на
срок на трудовия договор „До приключване на Програмата за трансгранично сътрудничество
ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., но не по - късно от 31.12.2023 г."
противоречи на подзаконовия нормативен акт, поради което се явява нищожна клауза.
Клаузата е и неясна, доколкото от записаното в нея не се разбира дали се има предвид
изтичане на програмния период през 2020 г. или финансовото изпълнение на програмата,
или закрИ.ето на програмата. Не е ясно и защо избрана датата 31.12.2023 г., като краен срок
на трудовия договор. Касае се за едновременното предвиждане на две взаимно
несъвместими обстоятелства и неясно формулирани по съдържание относно времетраенето
на трудовия договор, което е съществено нарушение на чл. 66 т. 4 КТ, съгласно който
времетраенето на трудовия договор е негов съществен елемент. Тази неяснота кога точно ще
изтече срока на трудовия договор следва да се приравни на „липса на уговорка за срок",
което пък от своя страна е съществено нарушение на чл. 68 ал. 1 т. 1 КТ, изискващ ясното
посочване на определен срок. Изложените обстоятелства обосновават нищожност на
16
клаузата за срочност на договора в т. 1 от Допълнително споразумение № РД-02-16-
549/22.08.2016 г., поради противоречие със закона.
Дори и да се приеме, че става въпрос за определен краен срок на действие на
трудовия договор, а именно – до 31.12.2023 г., то в този случай като основание в договора,
респ. в допълнителното споразумение следва да се посочи чл. 68 ал. 1 т. 1 КТ, а не чл. 68 ал.
1 т. 2 КТ. Тук е мястото да се отбележи, във връзка с ответните възражения, че се касае за
допусната техническа грешка при посочване на основанието /чл.68 ал.1 т.2 КТ вместо чл.68
ал.1 т.1 КТ/, на което се сключва допълнителното споразумение с ищеца, се явяват напълно
неоснователни. От представените трудови договори и допълнителни споразумения към тях и
на други служители при ответника МРРБ, заемащи сходни с ищеца длъжности, се
установява, че тази „грешка“ се е мултиплицирала многократно. Липсва правна и житейска
логика в случай, че волята на работодателя е била да оформи трудовите договори като
такива, сключени за определен срок на основание чл.68 ал.1 т.1 КТ, с оглед на това, че
основание за сключването им е следвал временния характер на работата, в продължение на
години, тази грешка да не е откоригирана. Не без значение е и обстоятелството, че в случая
работодател е МРРБ, в който се предполага че работят служители с висока квалификация, а
в съответните отдели и дирекции – юристи с богат опит в областта на трудовото
законодателство.
В продължение на изложените съображения следва да се посочи, че съгласно чл. 68
ал. 1 т. 1 КТ, срокът на договора не може да бъде по - дълъг от 3 години, като такава
срочност е предвидена единствено в хипотезите на чл. 68 ал. 3 и ал. 4 КТ. Според чл.68 ал.3
КТ, срочен трудов договор за определен срок се сключва за изпълнение на временни,
сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и
служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. Само по
изключение, според чл. 68 ал. 4 КТ, законът допуска да се сключват срочни трудови
договори за определено време за срок най-малко една година, за работи и дейности, които
нямат временен, сезонен или краткотраен характер, като такъв трудов договор може да се
сключи и за по-кратък срок по писмено искане на работника или служителя. За да се
ограничи прилагането на това изключение по чл. 68 ал. 4 КТ, с §1 т. 8 от ДР на КТ е дадено
легално определение на понятието "изключение", според което «изключение» е налице при
конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини
от подобен характер, съществуващи към момента на сключване на трудовия договор,
посочени в него и обуславящи срочността му. Това означава, че в тези случаи работодателят
трябва да има предвид две основни изисквания. Първо – да съществува обективна причина,
налагаща сключването на трудов договор за определен срок. Второ – тази обективна
причина, налагаща сключването на срочния трудов договор трябва да бъде изрично посочена
в самия договор.
