Решение по дело №837/2021 на Районен съд - Шумен

Номер на акта: 152
Дата: 7 март 2022 г. (в сила от 13 юли 2022 г.)
Съдия: Димитър Петков Димитров
Дело: 20213630100837
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 26 март 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 152
гр. Шумен, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IX-И СЪСТАВ, в публично заседание на
седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Димитър П. Димитров
при участието на секретаря Татяна Б. Тодорова
като разгледа докладваното от Димитър П. Димитров Гражданско дело №
20213630100837 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, с която по реда на чл.
422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, от “Теленор България“ ЕАД против Т. АС. Д.
от гр. Шумен, са предявени, в условията на първоначално, обективно,
кумулативно съединение, положителни, установителни искове, за признаване,
като установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца –
Оператор на мобилни далекосъобщителни услуги, съществува изискуемо,
парично вземане, за което по образувано заповедно производство – ЧГД №
195/2021 г., по описа на ШРС, против длъжника – потребител, по реда на чл.
410 ГПК, има издадена Заповед № 260083/27.01.2021 г., за изпълнение на
парично задължение, в общ размер 435.82 лева, произтичащо от Договори, по
издадени фактури, с правно основание, както следва: по чл. 226 ЗЕС вр. чл.
318, ал. 1, вр. чл. 298, вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл. 286, вр. чл. 79, вр. чл. 71 ЗЗД и
цена 66.17 лв., с ДДС - неплатени месечни абонаментни такси за потребени
мобилни услуги, ведно с искане за законна лихва върху сумата, считано от
датата на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК – 16.12.2020 г., до
окончателно плащане; по чл. 92 ЗЗД и цена 168.26 лева - неустойка за
предсрочно прекратяване на договорен абонамент, ведно с искане за законна
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на Заявлението по чл. 410
ГПК – 16.12.2020 г., до окончателно плащане; по чл. 342, ал. 2 вр. чл. 318, ал.
1, вр. чл. 298 вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и цена 201.39 лв. -
1
неплатени вноски по Договор за лизинг на мобилно устройство начислени
заедно с месечните абонаментни такси за потребени мобилни услуги, ведно с
искане за законна лихва върху цената, считано от датата на подаване на
Заявлението по чл. 410 ГПК – 16.12.2020 г., до окончателно плащане.
Ищецът обосновава исковете си твърдейки, че ответницата била абонат
на ищеца – доставчик на мобилни услуги, като били сключен Договор за
мобилни услуги от 16.01.2017 г., чрез мобилен номер **********, по
програма „Нон стоп 24,99 лв.“, за срок от 24 месеца /до 16.01.2019 г./,
изменен с Допълнително споразумение, по програма „Тотал 24,99 лв.“, за
срок от 24 месеца /до 21.09.2020 г./, както и Договор от 21.09.2018 г., за
лизинг на мобилно устройство марка NOKIA 3.1 Whie, със срок на изплащане
- 23 месечни вноски в размер на 9.58 лв. всяка, съгласно Погасителен план.
Ежемесечно ищецът издавал фактури, с които начислявал договорените
абонаментна такса и лизингова вноска. Твърди се фактурираните за периода
м. януари 2019 г. – м. май 2019 г. услуги, не били платени от потребителя,
поради което мобилният оператор прекратил едностранно договорите, като
издал крайна Фактура № **********/05.05.2019 г., с която били начислени:
168.26 лв. - неустойка за предсрочно прекратяване на договорни абонаменти и
163.03 лв. - неплатени лизингови вноски за устройство NOKIA Whie. Въз
основа на Заявление, по реда на чл. 410 ГПК, било образувано ЧГД №
195/2021 г., по описа на РС Шумен и срещу ответницата била издадена
Заповед № 260083/27.01.2021 г. за изпълнение на парично задължение в
размер на 435.82 лева, ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК до окончателно плащане на вземането. Моли съдът
да постанови решение, с което да бъде признато за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумите: 66.17 лева - неплатени месечни
абонаментни такси за потребление на мобилни услуги по договорите; 168.26
лв. - неустойка поради предсрочно прекратяване на договора за мобилни
услуги; 201.39 лв. – неплатени лизингови вноски, ведно с искане за
присъждане на законната лихва върху сумата от 435.82 лв., от датата на
подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателно плащане на вземането.
