Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр.София,
…юли 2021 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд,
ТО, 6-6 състав, в публичното заседание на двадесет и девети юни две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
ЕЛЕНА РАДЕВА
с участието на съдебен
секретар Снежана Апостолова, след като изслуша докладваното от съдията Радева
т.д.№2066 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Претенции с правно основание чл.240 ЗЗД.
В исковата молба ищецът „Г.– Х“ ЕООД, ЕИК ****, твърди, че между него и ответника „М.Д.“
ООД е сключен договор за заем на 02.10.2017г. По силата на този договор ищецът,
като заемодател, е предоставил на ответника, в качеството му на заемател,
сумата от 280 000 лева, на траншове, както следва: на 04.10.2017г. – сума
в размер на 60 000лева; на
30.10.2017г. – сума в размер на 50 000лева; на 13.11.2017г. – сума в
размер на 40 000лева; на 20.11.2017г. – сума в размер на 50 000лева; на 20.11.2017г. – сума в размер на
30 000лева; на 01.12.2017г. – сума в размер на 30 000лева; на
13.12.2017г. – сума в размер на 30 000лева и на 09.01.2018г. – сума в
размер на 20 000лева. Предоставянето на тези сума е осъществено по банков
път. Въз основа на анекс от 24.08.2018г. ищецът е предоставил на ответника
допълнително сума в размер на 30 000лева, с което общият размер на заема е
достигнал сумата от 310 000лева.
И договорът и анексът към него са подписани и от
физическото лице И.Н. Несторово, като съдлъжник.
Към датата на подаване на исковата молба в
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума не е извършено погасяване
на задължението, който факт е дал основание на ищеца с едностранно предизвестие
, връчено на ответника на 17.06.2020г. да прекрати договора.
Ищецът твърди, че с нормата на чл.6 от подписания
договор страните са уговорили лихва в размер на 2% годишно, която за периода от
03.10.2017г. до 13.09.2020г. е в размер на 2 991,66лева.
Ищецът твърди, че след прекратяване на договора
ответникът му дължи обезщетение в размер на законната лихва.
Твърди, че предявява частичен иск за главницата в
размер на 50 000лева от общо дължимата сума от 310 000лева.
Моли съда, след като установи основателността на
изложеното, да постанови решение, с което осъди ответниците да му заплатят
следните суми: главница от 50 000лева, представляваща част от общо дължима
сума от 310 000лева; възнаградителна
лихва в размер на 2 991,66лева за периода от 03.10.2017г. до 13.09.2020г.
и законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на сумата.
Претендира и разноските по делото.
В срока за отговор „М.Д.“ ООД, комуто книжата са
връчени по реда на чл.50, ал.4 ГПК, не дава отговор и не взема становище по
претенцията.
В срока за отговор ответникът И.Н.Н., не спори по
допустимостта на претенцията. Оспорва нейната основателност.
Излага следното: между съдружниците в ответното
дружество, посочени в отговора на исковата молба, е взето решение да се
разработи музикален клуб и да се развие бизнес. За целта всеки от съдружниците
следва да внесе пари в дружеството „М.Д.“ ООД, за да може да се доизгради,
поддържа и разработи музикалният клуб. Доверено лице и Г.за прозрачност в
работата на клуба на ищеца „Г.– Х“ ЕООД е бил Х.Х.Х., син на управителя на
ищеца и точно поради тази причина той е станал съдружник в дружеството.
Ответникът Н. твърди, че той лично не е участвал в
дяловото разпределение на капитала на дружеството, но е имал с останалите
съдружници уговорка и той да участва с финансови средства, като медийно познато
лице да рекламира клуба и да подпомага дейността му с музикантските контакти,
които има. След като нещата с клубната дейност потръгнат, уговорката е била
всеки от съдружниците и ответникът Н. да си получи обратно средствата, които са
дадени. Предвид това били направени фиктивни договори за заем, включително и
този, въз основа на който ищецът предявява претенцията си. Твърди, че договорът
за заем на ищеца е фиктивен и има единствено за цел да бъде вид обезпечение за
дадените финансови средства от ищеца за развиване на бизнес. Твърди, че парите
не са давани като заем на ответното дружество, а представляват негова вноска срещу която посоченото
от ищеца доверено лице Х.Х.Х. е получил 20 дяла от капитала на ответника.