В конкретния случай в допълнителното споразумение е предвиден срок по - дълъг от
7 години. Целта на работодателя, което не се и оспорва от същия е била да сключи договор
за определен срок по смисъла на чл. 68 ал. 1 т. 1 КТ, но тъй като Програмата за
трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г. не може
да приключи за 3 години, считано от 2016 г., и характерът на работата не попада в
хипотезите на чл. 68 ал. 3 и ал. 4 КТ, коментираното Допълнително споразумение № РД-02-
16-549/22.08.2016 г. е подписано на основание чл. 68 ал. 1 т. 2 КТ с предвиждане на краен
срок - 31.12.2023 г., с което се заобикаля закона. Това пък от своя страна е основание за
нищожност по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 2 ЗЗД.
Следователно, клаузата за срочност на Трудов договор № РД-02-16- 428/01.04.2010 г.,
предвидена в т. 1 от Допълнително споразумение № РД-02-16- 549/22.08.2016 г. е нищожна
поради противоречие и заобикаляне на закона - основание по чл. 26 ал. 1, предл. 1 и предл. 2
ЗЗД, поради което предявеният иск по чл.74, ал.4, вр. ал.2 изр.1-во КТ като основателен
17
следва да бъде уважен.
От изложеното дотук се налага извод, че предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ
също следва да бъде уважен. В първата хипотеза, дори да се приеме тезата на ответника, а
именно, че се касае за допусната техническа грешка и основание за сключване на
Допълнителното споразумение № РД-02-16-549/22.08.2016 г. е чл.68 ал.1 т.1 КТ, т.е. че е
предвиден краен срок на действие на договора – 31.12.2023 г., то допълнителното
споразумение е сключено в нарушение на разпоредбите на чл.68 ал.3, вр. ал.1 т.1 и ал. 4 КТ
като е ирелевантно съгласието на ищеца за сключването и изменението на трудовото му
правоотношение с ответника, респ. то не може да дерогира повелителните разпоредби на
закона, охраняващи интересите именно на работниците и служителите. Само при наличие на
обстоятелства по дефиницията на изключението по §1 т. 8 ДР могат да се сключват
законосъобразно срочни трудови договори. Ако някое от цитираните две условия не е
изпълнено, а именно – не е налице обективна причина или пък съществува такава, но тя не е
изрично посочена в индивидуалния трудов договор на лицето, трудовият договор се счита
сключен за неопределено време. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 68 ал. 5 КТ, съгласно
която срочен трудов договор за определен срок, сключен в нарушение на посочените по-горе
изисквания, се смята за сключен за неопределено време. Процесното Допълнително
споразумение № РД-02-16-549/22.08.2016 г., ако приемем, че се сключва между страните за
определен срок от време, не може да се обоснове с нито една от хипотезите на обективни
причини по смисъла на изключението по чл. 68 ал. 4, вр. § 1 т. 8 от ДР на КТ. В срочния
трудов договор не са мотивирани обективни причини, които да са наложили сключването
им, както по повелителен начин законът изисква. А изпълняваната от ищеца длъжност при
ответника – „ръководител" на Съвместен секретариат – град Хасково, по Програма за
трансгранично сътрудничество Интеррег ИПП България – Турция, категорично не
представлява временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, за да се приеме
допълнителното споразумение за съобразено с нормата на чл.68 ал.3, вр. ал.1 т.1 КТ.
Аргумент в подкрепа на изложеното са представените доказателства, видно от които
програмните периоди на действие в т.ч. и на Програмата за трансгранично сътрудничество
ИНТЕРРЕГ - ИПП България – Турция са удължавани, както следва - 2007 – 2013 г. ; 2014 –
2020 г. и 2021-2027 г. При това положение и по силата на чл. 68 ал. 5 КТ, трудовото
правоотношение между страните следва да се приеме, че е сключено от тях за неопределено
време. С оглед на това, прекратяването на такова правоотношение на основание чл. 325 ал.1
т. 3 КТ, както е в случая, е незаконно и уволнението на това основание следва да бъде
отменено.