Претендира разноски в заповедното и исковото производства.
В срока по чл. 131 ГПК назначения на ответника служебен защитник
подава писмен отговор. Намира исковата молба, както за недопустима, като
подадена от лице, без правен интерес или от лице без представителна власт,
2
така и исковете за неоснователни. Твърди, че към исковата молба ищецът не
бил представил доказателства за връчване на ответницата на уведомления, че
има изискуеми и ликвидни задължения по представените договори, което се
явявало нарушение на общите правила на договора за мобилни услуги. Прави
възражение за наличието на неравноправни клаузи, както и възражение за
нищожност на клаузи от договора, поради противоречие със закона. Прави
възражение за изтекла три годишна погасителна давност на вземанията. Моли
искът да бъде отхвърлен изцяло. Претендира разноски.
В проведеното по делото съдебно заседание ищецът поддържа исковата
молба, а ответникът, чрез назначения му служебен защитник, намира
исковата молба за неоснователна.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа страна следното:
От Договор за мобилни услуги от 16.01.2017 г. /л. 10/, се установява, че
на ответницата са предоставени телефонни услуги, чрез мобилен номер ***,
при ОУ на „Теленор България“ ЕАД /л. 21 по ГД № 1331/2020 г., по описа на
РС Нови Пазар/, с приложена Ценова листа /л. 13/. С Допълнително
споразумение от 21.09.2018 г. /л. 14/, чрез същия мобилен номер, на
ответницата са предоставени телефонни услуги по програма „Тотал 24,99
лв.“, по Ценова листа /л. 15/, за срок от 24 месеца /до 21.09.2020 г./.
С Договор за лизинг от 21.09.2018 г. /л. 17/, при ОУ за лизинг на
„Теленор България“ ЕАД /л. 18/, на ответницата е предоставено мобилно
устройство марка Nokia 3.1 Whie, със срок на плащане - 23 месечни вноски в
размер на 9.59 лв. всяка, съгласно Погасителен план. От приетите по делото и
неоспорени от ответника писмени доказателства се установява, че от ищеца
/доставчик на мобилни услуги/ са издадени: Фактура №
**********/05.01.2019 г. /л. 19/, с която, за отчетен период от 05.12.2018 г. –
04.01.2019 г., са начислени 33.77 лв. /с ДДС/, от които: такси – 21.81 лв. и
вноска лизинг – 9.59 лв., със срок за плащане – 20.01.2019 г.; Фактуpa №
**********/05.02.2019 г., /л. 20/, с която, за отчетен период 05.01.2019 г. –
04.02.2019 г., са начислени 33.77 лв., от които: такси - 23.23 лв. и вноска
лизинг – 9.59 лв., със срок за плащане – 20.02.2019 г.; Фактура №
**********/05.03.2019 г. /л. 21/, с която, за отчетен период 05.02.2019 г. –
3
04.03.2019 г., са начислени общо 34.57 лв. /с ДДС/, от които: 20.82 лв. /без
ДДС/ - за месечна абонаментна такса и 9.59 лв. - лизингова вноска, със срок за
плащане – 20.03.2019 г.; Фактура № **********/05.04.2019 г. /л. 22/, с която,
за отчетен период 05.03.2019 г. – 04.04.2019 г., са начислени такси 5.73 лв. и
лизинг – 9.59 лв., със срок за плащане – 20.04.2019 г.. С Фактура №
**********/05.05.2019 г. /л. 23/, за отчетен период 05.04.2019 г. – 04.05.2019
г., са начислени общо 435.82 лв., от които – 168.26 лв. - неустойки за
предсрочно прекратяване на договор и 163.03 лв. – лизинг, със срок за
плащане – 20.05.2019 г.. С Протокол от 26.10.2018 г. /л. 54/ мобилно
устройство марка Nokia 3.1 Whie, е прието в магазин на ищцовото дружество
с описание на повреда „не се включва“, „черно петно на гърба на телефона,
драскотини от горе и отдолу“, ,,протектор, който е с отчупено парче в горен
десен ъгъл”. Съгласно Сервизен протокол от 08.10.2018 г. /л. 55/, мобилното
устройство е прието с описани на повреда проблем при включване и
изключване и със забележки: „следи от удари по корпуса в долните два“. По
Жалба на ответницата от Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП,
регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище,
Разград и Силистра, е съставен Акт № К-0047130/24.01.2019 г. /л. 196/ за
извършена проверка и от Директора е издадено Наказателно постановление
№ В-0041130/08.04.2019 г. /л. 193/, с което на ищеца е наложена глоба в
размер на 3000 лв., на основание чл. 222а ЗЗП, която с Решение №
437/10.07.2019 г. по ВАНД № 1079/2019 г., по описа на РС Шумен /л. 199/, е
намалена на 700 лв.