Ответникът Н. твърди, че от представените
документи от ищеца ясно се вижда, че той пари не е получавал и поради това
приема, че има качество на поръчител, а не на съдлъжник в този фиктивен договор
за заем.
Ответникът твърди, че съгласно чл.9 от договора
заемателят е поел задължение след изтичане на 3-месечен срок от датата на
сключване на договора за заем да започне да изплаща месечни вноски от първо до
пето число на текущия месец. Това означава, че от 02.01.2018г. заемателят е
следвало да започне за плаща някакви вноски, съобразно финансовото си
състояние, което не е сторено. Счита, че задълженията за връщане на сумата е
станало изискуемо много преди датата на завеждане на делото, поради което, на
основание чл.147 ЗЗД твърди, че няма задължение по сделката, тъй като
кредиторът не е предявил иск против длъжника в течение на 6 месеца от датата на
изискуемостта на договора.
Моли съда да отхвърли предявения срещу него иск.
В допълнителната искова молба ищецът признава, че Х.Х.Х.
е син на управителя на ищеца и съдружник в ответното дружество.
Оспорва твърдението, че договорът е фиктивен.
Твърди, че постъпилите по банковата сметка на ответника суми са надлежно
осчетоводени от ответника и основанието за превеждане на тези суми е именно
заемното правоотношение, а не друго основание (плащане на парични вноски за
сметка на някой от съдружниците или др.) Ищецът в нито един момент не е смятал
да подпомага безвъзмездно дейността на ответника- ТД.
Оспорва ответникът ФЛ да има правната фигура,
която сочи в отговора на исковата молба.
Съобразно дадените от съда указания ответникът Н.
с молба от 16.03.2021 година уточнява, че под фиктивен договор следва да се
разбира, че договор за заем реално не е сключван (привиден), като идеята е
всички договори, които са били направени е след като музикалният клуб започне
да реализира печалба по тези договори за заем да се погасяват суми и да се
предоставят на собствениците на дружеството, като по този начин се оптимизира
плащане/ неплащане на данък дивидент или други подобни.
С оглед предоставената на ищеца възможност да
вземе становище по тази молба на ответника Н., „Г.– Х“ ЕООД оспорва тези
твърдения да се основателни, като твърди, че съществуващата между страните
договорна връзка представлява договор за заем.
Съдът, преценявайки събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:
По делото е представен документ, обективиращ
договор за заем, сключен на 02.10.2017г. между „Г.– Х“ ЕООД, ЕИК ****, в
качество на заемодателя и „М.Д.“ ООД, ЕИК ****, в качество на заемател, по
силата на който заемодателят е предал на заемателя сумата от 280 000лева,
за срок от 3 години, считано от датата на подписване на договоря, като
заемателят е поел задължение след изтичане на срока на договора да върне
заетата сума.
Страните са се съгласили, че предаване на
паричната сума следва да се осъществи по посочена от заемателя банкова сметка(***.2);
заемодателят има право да прекрати едностранно договора след изтичане на 18
месеца от датата на сключването му с едноседмично предизвестие и да получи в
срок от 1 месец обратно цялата сума, след приспадане на заплатените суми до
датата на прекратяване на договора.
Страните са уговорили лихва в размер на 2% годишно
от датата на сключване на договора. Авторството на документа не е оспорено в
процеса.
На 24.08.2018г. е сключен анекс към договора за
заем, по силата на който „Г.– Х“ ЕООД, в качество на заемодател, да
предоставени на заемателя „М.Д.“ ООД заемна сума още в размер на
30 000лева, като е уточнено, че общият размер на заемната сума е
310 000лева, като са приели, че останалите клаузи на договора за заем
остават непроменени.
По делото са представени извлечения от банкова
сметка ***, че по банков път тази страна е извършила парични преводи към
ответника- ЮЛ. Представени са платежни нареждания за всяка от преведените суми.