Съобразно изложените доводи и събраните по делото писмени доказателства следва
да се приеме, че с клаузата на т. 1 от Допълнително споразумение № РД 02-16-549/22.08.2016
г. е предвиден краен срок на договора по смисъла на чл.68 ал.1 т.2 КТ, а именно „до
завършване на определена работа“, в случая - до приключване на Програмата за
трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г. Тъй като
изпълнението й не е приключило към 31.12.2023 г., което обстоятелство не се и оспорва от
ответника, то следва да се приеме, че прекратяването на ТПО на ищеца, извършено със
Заповед № РД-02-16-25/02.01.2024 г. е незаконосъобразно поради това, че е извършено преди
изтичане на уговорения в договора срок. Освен това, основанието, на което е подписано
Допълнително споразумение № РД-02-16-549/22.08.2016 г. - чл. 68 ал. 1 т. 2 КТ, не
кореспондира на основанието, на което е прекратено ТПО - чл. 325 ал. 1 т. 3 КТ. В чл. 325
ал.1 т.4 КТ е предвидено специално основание за прекратяване на такива трудови договори,
а именно „със завършване на определената работа“.
На последно място и с оглед на събраните по делото доказателства, съдът намира, че
заповедта за прекратяване на трудовия договор е издадена в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ.
Съгласно цитираната норма, трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно,
съобразно изискванията на законите, като добросъвестността при осъществяване на
18
трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното /чл.8, ал. 2 КТ/.
Добросъвестността като общо понятие представлява етична категория. Същността й се
заключава в субективното отношение на работника/ служителя и работодателя към
определените им от закона права и задължения, съставляващи съдържанието на трудовото
правоотношение, което има комплексен характер - включва множество права и задължения
както за едната, така и за другата страна в правоотношението. Същата означава и почтеното
им осъществяване, реализирането им с добра воля и с обичайната грижа на добрия работник
или служител и коректния и доброжелателен работодател. Законът предполага
добросъвестността на страните при упражняване на правата и изпълнение на задълженията
по трудовото правоотношение като предвидената в чл. 8, ал. 2 КТ презумпция за
добросъвестност е оборима. Преценката за добросъвестност за всеки отделен случай е
конкретна. Тя се прави въз основа на събраните по делото доказателства и с оглед на тяхната
обща преценка се формира извод дали работникът или служителят /респ. работодателят/ е
действал добросъвестно. С оглед на това съдът следва конкретно във всеки случай да
изследва и обсъди всички относими доказателства по делото и въз основа на същите да
направи извод относно добросъвестността на работника или служителя /респ. работодателя/
при осъществяване на едно или друго право или изпълнение на задължение. В този смисъл е
решение № 42/11.05.2016 г. по дело № 3756/2015 на ВКС, ГК, III г. о. В проверката на съда
се включва и контролът да не се нарушават императивни правни норми, каквато е и
забраната за злоупотреба с право по чл. 8, ал. 1 КТ. Така злоупотреба с права от страна на
работодателя е налице, когато се установи, че единственото му желание е чрез законово
допустими средства да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с
конкретен служител, в случая – с ищеца. В тази насока, съдът съобрази, че прекратяването
на ТПО на ищеца в случая е второ по ред като със Заповед № РД-02-16- 660/26.04.2022 г. е
прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 328 ал. 1, т. 5 КТ. Това уволнение
е признато за незаконно с Решение № 228 от 24.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1588 по
описа за 2022 г. на Районен съд – Хасково. Със Заповед № РД-02-16-1429/15.12.2023 г.
ищецът е възстановен на работа и отново, 15 дни по - късно е уволнен на друго основание. С
оглед на така изложените факти следва да се приеме, че работодателят преднамерено е
търсел именно прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца.
В заключение може да се обобщи, че в случая ответникът - работодател не установи
при условията на пълно и главно доказване, че е упражнил законосъобразно потестативното
си субективно право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328,
ал. 1, т. 3 КТ.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1
КТ следва да бъде уважен.
С оглед основателността на претенцията за признаване на уволнението за незаконно и
неговата отмяна, която има характер на главна по отношение на този иск, следва да се уважи
и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, като ищецът бъде възстановен на предишната му работа, а
именно на длъжността “ръководител на съвместен секретариат по Програма за
трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България –Турция 2014 – 2020 г.“,
Дирекция „Управление на териториалното сътрудничество“ при Министерство на
регионалното развитие и благоустройството.
На следващо място, изцяло основателен се явява и искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с
чл. 225 ал. 1 и ал.2 КТ, доколкото той също е обусловен от главния иск и безспорно се
установява, че ищецът е претърпял вреди в причинна връзка с незаконното му уволнение.