От приобщеното ЧГД № 195/2021 г., по описа на РС Шумен, се
установява, че по Заявление рег. № 262463/17.12.2020 г., по описа на РС Нови
Пазар, в полза на ищеца срещу длъжника - ответник е издадена Заповед №
260083/27.01.2021 г., по описа на ШРС, за изпълнение на парично задължение
в размер на 435.82 лева, ведно със законната лихва от датата на постъпване на
заявлението в съда – 16.12.2020 г., до окончателно плащане, както и сумата
385 лева разноски. Заповедта е връчена на длъжника, който в законовия срок
подава възражение рег. № 263266/26.02.2021 г., по писа на РС Шумен. На
заявителя е дадена възможност и едномесечен срок да предяви иск по чл. 422
ГПК, съобщението за което е връчено на 08.03.2021 г.. С молба рег. №
264209/29.03.2021 г., заповедният съд е уведомен за подадената искова молба.
Представени са и други неотносими към предмета на правния спор
4
писмени доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на
чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази доводите на страните и
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира
за установено от правна страна следното:
Възраженията на назначения на ответника служебен защитник за
недопустимост на исковата молба като подадена от лице без представителна
власт, както и поради липса на правен интерес, настоящият състав намира за
неоснователни по следните съображения: Към исковата молба има приложено
пълномощно от законните представители на ищеца /л. 5/, с което
упълномощават Директор Дирекция „Правни отношения и корпоративно
управление“ Й. В. И. самостоятелно или чрез преупълномощени лица да
извършва всички действия свързани с юридическото обслужване на
Дружеството в това число да го представлява пред всички съдилища и
съдебни инстанции по всички граждански дела заведени от и срещу
Дружеството. С Пълномощно /л. 7/ Й. В. И. упълномощава В. Д. Д. и Д. Л. Ш.,
заедно и поотделно, да сключван от името на Дружеството договори за
правна помощ и съдействие с адв. З. Й. Ц., вписан в САК, какъвто договор и
пълномощно са налични на стр. 8 и стр. 9 по делото. В този смисъл исковата
молба не е подадена от лице без представителна власт. По общо правило
правният интерес се свързва и се предпоставя от твърдението на ищеца, че е
налице правен спор. Наличността на правен интерес е предпоставка, за да
може да се пристъпи към постановяване на решение по съществото на делото
по въпроса доколко твърдяното правоотношение съществува или не
съществува. Разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК поставя изрично изискването
за наличие на правен интерес само за установителните искове. При другите
искове правният интерес произтича от естеството на търсената защита.