По делото е допусната и изслушана ССчЕ, изготвена
от вещото лице А.Т., която дава заключение, че уговорената заемна сума
действително е била преведа от ищеца на ответника търговско дружество, като
извършените от ищеца плащания са както следва: на 04.10.2017г. е преведена
сумата от 60 000лева; на 30.10.2017г. е преведена сумата от
50 000лева; на 15.11.2017г. е преведена сумата от 40 000лева; на
30.11.2017г. е преведена сумата от 50 000лева; на 01.12.2017г. е преведена
сумата от 30 000лева; на 12.12.2017 година е преведена сумата от
30 000лева; на 09.01.2018г.е преведена сумата от 20 000лева и на
28.08.2018г.е преведена сумата от 30 000лева- общо преведени
310 000лева, с посочено основание за всички преводи – по договор за заем.
Вещото лице е установило, че предоставените от
ищеца средства са осчетоводени в счетоводните регистри на ищеца по сметка
498“Други дебитори“, а при проверка на публикуваните от ответника ГФО вещото
лице е констатирало, че са посочени задължения за 2017г. в размер на 272
хил.лева и за 2018г. – 514 хил.лева.
Не са установени данни за погасяване на вземанията
на ищеца.
По делото са допуснати и изслушани като свидетели Д.К.и
П.М.за установяване на обстоятелства, при които е сключен договорът за заем.
От показанията на св.К.се установява, че този
свидетел не е съвсем наясно със спора между страните. Знае, че се касае за
някакви пари, същите били за заем, което е породила неговото недоумение.
Твърди, че тези пари са за музикалния клуб. Не е участвал активно в проведените
разговори. Разбрал от своя съдружник И.Н., че нещата вървят добре, че имат
пари, за да продължат ремонта. Не е сигурен относно размера на предоставената
от Х.сума – между 200 000 – 300 000лева. Твърди, че не знае да е
даден заем на клуба, предполага, че има уговорка Х.Х.да получи дружествени
дялове от „М.Д.“ ООД, на базата на тези
пари. Самият свидетел се чувства като съдружник в това дружество, участвайки с
идеи и визия.
Свидетелят П.М.дава следните показания: работи
като адвокат и в началото на 2017 година негов клиент (И.Н.) се обърнал към
него за сключване на предварителен договор да продава билети за новосъздадения
музикален клуб – М.Д.. Направили дружество, започнали да набират капитал, с
който да се направи грандиозен ремонт. При създаване на „М.Д.“ ООД съдружниците
направили вноски от около 300 000 – 350 000лева, като идеята е била
да се направят първоначални вноски и с тези пари да се плати ремонта.
Уговорката била да не се внася всичко в капитала на „М.Д.“ ООД, а се разбрали
след 6 месеца, когато клубът заработи, да остойностят това, което са получили в
клуба с техните пари и да увеличат капитала на дружеството, и съразмерно да
увеличат дяловете си. Свидетелят го определя като плащат едно, получават дялово
участие, след разрастване на дейността – правят увеличение на капитала и др.,
за „да делегират този договор за заем“. И да го махнат. Твърди, че идеята на
договора за заем е било нещо от рода на обезпечение на парите, докато се
направи ремонта.
Твърди, че съдружниците в ответника търговско
дружество са били около 4 или 5 човека, а за Х.Х.Х. е съществувала уговорка да
получи дружествени дялове и той затова е дал парите. Той или някой от фамилията
не си спомня. Твърди със сигурност, че тези пари не са дадени в заем, тези пари
са, за да могат да станат съдружници в клуба. Като се направи ремонт никой не
трябва да връща пари на никого, защото ще получава дивидент. Твърди, че като му
показали договора обяснил, че това не е форма на обезпечение, но след като
страните си вярвали…Твърди, че поради професионалната насоченост на участниците
в тези процеси, едва ли те са съставили обратно писмо, за действителните си
правоотношения. Твърди, че между
получаването на парите и придобиване на статут на съдружници, са в
рамките на 24 часа.
