Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София, 12.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
април през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров
мл. съдия
Ивелина Симеонова
при секретаря
Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 12044 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
17.07.2020 г., постановено по гр. дело № 7103/2019 г. по описа на СРС, 151 състав, e признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че В.С.П.
дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ, сумата от 453,67 лева - главница по
договор за кредит „Бяла карта“ № 464405/06.05.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от 15.08.2018 г. до окончателното изплащане, като са отхвърлени
исковете за установяване на следните вземания: договорна лихва в размер на
220,14 лв., дължима за периода от 15.05.2016 г. - 06.11.2017 г.; неустойка за
непредставяне на обезпечение в размер на 289,44 лева за периода 06.06.2016 г. -
06.11.2017 г.; 200 лева - разноски и 37,70 лв. - лихва за забава върху
главницата за периода от 07.11.2017 г. до 04.08.2018 г. като неоснователни.
Съобразно изхода на спора В.С.П. е осъден да заплати на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД сумата от 273,88 лв. - разноски в исковото
производство и сумата от 85 лева - разноски в заповедното производство, а
ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника сумата от 186,67 лв. – разноски
в исковото производство.
Първоинстанционното
решение, в частта, в която е прието за установена дължимостта на главницата по
договора за кредит от 453,67 лв., е обжалвано от ответника В.С.П. с доводи за неговата неправилност. Счита за
правилен изводът на СРС, че клаузите, с които са уредени лихвите и допълните
услуги по договора са нищожни поради противоречие с добрите нрави, което води
до недействителност на целия договор, но необосновано съдът е признал за дължима
от ответника главница по договора за кредит в размер на 453,67 лв.
Поддържа, че по
аргумент от чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11., ал. 1, т.
7 - 12 и на ал. 2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е изначално
недействителен, тъй като тези клаузи са изискуеми при самото му сключване. Тъй
като предявеният от ищеца установителен иск е на договорно основание, то и след
като съдът е приел, че процесния договор е недействителен, основанието на което
е предявен искът е отпаднало и главницата е недължима. При това положение за
вземането си въззиваемото дружество е следвало да предяви осъдителен иск за
неоснователно обогатяване, на основание чл. 59 от ЗЗД. В този смисъл, при липса
на предявен иск за възстановяване на сума, получена неоснователно или на
отпаднало основание недопустимо било съдът да подменя основанието, на което се
произнася. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено
в обжалваната му част, а претенцията за главница – отхвърлена.
Въззиваемият
ищец „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД не е подал отговор на
въззивната жалба, а в хода на въззивното производство е депозирал писмено
становище, в което поддържа, че първоинстанционното решение е правилно.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Неоснователни
са оплакванията на въззивника, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй
като е присъдил процесното вземане за главница като произтичащо от сключен
между страните договор за кредит и в този смисъл не е излязъл извън рамките на
предмета на спора, очертан последователно в издадената заповед за изпълнение и
исковата молба.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното
решение за правилно като краен резултат. Съображенията за това са следните:
Посочените
по-горе ограничения по чл. 269 ГПК в обсега на въззивната дейност, касаещи
проверката относно правилността на първоинстанционното решение, се отнасят само
до установяване на фактическата страна на спора, и не намират приложение при субсумиране
на установените факти под приложимата материалноправна норма (така и мотивите
на т. 1 от ТР №1 от 09.12.2013 г., по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС).
В този смисъл посоченото в мотивите на обжалваното решение, че процесният
договор за кредит „Бяла карта“ №
464405/06.05.2016 г. е изначално недействителен на основание чл. 22 ЗПК е
правен извод, който не обвързва въззивния съд.
Разпоредбата на
чл. 22 ЗПК предвижда, че при неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В обжалваното решение липсват конкретни
фактически констатации за отсъствието на тези императивно поставени към
съдържанието на договора изисквания, като съдът е намерил за недължими претендираните
вземания за договорна лихва и обезщетение за забава, суми по договор за
допълнителни услуги и неустойка, по съображения, че за ответника няма валидно
възникнало задължение за тяхното заплащане, доколкото клаузите, които ги уреждат
са нищожни.
Настоящият
състав намира, че изискванията към съдържанието на договора, поставени в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 10, 11,
20 и ал. 2 от ЗПК са спазени. С оглед характера на
кредитния продукт – кредитна карта и изначално фиксирания лихвен процент,
неприложими са изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 8 и 9а и на чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9 от ЗПК. Следователно, не е налице недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Противно на изтъкнатото от
въззивника в хода на устните състезания обстоятелството, че отделни договорни
клаузи, касаещи лихвите и таксите по договора, районният съд е приел за
нищожни, не освобождава кредитополучателят да върне остатъка от усвоена и
непогасена главница по кредита и не променя основанието на иска за главницата.
Въззивната жалба не съдържа оплакване срещу приетия от първоинстанционния съд
размер на дължимата главница от 453,67 лв., който съответства и на посоченото в
приетата без възражения от страните ССчЕ, поради което и правилно искът за
главницата е уважен за сумата от 453,67 лв.
По изложените
съображения решението СРС в обжалваната му част се явява правилно като краен
резултат и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на спора на въззивника следва да се присъдят претендираните разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение от 210 лв. с ДДС и доколкото размерът му е
по-нисък от предвидения в чл. 9, ал. 1 НМРАВ, то и неоснователно се явява
възражението на въззивника за неговата прекомерност.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.07.2020 г., постановено по гр. дело №
7103/2019 г. по описа на СРС, 151 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА В.С.П., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез
адвокатско съдружие „Б.и партньори“ да заплати на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, ЕИК *********, със съдебен адрес ***, на основание чл. 78,
ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, сумата 210 лв. с ДДС, представляваща сторени разноски
за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.