Застъпван е и възгледът, че интересът няма да бъде налице, когато ищецът
може да постигне същата цел по друг, по-кратък път, но това не може да важи
за всички случаи. В процесния случай ищецът предявява установителни
искове твърдейки, че ответникът не е изпълнил поети задължения като за
него не съществува по-кратък път за постигане на целта – разрешаване на
възникналия правен спор относно удовлетворяване на твърдяното от ищеца
материално правното притезание. Исковете са предявени по реда на чл. 422
5
ГПК и са положителни за установяване дължимост на вземане на кредитор
срещу длъжник, за което е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С
предявените искове се цели установяване съществуване в полза на ищеца на
парично вземане, като предметът на исковото производство е обусловен от
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение. В този смисъл
специални, положителни обстоятелства обосноваващи правния интерес от
предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК са: 1/издадена заповед за
изпълнение; 2/подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта за
изпълнение възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК от длъжника или връчване за
заповедта за изпълнение на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК -
чрез залепване на уведомление; 3/спазване на срока за предявяване на
установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК. В
случая правния интерес от предявяване на исковете ищецът обосновава с
приложени по ЧГД № 195/2021 г., по описа на РС Шумен, документи, от
които еднозначно се установява, че по инициатива на ищеца /Заявление рег.
№ 262463/17.12.2020 г., по описа на РС Нови Пазар/, по реда на чл. 410 ГПК, е
образувано заповедно производство; че в негова полза е издадена Заповед №
260083/27.01.2021 г., по описа на ШРС, за изпълнение на парично
задължение, в размер на 435.82 лева - неплатени, месечни, абонаментни такси
по Договор за мобилни услуги и неплатени лизингови вноски. Съдът
констатира, че по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение,
длъжникът е подал възражение, по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК, рег. №
263266/26.02.2021 г., по писа на РС Шумен и заповедният съд е дал
възможност на заявителя да подаде иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК,
който е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Въз основа на
така изложеното съдът намира исковите претенции, предявени по реда на чл.
422, ал. 1 вр. 415, ал. 1 ГПК, за допустими, поради което подлежат на
разглеждане по същество.
Основателността на претенцията, по иска за реално изпълнение, с
правно основание по чл. 226 ЗЕС вр. чл. 318, ал. 1, вр. чл. 298, вр. чл. 288 ТЗ,
вр. чл. 286, вр. чл. 79, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 66.17 лв., с ДДС - неплатени
месечни абонаментни такси по Договор от 16.01.2017 г. за потребени мобилни
услуги, чрез мобилен телефонен номер, по общо правило е предпоставено от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: че с
ответника са се намирали във валидни облигационни правоотношения; че
6
действително е извършил за сметка на доверителя възложени действия, както
и изискуемост на претендираното вземане, по основание и размер. В тежест
на ответника е да установи, че задължението му е погасено.
От събраните по делото писмени доказателства съдът намира за
установено, че между страните е сключен Договор от 16.01.2017 г., при Общи
условия на „Теленор България“ ЕАД /л. 21- л. 24 от ЧГД № 1331/2020 г., по
описа на РС Нови Пазар/, за определен срок, продължен с Допълнително
споразумение от 21.09.2018 г., по силата на който ищецът - доставчик е поел
задължение да предоставя на ответника - абонат, мобилни
далекосъобщителни услуги, чрез мобилен телефонен +***, за което
последният се е задължил да плаща възнаграждение по приложени Ценова
листа. Договорът е валиден по следните съображения: Ищецът е предприятие
предоставящо електронни съобщителни мрежи и/или услуги, по смисъла на
ЗЕС, а ответникът притежава качеството „абонат на електронни съобщителни
услуги” по смисъла на пар. 1, т. 1 ДР на ЗЕС. Съгласно разпоредбата на чл.
298 ТЗ търговски договор е възможно да се сключи при предварително
установени от едната страна Общи условия, които на практика съдържат
клаузите на договора. Следователно на ответника, в качеството на физическо
лице – потребител, от предприятие предоставящо електронни съобщителни
мрежи и/или услуги, са предоставени далекосъобщителни услуги при
предварително установени от едната страна Общи условия, които съгласно
чл. 226, ал. 3 ЗЕС са неразделна част от индивидуалния договор между
предприятието и абоната. При така създадената между страните облигационна
обвързаност по ненаименован Договор за услуги при предварително
установени от едната страна Общи условия, предпоставка за валидност е
приемане на същите от насрещната страна, тъй като установените от
търговеца, предлагащ стоки или услуги, Общи условия стават задължителни
за другата страна, само ако тя заяви писмено, че ги приема. От приетата по
делото Декларация – съгласие /л. 12 и л. 17/, се установява, че абонатът
изрично е декларирал, че е получил Общите условия на дружеството - ищец.