При така установената фактическа обстановка съдът
достига до следните изводи:
Безпротиворечива е съдебната практика, че не може да се приеме, че всяко плащане на суми от
едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Освен
като заем плащането може да бъде също резултат на уреждане сметки, дарение,
погасяване дълг и пр. Затова плащането, което в случая е направил ищецът на
наследодателя на ответниците, правилно е прието, че не може да се презумира
като заем. Следователно, в тежест на ищеца е да
установи при пълно и главно доказване наличие на облигационна връзка, носеща
характеристите на договора за заем, регламентиран с нормата на чл.240 ЗЗД.
Приема се, че фактическият състав на договора
за заем включва следните елемни: съгласие на страните за предаване от
заемодателя на заемателя, в собственост, парична сума със задължение последният
да я върне и реално предаване на тази сума, с оглед на това, че договорът за
заем представлява реален договор. Посочените елементи от състава на претенцията
следва да бъдат установени при пълно и главно доказване от страна на
ищеца-заемодател, тъй като той извлича изгода от сключения с ответника договор
и търси изпълнение на договорното задължение от страна на заемодателя.
Ответникът следва да проведе насрешно
доказване на своите правоизключващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни за себе си последици.
В настоящия случай събраните по делото
писмени доказателства- договор за заем и документи, удостоверяващи реалното
предаване на паричните средства, както и заключението от ССчЕ, установяват наличие на заемно правоотношение
между страните в процеса, което легитимира ищеца от материално-правна гледна
точка.
Ответникът Н.
е въвел правоизключващо възражение за нищожност на заемната сделка, като
привидна такава, тъй като целта на предаване на паричната сума от страна на
ищеца на първия ответник е получаване на дружествен дял от страна на сина на
управителя на ищеца – Х.Х.. Че това лице има качество на съдружник в ответното
дружество се установява от вписванията по партидата на „М.Д.“ ООД, което сочи,
че участието на Х.Х.Х. в капитала на ответника е със сумата от 20 000лева.
Макар и
процесуално допустимо съдът приема това възражение за нищожност за
неоснователно.
Това е
така, тъй като при привидната (симулативна) сделка волеизявлението, по която се
нуждае от приемане и със съгласие на другата страна, не се желае настъпване на
нейните правни последици. Тази сделка само дава вид, но в същност, страната,
която я сключва не иска да породи действие. Налице е съзнателно несъответствие
между желаното и изразеното Смисълът от сключване на привидни сделки е да се създаде впечатление у третите за
сделката лица, за наличие на конкретно правоотношение, чиито правни последици
страните не желаят. Тъй като се касае за договор то следва да се приеме, че е
налице съгласие у двете страни по договора за непораждане на целените с нея
правни последици.
Тезата на
ответника е, че тази привидна сделка (заемът) прикрива друго правоотношение,
страни по което са неучастващо по делото лице (Х.Х.) и ответника ЮЛ. По принцип страната, която е подписала
договора, е извършила изявление в частен документ със съответното съдържание.
Когато тази страна твърди в хода на делото, че отразената в документа сделка е
симулативна, всъщност желае да опровергае съдържанието на писмен документ.
Съгласно чл.164, ал.1,т.6 ГПК в този случай свидетелските показания са недопустими, освен ако няма
изрично съгласие на страните/ал. 2 на чл.164 ГПК/ или при т. нар.
начало на писмено доказателство/чл.
165, ал. 2 от ГПК/.
Според
правната доктрина и съдебната практика, обратното писмо (пълен обратен документ) е, съставен нарочно за
разкриване на симулацията, който съдържа писмени изявления на страните по
сделката относно действителните им отношения чрез отразяване съдържанието на прикритата сделка. За разлика от него,
непълният обратен документ (начало на писмено доказателство) е случаен документ, който сам по
себе си не разкрива симулативния характер на явната сделка, но съдържа
изявления на страната относно факти и обстоятелства, които правят наличието на
симулация вероятно. Тези същностни различия в съдържанието на двата документа
обуславят и различното им доказателствено значение - докато обратното писмо
доказва директно симулативността на атакуваната сделка, без да са необходими други доказателства, наличието
на непълен обратен документ по делото е само предпоставка за преодоляване на
установената в чл.164, ал.1,т.6 ГПК недопустимост на свидетелските показания. Според
изричната разпоредба на чл. 165, ал. 2 ГПК, когато страната се домогва да докаже, че
изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими,
ако в делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или
удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно
твърдението за симулация.