Не се спори в случая, а и от заключението по назначената по делото ССчЕ – основно
и допълнително, както и от представените фишове за възнаграждение за ищеца при
ответника МРРБ се установява, че размерът на обезщетението за един работен ден възлиза
на 131,44 лв. като вещото лице е направило изчисленията си като е съобразило изплатеното
19
на ищеца трудово възнаграждение от ответника за м. 12.2023 г., при седем отработени дни,
начислена основна заплата в размер на 914,26 лв. и клас прослужено време за трудов стаж и
професионален опит от 23 % - 210,28 лв.
Представиха се от ищеца и Трудов договор № 5/09.01.2024г., сключен между
„Водоснабдяване и канализация“ ЕООД и И. Н. Д. и Удостоверение с изх. № 75/15.07.2024
г., издадено от „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД, ведно с фишове за заплата, от които
е видно, че ищецът, считано от 09.01.2024 г. е назначен на длъжност „юрисконсулт“, т.е. при
нов работодател, като е получил брутен доход по ЗДДФЛ за периода месец 01.2024 г. – м.
06.2024 г. в размер общо на 10624,23 лева.
В случая ищецът претендира изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ в
общ размер от 6 569,55 лв., от която сума 132,51 лв. представлява обезщетение по чл. 225,
ал. 1 КТ за периода от 06.01.2024 г. до 08.01.2024 г. включително, а сумата в размер на 6
437,04 лв. представлява разликата между получено брутно трудово възнаграждение за
периода при друг работодател и брутното трудово възнаграждение, което ищецът е щял да
получи в МРРБ, за период от 6 месеца, считано от 06.01.2024 г. до 06.07.2024 г., който според
настоящия съдебен състав се явява релевантния такъв, доколкото процесната Заповед № РД -
02 - 16 - 25/02.01.2024 г. е връчена на ищеца на 05.01.2024 г. и дотогава същият е изпълнявал
служебните си задължения, установено категорично от представените по делото снимки и
показанията на свид. Р. А. А..
В допълнителното заключение на ССчЕ, вещото лице е изчислило размера на
възнаграждението на ищеца при ответника в хипотеза на 24 % клас прослужено време, което
в този вариант размерът на обезщетението по чл. 225 ал. 2 КТ възлиза на сумата от 6436,97
лева, за периода от 09.01.2024 г. до 06.07.2024 г., след приспадане на получените
възнаграждения от „ВиК" ЕООД.
Спорен е въпросът, дали при изчисляване на обезщетението следва да се приеме,
доколкото ответникът е отчитал клас прослужено време за ищеца, вкл. и след
възстановяването му на работа на 18.12.2023 г. от 23 % или този процент следва да бъде 24
%, както настоява ищецът. Според настоящия съдебен състав, при изплащането на трудовото
възнаграждение на ищеца след възстановяването му на длъжност на 18.12.2023 г. е следвало
да му бъде изплатено и допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит за периода, през който ищецът е бил отстранен от длъжност, в случая
считано от 26.04.2022 г. В Кодекса на труда е установена фикция, според която, времето през
което работник или служител е бил отстранен неправомерно от работа (длъжност) се
признава за трудов стаж, независимо, че през този период реално не е полагал труд по
аргумент от разпоредбите на чл. чл. 351, ал. 1 КТ, чл. 354 ал.1 т.1 КТ. Така, в чл.354 КТ са
изброени случаите, в които за трудов стаж се признава и времето, без да е съществувало
трудово правоотношение. Съгласно чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ за трудов стаж се признава и
времето, през което не е съществувало трудово правоотношение, в случаите, в които
работникът или служителят е бил без работа поради уволнение, което е признато за
незаконно от компетентните органи – от датата на уволнението до възстановяването му на
работа, какъвто се явява и настоящия случай. Т. е., чрез установената в закона фикция, един
период от време, който не притежава определен правен белег (в случая периода, през който
ищецът не е полагал реално труд), се признава, за да възникнат правните последици, така
както ако той е бил налице, т. е., по силата на установената в закона фикция, времето през
което работник или служител е бил отстранен неправомерно от работа (длъжност) се
признава за трудов стаж и се приравнява на време, през което реално е полаган труд. А след
като законът приравнява периода, през който работник или служител неправомерно е бил
отстранен от длъжност, на период на реално положен труд, то на ищеца се дължи и
допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода, през който
е бил отстранен от длъжност (26.04.2022 г. – 18.12.2023 г.) при зачитане на този период за
20
трудов стаж и професионален опит.