С подписа си, който не е оспорен, абонатът е удостоверил, че ги приема и се
задължава да спазва. Съгласно чл. 23 от ОУ на дружеството – ищец, страните
са договорили, че дружеството - оператор има право да получава абонамент,
който се плаща от потребителя всеки месец, както и цена за ползвани услуги,
като периодът на отчитане е на ежемесечна база. Срещу предоставените
7
услуги, чрез обществена далекосъобщителна мрежа, задължение на абоната е
да плаща възнаграждение, за което изрично е подписал Ценова листа /л. 13 и
л. 18/. Съгласно чл. 26 от ОУ, за ползваните услуги операторът издава на
името на потребителя ежемесечно фактура на определена дата, а
неполучаването на фактурата не освобождава абоната от задълженията да я
плати съгласно определения във фактурата срок. Следователно
претендираните в настоящото производство суми, за потребени мобилни
телефонни услуги, чрез обществена далекосъобщителна мрежа, е следвало да
бъдат платени от ответника в уговорения срок. По този ред за предоставените
мобилни услуги от доставчика са издавани, неоспорени в настоящото
производство, фактури, съгласно които потребителят дължи общо 66.17 лв., с
ДДС – сбор от неплатени месечни абонаментни такси по Договор от
16.01.2017 г. и допълнително споразумение от 21.09.2018 г., за потребени
мобилни услуги, чрез мобилен номер +***. По делото ответникът не
представя доказателство за плащане към ищеца на фактурираните суми,
поради което искът се явява основателен в претендирания размер от 66.17 лв.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК до окончателно плащане на вземането.
Доколкото срокът за плащане на първата Фактура №
**********/05.01.2019 г. е изтекъл на 20.01.2019 г., а Заявление по чл. 410
ГПК е подадено в РС Нови Пазар на 17.12.2020 г. – преди изтичане на
давностния срок, то възражението на процесуалният представител на
ответницата за изтекла три годишна погасителна давност на вземанията е
неоснователно.
Относно иска с правно основание чл. 92 ЗЗД и цена 168.26 лева -
неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонамент от 16.01.2017
г.
По общо правило при парично задължение длъжникът на основание чл.
81. ал. 2 ЗЗД не може да се освободи от отговорност за неизпълнението, тъй
като паричното задължение е винаги възможно. При неизпълнение на
парично задължение винаги се дължи обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата - чл. 86 ЗЗД, в който случай кредиторът не доказва
вредите си, тъй като законодателят е приел, че задължително при
неизпълнение на парично задължение е налице намаляване на имуществото
8
на кредитора с поне стойността на законната лихва. За действително
претърпените вреди в по-висок размер от неизпълнение или прекратяване на
договора по вина на длъжника, кредиторът може да иска обезщетение
съобразно общите правила, като с оглед разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните са
свободни да уговорят обезщетение за вида неизпълнение, което са приели, че
може да настъпи. Свободата на договаряне може да се упражни като страните
предвидят неустойки за неизпълнение по чл. 92 ЗЗД. Неустойката,
предвидена за неизпълнение на парично задължение има за цел да обезпечи
изпълнение на задължението и да служи като обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, като сключените уговорки
следва да не нарушават забранителни императивни норми и нормите на
добрите нрави, както и други основания, които да са предвидени от
законодателя. В този смисъл основателността на предявения иск е
предпоставено от установяване, при условията на пълно и главно доказване
от ищец: наличие на валиден договор /клауза от договор/ за неустойка
уговорена изрично за неточно или пълно неизпълнение, респ. при
прекратяване на договора по вина на някоя от страните; настъпването на
предпоставките за плащане на неустойка т. е че длъжникът виновно да не
изпълнил задължението си по причина, за която отговаря и че вземането за
плащане на неустойка е изискуемо - било поради настъпил падеж, било след
покана за плащане, както и размера на неустойката. Ответникът следва да
докаже всички евентуално наведени от него положителни твърдения за факти,
като правоизключващи и правопогасяващи възражения, от които черпи
благоприятни за себе правни последици.