Разпитаните
по делото свидетели дават показания в насока, че всъщност причината за
предоставяне на паричната сума на ответника от страна на ищеца е придобиване на
дружествен дял от страна на Х.Х.в ответното дружество, но тези доказателствени
средства не се явяват надлежни доказателства за установяване симулативността на
договора. Това е така, тъй като ищецът изрично се е въпротивил на
допускането на свидетелски показания в тази насока, а също и поради липса на
начало на писмено доказателства, което би оправдало от процесуална гледна точна
разпита на свидетелите. По този въпрос е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решения: № 39 от
02.05.2018 г. по гр. д. № 1859/2017 г. на Първо г.о.; № 524 от 28.12.2011 г. по
гр. д. № 167/2011 г. на Четвърто г.о.; № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. №
2902/2014 г. на Трето г.о.; № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на
Трето г.о.; № 27 от 10.09.2012 г. по търг. д. № 154/2010 г. на Второ т.о.; №
192 от 23.01.2014 г. по търг.д. № 542/2012 г. на Първо т.о.; № 94 от 28.08.2019
г. по гр. д. № 3612/2018 г. на Трето г.о.; № 184 от 19.01.2016 г. по гр. д. №
6394/2014 г. на Трето г.о. и № 204 от 21.09.2011 г. по гр. д. № 1212/2010 г. на
Трето г.о.. Според същата "начало на писмено доказателство" по смисъла
на чл. 165, ал. 2 ГПК е този документ, в който
привидността не е призната, но са обективирани други изявления, изходящи от
насрещната страна, непозоваваща се на привидността, или пък удостоверяващи
нейни изявления пред държавен орган, които създават индиция, че е възможно
сделката да е симулативна, т.е. че е възможно страните по нея да не са желали
настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно. Както е посочено и по- горе, начало на писмено доказателства по делото не е
установено, поради което и свидетелските показания се явяват недопустими.
Ето защо
съдът намира, че ответникът Н. не е осъществил насрещно доказване на
възражението за нищожност на договора за заем като симулативна сделка, а това
дава основание на съда да приеме наличие на валиден договор, по който ищецът е
изправна страна, имаща интерес от реално изпълнение по него – да иска връщане
на заетата сума от ответниците.
По
отношение на второто възражение на ответника Н., а именно, че същият има
качество на поръчител, поради което искът срещу него се явява недопустим,
поради изтичане на срока по чл.147 ЗЗД.
Процесният
договор за заем съдържа единствено подписа на ответника И.Н., обозначен като
съдлъжник.
Въпросът е
от какво е породена длъжниковата договорна отговорност и дали за нейното
възникване е налице основание, посочено в разпоредбата на чл.138 и сл. ЗЗД.
Дадената от
страните по сделката квалификация е твърде обща и не сочи основание за нейното
възникване.
Възникване
на пасивната солидарност е възможно по силата на закона или по силата на
постигнато между страните съгласие – чл.121 ЗЗД. Такава пасивна солидарност
възниква, когато длъжниците са съдлъжници (общо получили заемната сума), а също
и при договор за поръчителство, въз основа на авал, делкредере, встъпване в
дълг и други, но правата и задълженията в тези случаи са различни и възникват
при различни фактически състави, предвидена е и различна форма. Без значение е
какво твърдят страните, като ищецът има тежест на доказване за твърдяната
пасивна солидарност.
В настоящия случай ответникът Н. твърди,
че има качество на поръчител, но не представя доказателства за наличие на такъв
договор, който да е сключен от него и ищеца по делото. Ето защо съдът не
споделя тази теза на ответника и я намира за несъстоятелна, тъй като тя не
намира опора в доказателствата по делото. Договорът за поръчителство предвижда
писмена форма за неговата валидност. От обективираните клаузи в процесния
договор не може да се направи извод, че между ищеца и ответникат Н. е сключен
договор за поръчителство, тъй като липсват съществените елементи на този
договор, които да са обективирани в договора за заем.
