Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 791 04.03.2020 година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, ІI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети януари
две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело
№ 3549 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация чл.422 ГПК
във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1, 92, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* против И.Т.Т.,
ЕГН **********, с адрес ***.
В исковата молба се твърди, че на 15.03.2016 г. между
Вива кредит ООД, като заемодател и И.Т.Т. като заемател бил сключен договор за
паричен заем № *******. Страните сключили договора на основание предоставен на
заемателя Стандартен европейски формуляр, както и приели да се прилагат Тарифа
на Вива кредит ООД към договорите за паричен заем VivaExpress. Заемодателят се задължил да предаде на
заемателя сумата в размер от 500 лева, а заемателят се задължил да я върне,
ведно с договорната лихва, която е в размер на 47,69 лв., на 11 равни
двуседмични погасителни вноски, в размер на 49,79 лева всяка, с падеж на
първата погасителна вноска - 29.03.2016
г., а падежа на последната погасителна вноска - 16.08.2016 г. Общия договорен
размер на плащанията бил 547,69 лева.
Сочи се, с че подписването на договора за заем, заемателят
удостоверявал, че е получил от заемодателя изцяло заемната сума. Между страните
било уговорено, че при забава на плащането на погасителна вноска заемателят
дължи заплащането на 12,50 лв. на всеки четвърти и единадесети ден забава, като
максималният размер на начислените разходи не можел да превишава 150,00 лв.,
представляващи направените разходи за провеждане на телефонни разговори,
изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на
просрочените вземания. На основание цитираните разпоредби на длъжника била
начислена такса за събиране на просрочени вземания в размер на 150,00 лв. Също така, страните договорили, че при забава
на плащането на която и да е погасителна вноска, с повече от 57 календарни дни,
заемателят дължи на заемодателя заплащането на еднократна сума в размер на
100,00 лева, представляваща направените разходи за събиране на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по събиране на вземането. На това основание на длъжника
е начислена такса разходи за дейност на служител в размер на 100,00 лв.
Твърди се, че съгласно клаузите на договора заемателят
се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави
на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно –
поръчител, отговарящ на определени условия
или валидна банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, която да
е валидна за целия срок на договора за заем. Поради неизпълнение на посоченото
задължение за предоставяне на обезпечения, на заемателя била начислена
неустойка за неизпълнение в размер на 317,68 лева, платима на 11 равни вноски,
всяка в размер на 28,88 лева, дължими на падежните дати на погасителните вноски
по договора за заем.
Сочи се, че подписвайки договора, страните са
постигнали съгласие, че при забава за плащане на някоя от погасителните вноски,
уговорени в договора, Заемателят дължи законна лихва за забава за всеки ден
забава. На длъжника е начислена лихва за забава в размер на 104,25 лева за
периода от 30.03.2016 г до датата на подаване на заявлението в съда. Въпреки
отправените покани за доброволно изпълнение и разсрочване на задължението му
длъжникът не е извършил плащане по дължимия паричен заем към Дружеството.
Твърди се, че на 6.10.2016 г. било подписано
Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 22.01.2013г., по силата на което вземането на Вива кредит ООД, произтичащо
от договор за паричен заем № *******/15.03.2016 г. е прехвърлено в собственост
на „Агенция за събиране на вземания“ ООД /понастоящем „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/. Вива Кредит ООД
упълномощило Агенция за събиране на вземания АД в качеството си на
цесионер по Договора за прехвърляне на вземания от 22.01.2013 г., от името на
цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответникът било изпратено писмо за станалата продажба
на вземания. Писмото се е върнало в цялост с отбелязване върху обратната
разписка, че пратката не е потърсена от адресата. На 12.02.2019 г. било изпратено
повторно писмо до длъжника, но същото отново се върнало в цялост. Моли да бъде
връчено уведомление на ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Посочва се, че Агенция за събиране на вземания ЕАД
подало заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК
срещу длъжника за дължимите суми по процесния договор за паричен заем.
Образувано било ч.гр.д. № 15471 по описа на Районен съд Пловдив за 2018 година,
по което била издадена заповед за изпълнение за следните суми: 500,00 лв.
- главница, договорна лихва в размер на
47,69 лв. за периода от 29.03.2016 г. до 16.08.2016 г., такса разходи за събиране на просрочени
вземания в размер на 150,00 лв., такса
разходи за дейност на служител в размер на 100,00 лв., неустойка в размер на
317,68 лв. за периода от 29.03.2016 г. до 16.08.2016 г., лихва за забава в
размер на 104,25 лв. за периода от 30.03.2016 г. до датата на
подаване на заявлението в съда., ведно със законна лихва от подаване на
заявлението в районен съд – 01.10.2018г. до окончателното изплащане на
задължението. Длъжникът не е намерен на установените в заповедното производство
адрес, заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което
от обуславяло интереса от предявяване на настоящия установителен иск. По
изложените съображения моли да бъде признато за установено съществуването на
вземанията по издадената заповед за изпълнение по ч.гр. д. 15471 по описа на
Районен съд Пловдив за 2018 година. Претендира присъждане на направените
разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор на исковата молба от особения представител на ответника адв.
Е.Г.-Г.. Оспорва се иска като
неоснователен. Сочи се, че в представения по делото договор за цесия е било
упоменато да е прехвърлено процесното вземане. Липсвали данни ищецът да е
легитимиран като кредитор на вземането. Твърди се, че цесията не е съобщена на
длъжника, поради което не била произвела действие. Посочва се, че особеният
представител осъществява единствено процесуално представителство и доколкото
липсвал контакт с ответника не можел да го уведоми за цесията. Освен това
възразява, че клаузите за неустойка, такса разходи за просрочени вземания,
такса разходи за дейност на служител били неравноправни по смисъла на ЗЗП, като
с тях се целяло заобикаляне на ограничението по чл. 33 ЗПК и въвеждането на
допълнителни плащани, чиято дължимост била свързана със забава на длъжника.
Позовава се на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно който всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона е нищожна. Твърди, че задължението за предоставяне на обезпечение имало
вторичен характер. Неизпълнението му не засягало пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. Ето защо клаузата за
неустойка била нищожна поради нарушаване на добрите нрави. Позовава се на чл. 12, ал. 1 и чл. 22 ЗПК,
твърди да не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
20 и ал. 2 ЗПК, както и императивните разпоредби на чл. 33 от ЗПК. Освен това
твърди, че не са ангажирани доказателства по делото за извършването на такса
разходи за събиране на вземането. По изложените съображения моли за отхвърляне
на иска.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с
оглед изявленията на страните, намира следното:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 15471/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, XVII гр. с., в полза на ищеца
е издадена заповед от 18.10.2018г за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: 500,00 лв. - главница, Договорна лихва: 47,69 лв от
29.03.2016 г. до 16.08.2016 г., такса разходи за събиране на просрочени
вземания: 150,00 лв., Такса разходи за дейност на служител: 100,00 лв., Неустойка:
317,68 лв. за периода от 29.03.2016 г.г. до 16.08.2016 г., Лихва за забава:
104,25 лв. за периода от 30.03.2016 г до датата на
подаване на заявлението в съда. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал. 5 ГПК, като същият не се явил в съда да получи книжата. Исковете, по
които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По делото е представен договор за паричен заем № *******, сключен между „Вива
кредит“ ООД в качеството му на заемодател от една страна и И.Т.Т. – заемател,
по силата на който на заемателят е предадена сумата от 500 лева, която следвало
да бъде върната на 11 двуседмични вноски, за период от 22 седмици, при размер
на погасителната вноска от 49,79 лева, фиксиран годишен лихвен процент по заема
40,30%, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,11%, общ
размер на всички плащания – 547,69 лева, ГПР 49,33%. Съгласно чл. 4 от
представения договор заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на
договора да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му, а именно
поръчител – физическо лице, което да отговаря на определени условия, или
банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото
задължение на заемателя, валидна за целия му срок. Съобразно чл. 11 от договора
при неизпълнение на посочените по-горе задължения на заемателят се начислява
неустойка в размер на 317,68 лева, която се разсрочва на равни части, като
всяка част е платима на съответната падежна дата. В чл. 12 от договора са
уредени хипотези, при които на заемателят се начисляват допълнителни разходи
при забава в плащането на дължимите погасителни вноски. Според чл. 12 ал. 3 от
договора при забава в плащането на погасителна вноска заемополучателят дължал
направените разходи за провеждане на телефонни обаждания, изпращане на писмени
покани и електронни съобщения, като максималният размер на разходите възлизал
на 150 лева, а според чл. 12, ал. 4 при забава с повече от 57 календарни дни за
плащане на която и да е погасителна вноска, заемодателят дължал еднократно
плащане в размер на 100 лева, включващи ангажиране на дейността на
служител/лице, което осъществява и администрира дейността по събиране на вземането.
Представена е тарифа на „Вива кредит“
ООД, относима към договори за паричен заем.
С рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.01.2013
г. „ВИВА КРЕДИТ“ ООД се е задължило да прехвърля
ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем, сключени от
Вива кредит ООД с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, а
вземанията ще се индивидуализират в Приложение № 1 към всеки договор за
вземания. Представено е потвърждение за сключена цесия на осн.чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и Приложение № 1/06.10.2016г. към договора за цесия, в което
фигурира вземането срещу ответника И.Т.Т., произтичащо от договор за кредит №
*******. По силата на представеното пълномощно, „Агенция за събиране на вземания” ЕАД е упълномощено да
уведомява съгласно разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД от името на „Вива кредит“ ООД всички длъжници за
прехвърлянето на вземанията срещу тях. По делото е представено
уведомително писмо от 10.10.2016 г. до И.Т.Т., с адрес: *** за извършеното
прехвърляне на вземания. Видно от изричното отбелязване в известието за
доставяне писмото не е достигнало до получателя и е върнато като непотърсено.
Прието е заключение на изготвената
съдебно-счетоводна експертиза, според което сумата по сключения между страните договор е усвоена
от кредитополучателя на 15.03.2016г., размерът на чистата стойност на кредита е 500 лв., а дължимата
договорна лихва била размер от 47,69 лева. От датата на предоставяне на заема
до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда не били отразени
плащания от страна на заемателя за погасяване на задълженията по процесния
договор за кредит, както при „Вива Кредит“ ООД, така и при ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД. Остатъкът от задълженията по процесния договор
възлизал на 500 лева – главница, 47,69 лева – договорнa лихва, 317,68 лева – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, 150 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания,
100 лева – такса разходи по ангажиране на служител по осъществяване и
администриране дейността по събиране на просрочени вземания. Съдът кредитира
изготвеното по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза като
обективно, изчерпателно, а и неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, от
правна страна съдът намира следното:
Не е спорно между страните по делото,
установява се и от приложеното ч.гр.дело № 15471 по описа на Пловдивски районен
съд за 2018 г., че издадената заповед за изпълнение от 18.10.2018г. е връчена
при условията на чл.47 ГПК, като в
рамките на указания от съда едномесечен срок, са предявени настоящите искове,
поради което същите са процесуално допустими, като подадени при наличие на съответните
процесуални предпоставки.
По делото се установи, че е сключен договор за паричен
заем № *******, между „Вива кредит“ ООД в качеството му на заемодател от една
страна и И.Т.Т. – заемател, като вземането е прехвърлено в полза на ищеца по
силата на договор за цесия. За да породи цесията действие спрямо длъжника на
осн. чл. 99, ал. 4 ЗЗД, същата следва да му бъде съобщена от цедента. Изходящото от цедента (или упълномощения
цесионер) уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99,
ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление
следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при
разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по
т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Действително, назначеният от съда особен
представител на ответника притежава особено процесуално качество да защитава
интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до конституирането
му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно
връчено. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която
съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от
канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно
да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и
книжата до ответника се смятат за редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК
при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита
призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането на
предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението, обективирано в уведомителното писмо за извършената
цесия, се презумира да са получени от ответника, а не от назначения му особен
представител. Уведомлението, представено с исковата молба на ищеца-цесионер и
достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно от датата на връчване
исковата молба и приложенията на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е
изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на
вземането е съобщено на длъжника. Следва
да се посочи само за пълнота, че актуалната съдебна практика стига
по-далеч, като намира, че уведомяването за настъпила предсрочна изискуемост
/уведомяването за прехвърляне на вземането/ може да се съобщи редовно и на
назначения по делото особен представител /виж решение № 198 от 18.01.2019 г. по
т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС/. В уведомително писмо от 10.10.2016 е
посочен цедентът, цесионерът, датата на договора за цесия, индивидуализирано е
и правоотношението вземанията, по което са прехвърлени на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД. Ето защо съдът намира, че най-късно в хода на настоящия
процес по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за
извършената цесия, а възраженията на ответника в обратната насока са
неоснователни. Предвид изложеното ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира всички вземания по договора за паричен кредит.
Договорът за паричен заем от 15.03.2016г. е сключен в
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Липсват нарушения
на формата, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита,
годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по заема,
начинът на усвояване, общият размер на всички плащания по договора, условията
за издължаване на кредита от потребителя,
датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл. 8 от договора/, условията
за упражняването на правото на отказ от договора /чл. 16/. Макар да няма
отделен документи наименуван погасителен план, в съдържанието на
договора е поместена цялата изисквана от чл. 11, ал. 1 ЗПК информация. Тъй като
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички
вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за
посочване последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, е неприложимо. С оглед изложеното съдът приема, че договорът
е валидно сключен. По отношение на претендираните вземания по договора, съдът
намира следното:
По отношение на главницата
С исковата молба се претендира главница в размер на 500
лева, която е останала незаплатена. В
тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума.
Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията
са за ответника, поради което съдът приема, че ищецът има вземане срещу
ответника за главница по договора за заем в размер на 500 лева. Падежът и на
последната вноска за главница е изтекъл на 16.08.2016 г., поради което и цялата
сума е изискуема, поради което искът се явява основателен. В тази връзка се явява и основателна
претенцията за законна лихва върху главницата за периода от датата на входиране
на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 01.10.2018 г. до
окончателното плащане.
По отношение на възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 47,69 лева за
периода от 29.03.2016 г. до последната погасителна вноска 16.08.2016 г. По
договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 40.30 %. Няма пречка
страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В
случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора,
както и автономията на волята. Размерът на договорнaта лихва за
целия период на договора е в размер на 47,69 лева, който размер съответен на
насрещната престация на кредитора. Неблагоприятните
последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за
ответника, поради което съдът намира, че предявеният иск за заплащане на
договорна лихва е основателен за претендирания размер и период.
По отношение на неустойката:
Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор,
преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи
служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение №
229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д.
№ 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017
г. на II т. о. на ВКС и др. Съдът
намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите
нрави:
Критериите
дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във
фиксиран размер от 317,68 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи
на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените
в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя
да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си
е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от договора. Ето защо
претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение следва да се отхвърли изцяло, поради противоречието
на клаузите от процесния договор на добрите нрави.
Относно
претенцията за заплащане на такса разходи за събиране на просрочени вземания и
такса разходи за дейност на служител:
По делото е представена тарифа на „Вива кредит“ ООД
относима към процесния договор за паричен заем. Задължението за заплащане на
такса разходи за събиране на просрочени вземания и такса разходи за дейност на
служител е уредено и в чл. 12 от договора за паричен заем. Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Съдът намира, че тези разпоредби, предвидени в Тарифата на
заемодателя и договора за потребителски кредит се явяват в пряко противоречие с
чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение,
заемополучателят следва да заплаща отнапред определени разходи за действия по
събиране на задължението като едновременно са начислени и двете максимални
такси от 150 лева и 100 лева еднократна такса. Съдът намира, че отговорността
за разноски, въведена в Тарифата на кредитора, представлява по същество
неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения
по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество
се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед
изложеното съдът приема за нищожни клаузите, предвидени в чл. 12 от Договора за
паричен заем и Тарифата на „Вива Кредит ООД“. Отделно от това с предвиждането
на такива разходи се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено
събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК,
като уговаряне им като отделен разход, основан на тарифа на кредитора има за
цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера
на ГПР, поради което и на това основание тези такси не се дължат. Предвид
изложеното претенциите за заплащане на сумата в размер на 150 лева
представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания и сумата в
размер на 100 лева такса разходи за дейност на служител следва да бъдат
отхвърлени, като неоснователни.
По отношение на лихвата
за забава:
Страните са уговорили,
че при забава на плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят
дължи на кредитодателя лихва за забава в размер на законната лихва – чл. 12,
ал. 5 от договора. Претендирано е обезщетение за забава в размер на 104,25 лв., представляващо сбор върху обезщетенията
за забава на всяка падежирала неплатена главница и възнаградителна лихва за
периода 30.03.2016 г. до 01.10.2018 г. Размерът на законната лихва е нормативно
определен на основание чл.86 ал.2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската
народна банка за периода, увеличен с 10 пункта /чл. единствен от ПМС № 72 от 8
април 1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута/. За претендирания период лихвата за забава за вземанията,
върху които ищецът твърди да е начислена съобразно заключението на
съдебно-счетоводната експертиза възлиза на 117,19 лева. С оглед диспозитивното
начало и доколкото ищецът претендира по-малка сума, за тази сума искът следва
да бъде уважен.
По разноските:
Разноски са дължими и на двете страни по съразмерност, но
се претендират единствено от ищеца. Предвид
разясненията по т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство
По исковото производство са представени доказателства за направени
разноски за ДТ в размер на 175 лв., депозит за особен представител 315,37 лева,
депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 120 лева, претендира се и
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.,
съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във вр. с чл. 37 ЗПП във
вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Общият размер на направените в исковото производство
разноски е 710,37 лв., от които на ищеца ще се присъди
сумата от 376.50 лева по съразмерност с уважените искове. В
заповедното производство са направени разноски в размер на 25 лева за ДТ и 50
лева – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. Съразмерно с уважената част от
исковете в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 39,75
лева за заповедното производство.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.Т.Т.,
ЕГН **********, с адрес: *** дължи
на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес гр.София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 с представляващи Н. Т. С.
и М. Д. Д. – **** ***** чрез А. Н. Б. - в качеството на юрисконсулт, следните
суми: сумата в размер на 500,00 лв.
/петстотин лева/ - главница по договор
за паричен заем № ******* от 15.03.2016г.,
сключен между „Вива кредит“ ООД и И.Т.Т., вземанията по който са прехвърлени в
полза на „Агенция за събиране на вземания“ АД по силата на Приложение № 01/
6.10.2016 г. към Рамков договор за продажба на вземания /цесия/ от дата
22.01.2013г.; 47,69 лв.
/четиридесет и седем лева и шестдесет и девет стотинки/ - договорна лихва за
периода от 29.03.2016г. до 16.08.2016г.; 104,25 лв. /сто и четири лева и двадесет и пет
стотинки
- лихва за забава за периода от 30.03.2016 г. до 01.10.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 15471/2018 по описа на Районен съд Пловдив,
като ОТХВЪРЛЯ претенциите за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение в размер на 317,68 лева, за периода от 29.03.2016г. до 16.08.2016г.,
такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 150 лева, такса
разходи за дейност на служител в размер на 100 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА И.Т.Т., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 с представляващи Н. Т. С. и М. Д. Д. – ****
*****чрез А. Н. Б. - в качеството на *******, сумата в размер на 376.50 лева /триста седемдесет и шест лева и петдесет
стотинки/, представляваща направени по делото разноски, съразмерно с уважената
част от иска, както и сумата от 39,75 лева /тридесет и девет лева и седемдесет
и пет стотинки/– разноски по ч.гр.д. № 15471/2018 г. на ПРС съразмерно с
уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
СЪДИЯ:
/п/
/Диляна Славова/
Вярно с оригинала!
Д. К.