Договорната клауза, на която ищецът е начислил неустойка поради
предсрочно прекратяване на процесния договор е раздел 4, т. 3 от
Допълнително споразумение от 21.09.2018 г. към Договор за мобилни услуги
от 16.01.2017 г., според която в случай на прекратяване на договора преди
изтичане на срока /21.09.2020 г./ по вина или инициатива на абоната или при
нарушение на задълженията му в това число и общите условия операторът
има право да получи неустойка в размер на всички стандартни месечни
абонаменти такси дължими до изтичане на определения срок за ползване, като
максималния размер не може да надвишава трикратния размер на
стандартните месечни абонаменти. Въпросната клауза подлежи на служебна
преценка за действителност с оглед разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, съгласно
9
която съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Така договорена, клаузата в достатъчна степен
позволява абонатът не само да предвиди кога ще дължи неустойка - в случая
при неплащане на месечните абонаментни такси, но и да предвиди
максималния размер на неустойката - три месечни абонаментни вноски.
Въпреки, че ищецът не доказва, че е индивидуално договорена, предвид че
срокът на договора е 24 месеца, то неустойката не се явява и прекомерна,
което обосновава извод за липса на изискуемия по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПП
критерии за неравноправност на въпросната клауза, а именно - необосновано
висок размер на същата, поради което възраженията на процесуалният
представител на ответницата за неравноправност и за нищожност поради
противоречие със закона, са неоснователни.
Относно настъпването на предпоставките за плащане на неустойка: че
длъжникът виновно да не изпълнил задължението си по причина, за която
отговаря и че вземането за плащане на неустойка е изискуемо - било поради
настъпил падеж, било след покана за плащане, т. е че ответникът е изпаднал в
забава от твърдения момент. При наличие на валидна договорна клауза за
неустойка, такава се дължи при поискване от изправната страна по договора,
т. е. изискуемостта на вземането възниква от датата на поканата до
неизправната страна по договора. Разглежданата в случая претенция е за
установяване на вземане за неустойка при прекратяване на процесния договор
едностранно от кредитора, поради виновно, забавено изпълнение от страна на
длъжника. Както бе посочено процесния договор между страните е валиден и
ответникът е допуснал виновно неизпълнение по него. В конкретната
хипотеза страните са постигнали съгласие единствено относно основанията за
едностранно прекратяване на договора от страна на дружеството - доставчик,
но не и относно формата на изявлението и реда за уведомяване на другата
страна по отношение прекратяването, поради което следва да намери
приложение общата разпоредба на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, доколкото от ищеца не се
твърди наличие на обстоятелствата по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Според правилото на
чл. 87. ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение задълженията на длъжника по един
двустранен договор, кредиторът може да го развали, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че след изтичането му ще
смята договора за прекратен. Когато договорът е писмен, предупреждението
трябва също да се направи писмено. Според трайната и непротивореча
10
съдебна практика в тежест на кредитора е да установи отправяне на надлежна
покана за изпълнение до длъжника с предупреждение за разваляне на
договора и, че тя е достигнала до знанието му. От събраните по делото
доказателства обаче не се установи ищецът да е отправял писмена покана до
длъжника със съдържанието по чл. 87. ал. 1 ЗЗД, респ. да го е уведомил
писмено за прекратяване на договорните им отношения преди завеждане на
исковата молба, което е основание за съда да заключи, че процесния договор
не е бил валидно прекратен, съответно претендиралите вземания за неустойки
не са били изискуеми. Ето защо, съдът приема, че исковата претенция за
установяване вземане за неустойка в размер на 168.26 лева е изцяло
неоснователна и искът следва да бъдат отхвърлен.