Но това не означава, че при тълкуване на процесния
договор може да се направи извод, че този ответник е поел някакво друго
задължение. В текстовата част на договор Н. е обозначен като съдлъжник по
договора и включен в понятието „заемател“. Не се спори относно неговото
твърдение, че той не е получил част от заемната сума, а и самият ищец не твърди
подобно нещо. Заключението на ССчЕ е установило, че сумата е постъпила по
банковата сметка на ответника-търговско дружество. Всички права и задължения,
произтичащи от този договор са породени за заемодателя и заемополучателя по
делото, но не и за наименования като съдлъжник по договора за заем. Не е налице
посочено основание, от което да произтича неговата отговорност. Единствено е
посочено, че има качество на съдлъжник, ведно с дружеството „М.Д.“ ООД. Ето
защо подписването на договор от негова страна не може да се тълкува като поръчителство,
встъпване в дълг или някакво друго основание за ангажиране на договорната му
отговорност, тъй като между него и заемодателя не съществува такава
облигационна връзка. След като ищецът твърди наличие на основание за ангажиране
на отговорността на двамата ответници, като дори не упоменава, че е налице
хипотеза на пасивна солидарност, то в негова тежест е да установи
правопораждащия факт на това основание за ангажиране договорната отговорност на
ответника Н., тъй като тя не произтича от закона. Такова доказване ищцовата
страна не е осъществила, поради което съдът намира, че претенцията, насочена
срещу ответника Н. се явява недоказана и следователно- неоснователно предявена.
Обобщено: съдът приема, че частичният иск за
връщане на заемната сума от 50 000лев, ведно с уговорената цена на
ползване под формата на 2% годишна лихва (уговорена писмено, както повелява
нормата на чл.240, ал.2 ЗЗД, а тъй като сделката е субективна търговска сделка,
то възмездността е принцип) срещу ответника ЮЛ е доказана и следва да бъде
уважена, а по отношение на втория ответник – по изложени по- горе мотиви –
отхвърлена.
По разноските.
Ищецът е представи списък с разноски по чл.80 ГПК,
съобразно който претендира сумата от 4 819,67лева общо, представляваща
сумарна величина от заплатена държавна такса в размер на 2 119,67лева;
депозит за ССчЕ в размер на 400лева и адвокатско възнаграждение в размер на
2 300лева, за които са налични
доказателства по делото, че реално са понесени от страната.
По отношение на адвокатския хонорар ответникът е
направил възражение за прекомерност.
Съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. на
ВАС при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. - 830 лв. плюс 3
% за горницата над 10 000 лв. Материалният интерес по делото е
над 50 000лева. Следователно, манималният размер на адвокатското
възнаграждение е сумата от 2 119,75лева, която е незначително надвишена с
уговорената възнаграждение. Независимо от това съдът намира, че следва да уважи
възражението за прекомерност, тъй като делото не се отличава с фактическа и
правна сложност и на ищеца се присъдят разноски общо в размер на 3 809,42лв,
дължими му от ответника-търговец.
Ответникът Н. не е направил искане за присъждане
на разноски.
При изложеното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА, на основание чл.240 вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД,
„М.Д.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати/ върне на „Г.– Х“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление ***, офис 6, чрез адв.Л.С., сумата от
50 000лева (петдесет хиляди лева), представляваща част от дължима от
ответника на ищеца сума от 310 000лева, предоставена от ищеца на ответника
в заем, по силата на договор за заем от 02.10.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума,
начиная от 27.10.2020година до окончателното и плащане и сумата от 2 99166лева,
представляваща уговорена лихва за ползване на заемната сума за периода от
03.10.2017г. до 13.09.2020г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.240 вр.
с чл.79, ал.1 ЗЗД, за същите суми, насочен срещу И.Н.Н., ЕГН ********** с адрес
***, поради неоснователността му.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „М.Д.“ ООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати/ върне на „Г.– Х“ ЕООД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление ***, офис 6, чрез адв.Л.С., сумата
3 809,42лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: