Решение по дело №227/2024 на Административен съд - Сливен

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба от С. И. А. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ***, подадена против Решение № 9001-19-24#3 от 08.04.2024 г., издадено от Директора на Териториално поделение /ТП/ на Националния осигурителен институт /НОИ/ – Сливен, с което е отхвърлена жалбата на С. И. А. срещу Разпореждане № 191-00-2000-3 от 16.02.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Сливен, с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по заявление Вх. № 191-00-2000 от 25.09.2023 г. по описа на ТП на НОИ – Сливен.

В жалбата си оспорващият изразява несъгласие с оспореното решение. Счита, че следва да му бъде платено обезщетение за безработица. Излага съображения, че: не живее и не работи постоянно във В., а само като с. р. по 6,7 месеца; с. му е в България и пребивава в България; в България плаща данъци, осигуровки, сметки; България е държавата му по пребиваване; всяка година по 5,6 месеца живее в България при с. си.

В съдебно заседание оспорващият, редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Излага съображения в подкрепа на твърденията за незаконосъобразност на оспорения акт. Счита, че: оспорващият изцяло попада в хипотезата на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г., с оглед на което България е компетентната страна, която следва да се погрижи за обезщетението му за безработица; центърът на жизнените интереси на оспорващия - домът му, с. му, д. му м. д., цялото му имущество - движимо и недвижимо, за което се грижи, плаща своите задължения по реда на Закона за местните данъци и такси, е именно в България, поради което България е не само държавата му по произход, но и държавата му по пребиваване. Моли оспореното решение да бъде отменено и преписката да бъде изпратена на административния орган за произнасяне със задължителни указания от съда по тълкуването и прилагането на закона и правото в искания от оспорващия смисъл. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Административният орган, редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Представлява се от упълномощен процесуален представител, който оспорва жалбата като неоснователна, моли да бъде отхвърлена, счита обжалваното решение за законосъобразно, претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В представен писмен отговор излага съображения в подкрепа на твърденията си.

Административният съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото относими към спора доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

На 25.09.2023 г. от оспорващия С. И. А. е подадено Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица по КСО, с Вх. № 191-00-2000 от 25.09.2023 г. по описа на ТП на НОИ – Сливен. Към заявлението са приложени: Заявление от 25.09.2023 г. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС/ЕИП или Швейцария; Декларация от 25.09.2023 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004. В заявлението за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, А. е декларирал следните осигурителни периоди: във В. от 10.01.2022 г. до 02.10.2022 г. и от 17.01.2023 г. до 26.08.2023 г., и в Б. от 04.09.2023 г. до 20.09.2023 г. с причина за прекратяване на трудовата му дейност - изтичане срока на договора. В Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004, А. е посочил, че: през периода на последната му заетост в чужбина, с., д., преобладаващата част от р. му са живели в България; разполага с постоянно жилище в България; през периода на последната му заетост в чужбина е живял под наем; през периода на последната му заетост в чужбина няколко пъти в годината или по-рядко се е завръщал в България.

С оглед извършване на преценка относно правото на оспорващия на парично обезщетение за безработица, в хода на административното производство, чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, от ТП на НОИ – Сливен е отправено искане до В. и до Б. за осигурително досие - т. р. /******/, предвид което производството по отпускане на обезщетението е спряно с Разпореждане № 191-00-2000-1 от 27.09.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Сливен, издадено на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО.

В отговор на 12.12.2023 г. са получени документи *** /осигурително досие - т. р./, в които са удостоверени следните периоди на осигурена заетост на оспорващия А.: в Б. от 04.09.2023 г. до 20.09.2023 г., и във В. от 10.01.2022 г. до 02.10.2022 г. и от 16.01.2023 г. до 26.08.2023 г.

На 18.12.2023 г. от оспорващия е представен преносим документ ***, издаден от В., с потвърдени периоди на осигурена заетост от 12.01.2017 г. до 26.08.2023 г.

Съгласно „Справка за осигурителен стаж за безработица“, С. И. А. е работил във В. от 2010 до 2023 г., със следните осигурителни периоди: от 20.01.2010 г. до 01.08.2010 г.; от 13.01.2011 г. до 19.07.2011 г.; от 13.01.2012 г. до 17.07.2012 г.; от 26.01.2013 г. до 30.07.2013 г.; от 17.01.2014 г. до 02.08.2014 г.; от 17.01.2015 г. до 10.08.2015 г.; от 18.01.2016 г. до 11.08.2016 г.; от 12.01.2017 г. до 20.08.2017 г.; от 15.01.2018 г. до 16.04.2018 г.; от 14.01.2019 г. до 27.08.2019 г.; от 13.01.2020 г. до 02.09.2020 г.; от 11.01.2021 г. до 12.07.2021 г.; от 10.01.2022 г. до 03.10.2022 г.; от 16.01.2023 г. до 27.08.2023 г., и в Б. с осигурителен период от 04.09.2023 г. до 21.09.2023 г.

Съгласно данните от Регистъра на трудовите договори и Регистъра на осигурените лица, оспорващият А. е работил в България преди 11.01.2010 г.

В административното производство са изискани справки от: Дирекция „Бюро по труда“ - ***, Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Сливен /ОД на МВР – Сливен/ и Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП/ - Бургас, офис Сливен, видно от които: регистрираните влизания/излизания на А. на територията на Република България съвпадат с декларираните периоди на осигуряване във В. и Б.; за периода от 2019 г. до 2023 г., от С. И. А. е подадена годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2019 г.; за периода от 2019 г. до 2023 г. няма данни за осигуряване на А. в България; за периода от 2018 г. до 2023 г. С. А. е регистриран четири пъти със статут на безработно лице, като регистрациите са прекратявани по желание на лицето или поради започване на работа в друга държава.

С Разпореждане № 191-00-2000-2 от 16.02.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Сливен, издадено на основание чл. 55 от АПК, производството по заявлението на А. за отпускане на парично обезщетение за безработица е възобновено, с оглед получените от компетентните институции на Б. и В. документи, удостоверяващи осигурителни периоди.

С Разпореждане № 191-00-2000-3 от 16.02.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Сливен, издадено на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, на оспорващия А. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В мотивите на разпореждането е посочено, че: парично обезщетение за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава; А. е упражнявал трудова дейност във В. в периода от 2010 г. до 2023 г., след което има краткотрайна трудова заетост в Б., което обосновава наличие на дълготрайна и стабилна връзка с О. к.; България не е държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Сливен, е обжалвано от А. по административен ред в срока по чл. 117, ал. 2, т. 2 от КСО. С Решение № 9001-19-24#3 от 08.04.2024 г., издадено на основание чл. 117, ал. 3 от КСО, Директорът на ТП на НОИ – Сливен, се е произнесъл по жалбата и е отхвърлил същата като неоснователна. За да постанови акта си, административният орган, след като е извършил подробен анализ на събраните по преписката доказателства и на относимите за случая разпоредби, е приел, че: на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, по смисъла на регламента, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство; А. е лице, което не е придобило „последен“ осигурителен период според българското законодателство; в обжалваното разпореждане законосъобразно е прието, че не българската държава е държавата на пребиваване.

Горепосоченото решение на Директора на ТП на НОИ – Сливен, е съобщено на оспорващия на 10.04.2024 г., а жалбата срещу него е подадена на 23.04.2024 г.

Въз основа на установените по делото факти, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен административен орган, действал в кръга на предоставените му правомощия по смисъла на чл. 117, ал. 3 от КСО. Спазена е установената от закона форма – оспореният акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили като основание за постановяване на административното решение. Същото съдържа изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Издавайки акта си, административният орган е приложил правилно материалния закон и е действал в съответствие с целта на закона.

В чл. 54а, ал. 1 от КСО е предвидено, че право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, а съгласно чл. 54а, ал. 2, т. 4 от КСО, за придобиване право на парично обезщетение се зачита и времето, зачетено за осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по който Република България е страна или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност.

Оспорващият е б. г. и следователно е лице, спрямо което намират приложение европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които следва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3, § 1, б. „з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко. Съдържащите се в регламента правила са пряко приложими във всички държави-членки /чл. 288 от Договора за функционирането на Европейския съюз/ и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на принципите за: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост и осигуряване. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава–членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, според което спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава–членка, се прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата–членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващия България не е компетентна държава-членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващият е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата /елементите/ за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 /регламента по прилагането/, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В съответствие с цитираните правила и с оглед събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд намира, че в случая по отношение на оспорващия следва да се приеме, че не българската държава е държавата на пребиваване, както правилно е приел и административният орган. Този извод е обусловен от следните обстоятелства: оспорващият е живял за дълъг период от време във В., където е осъществявал и трудова дейност. Макар и през този период оспорващият да се е връщал в България, не може да се приеме, че попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта /компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент/ върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, текстът на нормата изисква напълно безработното лице, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. Такива обстоятелства по делото не са налице.

В определение по дело С-30/22, Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като оспорващият е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне, само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 § 5, б. „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него - дело С-30/22. С оглед тълкуването на Съда на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на оспорващия е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в друга държава, където е пребивавал във връзка с дейността си. Съгласно чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент № 883/2004, безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“, се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Следователно, в оспореното решение и в потвърденото с него разпореждане законосъобразно, на основание чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е прието, че не българската държава е държавата на пребиваване.

В хода на съдебното производство от оспорващия не са ангажирани доказателства, които да опровергаят приетото от административния орган, че държавата по обичайното му пребиваване не е българската държава. Гореизложените изводи не се променят от обстоятелствата, че оспорващият притежава собствено жилище в държавата си по произход, че с. и социалните му контакти са в България. Оспорващият не отговаря на условието по време на последната си дейност като заето лице да е имал пребиваване в България.

По изложените съображения, оспореното решение е законосъобразно, а подадената срещу него жалба е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора, претенцията на оспорващия за присъждане на направените по делото разноски е неоснователна.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, претенцията на административния орган за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателна, поради което оспорващият следва да бъде осъден да заплати на административния орган, защитаван в процеса от юрисконсулт, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Сливен

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. И. А. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ***, подадена против Решение № 9001-19-24#3 от 08.04.2024 г., издадено от Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Сливен, с което е отхвърлена жалба с вх. № 9001-19-24 от 09.03.2024 г., подадена от С. И. А. с адрес: [населено място], ***, ***, срещу Разпореждане № 191-00-2000-3 от 16.02.2024 г., с което му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по заявление Вх. № 191-00-2000 от 25.09.2023 г.

ОСЪЖДА на С. И. А. с [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], ***, да заплати на Териториално поделение на Националния осигурителен институт – Сливен, сумата от 100 /сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на препис от същото.