Основателността на претенцията, по иска с правно основание чл. 342,
ал. 2 вр. чл. 318, ал. 1, вр. чл. 298 вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1
ЗЗД и цена 201.39 лв. - неплатени лизингови вноски, е предпоставено от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: че по
силата на Договор за лизинг са се намирали във валидни облигационни
отношения; че е предал за ползване вещта предмет на лизинговия договор;
изискуемост и размер на исковите претенции. Съответно в тежест на
ответника е да установи, точно в количествено и времево отношение
изпълнение на основното си задължение - плащане на вноските, в това число:
връщане на вещта след преустановяване на договорната връзка – арг. чл. 345,
ал. 1 ТЗ или законосъобразно упражнено право да изкупи вещта – арг. чл. 342,
ал. 3 ТЗ.
От събраните по делото писмени доказателства - Договор за лизинг от
21.09.2018 г. се установява, че са налице валидни договорни правоотношения
между ищеца – лизингодател и ответника – лизингополучател, при Общи
условия на ответника, по силата на които ищецът се е задължил да предаде за
временно и възмездно ползване устройство марка Nokia 3.1 Whie - чл. 1,
получено във връзка с мобилен номер +***, което е произведено от трето
лице – финансов лизинг. При този вид лизинг лизингодателят има ролята на
посредник между производителя на обекта, предмет на договора и
лизингополучателя. Договорът за финансов лизинг е „финансова услуга” по
смисъла на пар. 13, т. 12 ДР ЗПП, като лизингополучателят се ползва от
защитата по чл. 143 ЗПП, ако има качеството на „потребител” по смисъла на
пар. 13, т. 1 ЗР на ЗЗП, както е в процесния случай. В правната теория и
11
съдебна практика се приема, че договорът за финансов лизинг, представлява
особен вид инвестиционен кредит. При този договор общата стойност на
лизинговите вноски, които се дължат от лизингополучателя, са изчисляват
така, че покриват цената на вещта, по която е придобита собствеността й от
лизингодателя, разноските по придобиването и печалба, т. е. получава се
ефекта на получен кредит, който се погасява от лизингополучателя чрез
плащане на лизингови вноски. В този смисъл е Р. № 188/09.05.2016 г., ТД №
1787/2014 г., І т. о. С подписване на договора лизингополучателят е
удостоверил, че е получил устройството във вид годен за употреба - чл. 4,
като се е задължил да плати посочената в договора обща цена в размер на
220.57 лева, на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 9.59 лв.,
съгласно Погасителния план, обективиран в Договора за лизинг, като
крайният срок за изпълнение е 21.08.2020 г.. По делото бе еднозначно
установено, че на 26.10.2018 г., след като е направила рекламация,
ответницата е върнала мобилното устройство марка Nokia 3.1 Whie, тъй като
се е установило, че е негодно за употреба, за което служител в магазин на
ищцовото дружество е съставил Протокол с описание на повреда: „не се
включва“, „черно петно на гърба на телефона, драскотини от горе и отдолу“,
,,протектор, който е с отчупено парче в горен десен ъгъл”. Същите повреди са
констатирани и със Сервизен протокол от 08.10.2018 г.. Следователно
лизингодателят не е доказал, че е предал годно за употреба устройство през
целия срок на договора, поради което съдът приема, че исковата претенция за
установяване вземане за неплатени лизингови вноски в размер на 201.39 лева
е изцяло неоснователна и искът следва да бъдат отхвърлен.
Относно разноските: При този изход на спора, предвид частичната
основателност на исковите претенции, ищецът има право на разноски, за
което е представил Списък за сторените такива по чл. 80 ГПК /л. 185/ в общ
размер 1020 лева, като според даденото разрешение в ТР № 3/2014 г., т. 12,
ОСГТК на ВКС, съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и по
дължимостта на разноските в заповедното производство. На ответницата по
нейна молба е предоставена безплатна правна помощ, но не е поискала и не е
освободена от разноски по делото. В тази връзка в нейна тежест следва да
бъде възложена сумата 154.87 лв., от които 58.46 лв. в заповедното
производство и 96.41 лв. в исковото производство, съобразно уважената част
от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
12
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Признава за установено, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, по отношение
на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управление:
град София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, че ответникът Т.