Следователно, размерът на дължимото обезщетение по чл. 225, ал.1 и ал.2 КТ за
релевантния период от 06.01.2024 г. до 06.07.2024 г. възлиза общо на сумата от 6568,41 лв.,
от които 131,44 лв. представляват обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 06.01.2024
г. до 08.01.2024 г. включително, т.е. за един работен ден и 6436,97 лв., представляващи
разликата между получено брутно трудово възнаграждение за периода от 09.01.2024 г. до
06.07.2024 г. при друг работодател - „ВиК" ЕООД - Хасково и брутното трудово
възнаграждение, което ищецът е щял да получи в МРРБ, съобразно правилото на чл.225, ал.2
КТ. До този размер предявеният иск следва да бъде уважен, а за разликата – до пълния
предявен размер от 6569,55 лева – като неоснователен да бъде отхвърлен.
Тази сума в общ размер от 6568,41 лева следва да бъде присъдена ведно с поисканата
законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 29.02.2024 г., до окончателното
изплащане на обезщетението.
По иска с правно основание чл.128 т.2 КТ:
За да бъде уважен предявения иск по чл.128, т.2 КТ, в съдебното производство следва
да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. страните да са се
намирали в трудово правоотношение през съответния период; 2. работникът/служителят да е
престирал труд; и 3. работодателят да не е изпълнил задължението си за заплащане на
трудовото възнаграждение на работника/служителя за положения от него труд.
По гореизложените съображения следва да се приеме, че страните са се намирали в
ТПО в процесния период 01.01.2024 г. – 05.01.2025 г., когато както бе посочено по горе,
реално му е била връчена процесната уволнителна заповед. Установи се още категорично, че
през тези четири работни дни ищецът е престирал труд и е изпълнявал трудовите си
функции, противно на изложеното от ответника, както от събраните гласни доказателства
посредством разпита на свид. Р. Англова А., така и от писмените такива – представените
снимки, от които е видно, че в посочения период ищецът е кореспондирал със служители с
ръководни функции. От страна на ответника не бяха ангажирани никакви доказателства,
оборващи тезата, че същият добросъвестно е изпълнявал основните си трудови задължения.
Съобразно чл.242 КТ, полаганият труд през този период е бил възмезден, предвид
естеството на всяко трудово правоотношение. Срещу положения труд, с оглед
императивното изискване на закона, за работодателя е възникнало насрещното задължение
да заплати на работника трудово възнаграждение. Предвид презумпцията за добросъвестно
изпълнение на трудовите задължения (чл. 8, ал.2 КТ), която както бе посочено вече, не бе
оборена в настоящия процес, съдът намира, че ищецът има право на трудово
възнаграждение за периода на действие на трудовия му договор с ответника.
По така изложените съображение следва да се приеме, че искът с правно основание
чл.128, т.2 КТ е доказан в своето основание, а относно размерът му съдът кредитира
заключението на назначената ССчЕ, съгласно което размерът на брутното трудово
възнаграждение за един работен ден възлиза на 131,44 лв., или за четири дни – 525,03 лева.
Така исковата претенция в тази част следва да бъде уважена до този размер, а в останалата й
част до предявения размер от 530,03 лева, да бъде отхвърлен като недоказан, респ.
неоснователен.
Предвид основателността на главния иск в съответната част, основателна се явява и
акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху неплатения размер на
трудовото възнаграждение, считано от датата на предявяване на иска – 29.02.2024 г. до
окончателното й изплащане.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78 ал.1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 3307,00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение, съобразно представените доказателства за реалното му извършване и
21
приложение списък по чл.80 ГПК. Възражението на ответника по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение се явява неоснователно,
доколкото същото е съобразно с минимумите, определени по правилата на чл.2, ал.5 и чл.7,
ал.1 т.1 и ал.2, т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа,
съответства на фактическата и правна сложност на делото и извършените от адв. Т.В.