АС. Д., с ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Шумен, *** и адрес за
кореспонденция: с. З.Н., Община Шумен, ***, дължи на ищеца /оператор на
мобилни далекосъобщителни услуги/, сумата 66.17 (шестдесет и шест лева и
седемнадесет стотинки) лв., с ДДС - неплатени месечни абонаментни такси за
потребени мобилни услуги, платима по банкова сметка: IBAN: BG 52 CITI
92501000104111, BIC: CITI BG SF, ТБ „Сити Банк Европа – клон България“
АД, с титуляр „Теленор България“ ЕАД, за която по образувано ЧГД №
195/2021 г., по описа на РС Шумен, срещу ответника е издадена Заповед №
260083/27.01.2021 г., по описа на ШРС, за изпълнение на парично
задължение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.12.2020 г.
/датата на подаване на Заявление по чл. 410 ГПК/ до окончателно плащане, на
основание чл. 226 ЗЕС вр. чл. 318, ал. 1, вр. чл. 298, вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл. 286,
вр. чл. 79, вр. чл. 71 ЗЗД.
Отхвърля иска с правно основание чл. 92 ЗЗД и цена 168.26 (сто
шестдесет и осем лева и двадесет и шест стотинки) лева - неустойка за
предсрочно прекратяване на договорен абонамент, ведно с искане за законна
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на Заявлението по чл. 410
ГПК – 16.12.2020 г., до окончателно плащане, предявен по реда на чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК: ***, седалище и
адрес на управление: град София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София,
сграда 6, срещу Т. АС. Д., с ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Шумен, ***
и адрес за кореспонденция: с. З.Н., Община Шумен, ***, за което вземане по
реда на чл. 410 ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
№ 260083/27.01.2021 г., по ЧГД № 195/2021 г., по описа на РС Шумен, като
неоснователен.
Отхвърля иска с правно основание чл. 342, ал. 2 вр. чл. 318, ал. 1, вр. чл.
298 вр. чл. 288 ТЗ, вр. чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и цена 201.39 (двеста и
един лева и тридесет и девет стотинки) лева - неплатени вноски по Договор за
13
лизинг на мобилно устройство начислени заедно с месечните абонаментни
такси за потребени мобилни услуги, ведно с искане за законна лихва върху
цената, считано от датата на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК
16.12.2020 г., до окончателно плащане, предявен по реда на чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК: ***, седалище и адрес
на управление: град София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6,
срещу Т. АС. Д., с ЕГН **********, настоящ адрес: гр. Шумен, *** и адрес за
кореспонденция: с. З.Н., Община Шумен, ***, за което вземане по реда на чл.
410 ГПК е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
260083/27.01.2021 г., по ЧГД № 195/2021 г., по описа на РС Шумен, като
неоснователен.
Осъжда Т. АС. Д., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. Шумен, *** и
адрес за кореспонденция: с. З.Н., Община Шумен, ул. Шипка №1, да плати на
„Теленор България“ ЕАД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управлание: град
София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата 154.87 (сто
петдесет и четири лева и осемдесет и седем стотинки) лева, разноски в
заповедното и исковото производства, платима по банкова сметка: IBAN: BG
52 CITI 92501000104111, BIC: CITI BG SF, ТБ „Сити Банк Европа – клон
България“ АД, титуляр „Теленор България“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК.
Препис от решението да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, в двуседмичен срок
от връчване пред ШОС, на основание чл. 259 и сл. ГПК.
След влизане в сила на решението, приложеното ЧГД № № 195/2021 г.,
по описа на РС-Шумен, да се върне в състава, ведно с препис от настоящото
решение.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
14