процесуални действия, в това число и в участието й в пет съдебни заседания.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и по аргумент от т. 10 на Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ответникът ще следва да бъде
осъден да заплати по сметка на Районен съд – Хасково дължимите държавни такси по
предявените искове и направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице в
размер на 400 лева или в общ размер на 892,74 лева, от които по 50,00 лв. за двете
неоценяеми претенции по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ; 80,00 лв. за иска по чл.74, ал.4, вр. ал.2
изр.1-во и 312,74 лева /262,74 лв.+50,00 лв./ върху уважените размери на претенциите по чл.
344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 ал.1 и ал.2 1 КТ и чл.128 т.2 КТ, определени съгласно чл. 1 и чл. 3
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
По предявените обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл.74,
ал.4, вр. ал.2 изр.1-во; чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3, вр. чл.225, ал.1 и ал.2 и чл.128, т.2 от
Кодекса на труда /КТ/ от И. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“Васил Друмев“ № 13, ет.4, ап.5, адв. Т.В.
от АК – Хасково против Министерство на регионалното развитие и благоустройството,
гр.София, ул."Св. Св. Кирил и Методий" № 17-19:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНА, на основание чл.74, ал.4, вр. ал.2 изр.1-во КТ,
клаузата по т. 1 за срок, включена в Допълнително споразумение № РД-02-16-549/22.08.2016
г., към трудов договор № РД-02-16- 428/01.04.2010 г., сключен между И. Н. Д., ЕГН
********** и Министерство на регионалното развитие и благоустройството, предвиждаща
срок на трудовия договор до приключване на Програмата за трансгранично сътрудничество
ИНТЕРРЕГ - ИПП България - Турция 2014 – 2020 г., но не по - късно от 31.12.2023 г., поради
противоречие и заобикаляне на закона.
ПРИЗНАВА за незаконно, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на И. Н.
Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.***************, извършено на основание чл.
328, ал. 1, т. 3 КТ със Заповед № РД-02-16- 25/02.01.2024 г. на министъра на регионалното
развитие и благоустройството като ОТМЕНЯ като незаконосъобразна Заповед № РД-02-16-
25/02.01.2024 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството.
ВЪЗСТАНОВЯВА И. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
ул.*************** на заеманата преди уволнението длъжност - “ръководител на съвместен
секретариат по Програма за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ - ИПП България –
Турция 2014 – 2020 г.“, Дирекция „Управление на териториалното сътрудничество“ при
Министерството на регионалното развитие и благоустройството.
ОСЪЖДА Министерство на регионалното развитие и благоустройството, гр.София,
ул."Св. Св. Кирил и Методий" № 17-19, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 и
ал.2 КТ да заплати на И. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.***************,
сумата от общо 6568,41 лева, представляваща обезщетение за времето, през което е останал
без работа поради незаконно уволнение и разликата в заплатите за времето, през което
служителят е работил на по-ниско платена работа, за времето от 06.01.2024 г. до 06.07.2024
г., ведно със законна лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба –
22
29.02.2024 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата над
6568,41 лева до пълния предявен размер от 6569,55 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.128, т.2 КТ, „Министерство на регионалното развитие и
благоустройството, гр.София, ул."Св. Св. Кирил и Методий" № 17-19, да заплати на И. Н. Д.,
ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково, ул.***************, , сумата от 525,03 лева,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.01.2024 г. до
05.01.2024 г. включително, ведно със законна лихва върху нея, считано от датата на подаване
на исковата молба – 29.02.2024 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ този иск
за разликата над 525,03 левадо пълния предявен размер от 530,03 лева, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ДОПУСКА, на основание чл.242, ал.1 ГПК, предварително изпълнение на решението
в частта на присъдените обезщетения за работа.
ОСЪЖДА Министерство на регионалното развитие и благоустройството, гр.София,
на основание чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на И. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.Хасково,
ул.***************, съдебен адрес: гр.Хасково, ул.“Васил Друмев“ № 13, ет.4, ап.5, адв. Т.В.
от АК – Хасково, сумата от 3307,00 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА Министерство на регионалното развитие и благоустройството, гр.София,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на държавата по сметка на Районен съд –
Хасково сумата от 892,74 лева, представляваща дължими държавни такси и разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ Не се чете.
Вярно с оригинала.
Секретар: С.А.
23